Category Archives: memoires

Линукси стари, линукси нови

Не знам какво ме прихвана, но около Коледа и Нова година реших да изтупам праха от някои стари машини вкъщи. От много време вече работя все на лаптоп и настолна машина не бях пипал от доста години. Светко има в стаята си едно настолно HP, което нарочно бях избрал, за да е по-лесно за ъпгрейди, но няколко години вече не е видяло нова част, а пък и Линуксът му е стар. Деца на обущар…

Но понеже Оги получи за рождения си ден кашон с части за сглобяване на настолен компютър, след като го сглобихме, инсталирахме и настроихме, темата за настолните машини някак се завърна. Оги си избра Ubuntu 20.04 Focal Fossa – май основно заради “котката” на тапета. Всъщност фосата не е котка, а вид африканска цивета и има толкова общо с котките, колкото и, например, африканското диво куче или лисиците. Но тапетът е готин, а и си прилича на дива котка, няма какво да се лъжем.

Покрай всичко това реших да изровя старите машини. Старият ни компютър, който с Краси бяхме взели на части и сглобили, когато отидохме да живеем в Надежда навремето, бях дал на мама и татко с идеята да го ползват за музикална кутия. Вътре има много музика – копирана от мои дискове и изтеглена със свободни авторски права от интернет. Много класическа музика – тогава те искаха да могат да си слушат класика и аз бях подготвил стария “wishmaster” да им служи за това.

Дал съм им го някъде преди 10 години. Толкова не е бил включван. Сега, като го пуснах, при стартирането взе да си проверява файловата система, защото са били минали 3580 дни

Музиката си е там, линуксът си върви, макар и вече стар. Но тати го няма, така и не са стигнали до това да си пускат музика от компютъра. Трябваше да им показвам и повече да им настоявам да го ползват.

Тази машина се казва “wishmaster” заради Nightwish. Да, близо до ума е. Между другото, и името на блога ми е от същата песен. Сега се чудя дали да обновя софтуера ѝ – всичко е замръзнало някъде между 2009 и 2011. Комбинация от Debian Squeeze, когато още е бил Sid/unstable и Sidux.

Няма проблем да го обновя – аз с такива неща даже си почивам, но като се сетя, ми става тъжно. Гледам го като паметник на отминало време, сещам се за татко. За всичко, което сме си говорили, за трудностите накрая, за болестите, колко трудно му беше на него и колко мъчно ми беше на мен, че не мога да помогна повече и как нямах даже на кого да разкажа, освен вкъщи на Краси и децата. Сигурно ще ми мине с времето…

Другата машина, която пуснах, е един попаднал ми Уиндоус 10, който беше в ужасно състояние като инсталация и на практика работеше само в safe mode, но има интересни чаркове, които все още мога да използвам – видеокарта и т.н. След като Уиндоуса не успях да оправя (е, не си дадох и прекалено зор), преинсталирах. Но понеже или заради дъното, или заради флашката, не успях да заредя от usb, се наложи да изровя старите класьори с дискове. Не съм записвал CD/DVD от ужасно много време, и аз не помня откога. В един класьор, дето Краси ми го беше подарила, когато работех в Енергото, намерих всичките дискове на Debian Woody (от когато излезе, значи от 2002г.) – е, тръгна, но не разпозна твърдия диск… то SATA по това време си е все още лека екзотика.

Рових, рових и намерих едно Ubuntu 4.10 – всичко мина ОК, само дето не можа да пусне видеокартата и остана в текстов. Тя тая geforce-ка излиза бая години след това – как да я познае. Викам на децата, “ето, тоя диск е от 4 месец (април) 2010г. – явно тогава за последно съм записвал инсталационен диск”. И тагадък-тагадък – лека-полека надстройване до 6.06, после до 8.04, после до 10.04… Следва минаване към 64-битов (дискът беше 32) и евентуално към Debian. Чак взех да се чудя защо си губя времето, но пък след толкова години администриране на сървъри, ми е интересно.

И изведнъж ми просветва – първо е годината, след това е месецът. 4.10 не е било април 2010г., а октомври 2004г.! Една предишна вечност… След това кой ще ти записва инсталационни дискове?

Най-веселото е, че всички тия линукси си работят достатъчно добре за нещата, за които смятам да ги ползвам (или за които съм ги ползвал и преди).

Има един още по-стар линукс, който наистина първо трябва да бъде почистен от прах и да видя дали изобщо се включва. А и не знам дали имам AT клавиатура.

Не искам да пазя стари вещи и да събирам прах вкъщи. Просто ми беше интересно да поровя в тези стари джаджи и да си спомня разни неща. После дойде новата година и вече трябва да гледам напред. Поздрави на всички за новата 2022 година, много здраве ви пожелавам! Другото ще си го купим, ако изобщо ни потрябва. ;)

Тъжно за FOSDEM

Да, тъжно ми е. FOSDEM беше много важно събитие за мен и го смятам за част от израстването ми като компютърен специалист, като философ, ако щете и като човек изобщо. Това е мястото и времето, в което се включваш, макар и за малко, в пулса на цялата общност на свободния софтуер. Това, че е в университетски кампус е още по-показателно. Не успях да ида да уча навън като студент, но още първата година, когато с Jitsi отидох в ULB, все едно имах крила на обувките и търсех да видя коя сграда на кой факултет и на коя специалност е. Не намерих по-социални науки от право, май, но все едно бях в някой от онези колежански сериали, дето във викториански сгради учат ту физика, ту история на американската литература… примерно.

Тази година ФОСДЕМ няма. Е, уж има онлайн събитие, но аз не мога да следя излъчвания в мрежата. Не знам защо, просто не ми се получава. Мога да гледам записи, понякога нарочно търся нещо тематично, но наживо да следя емисии, да гледам “live-ове” – това не е за мен. А има някои неща, които много искам да следя, някои от тях имат редовни емисии – например всеки петък или веднъж на две седмици… и пак не успявам. Случвало ми се е да се сещам вече закъснял и да тичам към компютъра или пък да ровя бързо в мобилния, само за да открия, че излъчването току-що е приключило. Някои казват, че това с живите предавания на събития, конференции и дори концерти било страхотно, така сме щели да се справим с предизвикателствата на ковид – е, сори, но аз своите записи из мрежата не съм догледал, та камо ли друго.

Конференцията в Белгия е по-специална за мен и по други причини. Като франкофон ми беше още по-вълнуващо да крача из улици, сред всякаква френска реч, от разбираема до съвсем нечленоразделна за мен. Помня как първия път се загубих в нощен Брюксел и първо реших да разчитам на естествения си усет за ориентация, който бързо ме предаде и се оказах в квартали, в които не чуваш точно френски говор, а фасадите бяха с една идея по-близки до мизерните квартали на София. Заговорих се на френски с полицаи и разбрах, че съм вървял бързо в обратна на центъра посока. Спомням си как с Емчо вървяхме през половината град към Beermania и като стигнахме се зарекох като се прибера, да изхвърля кубинките. Как с Ицо и Боби се заливахме от смях из нощните улици, след като в Delirium-а бяхме седяли до една италианска двойка на средна възраст, дето подозрително цяла вечер миришеха на джойнт. Разходките из града с Любо и Слави. Всички срещи с българската група там – някои редовни участници от българските конференции и общности, някои съвсем неочаквани, като Шопов. Оглеждането на опашката за жетони за бира, тъкмо пристигнал, дали ще видиш познати лица. Посрещането на Даменчо на гарата и после двата часа по тъмно отвън на по бира, с разказване как са те, как съм аз. Като бонус – всички познати лица от големите проекти, пък и от по-малките, някои легенди в средите, всички интересни проекти, щандове и лекции, на които или си искал да идеш, или случайно си попаднал, защото съседната зала вече е била пълна. Дори лицата от поредното подписване на ключове. Тук-там и някой от големите компании, дето са се свързвали с теб в миналото и ти ги знаеш по име и лице, но те не и си стоиш във фоайето на сграда K и си говориш с тях…

Marché Aux Herbes / Grasmarkt

Още първия път, когато тръгвах, през 2014г., Светко ме пита дали не може да дойде с мен. Даже се отчая малко, като разбра, че заминавам и ще съм без него. Всеки път след това въпросът беше поставян отново, а междувременно и той, и Оги започнаха да ходят на курсове по роботика, да опитват да програмират на Scratch, даже преди две години, то вече са две години и половина, едно лято на морето започнаха да измислят компютърна игра. Няма да издавам тайни, но е свързана с море и вълни. Имахме съвсем сериозни планове като се приберем, да започна да ги въвеждам в програмиране и да имат свой проект, да разучаваме заедно – ако не бъркам, идеята беше да разучим Blender и после Unity, все свръх амбициозни планове. Така и още стои на трупчета, но пък точно миналата година реших, че е крайно време да ѝ изтупаме праха, да направим проект и да идем с децата на FOSDEM следващата година. А то… онлайн излъчване на видеозаписи на лекции.

The always busy Jitsi stand

Да, това ме амбицира още повече да направим тази игра и да помогна на момчетата да продължат сами да разучават технологии и концепции. Много е лесно, особено с това “онлайн обучение”, всички не-изкушени от технологиите да разбират от всичко и по много. Не ме притеснява това, че децата растат в такова бурно време или че се учат отдалечено. Повече се тревожа от този “вечен септември” на интернет интерактивността, който започва да създава грешни представи. Всички изведнъж разбират от онлайн комуникации, а всъщност най-често не разбират нищо. Начинът да се остане “на вода” в този потоп е да се осмислят процесите и ценностите на онлайн средата.

Липсва ми това специално събитие в средата на зимата. FOSDEM е нещо специално. Догодина се надявам да има и конференции, и фестивали. 2021-ва я пропускаме, но 2022-ра вече трябва да е ок, че ние остаряваме, децата растат…

Обратно в релси

Този януари тук нямаше блог-ретроспекция, сайтът ми стана на 14 години, но имах много други грижи. Виждам, че и миналата година не съм писал, но те тревогите започнаха някъде през януари 2017г. Много неща се промениха за тези две години, много, но и в някакъв смисъл всичко е по старому. Само аз съм остарял с две години, сякаш са двеста. Разказват ми се веселите неща, но първо ми трябва време да отлежат другите, а то като мине време, не ти се блогва.

Опитвам да се справя и да си върна ентусиазма, спокойствието, а пък оттам и здравето. Засега успявам да балансирам, че и да поработвам по малко, и макар Lindeas да е в леко забавяне, с бутане ще излезе от калната локва обратно на шосето. Знам, с решителност става – като малък колко пъти сме бутали старата Шкода да запали на връщане от вилата или морето. Тати ръчка нещо из двигателя, после бутаме и той пали на втора. Половин България обиколихме с тая кола, при това при комунизма, дето още на 20-тина километра от границата те спират с бариера и автомати и ти казват “накъде, другарю, кръгом и обратно”. Та ще се справя.

Опитвам да вляза пак в ритъм, но е трудно. Реших, че с рок концерти няма да прегоря, но точно тази година всички яки са на поне две туби бензин. Набелязах, но кой знае. После нацъфтяха страхотни вишни и череши, праскови и кайсии, но не знам къде съм скрил от деца и майстори фотоапарата и обективите, та и фото-терапията ме подмина. Третото ще е първото по значение, работата. Три за щастие, трябва да стане. Линукс медитация след залез.

2017-та

Една стара година, за която не ми се пише дълго. Като цяло гадна година, с няколко много готини проблясъка, но тях ние сами си ги направихме, на мускули и с лишения, даже някак напук на всичко. Имаше готини неща, като пренасяне и рождени дни, за тях писах. Но иначе гадна година.

Пак концерти пропуснах, макар много да се навивах да ида, накрая все нещо се случваше и не видях нито Аксепт, нито Хелоуин. И за първи път от дълги години бях в студиото на приятел с китара в ръка и… тотално се отчаях от себе си. Още гледам китарите в ъгъла и не знам кога ще ги взема пак. Въпреки че, както казва пък друг един приятел, свиренето е почти изцяло рутина и няма нищо магично в самото свирене. Важното е да си ентусиаст, както казва пък трети един приятел. Брей, ако не бяха разпръснати тия тримата из градове и държави, да ги бях събрал да правим банда направо…

Освен къщата и всички страхотни часове тук с децата ни, успяхме да обиколим остров Тасос. Приятно ми е, шкипер Ясен. Е, не посмях да съм сам и бяхме с баш шкипер, той се оказа на нашите години и на нашия акъл, та добре стана. Даже сме следвали по едно и също време, даже сме били заедно на спецкурса на Цочо, а и съм сигурен, че имаме общи компании от едно време. Е, не е от философския, но какво да се прави, никой не е съвършен. :)

В началото на годината баща ми влезе в болница за тежка сърдечна операция, от която на практика още не се е възстановил, а и прогнозите са неясни. Годината всъщност беше най-тежка не за мен, а за майка ми. Сигурно е била по-лека за брат ми. Не ми се пише повече.

Честита нова година, добре си ни дошла, добре си ни заварила! Да си опичаш акъла, надежди ти възлагаме!

Спомени на един студент

20 години след 10 януари 1997г. Изпращам поздрави на всички приятели и познати от онова време и онези протести. Аз бях тъкмо излязъл от родната казарма, почти всички наоколо бяха студенти, сега започваха или щяха да станат наскоро. Имахме много мечти и надежди за промяна и тръпнехме от ентусиазма, че самите ние сме част от тази промяна, нещо повече – че точно ние сме промяната и без нас няма да може да се случи нищо.

Помня шествия в София, помня барикади в Дупница, помня много, много и дълги разговори с колеги на всякакви теми, най-вече социални, политически, после за музика, филми, изкуство. Дългите дни из кафенетата на Университета, прави на групички около вратите на аудиториите между лекциите или в дупките, отново и пак разговори и спорове – с на практика първите ми истински приятели, тези от студентството, толкова много на брой и толкова наведнъж. Е, имам няколко мои хора от казармата, но войската е друго нещо, различно.

Помня коридорите на СУ, в които постоянно се стелеше цигарен дим… е, това е от неприятните неща, но си беше така, пушеше се на абсолютно всеки ъгъл, а понякога дори и на минаване през коридора на ректората.

После помня и вечерите с купони някъде у някого – или в квартира, или дом, повечето пъти с повод, понякога и без. И пак разговори за какво ли не, музика, а пък когато съвсем ни доскучае или пък в някоя уморена сутрин между две лекции в Яйцето – игра на асоциации.

Някои участваха по-активно, по-официално, други бяха критични, но почти всички “държахме фронта”.

Помня как Ийори направи плакат “Не на черве(н)ите, които изядоха България”, на който “червеите” беше написано с червейчета. Беше един от малкото изпипани плакати, но той си е художник – съответно днес отдавна дизайнер. Според Живко това с червеите беше кофти и агресивно, но пък Цочо Бояджиев каза, че му харесва. Другият Живко пък скоро след това замина да учи в Германия. Видях го последно след две години, когато едно лято работихме с Дикс като хамали на летището. Тръгнахме да си говорим край вратата на летищен автобус, когато някакъв тъпанар от охраната ми се развика с пяна на уста, за малко да му скоча, но Дикс ме спря.

Венци тръгна да прави плакати също, но не му достигаше времето, казваше, че за добра карикатура трябва малко време, но много вдъхновение и късмет. После рисуваше за “Стършел” и щяхте всички да знаете за него, ако не ни беше напуснал без време. Но тогава беше навсякъде с нас, а и сега го носим, всеки по своему.

Помня Юнуз и Шази, които възприемахме като нашето отражение в големите политики на студентските съвети и цялата сериозна работа по организиране на всякакви неща. Сериозни хора, ние се разкарваме из улиците и хулиганстваме, а те правят от разнопосочните ни мечти проекти за бъдещето. Особено Юнуз кипеше от идеи за всичко и винаги беше готов да обсъжда и спори с всеки по теми, най-странни за външните на компанията ни.

И Вера, която на едно шествие, което започна с пърформанс от студентите актьори, с едни пижами и будилници, на минаване покрай телевизионните репортери, качили се на стълбите на библиотеката, взе една кърпа и се направи че забърсва камерата на един оператор. Онзи май нещо се смръщи и възнегодува, ние се смяхме, а вечерта в “Панорама” Гарелов показа кадъра на въпросния оператор и многозначително рече, че това момиче е измило очите на българската журналистика, за да прогледне.

На един концерт пред катедралата търсихме Дикс. Имаше голям митинг, беше късно и всъщност вече щеше да почва голям концерт. Вили Кавалджиев беше водещ, това се сещам. Бяхме се събрали малка група уморени колеги и си търсехме приятелите, за да се съберем някъде на купон и пак да приказваме, пеем, слушаме музика и подобни все важни за уморения протестиращ неща. Трябва да напомня, че тогава нямаше мобилни телефони, сещате се, нали… и ако хора се събират, те трябваше да се търсят и да се уговарят, за да се озоват на едно място по едно време. Та не знам как, но решихме да търсим Дикс, защото други приятели смятахме че трябва да са с него, понеже той си беше такъв – завихрящ хора около себе си – ако намерим него, сме намерили и другите. Обикаляхме тълпата в площада, но то много народ, вече е тъмно и може да се разпръснем и ние – трудна работа. Не помня как го решихме, но трябваше да обявим от сцената. Не знам как се опря до мен, може би всички други са се дръпнали, но на мен се падна честта. И така, значи аз с черно кожено пардесю, отдолу с разкопчана вълнена риза червено каре, с черно поло и черни дънки, кубинки и въздълга коса пробивам път през охраната. Имах някакви значки на ревера, не помня какви, нещо “студентско”, та ме пропускаха и съвсем искрено казах на всички, че съм от еди-кои си и трябва за нещо важно да говоря с Вили. А, сетих се – май им казвах, че съм от “Лунните вълци” – името на групата ни… щото нали са колеги музиканти… кой знае какво са с мислели.

Все едно, накрая след няколко дни Дикс ми разправя, как той си бил вкъщи тогава, но на митинга имало негови познати, които после притеснени му казали, че са го търсили. Аз се бях опитвал да помоля някои от музикантите (до политици кой ще ме пусне с това хайлашко облекло) да каже кого търсим, но ми отказваха. А то Вили Кавалджиев по средата на концерта да спре за важно съобщение и да каже, че е много важно нашият Делян да се яви, защото го търсят по спешен въпрос… Кой знае какво са си помислили тези от притеснените му познати, които са си спомняли повече неща от тоталитарните години… И даже няколко пъти повторили съобщението от сцената. А през това време ние вече или сме били някъде, или сме се били разпръснали.

Помня и много, много други събития и хора. Няма да е честно да се опитвам да изброявам, защото все ще пропускам. Важното е, че преди 20 години имахме много надежди и много силна решителност “да оправим нещата”. Имахме някакво общо усещане, че “историята е с нас” – да, знам, точно историята ни учи, че това е измамно чувство, но го имахме и то ни зареждаше. Сещам се как малко по-късно, на 2 февруари на излизане от двора на университета видях как Фъки се качва на някаква тротоарна саксия с обърнато знаме в ръка — помните, че тогава знамената ги обръщахме, нали — и започва да го вее и да крещи с всичка сила “втори февруари, ден на бесепе!” Всички реагираха веднага – беше едновременно толкова нахално и толкова вярно, толкова на място… като нещо предопределено.

Сега, 20 години по-късно в политически план хем всичко се промени, хем си е същото. И все пак, ако нещо успяхме да извоюваме тогава, напук на всички задкулисни договорки на партиите, напук на тези, които не харесваха движението на студентите, дори напук на тези, които искрено ни подкрепяха, когато се врязвахме в поредния митинг, идващи от шествие, подскачащи и скандирайки “ние сме студентите, нас не ни е страх!” – та ако има нещо, което беше извоювано тогава и което успя да “натрупа промяна” около себе си, то е станалото по-късно членство на България в ЕС и НАТО. Хич не се хваля и хич не надценявам всички нас тогава, но в историята има неща, около които събитията се завъртат, както е с кристалните зародиши. Имаше доста зародиши на тези промени, но съм сигурен, че студентските шествия и ако щете дори събирането на много млади хора заедно и обсъждането на много и различни теми – това определено беше един от тези зародиши. И само това да е, стига.

А аз – аз получих много приятели, които винаги ценя, дори и да не им досаждам всеки ден, като им го казвам. Е, поне веднъж на 20 години става, нали – “да сте живи приятели, и бог да ви пази”! Някои вече не са сред нас, но и тях ги носим в спомените си.

1486

Докато прелиствах сутрешната доза емисии, видях в сайта “Нашето детство” сканираните страници от читанката по “Родна реч” за 3-ти клас от едно време. Стоя и не вярвам!!! Спомням си почти всички илюстрации. Не помня над половината книги от университета, но букварите са си друго нещо. Дали и в днешните училища и с днешните деца е така?