Tag Archives: colleagues

Спомени на един студент

20 години след 10 януари 1997г. Изпращам поздрави на всички приятели и познати от онова време и онези протести. Аз бях тъкмо излязъл от родната казарма, почти всички наоколо бяха студенти, сега започваха или щяха да станат наскоро. Имахме много мечти и надежди за промяна и тръпнехме от ентусиазма, че самите ние сме част от тази промяна, нещо повече – че точно ние сме промяната и без нас няма да може да се случи нищо.

Помня шествия в София, помня барикади в Дупница, помня много, много и дълги разговори с колеги на всякакви теми, най-вече социални, политически, после за музика, филми, изкуство. Дългите дни из кафенетата на Университета, прави на групички около вратите на аудиториите между лекциите или в дупките, отново и пак разговори и спорове – с на практика първите ми истински приятели, тези от студентството, толкова много на брой и толкова наведнъж. Е, имам няколко мои хора от казармата, но войската е друго нещо, различно.

Помня коридорите на СУ, в които постоянно се стелеше цигарен дим… е, това е от неприятните неща, но си беше така, пушеше се на абсолютно всеки ъгъл, а понякога дори и на минаване през коридора на ректората.

После помня и вечерите с купони някъде у някого – или в квартира, или дом, повечето пъти с повод, понякога и без. И пак разговори за какво ли не, музика, а пък когато съвсем ни доскучае или пък в някоя уморена сутрин между две лекции в Яйцето – игра на асоциации.

Някои участваха по-активно, по-официално, други бяха критични, но почти всички “държахме фронта”.

Помня как Ийори направи плакат “Не на черве(н)ите, които изядоха България”, на който “червеите” беше написано с червейчета. Беше един от малкото изпипани плакати, но той си е художник – съответно днес отдавна дизайнер. Според Живко това с червеите беше кофти и агресивно, но пък Цочо Бояджиев каза, че му харесва. Другият Живко пък скоро след това замина да учи в Германия. Видях го последно след две години, когато едно лято работихме с Дикс като хамали на летището. Тръгнахме да си говорим край вратата на летищен автобус, когато някакъв тъпанар от охраната ми се развика с пяна на уста, за малко да му скоча, но Дикс ме спря.

Венци тръгна да прави плакати също, но не му достигаше времето, казваше, че за добра карикатура трябва малко време, но много вдъхновение и късмет. После рисуваше за “Стършел” и щяхте всички да знаете за него, ако не ни беше напуснал без време. Но тогава беше навсякъде с нас, а и сега го носим, всеки по своему.

Помня Юнуз и Шази, които възприемахме като нашето отражение в големите политики на студентските съвети и цялата сериозна работа по организиране на всякакви неща. Сериозни хора, ние се разкарваме из улиците и хулиганстваме, а те правят от разнопосочните ни мечти проекти за бъдещето. Особено Юнуз кипеше от идеи за всичко и винаги беше готов да обсъжда и спори с всеки по теми, най-странни за външните на компанията ни.

И Вера, която на едно шествие, което започна с пърформанс от студентите актьори, с едни пижами и будилници, на минаване покрай телевизионните репортери, качили се на стълбите на библиотеката, взе една кърпа и се направи че забърсва камерата на един оператор. Онзи май нещо се смръщи и възнегодува, ние се смяхме, а вечерта в “Панорама” Гарелов показа кадъра на въпросния оператор и многозначително рече, че това момиче е измило очите на българската журналистика, за да прогледне.

На един концерт пред катедралата търсихме Дикс. Имаше голям митинг, беше късно и всъщност вече щеше да почва голям концерт. Вили Кавалджиев беше водещ, това се сещам. Бяхме се събрали малка група уморени колеги и си търсехме приятелите, за да се съберем някъде на купон и пак да приказваме, пеем, слушаме музика и подобни все важни за уморения протестиращ неща. Трябва да напомня, че тогава нямаше мобилни телефони, сещате се, нали… и ако хора се събират, те трябваше да се търсят и да се уговарят, за да се озоват на едно място по едно време. Та не знам как, но решихме да търсим Дикс, защото други приятели смятахме че трябва да са с него, понеже той си беше такъв – завихрящ хора около себе си – ако намерим него, сме намерили и другите. Обикаляхме тълпата в площада, но то много народ, вече е тъмно и може да се разпръснем и ние – трудна работа. Не помня как го решихме, но трябваше да обявим от сцената. Не знам как се опря до мен, може би всички други са се дръпнали, но на мен се падна честта. И така, значи аз с черно кожено пардесю, отдолу с разкопчана вълнена риза червено каре, с черно поло и черни дънки, кубинки и въздълга коса пробивам път през охраната. Имах някакви значки на ревера, не помня какви, нещо “студентско”, та ме пропускаха и съвсем искрено казах на всички, че съм от еди-кои си и трябва за нещо важно да говоря с Вили. А, сетих се – май им казвах, че съм от “Лунните вълци” – името на групата ни… щото нали са колеги музиканти… кой знае какво са с мислели.

Все едно, накрая след няколко дни Дикс ми разправя, как той си бил вкъщи тогава, но на митинга имало негови познати, които после притеснени му казали, че са го търсили. Аз се бях опитвал да помоля някои от музикантите (до политици кой ще ме пусне с това хайлашко облекло) да каже кого търсим, но ми отказваха. А то Вили Кавалджиев по средата на концерта да спре за важно съобщение и да каже, че е много важно нашият Делян да се яви, защото го търсят по спешен въпрос… Кой знае какво са си помислили тези от притеснените му познати, които са си спомняли повече неща от тоталитарните години… И даже няколко пъти повторили съобщението от сцената. А през това време ние вече или сме били някъде, или сме се били разпръснали.

Помня и много, много други събития и хора. Няма да е честно да се опитвам да изброявам, защото все ще пропускам. Важното е, че преди 20 години имахме много надежди и много силна решителност “да оправим нещата”. Имахме някакво общо усещане, че “историята е с нас” – да, знам, точно историята ни учи, че това е измамно чувство, но го имахме и то ни зареждаше. Сещам се как малко по-късно, на 2 февруари на излизане от двора на университета видях как Фъки се качва на някаква тротоарна саксия с обърнато знаме в ръка — помните, че тогава знамената ги обръщахме, нали — и започва да го вее и да крещи с всичка сила “втори февруари, ден на бесепе!” Всички реагираха веднага – беше едновременно толкова нахално и толкова вярно, толкова на място… като нещо предопределено.

Сега, 20 години по-късно в политически план хем всичко се промени, хем си е същото. И все пак, ако нещо успяхме да извоюваме тогава, напук на всички задкулисни договорки на партиите, напук на тези, които не харесваха движението на студентите, дори напук на тези, които искрено ни подкрепяха, когато се врязвахме в поредния митинг, идващи от шествие, подскачащи и скандирайки “ние сме студентите, нас не ни е страх!” – та ако има нещо, което беше извоювано тогава и което успя да “натрупа промяна” около себе си, то е станалото по-късно членство на България в ЕС и НАТО. Хич не се хваля и хич не надценявам всички нас тогава, но в историята има неща, около които събитията се завъртат, както е с кристалните зародиши. Имаше доста зародиши на тези промени, но съм сигурен, че студентските шествия и ако щете дори събирането на много млади хора заедно и обсъждането на много и различни теми – това определено беше един от тези зародиши. И само това да е, стига.

А аз – аз получих много приятели, които винаги ценя, дори и да не им досаждам всеки ден, като им го казвам. Е, поне веднъж на 20 години става, нали – “да сте живи приятели, и бог да ви пази”! Някои вече не са сред нас, но и тях ги носим в спомените си.

20 години колеги

Преди точно 20 години едни хора се събраха да учат философия. Да я “следват”. Различни, с различни интереси, убеждения и приоритети, никога на едно мнение, но винаги готови да поспорят с колегите си – я за Хегел, я за Горгий или пък Декарт. Събирани и разделяни в различни компании, харесващи различни преподаватели, но накрая все заедно на кафе в Яйцето или на купони.

Когато ни подхвърляха “и какво ще работите с тая философия”, се смеехме и казвахме “как какви – президенти”, че той президентът нали беше от “нашите”. И сега работим какво ли не – от учители, през журналисти и програмисти до предприемачи. Важното е, че сме готини.

Честити 20 години, откакто се събрахме, колеги! :)

Уеб-разработка по чергарски

Между другото, като стана дума за уеб-разработка… Ако човек опитва да не пише на PHP, какви алтернативи бихте препоръчали? Обръщам се към хората, които са разработвали с web-frameworks. Зная за Django, Pylons, Jinja и Mako, зная и за Rails. Но масово споделените хостинги не предоставят mod_python или mod_ruby, а единствено mod_php и CGI. Не за друго, не защото е трудно или пък защото е нещо ново, а просто защото сисадмините са мързеливи копелета. Да не ми наскачат сега админите — знам го, и аз съм бил админ. Масово хората ползват PHP и CGI, ерго това им стига. Как тъй ще ги глезим с Python и Ruby…

Ама това е върло несериозно. Другата пречка пък е, че много от frameworks на пайтън и руби изискват достъп до команден ред и наличие на някакъв набор от съответни програми за изпълнение. А това, което е най-удобно при PHP-писането е, че кодът може да се вземе, да се сплеска в един архив, да се занесе на друг сървър и ще е почти сигурно, че ще си тръгне и там. Има например CakePHP, но пък е… на PHP, а аз искам малко почивка от него. :)

Имам някакъв афинитет към Jinja и Mako и си пробвам разни малки нещица вкъщи с тях, работил съм по малки проекти и с Rails. Но не мога да кажа, че например проект на Rails е нещо, което може да се “занесе” в хостинг ей-така. При питонските системи си е същото, ако не и по-зле. Та има ли начин да пиша с някаква система за шаблони или по-цялостен фреймуърк на python или ruby и да имам такава “преносимост”? Коя такава “среда” е най-номадска, най-чергарска? И коя препоръчвате?

Вие на какво пишете? Не питам за писане начисто, не питам и за къстомизиране на готов CMS — тия неща са ясни. Ако пък и аргументирате предпочитанията си и препоръките, цена няма да имате ;)

Web development the nomad way

While we’re talking about web development… If one tries not to write PHP, what alternatives would you recommend? I’m addressing this to people who are developing with web-frameworks. I’m aware of Django, Pylons, Jinja and Mako, I know about Rails. But in general on the shared hosting plans one finds no support for mod_python or mod_ruby, but just for mod_php and CGI. Not that these are new things, not that they are hard to implement, it’s just because the sysadmins are some lazy bastards. Don’t get mad on me if you’re a sysadmin — I know this because I was a sysadmin myself. En masse people use PHP and CGI, i.e. that’s enough. Who are they to be spoiled with Python and Ruby…

But that’s not a serious attitude. The other obstacle is that many of the python or ruby frameworks need shell access and availability of some commands to get installed and managed. The convenience in writing PHP is that the code may be taken, compressed in an archive and put on another server where it will be almost certain it will just work. Yes, there is for instance CakePHP, but it’s… PHP and I want a little rest from it. :)

I kind of like Jinja and Mako and I try out some little things based on them at home and I have worked on smaller projects with Rails. But I can’t say that a Rails project is something that one could just “deliver” at any hosting. It’s the same with python-based systems, if it’s not worse. So is there a way for me to use some template system or a more complex framework with python or ruby and to have such “portability”? Which of these “environments” is most “nomad”? And which one you would recommend?

What are you writing on? I’m not asking about writing from scratch or for customising a general CMS — these things are clear. If you give me some arguments with your recommendations, you’ll just rock ;)

Поставяне на релсите

Релсите, разбира се, са Ruby on Rails. Имам някакво силно влечение към Ruby от вече ужасно много години. Наистина години станаха – помня, че за първи път започнах да чета Programming Ruby под Windows, значи наистина е било преди много, много години ;) Май тъкмо бях влязъл в Университета.

Оттогава все отлагам доближаването, с което пък самият Ruby ми сатва все по интересен и желан. Най-накрая се престраших и посегнах отново – сега вече “наживо”, не само с четене, а и с “маймунски метод” на проба-грешка. Книги и статии си имам, имам си и колекция с препратки, част от тях в четеца, друга – като delicious tags. Но едва ли ще използвам всичките, защото си имам вече по-интересно нещо. Имам си ruby, днес инсталирах и rails. Вече започнах да чета за него и “ръчкам” :)

След дългите ми опити да се сближа със “змийския език” (колкото и да харесвам Monty Python, езикът python все ми се оплита в краката) и след приятните ми, но не многобройни часове със Zope, сега се настървявам да “вляза в релси” с Rails :)

—-

Единственият проблем е баналният… липса на време. Или казано по-точно и ясно – точно когато имам много грижи и трябва да свърша много неща, точно тогава си намирам нови занимания. Които, странно как, все се оказват страшно интересни… :)