Tag Archives: friends

Спомени на един студент

20 години след 10 януари 1997г. Изпращам поздрави на всички приятели и познати от онова време и онези протести. Аз бях тъкмо излязъл от родната казарма, почти всички наоколо бяха студенти, сега започваха или щяха да станат наскоро. Имахме много мечти и надежди за промяна и тръпнехме от ентусиазма, че самите ние сме част от тази промяна, нещо повече – че точно ние сме промяната и без нас няма да може да се случи нищо.

Помня шествия в София, помня барикади в Дупница, помня много, много и дълги разговори с колеги на всякакви теми, най-вече социални, политически, после за музика, филми, изкуство. Дългите дни из кафенетата на Университета, прави на групички около вратите на аудиториите между лекциите или в дупките, отново и пак разговори и спорове – с на практика първите ми истински приятели, тези от студентството, толкова много на брой и толкова наведнъж. Е, имам няколко мои хора от казармата, но войската е друго нещо, различно.

Помня коридорите на СУ, в които постоянно се стелеше цигарен дим… е, това е от неприятните неща, но си беше така, пушеше се на абсолютно всеки ъгъл, а понякога дори и на минаване през коридора на ректората.

После помня и вечерите с купони някъде у някого – или в квартира, или дом, повечето пъти с повод, понякога и без. И пак разговори за какво ли не, музика, а пък когато съвсем ни доскучае или пък в някоя уморена сутрин между две лекции в Яйцето – игра на асоциации.

Някои участваха по-активно, по-официално, други бяха критични, но почти всички “държахме фронта”.

Помня как Ийори направи плакат “Не на черве(н)ите, които изядоха България”, на който “червеите” беше написано с червейчета. Беше един от малкото изпипани плакати, но той си е художник – съответно днес отдавна дизайнер. Според Живко това с червеите беше кофти и агресивно, но пък Цочо Бояджиев каза, че му харесва. Другият Живко пък скоро след това замина да учи в Германия. Видях го последно след две години, когато едно лято работихме с Дикс като хамали на летището. Тръгнахме да си говорим край вратата на летищен автобус, когато някакъв тъпанар от охраната ми се развика с пяна на уста, за малко да му скоча, но Дикс ме спря.

Венци тръгна да прави плакати също, но не му достигаше времето, казваше, че за добра карикатура трябва малко време, но много вдъхновение и късмет. После рисуваше за “Стършел” и щяхте всички да знаете за него, ако не ни беше напуснал без време. Но тогава беше навсякъде с нас, а и сега го носим, всеки по своему.

Помня Юнуз и Шази, които възприемахме като нашето отражение в големите политики на студентските съвети и цялата сериозна работа по организиране на всякакви неща. Сериозни хора, ние се разкарваме из улиците и хулиганстваме, а те правят от разнопосочните ни мечти проекти за бъдещето. Особено Юнуз кипеше от идеи за всичко и винаги беше готов да обсъжда и спори с всеки по теми, най-странни за външните на компанията ни.

И Вера, която на едно шествие, което започна с пърформанс от студентите актьори, с едни пижами и будилници, на минаване покрай телевизионните репортери, качили се на стълбите на библиотеката, взе една кърпа и се направи че забърсва камерата на един оператор. Онзи май нещо се смръщи и възнегодува, ние се смяхме, а вечерта в “Панорама” Гарелов показа кадъра на въпросния оператор и многозначително рече, че това момиче е измило очите на българската журналистика, за да прогледне.

На един концерт пред катедралата търсихме Дикс. Имаше голям митинг, беше късно и всъщност вече щеше да почва голям концерт. Вили Кавалджиев беше водещ, това се сещам. Бяхме се събрали малка група уморени колеги и си търсехме приятелите, за да се съберем някъде на купон и пак да приказваме, пеем, слушаме музика и подобни все важни за уморения протестиращ неща. Трябва да напомня, че тогава нямаше мобилни телефони, сещате се, нали… и ако хора се събират, те трябваше да се търсят и да се уговарят, за да се озоват на едно място по едно време. Та не знам как, но решихме да търсим Дикс, защото други приятели смятахме че трябва да са с него, понеже той си беше такъв – завихрящ хора около себе си – ако намерим него, сме намерили и другите. Обикаляхме тълпата в площада, но то много народ, вече е тъмно и може да се разпръснем и ние – трудна работа. Не помня как го решихме, но трябваше да обявим от сцената. Не знам как се опря до мен, може би всички други са се дръпнали, но на мен се падна честта. И така, значи аз с черно кожено пардесю, отдолу с разкопчана вълнена риза червено каре, с черно поло и черни дънки, кубинки и въздълга коса пробивам път през охраната. Имах някакви значки на ревера, не помня какви, нещо “студентско”, та ме пропускаха и съвсем искрено казах на всички, че съм от еди-кои си и трябва за нещо важно да говоря с Вили. А, сетих се – май им казвах, че съм от “Лунните вълци” – името на групата ни… щото нали са колеги музиканти… кой знае какво са с мислели.

Все едно, накрая след няколко дни Дикс ми разправя, как той си бил вкъщи тогава, но на митинга имало негови познати, които после притеснени му казали, че са го търсили. Аз се бях опитвал да помоля някои от музикантите (до политици кой ще ме пусне с това хайлашко облекло) да каже кого търсим, но ми отказваха. А то Вили Кавалджиев по средата на концерта да спре за важно съобщение и да каже, че е много важно нашият Делян да се яви, защото го търсят по спешен въпрос… Кой знае какво са си помислили тези от притеснените му познати, които са си спомняли повече неща от тоталитарните години… И даже няколко пъти повторили съобщението от сцената. А през това време ние вече или сме били някъде, или сме се били разпръснали.

Помня и много, много други събития и хора. Няма да е честно да се опитвам да изброявам, защото все ще пропускам. Важното е, че преди 20 години имахме много надежди и много силна решителност “да оправим нещата”. Имахме някакво общо усещане, че “историята е с нас” – да, знам, точно историята ни учи, че това е измамно чувство, но го имахме и то ни зареждаше. Сещам се как малко по-късно, на 2 февруари на излизане от двора на университета видях как Фъки се качва на някаква тротоарна саксия с обърнато знаме в ръка — помните, че тогава знамената ги обръщахме, нали — и започва да го вее и да крещи с всичка сила “втори февруари, ден на бесепе!” Всички реагираха веднага – беше едновременно толкова нахално и толкова вярно, толкова на място… като нещо предопределено.

Сега, 20 години по-късно в политически план хем всичко се промени, хем си е същото. И все пак, ако нещо успяхме да извоюваме тогава, напук на всички задкулисни договорки на партиите, напук на тези, които не харесваха движението на студентите, дори напук на тези, които искрено ни подкрепяха, когато се врязвахме в поредния митинг, идващи от шествие, подскачащи и скандирайки “ние сме студентите, нас не ни е страх!” – та ако има нещо, което беше извоювано тогава и което успя да “натрупа промяна” около себе си, то е станалото по-късно членство на България в ЕС и НАТО. Хич не се хваля и хич не надценявам всички нас тогава, но в историята има неща, около които събитията се завъртат, както е с кристалните зародиши. Имаше доста зародиши на тези промени, но съм сигурен, че студентските шествия и ако щете дори събирането на много млади хора заедно и обсъждането на много и различни теми – това определено беше един от тези зародиши. И само това да е, стига.

А аз – аз получих много приятели, които винаги ценя, дори и да не им досаждам всеки ден, като им го казвам. Е, поне веднъж на 20 години става, нали – “да сте живи приятели, и бог да ви пази”! Някои вече не са сред нас, но и тях ги носим в спомените си.

20 години колеги

Преди точно 20 години едни хора се събраха да учат философия. Да я “следват”. Различни, с различни интереси, убеждения и приоритети, никога на едно мнение, но винаги готови да поспорят с колегите си – я за Хегел, я за Горгий или пък Декарт. Събирани и разделяни в различни компании, харесващи различни преподаватели, но накрая все заедно на кафе в Яйцето или на купони.

Когато ни подхвърляха “и какво ще работите с тая философия”, се смеехме и казвахме “как какви – президенти”, че той президентът нали беше от “нашите”. И сега работим какво ли не – от учители, през журналисти и програмисти до предприемачи. Важното е, че сме готини.

Честити 20 години, откакто се събрахме, колеги! :)

TuxCon 2016

Върнах се от ‪TuxCon‬ снощи в малките часове. Конференцията беше супер, слушах много интересни лекции и се видях с много интересни хора. Поздравления на организаторите за позитивната атмосфера, която изградиха от началото в залите на палата “Киров” в панаирния град и поддържаха чак до края, когато затворихме бирарията. Момчета и момичета, конференцията отново беше супер, браво на вас и благодаря, че сте се потрудили да я направите!

Видях много ентусиазирани млади (и не чак толкова млади, но пък младежи по душа) хора, научих за историята на компютъра ‪‎Пълдин‬. Помня, че съм виждал един навремето в училище, трябва да съм бил 6 или 7 клас. С Явор бяхме или на кръжок по информатика, или висяхме за пореден път в свободните за посещение часове – щракахме някакви наши си програмки на 8-ците и като ни доскучае зареждахме “лунохода”. И тогава учителят събра около неговото бюро по-големите батковци и каки и им показа някакъв компютър с клавиши в бяло и синьо, които не се натискаха, а някак се “пипаха”. Ние се запровирахме да гледаме, но някакви ни се присмяха “къде бе, зайци, това е сериозна техника, за големи” и ние се върнахме да си пишем на бейсика.

А сега разбрах и историята на машината и видях чичковците, част от екипа навремето. Запознах се и с нови хора, видях се и със стари познати. Обсъдих идеи, че даже и пих в една лъскава пловдивска бирария радлер от жива бира и истински лимони. Смееха ми се, ама аз все пак щях да шофирам. Ванката отбеляза, че в случая този radler по-правилно е да е fahrer :)

Имаше и двама-трима чички, които нещо говориха за “безплатен” софтуер (специално за тях: свободен, повтарям сво-бо-ден), как отвореният код побеждавал лошия капитализъм, как някакви щели да ни превземат с партии, колко велика фирма била Novell, колко минути щяло да има светлина от Луната, ако Луната “изгаснела” (?!?) и подобни неща… Абе пийте ги тия хапчета… :P Но всичко беше позитивно, харесах всички лекции.

На връщане закъснях много и пътувахме на фарове. Целият свят беше в посока към Пловдив и почти само ние – обратно. Не успях да се обадя навреме вкъщи, а трябваше. Много зле се справям в (с) компании и често губя своите си приоритети, за сметка на тези на общите, а така не трябва. Трябва да се науча.

9 и повече

Както ми е тръгнало на писане за годишнини, искам да изпратя поздрави на всички, които бяха заедно с нас с Краси преди точно 9 години. Беше страхотно, благодаря ви! Двама приятели вече не са сред живите – Венци, Милен, много ни липсвате! Сигурно всички, които се смеехме заедно тогава, танцувахме на какво ли не и пяхме какво ли не, сега биха отново вдигнали от онези юзчета за наздравица и поздрав на цялата голяма и разнородна компания. Наздраве на всички – които се събрахме тогава, които не успяхме, “но понякога все пак се срещаме”. За тези, които ги няма, да разлеем малко на земята, а за другите – да сте живи, здрави и щастливи и пак да се събираме!

А е и девет, и повече, понеже вече бяхме заедно от шест години… та значи са 15, догодина е кръгла, 16. Две на четвърта степен. :) Честита годишнина, мило!

Три за щастие

Чакаме трето дете. :)

Ще е скоро, но не съм писал досега, защото първо трябваше да поизчакаме, после исках да кажа на всички приятели и близки наживо, а не през мрежата – далеч не успях да видя всички, с доста хора останахме на ниво уговорки за среща, а с други даже не можах да се чуя или пиша – накрая ежедневни грижи ме отнесоха и така леко и неусетно Краси е в 9-тия месец. Добре е, уморява се вече, а и бъдещите батковци усещат притеснението и дивеят повечко и спинкат по-малко, което също се отразява, но като цяло сме добре всички.

Тази година ще е времето за големите промени в семейството ни, явно. Аз започнах нова работа и най-накрая се чувствам в свои води, Светко беше първокласник, Оги беше на кооператив, ще правим робот през ваканцията, имат и аквариум с рибки, но за това отделно друг път. Надявам се някъде в края на лятото или есента да имаме по-изчистена визия за това къде и как ще живеем, с две думи нещата потръгват, бавно и трудно, но всичко се нарежда някак.

Като мисля за децата и гледането отново на бебче, започвам да се тревожа за нещата в България, за лошите политики, за лошите политици и за изборите. В началото на годината бях в Брюксел и разликата с квартала навън тук ми е пред очите всеки ден – хем улицата ни прилича на белгийска с паважа и старите фасади, хем сме си европейци, хем всичко останало е напълно различно. Надявам се да има достатъчно обществено разумни и чувствителни хора, за да се подобрят нещата. И да се радваме на децата, които ще растат в по-добро общество.

Дано всичко да е наред и живот и здраве скоро ще се похваля с тт-данни.

2011

Снощи ходихме при Мила и малка Дени, за малко видяхме и Дени и Андрей. Светко си игра с “кака Дейи”. Беше готино, макар и за съвсем кратко. Аз така се разплух от това, че друг си играе с детето, че едвам станах като си тръгвахме. :) Днес очакваме тъщата. Може би ще остане у нас, а пък Краси трябва да влиза в родилното вече. С нетърпение чакаме всичко това да мине и да мине добре. В София, ден 7.

2000

Цял ден днес търсих квартира в Герман и Панчарево, солидно подкрепен и окуражаван от приятели. Мила и Дени свършиха страхотна работа, обаждаха се на безброй телефони и питаха във всеки магазин. Имаше само една къща в Герман, но не е за нас – няма отопление, вътре е леко захабено, а и пътят е черен и кален. Пък и дворът е с техни лехи и едва ли би могъл да се ползва. Нямаше друго. Търсим. Дано има.

1888

Автомобилът дава само привидно усещане за организираност и справяне. Всъщност разчитането на него действа обратно. Като знам, че съм с кола, поемам в пъти повече ангажименти и накрая все не успявам за нещо. Или направо закъснявам за всяко, за което “успявам” – заради търсенето на място за паркиране. Днес така се разминах с Мишел и Ани. И пообиколих за две паркирания и накрая за измъкване от града.

1519

Много малко снимам напоследък. Изключвам снимките на Светлин, най-често вкъщи (напоследък и не излизам). Снима ми се, но все не става. Оправданието за този сезон ми е, че е много студено. Пролетта кой знае какво ще е. А миналите вече поне две зими не преставахме да се събираме на стрийт с агитката тук. Марков, Петър, Емо, Ангел и Ирена например последно съм виждал на стрийт накуп преди ДВЕ години!

1364

Тази вечер приятели се събират на раздумка и разпивка някъде в централна София. Беше много особено усещане да си говоря с няколко човека, те да ме канят на срещата, а пък аз да съм в малък и спокоен град, далеч от тях. Липсват ми приятелите, но иначе съм щастлив, че съм далеч от София, тъпия й градски транспорт, нахалните й шофьори и циганията й. Спокойно ми е, а това е безценно.