Tag Archives: philosophy

Една година Линдеас

Малко преди лятната почивка, гледам година назад и докъде съм с Lindeas, пък и по принцип. Описано шеговито, иначе по-сериозно и конкретно за работата ще пиша в Линдеас. Всъщност не е точно една година, а вече година и половина, но да кажем, че е поглед назад към първата година на работенето ми в моя си фирма. Плюс някои планове за бъдещето.

Говорих на две яки и сериозни конференции в България – OpenFest и TuxCon. Беше истинско удоволствие, момичета и момчета! Още по-голям фен съм. А и имаше интерес към моите неща, да не повярваш. :)

на OpenFest 2015:

на TuxCon 2016:

Спрях се да предложа лекция по другата ми специалност, неща за авторско право, философия, познание в Интернет и социални мрежи. Може да опитам тази година, но дали някой ще иска да слуша такива неща…?

Пропуснах ‪‎FOSDEM‬ тази година в последния момент заради грип. Но пък ходих да карам ветроходна яхта в Бяло море! Вече съм яхтен капитан, имам си и книжка за кораб до 40 бруто тона. Страхотно е, детска мечта ми е, откакто четях за клиперите и за корабомоделизъм и търсех по РЕП-овете броеве на “Катера и Яхты”. Тогава си представях, че си построявам сам фолкбот и обикалям света или че съм юнга на “Калиакра”.

Но на нещо по средата като размер, например 30-тина футова килова яхта си е доста по-добре. Искам да заведа и семейството, но няма да е тази година. Нито време, нито пари. Но някой ден…

Nea Klima, о-в Скопелос

Nea Klima, о-в Скопелос

За работата – от нула в началото до около дузина клиенти, от тях двама със сериозен ангажимент – не изглежда много, но си е доста работа. Скоро се надявам да мога да наема хора и да започна да събирам екип, но зависи от толкова много неща, най-вече поръчки и приходи, та ще видим.

Няколко поредни подвига с Калин за уеб интеграция и цялостни решения. Друго си е до теб да е човек, врял и кипял в уеб. Продължаваме с нови проекти, включително наша услуга за уеб конференции, хоствана в Lindeas и интегрирана с други услуги. Тъкмо място за стабилни доработки и връщане на код към Jitsi. Ако някой иска сайт с някаква сложна интеграция с видеоконференции, сега е моментът, докато не е дошла есента след ваканциите и не сме се зарили в работа. ;)

Нещата, с които изоставам засега:

1) свободно време – колкото и да се фукаме иначе, не можем без него)

2) пакетиране на ‪JitsiMeet‬ за ‪‎Fedora‬ и ‪CentOS‬ – вече два клиента с такива инсталации, но не съм си доволен от пакетите, особено в частта с изключенията за SELinux, така че имам още работа, преди да са достатъчно добри (и неопасни, работещи), за да ги публикувам

3) работа по ElectriClub, включително наскоро назря една идея за конференция на тема електромобилност – няма да съм сам, но има доста работа, включително и по сайта. Блогът върви добре, но хората във форума като че ли позагубиха интерес.

3а) искам и да конвертирам Рошко на ток, защото вече си има заместник (децата го кръстиха Дракончо, не ме питайте защо). Миниван за цялото семейство е по-добре от хечбека, но тъкмо Ровъра може да го конвертирам и да карам децата на училище с него, вместо да замърсявам с вана или да спонсорирам корумпираната община с нередовните рейсове сутрин. Но за електромобилна конверсия трябват 1) пари, 2) гараж и 3) ясна процедура в българските институции, а от тия трите неща дори и да намеря първите две, третото е сякаш обречено… Контрастът с например Щатите и как там си правиш и узаконяваш модификации по колата е от земята до небето.

4) за които не знаят, аз съм PhD ABD (All But Dissertation) и мисля, че тази година е последната ми, преди да загубя права – това значи, че трябва да реша дали да предложа нов текст на секцията ми в БАН. Имам почти готов дисертационен текст, който се нуждае от доработки, за да го представя пак. Преди две години ме върнаха с някои леки забележки. Работата не е много, тезата ми е развита и си мисля, че би имала приноси, но трябва да намеря време да я дооправя и да я дам на научния ми ръководител проф. д.ф.н. Веселин Петров да я прецени.

Гушкайте децата си

Наскоро върнал се от пътуването ни и все още несвикнал съвсем, ми трябваха само няколко излизания до магазина, едно до училището и едно до парка, за да се почувствам у дома си. Казано и в добър смисъл, и иронично. Иначе се заблуждавам и аз като вас, че София е модерен град с нормални хора и че например улицата ми и тя е европейска.

Излязох да пия бира-две с Ванката и Павката и каквото беше пролетно топло мартенско време, краката ни отведоха вън от усойните места в Яворов направо в Борисовата градина. А там знам как е през почивниците, особено пък в топло време – пълно с народ.

Срещу нас по алеята върви млада компания, семейство с приятели. Още преди да ги забележа отдалече се чува рев на дете. Представете си колко време е плакало. На разминаване чувам нещо от сорта на “остави го, така трябва, нека се научи, не може все да иска пуканки, ще спре сам, не се обръщай”… А десетина метра зад тях пъпли малко бебе, протегнало лява ръчичка към тях и цялото в сълзи и със сополи под нослето реве неистово.

Отчаяно, с една-едничка мисъл и цел – да настигне мама и тати и да им каже колко е притеснен, разтревожен, ядосан и уплашен. Протяга ръка и реве, без да знае, че явно точно заради това е “наказан” и затова милите му мама и тати не се обръщат и вървят, все едно не го чуват. Реве без да спира и пъпли – бебе на около две години и половина или три – увито в яке, не се интересува от минувачите и протегнало ръка към единствените негови хора на тоя свят, реве и текат сълзите и сополките му…

Знам, че нямам право да се намесвам. Знам, че не е прието така и знам, че когато моите са плакали на улицата, понякога баби са се намесвали поучително и само са си докарвали справедливия ми гняв – защото ние никога не сме оставяли децата си да вървят след нас през целия парк и да ни викат, “за да се научат”. Дори и най-много да са ни ядосвали, дори и от друго да сме били ядосани, все сме намирали сили в себе си да се обърнем и да гушнем малкото мишле. И да го гушкаме, докато се успокои и спре да плаче, да хълца и да се дави. Защото децата трябва да се гушкат, а не трябва да хълцат и да се давят.

Възмутих се публично, но не отидох да се скарам на родителите, защото не е моя работа, а е тяхна – те трябва да оправят нещата и едно каране ще вкара само още тормоз за детето. Не отидох и да гушна детето, защото също не е моя работа – то иска неговите си хора, не го интересува какви са и защо са го наказали за някакви си пуканки, иска да го гушкат те, а не непознати – и така трябва да бъде. Но се възмутих, отчаях и натъжих – това поне можех да направя.

Децата трябва да се гушкат. Дори и без причина, а ако има причина – да се гушкат десет пъти повече. Децата трябва да се гушкат, и да бъдат държани гушнати, докато те сами не се отдръпнат, защото само те знаят колко дълго имат нужда да ги гушнете, а не вие. Възрастните хора много-много не разбират от гушкане, затова най-важното е, че гушкането е за детето, не за нас – така че толкова дълго, колкото то прецени.

И ако го наказвате така, какво ще спечелите? Мислите си, че ще стане по-спокоен, по-послушен и друг път няма да ви иска пуканките, които сте решили да не му давате? Лъжете се жестоко! Единственото, което ще спечелите, е комплексиран младеж, който не знае защо е толкова объркан в чувствата си, може би защото не помни как са го оставяли да плаче, но със сигурност усеща липсата на гушкането и успокояването. Точно тези пъти, когато е имал истинска нужда, а вместо това е получавал опити за дресировка. Какво ще спечели детето, освен всякакви комплекси за изоставяне? Едва ли ще разбере, че майка му и баща му са тъпи задници, които не са били дорасли да гледат деца. Може би ще види поколенческата логика, когато дядо му разкаже как той е правил същото и когато се усети, че самият той прави същото със своите си деца. Може би ако се усети, няма да е късно да скъса връзката, да се обърне и да гушне детето си, да го успокои и да му повтори десет пъти, че мама и тати са тук и разбира се, че няма да го оставят сам в парка, а даже ще седнат на пейка до люлките и ще му купят пуканки…

Изчаках, докато детето се скри от погледа ми – все така ревящо и протегнало ръка. Вървеше след тях, а те вече бяха свърнали към странична алея към подлеза.

Трябва да гушкаме децата, те са за това. И трябва да им даваме пуканки, сладолед, изобщо за каквото лакомство си мечтаят. Техните мечти за лакомства са малки и евтини за нас, но за тях безценни. Е, ако не искат да ги носим на ръце, защото гоненицата е по-важна, разбира се, че не трябва да ги гушкаме излишно. Но колко и кога – само и винаги те решават, не ние. И затова ни се карат, когато сгрешим – а вие какво си мислехте, че е реването?…

Решете и гласувайте!

Това ще прозвучи странно за доста от хората, които ме познават или са ме чели преди. Но вярвайте ми, добре съм и съм си същият. Винаги съм говорил против общата представителна демокрация, против централизацията на властта и против далечното делегиране на права. Винаги съм казвал, че истинската република е това, което виждаш от покрива на къщата си или от върха на близкия хълм. Всяко по-далечно делегиране е повече или по-малко подмяна на вот. Но този път ще гласувам. Тези избори са различни, защото определят посока. Чертаят граници и задават път. Истинската промяна е еволюционна, но тези избори са цивилизационни. Така ни повтарят на всички избори, но точно това им повтаряне ни замъглява погледа и обърква посоките на света. И завиваме, без да знаем накъде. Пропуснахме прекалено много възможности да скъсаме с тоталитарното минало, да се обърнем и да продължим по свой си път, за да се откажем и от тази.

Преди години спрях да гласувам, не помня точно, но може би последните ми избори бяха тези след виденовата зима, когато като студент ходих по протести и барикади и всички имахме надежди. Както битово и ежедневно, така и професионално, по философски, имах тогава тревогите и въодушевленията, които завихрят хората около всеки развиващ се обществен проект. След това видях какво направиха с властта тези, които мислехме за по-добрите – не всички, но тук-там – знаете какво казват за развалянето на кацата с мед. Е, такъв мед не исках да ям вече, такъв мед си е за санитарната инспекция. Лошото е, че всички се оказаха от едно каче мед, дренки от един и същи дол. Тогава беше, или може би малко след това, не помня точно, но престанах да гласувам – съзнателно, нарочно, преценено и с убеждение. Не “за гъби” и не “не ме интересува”. А защото знаех, че по-лошото би било да си стъпя на лицето и да оставя гласа си някъде.

Гласът не трябва да се дава. Трябва да е с теб всеки ден и всеки ден да гласуваш в изборите на ежедневната ти среда. Не съм се отметнал от това, и днес казвам, че истинската промяна е промяна на нагласите, на културата. Истинската промяна е въпрос на поколения и това, че не се забелязва не е проблем – проблем би било, ако не работим за нея всеки ден, с всяко наше действие.

Но голямата промяна започва с малко побутване. Голямото ново пътуване започва с обръщане на гръб на старото пътуване. Без това обръщане на гръб и без това побутване работим против разбиранията си, дори и да сме искрени в ежедневните си мотиви. Защото посоката е грешна.

Има такива моменти, когато е важно да се гласува. Има избори, които решават посоките. Те, промените в посоките, също както нашата ежедневна поколенческа еволюция, са незабележими в ежедневието. Политиците подменят декорите на постановката си не изведнъж, а малко по малко. Има избори, за които няма смисъл да се гласува. Има избори, на които нито един не заслужава да бъде избран. Има избори, в които участието наистина само ги окуражава. Има избори, които не променят нищо.

Но има и избори, които трябва да променят посоките. Избори, които да ни дават възможност съзнателно и нарочно да не гласуваме на следващи избори. Мисля, че сегашните избори за европейски парламент, както и евентуалните следващи предсрочни за наше си народно събрание са такива – решаващи, обръщащи посоката, затварящи едни врати и отварящи други.

Вчера големият ни син завърши първи клас. Следващия месец очакваме трето дете. Може би затова от началото на годината, когато бях за кратко в Брюксел, често наум сравнявам България и Белгия и колкото и да е трудно да се прецени от потока на ежедневието, знам че съществува цивилизационният избор. Както би казал Йода, трудно е да се прецени – Тъмната страна замъглява всичко. Но балансът на Силата трябва да бъде възстановен. Не искам да прехвърлям на децата ми днешната ми отговорност за бъдещето на страната ни. Когато пораснат, те ще имат своите си отговорности. Своите избори и своите откази. Но днес изборът е мой – нищо, че всички са маскари, нищо, че изборите не променят нищо. Достатъчно е да обърнат посоката. След това дали ще пълзим или тичаме, е друг въпрос – важното е да е в правилната посока.

Така че този път ще избера да избирам и ще гласувам. Изберете и вие и гласувайте – не заради политиците, не заради медиите, а заради избора на посока и заради възможността после да не е толкова важно да гласувате.

А еволюционната промяна, изборите всеки ден – те са много по-важни, но все пак са друго нещо.

Той, “народът”

Забелязали ли сте как всеки с повечко власт започва да говори за “народа” в трето лице? След избори такова говорене е изобилно, чуйте. Заслушайте се в думите им и ще се учудите колко често политици и журналисти говорят за “хората” или че “той народът иска”, притесняват се, че “те ще излязат на протест”, защото “хората нямат пари”… Всеки се изживява като богопомазан спасител, рицар на справедливостта – разбира се, с благороден произход, не “от народа”. Той “народът” е някъде там, встрани, навън и се лута в тъмното. Горкият – болен, гладен, окован и бос се мъчи всеки ден и всеки ден чака политиците да го разпознаят, спасят и най-накрая да започне животът му.

Говорещите не са част от народа, не се усещат такива – винаги говорят в трето лице. Те са други, различни. Не казват “ние искаме работа, храна и свобода” – може би защото такива неща си имат и или не са толкова безочливи, или са тъпи и не са се сетили, че може да лъжат с тъжен влажен поглед, че и те са хора като нас, и те са “народ”.

Какви са? И кой се грижи пък за техния “народ”? Хора ли са, извънземни ли са, какво са? Дали трябва да си от специална порода, че да ставаш за властник, или просто докато катериш стълбата, си продаваш на парче душата и “народността”?

И колко странно би звучало, ако някой политик се обърка и започне да говори за народа като “ние” и “нас”. А аз може да съм безнадежден идеалист, но все още вярвам в заедността на живеенето заедно и в конструирането на общото в обществената конструкция. Това е единственият начин премахването на “народа” като казване да е безболезнено, незабележимо и полезно. Толкова, колкото вредно е говоренето в трето лице от политици, които хал хабер си нямат нито от общество, нито от народ, камо ли от управление.

Не гласувам и се гордея

Избори. Отново идва това време и не мога да го понасям. Изпълзяват агитатори, куцо и сакато се надпреварва да те убеждава как еди-кой си бил по-добър кандидат от друг и как който не гласувал всъщност давал гласа си за еди-какво си. Глупости! Не си давам гласа, гласът си е мой!

Ако не съм бил гласувал, нямал съм бил право после да критикувам и да се оплаквам – глупости, точно който сега гласува и за пореден път подкрепя престъпността, наричана централна и делегирана власт, той следва да има поне срама след това да си сърба кротко все същата попара, която така и така му се готви.

Ама било имало нови лица, нови задници и не знам си какво – има, дръжки! Било важно да се подкрепи европейски политик, било важно да се подкрепят “строителите на България” (или беше “на магистрали”?), бил важен протестният вот, било важно едно, било важно друго – важно било, дръжки! Ако в политиката, в изборите и във всичко около тях имаше поне зрънце осъзнаване на обществени приоритети, щяхме за толкова много години поне да сме го усетили.

Ама една била с хубави предизборни клипчета, била имала идеи – ала-бала. Друг пък бил откровен и честен, бил протестен вот някакъв – дрън-дрън та пляс. За всичките – няма да изброявам имена, че да не се помнят излишно – има един и същи, еднакъв смисъл да се гласува. И смисълът е никакъв!

Писал съм много пъти преди, може би на повечето предишни избори – то няма как да не ми кипне и да не си кажа, след като 1) ме заливат по телевизията с тъпи и пре-тъпи прозрачни “публицистики”, 2) из сайтовете и блоговете всеки се надпреварва да обяснява кой какъв бил, кой какво щял да направи и накрая след като 3) в кварталния супермаркет ми набутват в торбичката предизборни брошура и визитка, защото “едни наши колеги са в една партия и ни задължават да агитираме” – е тогава няма как да не пиша. Не за кого ще гласувам, а че няма да гласувам.

Индивидуалният глас не решава нищо. Всеки, който поне малко е учил социология или психология се сеща, че нещата се решават с пари и с агитация. В различно съотношение, според това доколко държавата е корумпирана, но винаги с тия двете. Агитацията пък, от своя страна, се прави пак основно с пари. “Ранътъ праи борбътъ. Борбътъ праи паре. А с паре моеш си напраиш и ранъ, и борбъ.” Това е толкоз просто и логично, какво тук значи някаква си личност? Да не говорим, че дори и математически отделният глас не решава нищо. Това с “обръщането на везните” и с “един глас над 50%” – това са приказки за лека нощ за подрастващи бъдещи партийни агитатори. Вярвайте, ако някой политик наистина разчита на вашия личен глас, значи не е от политиците, които печелят избори.

И какво остава – дори и съвсем искрено и чистосърдечно да подкрепите с трепереща от вълнение бюлетина “своя кандидат”, връзката ви не е споделена и него хич не го е еня за вас. Което ще започнете да усещате много скоро след изборите. Разочарованието си е голяма болка, но хората не се учат, защото на следващата предизборна кампания ще започнат да се зареждат с нови и нови надежди. По-голяма надежда – по-голямо разочарование, кръгът се затваря и животът така си върви, учим се да свикваме с всичко това и накрая умираме. Отново – без да трогнем системата.

Омръзна ми да слушам и да чета, че то нямало достатъчно добри кандидати, които да се изберат, но трябвало, трябвало да се направи някакъв избор. Да – и това лайно гадно, и другото гадно, ама трябва да се ядат лайна – какво да се прави. Ами не ги яжте – не е задължително, не се умира от негласуване! Не гласувайте! И след това използвайте целия този ентусиазъм, дето другите го изхабяват и изхвърлят по изборите, за да критикувате, изисквате, настоявате и мрънкате за правилни действия от управляващите! На всяко ниво и за всяко отделно действие! Така се прави промяна, не с избори.

Или идете да гласувате – ще ви мине бързо и ще спите спокойно до следващата кампания. Аз не гласувам в избори, които делегират гласа ми на представител, който чак след това да гласува за истинските решения. Докато в България има общи избори за силно централизирано управление, всяко гласуване е такова и не виждам ценност за демокрацията.

Да не се повтарям: http://yasen.lindeas.com/tag/elections

http://yasen.lindeas.com/dont-vote.html

П.П.: А, забравих – най-много ме разсмиват обясненията, че като не гласувам, съм бил гласувал за еди-кой си. Мо-о-оля? Все едно да кажа на съучениците на детската площадка, че не искам да играя, а те да отговорят, че щом не играя, играя за отбора на Пешо (примерно). Алоу, не гласувам, капиш? Това е гласът ми против все по-голямото отдалечаване на делегираната власт от избирателя. Делегирането по идея трябва да е само за мое удобство, а с времето се е превърнало в инструмент за неучастие на населението в управлението му. Негласуването на общи избори за отдалечена и централизирана власт е вид гласуване за регулярни преки референдуми с решения с по-силна тежест от тези на делегираната власт. И е вид гласуване за местна власт, истинска местна власт – не като съвременната, която или се назначава от по-далечен кмет, или е срасната с държавната власт. Или и двете… Така че като не гласувам, не гласувам.

1673

Бях възмутен от нещо неправилно. Подкрепи ме само една колежка, в лично писмо. Другите? Все едно съм влязъл наистина в гнездо на оси, както някои му бяха казвали преди. Един явно много остроумен колега писа:
Знаете ли: роден съм през 1973г. и по обясними причини от 1979-1980г. насам не съм общувал с хора като Вас!
Изискано, нали? Поне се ориентирам кой какъв е.
N.B.: Да не се ядосвам.

1644

Мобилно блогване, може би едва второто ми засега. :) Говорих в БАН и за трите части на докторантския ми минимум и темите са повече от приятни и интересни. 1) есе по приложни онтологии, 2) обзор на литературата по приложна етика (изследователска етика най-вече) и 3) мултимедийна презентация по съвременни формални логики. И трите извън моята област (епистемология), така че ще ходя из съседни секции.

1632

Току-що разбирам от блога на Димка Гочева, че Юнуз е защитил дипломната работа. Димка е публикувала пълния текст на рецензията си, а комисията е поставила отличен. Темата за качеството на висшето образование занимава Юнуз от доста време. Радвам се, че текстът е готов и четен и обговорен от колегите в СУ. Поздрави!

1624

Трябва да уточня полето на изследването ми за PhD-дисертацията и след търсенето в мрежата затъвам. Особено последните дни. Или не намирам нищо, или намирам неща, които след няколко часа изобщо не ми се струват подходящи и ги трия от списъка, или намирам неща, които не разбирам и ровя да разбера, но или не са по темата, или не са подходящи, или пак не ги разбирам. Трябваше вече да съм пратил мейл.

1491

Днес е световният ден на философията. Третият четвъртък на ноември е. Целта – философията, достъпна за всички. Тазгодишната тема – Всеобщата декларация за правата на човека. Честит празник!

http://unesco.org/shs/philosophyday2008