Tag Archives: philosophy

1422

Който се интересува – излезли са местата за докторантури в СУ “Философия”. Аз пропускам този път. Пак са пуснали място моите “любимци” Емилия Минева и Харалабми Паницидис – 1 място за “История на философията на Новото време – ХІХ век”. Не знам какво търсят, ама дано си намерят.

Отговорност и оставка, натрупване и споделяне

Кратко пояснение към статията ми за проблемите на властта – заради по-сухия й стил може да не е станало ясно всичко. Всъщност две неща са основно.

Първо – много се бърка “поемането на отговорност” с “подаването на оставка“. Няма нищо задължително общо между това да си подадеш оставката и това да понесеш отговорността си. Отговорността е “отговаряне” за действия, които не са адекватни на средата с нейните правила, идеи, проекти и ангажименти.

Истинската отговорност е винаги конкретна, защото означава отговаряне на конкретни въпроси и при нужда понасяне на конкретни санкции. В този смисъл подаването на оставка е бягане, отдръпване от отговорност.

Много често чуваме да ни казват “аз съм готов да си понеса своята отговорност и да подам оставка” – отговорността изисква при обвинение в неадекватни действия човек да отговори, да се защити, ако трябва да отиде на съд и ако се докаже, че е виновен – да понесе съдебно наказание, например. Оставката няма нищо пряко общо с това.

Второ – и правата, и отговорностите могат да се натрупват. Човек може да има повече права, както и да има повече отговорности. Но правата, за разлика от отговорностите не са лични и се преотстъпват. Когато аз делегирам на някого правото да действа от мое име, аз практически губя това право. Защото конкретното действие, тук-и-сега, може да е само едно и не може да се извършва едновременно и от мен, и от представителя. Правата, в конкретиката им, не се споделят.

Отговорностите, обаче, могат да се споделят. Ако аз съм отговорен за бъдещето си, също така е отговорен за него и този, на когото съм възложил да отговаря за мен. Когато възлагам отговорност, аз мога да реша дали да я прехвърля или да я споделя – при даването на права нямам този избор и пред мен стои само прехвърлянето им.

Затова в тази схема е ясно, че за гражданина е по-ценно да споделя отговорност, защото след това не само ще е длъжен да спазва своята, но ще може и да търси тази на представителите.

Обратно, ако властта се мисли през прехвърляне на права, тогава всяко по-остро или дори само по-настоятелно искане на отговорност от овластените се припознава не като акт на участие в сърцето на обществения живот, а като заплаха за стабилността на системата “власт-през-права”. Чисто и просто защото гражданите нямат права, има “кой да се грижи” за тях и може да се търси само някаква обща отговорност и оставки. Които, както казахме, са вятър работа, ако са само те.

Проблеми на властта

Властта има един основен проблем — не я разбират правилно. За всяко друго нещо такъв проблем би бил наистина критичен, но цялата система на властта го приема за периферен. За съвременната управленска система най-важно изглежда да функционира добре пред себе си, тоест да е разбирана от себе си, да има вътрешна цялост. Но не и да се разпознава адекватно “отвън”.

Ще кажете, че това е в реда на нещата — всяко нещо, което удържа вътрешна цялост, е нещо отделно, на което могат да се видят границите, да се проследят взаимодействията с другите неща и да се разбере принципът на съществуването и действието му.

Но истинският проблем е, че властта не е система “за” управляване, това не е отделен свят, в който има само управляващи. Управлението е двустранен процес и в понятието за власт трябва да присъстват и управляваните. Разбирането на властта от подвластните е същностно за властта. Нещо повече, осъществяването на властовите действия трябва да бъде разпознавано и дори да може да бъде насочвано не само от “властимащите”, а и от всеки отделен човек.

За какво говоря?…

Проблемът на властта

Проблемът на властта е, че се мисли от хората като начин за прехвърляне на права от многото обикновени към малкото избрани, чрез които завишени права избраните управляват живота на множеството. Властта не е това. Тя е начин за прехвърляне на отговорности и концентрирането им върху малцината, които се натоварват с тяхното поемане пред множеството. Основното не са правата, основното са отговорностите.

И в двата случая властта е начин за управление живота на общността. Това е ясно при поглед отвън. Но е грешно и много опасно да се мисли властта като механизъм за прехвърляне на права вместо за прехвърляне и споделяне на отговорности.

Робът, слугата, васалният владетел прехвърля правата си на господар. Гражданинът в гражданското общество не прехвърля на други нито едно от правата си, а ги пази и защитава. Гражданинът прехвърля само отговорности — на практика не си избира господари, а си назначава под-изпълнители. В етимологията се е запазила тази специфика на идеята — думата “министър”, например, означава “слуга”. Но това е само езиков анализ, на практика нещата са обърнати.

Затова да казваме, че на избори ние, гражданите, делегираме своите си права на избрани представители, за да ги експлоатират по свое усмотрение, да казваме, че на избори даваме гласа си, за да бъде говорено с него някъде от наше име — това не е просто и само заблуда от наша страна. Това е грешка от страна на властта, защото с такова разбиране много лесно една власт от прехвърляне на отговорностите може да се преобразува незабележимо в прехвърляне на правата.

При отговорността нещата винаги са някак по-размити и неясни в сравнение с правата. Всеки говори за отговорност, но пряко никой не отговаря пред никого. Отговаря се непряко пред обществото, но не с проучвания или избори, а много бавно през общата нагласа на хората и праговете на търпимостта им. Правата, от своя страна, могат да са много по-точно определени. Макар да има свобода на тълкуванията, всяко конкретно право може да бъде достатъчно уточнено.

Разликата и това, в което се съдържа опасният момент е, че правата при преотстъпване се губят, а отговорността може да се споделя. Затова е важно властта да се опира на взаимната си отговорност с гражданите, а не на употребяване на права, събрани от хората.

Неправилно е да се казва “вие не се грижете за това, ние поехме властта и вече ние ще се грижим, вие няма какво да се интересувате, има си наш си канален властови ред и той не ви интересува, защото нали на изборите сте ни делегирали правата да представляваме гласа ви“.

Правилно би било “ако вие поемете отговорността да постъпвате правилно и честно с нас, тогава ние ще се съгласим да приемем ангажимента да сме отговорни за нещата, които ви причиняваме с управлението си и във всеки момент ще сме готови да отговаряме на въпросите и да се поправяме при забележките така, както ще очакваме от вас да правите пред властовите ни органи“.

Макар второто да ни звучи много познато от лъскавите лозунги, всъщност то е само обещание, а реалността е на първото. Това, че властта замества отговорността с права първоначално е проблем на гражданите, защото първо те се осъзнават като ощетени. Но същностно през цялото време е проблем и на самата власт, защото власт с граждани, съзнаващи ощетеността си никога не остава само с един проблем.

Надеждата на властта

Разбирана като надежда на хората за една по-отговорна власт. Веднъж започнал, процесът на замяна на отговорности с права вече трудно може да се обърне. Все пак типично за това движение е, че е нужна централизация. Събирането на права винаги се крепи на безнаказаността си, а тя може да се гарантира само ако практиката е глобална. Ако има една община дори, в която върховенството на правата над отговорността не е прието, самата практика вече е не чак застрашена, но поне подвъпросна. Става дума за тотално отричане, заклеймяване и преследване като нещо неправилно, а не за някакво външно и показно предизборно парадиране.

Целта е не друго, а изграждане на разбиране в самите хора. Такава нагласа, която да им дава надеждата, че могат и трябва да търсят диалог и отговорност на въпросите и проблемите си от властта. И съответно да са готови да влизат и те в диалог и да дават отговори за своите си действия. Това е нагласата, в която може да се развиват понятия като “справедливост” и “равенство”. Защото правото вирее в среда на отговорност — обратното, взаимна отговорност да се развива в условията на едностранно “събрано” право не е реалистично.

За да има такова разбиране трябва условията да го позволяват. Чисто оперативно, надеждата на властта е в искрената, същностна децентрализация. Това не е никаква опасност за държавата, за военната стабилност и др. под. Става дума за друго — изграждане на разпределена система от поемане на взаимни отговорности на местно ниво. Никой не може да поеме цялата отговорност на едни общи избори, например, но всеки може да приеме делегирането на правата от тях. И го прави редовно, на всеки нови избори. За да се поема отговорност и отговарянето да е ефективно, трябва въпросите да са конкретни, местни, специализирани. “Пълна отговорност” няма. Всеки отговор е конкретен и съответства на зададен въпрос. Когато властта през права казва, че “поема отговорност”, тя може само да работи през някаква абстрактна, обща отговорност. Защото тя работи с такава материя — централизирана и обща, тотална. Но това не е отговорност, защото абстрактна отговорност в обществото няма.

За разбирането на властта, с което започнахме, все в някой момент идва необходимостта от външно й разговаряне. За такъв диалог е нужно от схемата “правоимащи — подвластни отговарящи” да се премине към симетрична система на отговорност. В която това гражданите да изискват от властта да не е нещо толкова извънредно, колкото извънредно е например днес някой властимащ да реши да поеме конкретна отговорност.

—-

Този текст стои за публикуване от 1 ноември 2006г. След малки редакции и допълнения, реших че е време да се освободя от довършването му. Въпреки че идеята му беше по-различна, може би по-мащабна, когато съм го писал, смятам че и така не стои недовършен и основните казвания в него се разбират.

Тотални избори

Винаги е модерно да се критикува властта и хората да се оплакват, че нищо не се оправяло, защото сме си били виновни самите ние. Защото не сме били гласували на изборите. Защото не сме били ангажирани, не сме го били показвали. Защото народът ни бил муден и изборно незрял и затова, видите ли, си заслужавал управлението. Не бил луд този, който яде зелника, а тези, дето му го давали. Тоест на някого са му виновни хората, които не са гласували. Или не са гласували за неговата партия.

Майната му – проблемът изобщо, ИЗОБЩО не е в това. Общите парламентарни избори не променят нищо и джафкането че “трябвало да гласуваме” си е нищо повече от точно джафкане. Има два вида джафкащи – едните са недоволни от неучастието на хората в изборите, защото имат някаква чиста вяра в непорочността на представителната демокрация и затова съжаляват, че с всеки следващи избори очакваната мечта за идеалното общество на всеобщо щастливо гласуване се отдалечава все повече. Тези хора са готини – точно заради безкористното им отношение.

Вторият вид джафкащи ме изнервят и досаждат. Тайният им или в някои случаи не толкова таен мотив за недоволство е фактът, че на предните избори е спечелила не “правилната партия”, а някоя друга. Това винаги е свързано с отместване на недоволството от властта и грешките на властта към недоволство от конкретни хора, конкретни властимащи. Проблемът става личен и грешките на системата на властта минават на заден план. Защото, разбира се, “когато дойдат правилните хора, всичко ще се уреди”. Ще се уреди, грънци… Отвращава ме това принизяване на дебата – всъщност най-често точно хора с такива мотиви и разбирания са хапливи към съзнателно негласуващите. Честно казано, ако някой привижда така лична или партийна “греховност” и заменя с нея общите проблеми на властта, за мен това е плитко, несериозно и неграмотно. И не го уважавам.

Ще кажете “ама нали има силни личности, нали има лидери, нали има честни политици, нали има реформатори…”. Има – грънци… Истината е, че “всички са маскари”, защото “келепир има в тая работа”. Не, това не е някаква простащина или нихилизъм, нито пък “балкански манталитет”. Всъщност може и да е, няма значение – важното е, че не е нещо, от което да се срамуваме. Алеко, през репликите на Бай Ганьо, е казал толкова верни неща. Ама ние не – той нали простак и далавераджия, значи ще страним от всичко, което казва.

Всички са маскари – това, че един конкретен министър щял или не щял да си подаде оставката няма никакво, ама никакво значение. Или пък че някакво си правителство за n-ти път искат да му гласуват недоверие. Или че имало някаква си коалиция, дето била толкова акана. Всички са ченгета, комунисти, мафиоти – маскари с една дума. Да не се заблуждаваме – няма хора във властта, които да не са замесени някак в някакви игри на нелегални пари и далавери. Или които да не са свързани с милиционерското по някакъв начин. Или пък които да не са комунисти – не по идеи и брошури, а по начин и методи на управление. Маскари са, защото никакви избори не могат да ги засегнат. Изборите “засягат” само прохождащите нови депутати и кметове, дето още не са се намърдали на “правилните места” и свързали с “правилните хора”. Всички други, и в трите вида власт, са буквално недосегаеми.

Всички са маскари – протестът срещу конкретни личности във властта само размива проблема. Защото и да падне това правителство, след него ще дойде или пак същото, или по-калпаво. Няма “лидери” и “силни личности” – има PR и точни хора, промотирани в точното време и поставени на точното място. Един голям цирк, в който ние сме зрители, а ни карат да се изживяваме като участници и ни убеждават, че не било цирк, а сложна и много важна и трудна драма на Шекспир. Глупости.

Решението?

Истинско решение няма, защото в някаква степен е така по целия свят. Но това, което можем да направим, е да намалим и ограничим проблема у нас.

Нищо няма да стане с протести, нищо няма да стане с излизане на улицата, нищо няма да стане с крещене пред парламента, нищо няма да стане с подписки, нищо няма да стане с оплаквания из медиите, нищо няма да стане с оставки на министри, депутати или генерали. Нищо няма да стане и с нови избори – освен ако толкова много не искате следващия батко-полицай-бабаит да седне на големия стол.

Ще стане с избори – но не с общи парламентарни избори. Те са измислени за заблуда на населението. Нито и с кметски избори – добре, този път се гласуваше вече не само за “големи” кметове, но и за кметове на отделните общини. И какво се промени? Някой да е забелязал някой “малък” кмет да е направил нещо сам, отделно? Дори и да се гласува за тях поотделно, ясно е, че пак се назначават. Само че не както преди след изборите от кмета, а преди изборите от шефа на партията.

Ще стане с избори. Избори за всичко. За всяка публична управленска длъжност, за която може да се организират избори.

Избори за началници на полицията

Защо хем полицията ще има политическо, тоест не-полицейско ръководство, хем това политическо ръководство ще се назначава от изпълнителната власт? Ние гласуваме единствено за парламентарната власт. Делегираме си изборните права на депутатите. После те избират кабинет от министри. Делегират нашите делегирани права на премиера. После той, заедно с партийните централи, избира министър на полицията. Делегира делегираните му от депутатите делегирани наши права на министъра. Е това ако не е далеч от народа… здраве му кажи.

Всеки началник на районно управление и всеки началник на районна дирекция на полицията – на изборна длъжност! Оперативните началници вътре в управленията и дирекциите естествено могат да бъдат само специалисти полицаи, но защо е казано началниците на институциите да не могат да се избират от народа? Може пак да са полицаи, може да излизат на предизборни дебати и прояви с униформите си. Но да са изборни. И когато две години подред тази районна структура на МВР не си изпълнява задачите и хората пропищяват от престъпниците и вече започват да прибягват до саморазправи, защото полицията не прави нищо – идват нови избори за полицейски началник и хората си казват думата.

Така всеки такъв полицейски началник на изборен пост ще се замисля много силно, преди да вземе подкуп, преди да се обвърже с престъпници, преди да прави всякакви зулуми, вместо да си върши истинската работа. Защото столът ще му е горещ. Защото ако не е читав, утре чисто и просто ще излети от него.

Избори за съдии и прокурори

Положението със съдебната система е още по-отчайващо и от това в полицията. И защо за съда не се шуми толкова в медиите, а все се гледат полицаите? Може би защото е по-лесно, защото полицейските неща са все по-видими някак, всяко отделно нещо е по-скандално от някакви си там проблеми в съдилищата. Но не е така – истинският проблем на положението в България е точно това, че съдът като институция, съдът като власт е неработещ. Неработенето на съд е много по-страшно от някакви кадрови проблеми в полицията. Защото ако работи съдът, за всички проблеми има културно решение – съд. Ако съдът пък не работи, тогава решенията са все некултурни и повече или по-малко силови.

Дейността на един районен съдия или прокурор е също толкова замерима, колкото и на полицейския началник. Защо тогава не се направят преки избори за местните ръководители на съда и на прокуратурата? Хората могат да гласуват и то могат да гласуват много точно и правилно, когато проблемът е близо до тях. Много ми пука на мен кой ще е депутат, при условие, че ме делят десетки и стотици километри с местоработата му. Или десетки и стотици административни стъпала за достъп до него.

Но за местен кмет, местен началник на полицията, местен съдия и местен прокурор всеки може да гласува. И то да гласува наистина по съвест, защото ще има преки впечатления от тези хора и ще знае, че ще е пряко засегнат от грешка в избора си.

—-

Това е начинът. Ако толкова са ни мили изборите, нека не се крием зад парламентарните избори. Много лесно е да се крием зад тях, да се обвиняваме кой гласувал и кой не, кой протестирал и кой не – но нищо добро не правим за обществото си. Ако ще твърдим, че все пак изборите могат да променят нещата, тогава трябва да въведем избори за всички власти, а не само за една. Защото така, с едни избори за само една власт, която след това избира и делегира нагоре по веригата не става нищо. И така наистина изборите не променят нищо. Както не променя и мрънкането и джафкането срещу нарочното съзнателно негласуване на хората на общи избори.

Дипломната ми работа. Версия първа.

Преди малко повече от година се дипломирах. С тема “Онтология на авторските права в Интернет” към катедра “Философия” на Философския факултет на СУ. Най-накрая защитих тезата, след като крайният текст дълго се отлагаше и дори веднъж ме скъсаха. Крайният текст е от декември 2005г. – тогава свършваше срокът за предаване на дипломните текстове за зимна сесия.

Самата защита протече публично на 6 февруари 2006г. Оценката от защитата е “много добър” 5. Комисията беше в състав: председател проф. Валери Динев (който беше и в предишната ми комисия) и членове доц. Пламен Макариев и доц. Красимир Делчев. Рецензент на текста беше гл. ас. Цветина Рачева. Научният ми ръководител – проф. Александър Андонов.

Тук публикувам текста на дипломната ми работа “Онтология на авторските права в Интернет” във формат Portable Document Format (.pdf). Файловете не са изцяло форматирани подходящо, но трябва да публикувам поне първа версия, за да имам основа за пооправяне. А и нали знаете, “release early, release often” :)

—-

Ясен Праматаров – “Онтология на авторските права в Интернет“, дипломна работа (pdf)

Ясен Праматаров – резюме на дипломната работа (pdf)

И двата текста публикувам според условията на лиценза CC-BY (Creative Commons “Признание”). Срокът на лиценза започва да тече от датата на тази публикация, 23 март 2007г. Можете свободно да използвате части или целия текст, като задължително споменавате авторството. Може да се използва заедно с името ми и този сайт (yasen.lindeas.com) за указване като източник.

—-

Смятам да проверя обстойно за грешки и да публикувам по-удобни за четене и преработка версии във формати Open Document Text (.odt) и HTML (.html).

Този текст е започнат някъде през 2001г., когато много малко се говореше в българското интернет-пространство за авторски права и за проблемите с тях. От тогава до днес много и ценни неща се изписаха, самата мрежа се разви по нови начини, появиха се и у нас блоговете и много хора започнаха да публикуват съдържание с отказ от някои права или под свободни лицензи.

“Онтология на авторските права в Интернет” може на места да има фактологични неточности, или пък да открива проблеми, за които в последно време вече е говорено много. Затова имайте предвид, че от една страна текстът е започнат преди време и носи някакво вътрешно наследство. И от друга страна – това е философско изследване и пълната технологична коректност не е негова цел.

Очаквайте новата верися на html и odt когато я подготвя. Приятно четене.