Tag Archives: car

София през 1995г.

Това е точно в най-мутренските и най-мафиотски години. Началото и особено средата на 90-те. Показни разстрели в центъра на града. Групировки. Дебели безврати “бизнесмени” с анцузи. Хора на групички с пистолети на коланите. Чуваш слухове за изчезнали хора и много добре знаеш в коя част на града по кое време може да ходиш и много добре знаеш с хора с какъв външен вид изобщо не трябва да се закачаш. Вече има криза и бедност, но има още година и нещо преди най-голямата криза и обедняване през 96-та.

Аз и връстниците ми може да имаме сантимент към тези времена, но то е само защото бяхме малки и млади и ветрове ни вееха на бели кобили. Няма лоши времена за млади и пълни с планове и стремежи хора.

Но само заради това – не за нещо друго. Нещото друго беше мизерия, нагаждачество и връзкарство. Безизходица. Уродливи остатъци от комунизма, дето се бяха пропили във всички сфери на живота. Да, има ги и днес. Но все пак животът е по-цветен и по-уреден. И днес сме си бедни, но по по-свободен и жизнерадостен начин.

Да ми откраднат чистачката

Добре, че е само една – поне засега и, надявам се, така да си остане. Но е много неприятно, отчайващо и някак омърсяващо след две години и половина в този квартал изведнъж да ми откраднат шофьорската чистачка.

В Яворов е спокойно, поне доскоро беше. Който каквото ще да разправя за централните квартали, но в сравнение с Надежда е в пъти по-спокойно и хората като цяло са в пъти по-учтиви и внимателни. В една близка градинка, с една банка до нея, много пъти Краси е казвала как редовно някой си губи мобилния. Пълно е с майки и татковци с деца, има баби и дядовци, поспрели на пейките на път към суперите с намаление, има и редовните групички тийнейджъри, нагъващи дюнери от отсреща. И изведнъж някой намира мобилен, понякога от по-скъпите. Какво става ли – ами през цялата градинка, през всичките тия групи хора, преминава въпросът дали някой си е губил мобилен и накрая мобилният се озовава отстрани на пиедестала на паметника на един политик, хайде да не го споменаваме.

И по-късно преуморената майка или разсеяният татко се връща и намира телефона си, оставен да го чака. Знам, струва ви се нереално. И на мен така ми звучеше. Но в Надежда и Банишора даже не бих се и надявал някой дори да пита хората за телефона, камо ли да го остави на съхранение при мамите и бабите.

От около половин година наблизо строят нов блок. Бутнаха една стара къща, която си беше супер за възстановяване, имаше си и двор, и всичко… но кой ме пита мен. След това започна някакъв ад – по цял ден копаеха, сега по цял ден изливат бетон и редят арматура в огромния изкоп. И почти по цяла нощ – продължават до 10 часа, може и по-късно понякога. И в почивните дни! В почивните дни и през нощта – това само у нас го има. Бумкат, думтят и вдигат пушилка. Заграждат движението с бетоновозите и бетонпомпите, с камионите и всичките раздрънкани брички на строителната фирма.

Не разделям хората на това кой какво работи или на кого колко черен е баща му. Но откакто започна тоя строеж, на въпросната близка градинка вече се е чуло за изчезнали мобилни телефони.

А сега и една-две преки по-настрани от нашата кола откраднаха чистачка. Не бих казал, че няма връзка. Там по-нагоре са едни от местата, където може да се хапва на крак по-евтинко, съответно се събират някои от учениците, част от гастарбайтерите в Полиграфията (тия, които не са достатъчно куул, за да ядат в скъпите места) и работниците от строежите. Единственото ново попълнение е от строежа, съжалявам че го казвам.

И какво значи – трябва ти чистачка и минаваш покрай редицата от коли, оглеждаш се коя да избереш и накрая просто се пресягаш и си откачаш една чистачка? Така ли става? Без нищо да те спре отвътре? Или пък просто обичаш да правиш мръсно на хората и пак така – минаваш и си избираш кола, онче-бонче, и се пресягаш и крадеш чистачката? Или пък си болен и крадеш, защото не можеш да се спреш? Не ги разбирам тези неща, но ми се струва, че най-приляга на светогледа на обществото ни първият вариант – нямаш чистачка и си “береш” една от нивата с коли. По същия начин преди няколко години в Надежда ни откраднаха предната емблема. В целия град Ровърите с емблеми са малко – е как иначе да стане, когато щом ти откраднат емблемата, крадеш нечия друга и завърташ броеницата. Аз не откраднах, но явно съм изключение.

Искам да живея в място, в което краденето на чистачки и емблеми на колите не е особеност на културата, а забравените телефони ги оставят да си ги намерят собствениците.

Що е то багажник на покрива

Не спирам да се удивлявам колко много багаж събира автобоксът или “багажникът”, както му казват децата. Преди съм губел толкова време в подреждане на багажа в задния багажник, нагласяване на всичко така, че да влезе и тази чанта, и това яке, и тези играчки… А всичко е толкова просто и лесно, когато има багажник на покрива – подреждането става за нула време, защото е голям и с много по-правилна форма от другия. Защото няма нужда да “наместваш” раницата така, че да не пречи на пожарогасителя, да не притиска много аптечката и да не се допира до парцала за бърсане по двигателя и онази стара туба с моторно масло, оставена за доливане. Всичко горе е гладко, равно и чисто – реденето на багаж е като строене с лего.

Вярно – нарушава аеродинамиката и сигурно вдига разхода поне с половин литър, а при над 80-90км/ч може би и над литър. Но съм готов за почивка с деца и багаж да забравя за аеродинамиката. А и разходът е добър, ако се кара внимателно, с принудителен празен ход където трябва и без излишни високи скорости.

Та това редене на багажа свършихме с Краси тази вечер, докато Рая оглеждаше баба си и се чудеше коя е и защо са я оставили на нея и докато батковците й решиха, че ще се възползват от отслабеното родителско присъствие, за да си организират риболов. Бяха домъкнали леген, пълен с вода и разни играчки-риби и стояха с пръчки с потопени връвчици и спореха как точно се “хващат” рибите. Голяма забава явно. Ние не сме въдичари, но тук в Троян на Осъма има разни чичковци и дядовци, които сноват долу по брега и правят разни потайни ритуални движения с въдиците си.

Та за нула време напълнихме автобокса и за задния багажник останаха все неща, които ще са ни нужни при спиранията – дрешки, пелени, утре ще добавим и малко храна… такива неща. Как досега не сме имали релси и багажник, толкова трудности е щял да ни спести при пътуванията. Вярно – струваше пари, а ние преди години спестявахме буквално стотинките. Но ако се погледне като инвестиция, си е оправдано и много важна придобивка за (големи) семейства.

Смених и въздушния филтър. Не е сменян сигурно от около 4 години… откакто гарнитурата на главата на двигателя се проби, смеси се масло с антифриз и едвам се добрахме четиримата със Светко и тогава бебето Оги от Горна баня до Надежда. После сам ремонтирах двигателя пред блока, затова помня кога е сменян въздушният филтър. Старият беше зелият омазан с пресечено с антифриз масло.

Исках да сменя и масления филтър, заедно с маслото. Взех филтрите от Троян. Но като нагласих колата на удобно място на паркинга и срязах една празна голяма бутилка от вода да събира маслото, се оказа, че нямам подходящ ключ. Нямам и вложки и върток – има някакви инструменти, но съм ги оставил при тръгването.

Примирих се с доливане на масло. Пое сигурно литър и половина… сега е между средата и минимума… постреснах се чак. Все отлагам, а от миналата есен все имам работа и нямах кога да се занимая с колата. Нямах кога, но я карах – и тя останала почти без масло. Накрая запалих и си отделих време да се заслушам – след първоначалното тракане на повдигачите, което явно в бързината в последно време хич не съм забелязвал, бързо шумът им изчезна и двигателят като че ли е с една идея по-тих. Хм, нормално, ще кажете с укор, но аз не работя механик – разбирам от такива неща, но хляба си изкарвам с друго. Пък хлябът е по-важен.

Утре продължаваме. Исках да снимам Рошко с багажника, но тук навън е такава жега и мор, че докато отида до колата и вече мога да се движа, само ако е свързано с прибиране обратно.

Пътешествието започва. Лична карта и радлер.

В събота успяхме да тръгнем на почивка. Аз съм в отпуск от понеделника, а и без това работя отдалечено, така че важното за работата ми е да имам добра връзка с Интернет и достатъчно време и внимание да си движа задачите. Лека-полека сега връзката ми хем става все по-лоша, докато накрая увисвам с мобилния на минимална скорост, хем успявам все по-рядко да се спасявам на сянка от тичане след детските колела. Време е да призная, че отпуската влиза в пълния си размах и да оставя колегите ми да си починат от мен малко. Вярно си е, че в последните месец-два съм все много изморен – дали покрай Рая и недоспиването, дали просто от стоенето все вкъщи – а когато съм изморен, ставам разсеян и забравям подробностите. Работната дисциплина ме държи да не забравям, че съм ги забравил и да проверявам всичко, но така пък върша всичко с една идея по-бавно. Кафето не помага, най-вече защото попрестанах да го пия.

Виж, разходките помагат. Нямам сили и ентусиазъм да се вдигна до парка, дето е на двеста метра от нас, но пък миналата неделя отидохме с Краси и трите деца до Цари Мали Град. Пътуване море майката, пътуване и връщане вкъщи – защото да се върнеш вкъщи е най-хубаво, но как да се върнеш, ако не си заминал някъде? Рошко се справя добре и от кола за двама с бебе, през кола за двама с дете и бебе, сега стана кола за двама с две деца и бебе. Задните седалки са заети с цяла редичка столчета и кошче за кола. Райка-зайка в средата, малък и голям батко от двете страни. Е, така се плаче, затова сега в голямото пътуване опитваме с мама в средата, гушнала Райчето.

През последните седмици опитах да постегна колата. Минах през 8-ми канал на сервиза на ЕМ Комплект в Павлово, където легендарният в София Найден вдигна ровъра, погледна изгнилите тръби и каза “ти май много внимателно караш, щото ако някой по-висок легнал полицай беше ударил това, щеше да падне на земята” – и удари с длан една от снадките и паднаха средното и задното гърне… Колата от няколко дни беше започнала да гъргори бая, май точно след една бабуна стана. Смени средно, задно гърне и тръба и сега ръмжим по-приглушено. Трябваше да оправя и климатика, дето миналото лято изведнъж даде фира някъде в Лагера – нещо каза “фъссссс” отпред, омасли се радиаторът и друго нямаше, само дето и климатик нямаше. Отидох при най-нахваленият сервиз за климатици, баща и син на ъгъла на Позитано и Троян, зад Нипроруда/НАП – казват, че повечето по-нови сервизи в София са на хора, дето са се учили при тях. Жоро там наду климатика, чу се познатото съскане и ми показа къде е пробит радиаторът. Оказа се, че едно чукване с 20-тина км/ч през онази мразовита зима в началото на 2012г. е изкривило леко гредата под бронята, тя е притиснала радиатора на климатика към охладителния радиатор, търкали са се и този на климатика се е протрил и пробил. Смяна на радиатор и фиксиране на всичко, с гаранцията, че поне една година няма да имам никакви проблеми с климатика. И наистина – друго си е на път с малка кола, пълна с двама възрастни и три деца, ако имаш климатик. И съвсем, съвсем друго си е, ако нямаш. Навремето Арти усещаше веднага, щом спирах климатика и започваше да вие от клетката, а той е котарак все пак, представете си как реагират три деца… без клетки.

Първата дестинация беше Троян. Тук стоим два-три дни, за да се порадва тъща ми на мен и да ми даде да я ядосам малко, тъкмо да ни се зарадва, когато ни види обратно след десетина-петнайсет дни. Шегувам се, всички се радват на децата. И с право – батковците са големи сладури и само бели правят, а Рая се оглежда леко стреснато и дава повод на бабите на площада да цъкат с език “ау, колко е мъничка, ама вие как пътувате с двумесечно бебенце, пу-пу”. След интензивно такова купонясване ожаднявам за радлер и за щастие навсякъде имат от този на Ариана, оригиналната идея за радлер, с лимон. Тъща ми каза, че “лимонадата е поразила бирата”, но аз явно не разбирам от бира и затова ми харесва. Супер е и това, че е с ниско съдържание на алкохол, а лошото е, че не е с ниско съдържание на цена. Плащаш бира, пиеш лимонада – но кой е казал, че светът е идеален?

Като казах за площада в Троян, там е купонът, да знаете. Особено в топлите месеци следобед и привечер централният площад се изпълва с всякакви баби, познати, съученички, тук-там по някой отегчен татко и цяла огромна сюрия дечурлига – някои с колела, други със сладолед, трети с бабите си – и се започва едно общуване и преплетени светски разговори на всякакви теми, ум да ти зайде направо. Никой не се обижда, ако изведнъж се обърнеш и поздравиш друг и започнете съвсем трети разговор, защото и той ще се обърне, за да види какво прави съседката и дали внучката й се е прибрала от море в Гърция. Примерно. Или изведнъж някой ще скокне да съветва нещо детето си, или пък ще отиде до магазина, само за да се върне след това, защото разбира се, че не му се прибира вкъщи – та нали купонът е на площада, не вкъщи. Хора, отраснали в големия град, като моя милост, трудно разбират това. В големия град има малки квартали, площадки и пейки пред входовете, но не е същото. Площадката пред блока е като селски мегдан в сравнение с площада на малкия град. Малкият град е много по-голям в това отношение. И много по-голям е купонът му, който, както ви разправям, е на площада следобед и привечер.

Дойдохме тук със страшно много багаж, защото взех за колата напречни релси за таван и автобокс. Голяма работа е това, ви казвам! 300 литра – вярно малък, но отвътре, казват, бил по-голям. :) Събра почти всичко, нужно за пътуването и в задния багажник остана толкова място, че реших да вземем колелата на децата, леко разглобени. Е, забравихме да вземем телескопа, затова сега ще гледаме луната и звездите през крив макарон… или направо с невъоръжено око. Забравих си и личната карта. Нося си шофьорската книжка, дано това не е проблем при пътуването и при регистрирането в хотели. Иначе засега всичко върви добре. Даже днес ми се счу мяукане като на Арти, но се оказа нахалната котка на съседите. Милият, дали е още някъде тук, дали си е намерил друг дом и затова не се връща?

А ние ще продължим – още ден-два почивка тук и товарим обратно. Засега посоката е изток. Или изток-югоизток. Цяло чудо е, че успях да напиша това, преди бебето да се разреве. Гладна е, но докато чакаме мама, ще се носим на рамо и ще пеем “Тих бял Дунав” и “Ясен месец”. За едни – бунтовни песни, за други – приспивни.

Девет години по-късно

Преди девет години започнах да пиша тук. Тъжно е, че сега това се оказва единственият повод да намеря начин и време да пиша. Тия дни си мислех за добра идея да кажа на всички, че ако месец или месец и нещо не пиша в блога, може някой да ме потърси. Ако дълго време не пиша, то е сигурен признак, че нещо не е наред около мен. Но няма страшно сега – добре съм, вкъщи сме добре, децата посвикнаха с новото място. Все пак най-важното е да сме здрави и щастливи. За първото стискам палци, за другото събирам енергия и спокойствие.

Промените през годината са и много, и малко. След като преди година и половина реших да тръгна отново на офисна работа, вече я смених веднъж. Сега оценявам, че Опенкод си е добра фирма – не казвам нищо лошо и за сегашната си работа, разбира се. Плановете да защитя дисертация за PhD в БАН се пообъркаха и макар тази коледа да не ме отложиха пак с една година, както миналата, все пак се оказа, че текстът ми не е достатъчно философски и трябва да го преработя. Поне съм отчислен с право на защита – надявам се, не съм се обаждал да питам, само обещаха да ме гласуват за отчисляване на научен съвет. Текстът ми стана 120 страници и наистина не е много, а и е леко междудисциплинарен и не цитирам Кант, а хора като Лесиг, Сенгър и Дон Фалис. И малко Хаким Бей, сред другите. Така и така ще трябва да го преработвам, за да защитя – тъкмо по-скоро ще го публикувам сегашния в блога си. Само да намеря време и да преборя някоя вечер умората.

Като казах време и умора… Много взех да я трупам умората през последните месеци. Време за мои проекти пък не остава и грам. А и които ме познават, знаят как мразя shoulder-browsing, така че това още повече ме изтощава, много. Не се оценява достатъчно работенето с монитор към стената и това е.

Започнах да събирам свободни минутки за работа по свободен софтуер и връщане към проекти и дистрибуции. Освен с преводи, разбира се – това го правя от години, но все ми се ще да започна с по-мащабни, важни и интересни неща. Проектите, които приближавам с танцова стъпка, са Debian, Fedora и OpenStack. С Дебиан си имаме дългогодишна авантюра, крайно време е да се обвържа по-сериозно. Хвърлям и по едно око на непослушния тийнейджър Ubuntu, донякъде защото в работата се ползва за доста неща и донякъде защото взе да ми харесва в подробностите. Особено с неща като Ubuntu for phones, пък и Unity, което доскоро не понасях, но взех да свиквам. Телефонното, обаче, е готина идея и малко нямам търпение да пуснат кода, за да видим дали наистина ще работи на по-стари устройства. Във Федора пък вече се обадих за bugzapper, да категоризирам доклади за грешки. За първо време е добре, особено ако успявам да намирам време.

Като казах за свободно време, наличен съм, както и досега, за предложения за системно администриране – всичко, което няма да пречи на служебната ми работа (и като заетост, и като вид работа). Разбира се, достатъчно зает съм в офиса, затова ако някой има предложение за качествено запълване на свободната част от свободното ми време, може да направи справка в ClaimID, LinkedIn и всички места из мрежата, където има данни за опита и интересите ми. Включително и тук. Като споменах LinkedIn – наскоро си възстанових профила там, след като хора, които ценя професионално и лично ми бяха пращали покани (явно пропуснали, че преди време нарочно се махнах оттам). Не си променям мнението за Линкедин, но вече спазвам прости правила да не приемам HR-спам и контакти от хора, които изобщо не познавам.

Вкъщи сме добре, на ново място, както писах преди. Не е идеалната локация, каквото и да ми разправят феновете на квартала, но поне е 1) близко до офиса и 2) близко до училището на Светко. Да, Светли тръгна на училище. Е, предучилищна група, но пак си е промяна за него. Виждам, как му е леко досадно на моменти и как знае повече неща – например беше обяснявал в клас за магмата, космическите совалки и кратерите. Рисува всякакви неща и всеки ден вкъщи с Краси и Оги прави по нещо ново, което ми показва след работа. Оги напоследък попрестана да плаче, когато рисува и вече не казва, че са драсканици, а обстойно обяснява кое какво е и как го е нарисувал. От няколко дни и спи по цяла нощ. Сещам се каква промяна беше, когато Светли започна да спи по цяла нощ без будене и реване.

Колата от месец не се е движила. След многобройни опити и интервенции в обедната почивка се оказа, че трябва смяна на високоволтовите кабели. Централният кабел беше толкова корозирал откъм делкото, че като извадих куплунга, се изсипа бяло-зеленикав прах и накрая клемата се откъсна. Електрохимична корозия някаква, но пак е странно как се е получило, защото тия кабели ги сменях преди около 4 години… Сега взех нов комплект, плюс капачка, палец и четири свещи. За цяла седмица вече да ги бях сменил, но се оказа, че централният кабел много трудно се щраква в другия край, при бобината. Всичко е завряно зад двигателя, при маркучите и май начинът да достигна с нещо повече от върховете на пръстите е да сваля целия смукателен колектор. Това в ровърския случай значи и източване на антифриза и подмяна на гарнитурата на тоя колектор. Липсва ми удобството на колата – дори и в такова не-автомобилно място като центъра си е важно. За пренасяне на разни неща, за водене на децата някъде, за пазаруване, за пътуване извън града… или просто за почивка половин час на обедна в “своето пространство” на колата.

Та такива неща около мен. Не успявам да намеря време за фотография и за уеб-проектите, но дано взема да намирам. Тук никой да не се задява – наистина е трудно, не е от мързел или липса на интерес. ;)

А това, че не пиша често, си е симптом. От лекарите знаем, че има два основни начина за справяне – насочване към симптома и насочване към болестта. Стоят ни и по-общи въпроси за това къде и как да живеем, как и какви заеми да вземем, дали и кога. Но това са общи и сложни неща, за които опитвам да мисля по-малко, пък и са сложни за обясняване. Взе да звучи като оплакване, а не е. Хайде накрая пак като друг път да си припомня какво съм писал досега за тая годишнина – една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем години. Признавам – правя го заради себе си, харесва ми да се връщам назад така. Сега се сетих – местя сайта си на WordPress, но е на час по лъжичка и я стане тая година, я не. Важното е да е весело. :)

С фарове на слънце

На слънце и в очите на кьоравите. Така е, като медицинските прегледи за книжка са проформа…

Приеха закон, с който задължават шофьорите да карат целогодишно и денонощно на фарове. 7/24/365. Публикува се в Държавен вестник днес и промяната влиза в сила от днес, защото – забележете – в заключителните разпоредби е изрично указано, че промяната влиза в сила в деня на публикуването. Има един закон, на който му викат “Конституция” – кавичките са на място, но за главната буква не съм сигурен вече. Та там, в чл.5, ал.5 пише “Всички нормативни актове се публикуват. Те влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок.” А все по-често днешните властимащи пишат “влиза в сила в датата на публикуване“. Не им се чака, милите. Експресно, експедитивно – по милиционерски. Опа, прощавайте – по пожарникарски.

Аз съм против карането на фарове при достатъчна видимост през деня. Но ще се подчиня на закона. Няма да го уважавам, както и няма да уважавам създаващите такива закони – но единственото добро на тези закони е, че не изискват уважение, а само подчинение. И правилно – уважение не може да се изисква. Уважение се печели. Това, което могат да получат от мен, е най-много подчинение.

Защо съм против фаровете през деня не искам да коментирам. През последните седмици в различни сайтове и авто-форуми въпросът се обсъждаше нашироко. Който иска, може да се запознае защо е неправилно и дори в някои случаи опасно да се кара на фарове при видимост. Статистически доказателства за ползата пък или липсват, или са на пряко заинтересовани фирми. Който е любител на формалното логическо мислене, може да си извади изводите кои фирми и политически и икономически кръгове имат пряка изгода от карането на фарове. Който е добре с математиката, може и да пресметне колко пари са това на година за цялата страна. Всичко това, цялата тази промяна се изчислява в цистерни с гориво и контейнери с крушки и акумулатори, които пък се продават. Не от мен, вярвам и не от вас… Но на мен и на нас… Все едно.

Това, за което пиша, е че ми е трудно да реша КАК да се съобразя със закона. Технически имам предвид. Очертават се май три варианта:

1) Да карам на къси светлини.
Не ми допада, защото така попадам в целевата група на икономическия интерес зад закона. Няма да навлизам в темата, с две думи – не искам къси!

1а) Под-вариант е да си сложа някаква джаджа, която да ми пуска с по-ниско напрежение късите светлини, или пък дългите… Отново – не! Особено пък дългите – те светят под такъв ъгъл, че дори и намалени да не заслепяват, дразнят.

Да ползвам оригиналните фарове на колата за целта ще приема, само ако нямам друг вариант. Или ще е временно, докато намеря читаво решение.

2) Нови тунинг-фарове със светодиоди в тях.
Има такива за моя модел – с чисти лещи (лупи), не френелови и с вградени в самия фар светодиоди за дневни светлини и за габарити. Дневните са с пръстени, като “ангелските очи” на една друга марка. Не са лоши, но струват към 300 кинта…

3) Светодиодни ленти за дневни светлини.
Тук идва големият проблем. Който не иска да кара на фарове, най-логично е да потърси такова решение. Всички нови коли ги имат. Но при тия новите коли са си част от конструкцията и никое ченге на пътя не може да ти каже нищо. А тези ленти, дето ги продават за между 12 и 120 лева, са правени от бай Китаец в някой неизвестен трудов лагер (опа, завод). И няма гаранция, че куката няма да каже “я, какво ще правим сега” и като му обясниш, че това са дневни светлини, че са монтирани съгласно изискванията на ИКЕ-ООН и ЕК, той да почне да цъка с език “то и моето дете имаше такива на маратонките”. Иди после обжалвай акт… или не – то глобата е 50лв., а те за малки глоби нали се изхитриха да не дават да се обжалват…

Има разни китайци, които са се изхитрили да гравират отпред на лентите “E4”, “00RL” или подобна маркировка… Но пак казвам, не ми се вярва гравираното върху китайска стока за 20 лева да е аргумент пред катаджийската стоп-палка.

Някой ще каже – ами сертифицирай си ги. Да бе да, сега ще тръгна за едни светодиоди да ходя до Технотест и да им ръся пари за цялостен преглед за хомологация на приспособено МПС… Разбирам да имаха ценоразпис за светодиодни ленти само. Примерно да замерят колко силно светят, да видят дали са монтирани на правилните места и съгласно изискванията за отстояние…

—-

Сигурен съм, че има и други пред същия проблем. Ако имате някакво решение, споделете, моля! За мен най-удачният финансово вариант е светодиодни ленти. Но какъв документ може да служи за показване пред органа? Някъде правят ли сертифициране – като например на газовите бутилки. Никой не ходи на цялостен технотест за газова уредба, защо дневните светлини да са толкова принципно по-различни?

П.П.: Пак казвам – моля да не намесваме разните модули за “намалени дълги” и тем подобни.

2143

Днес пред работа чакам две минути един шморц да си паркира Ауди-то. Паркирам до него, маневрирам да се доближа да не заемам място, а той стои до отворената си врата. И се чудя не вижда ли, че пречи, иска да го сгазя ли? Гася, а той ми мрънка “ама аз после няма да мога да вляза”. Място има бол, но видях номера – След Околовръстното и отказах да споря – то на село му е широко. Паркирах на платения.

2136

Заредих по пътя за работа 15 литра 95 Екто на Лукойл. Обикновен бензин, но май с добавки на фирмата – нещо като В-повър на Шел и др. под. До края на месеца е с 10ст. на литър отстъпка (с клиентска карта). Това го прави само с 1ст. на литър по-скъп от обикновения 95, пак с отстъпка с карта. Ще гледам да заредя колкото успее джобът ми. Следваща цел – електромобилна конверсия, сериозно.

Леко, ама ПТП

Шофирам активно от колко вече, три години? Там някъде. Досега не бях докосвал чужда кола. Удрял съм леко колата един-два пъти… даже не мога да се сетя кой трябва да е бил вторият път. Един път знам, че на заден ход при паркиране на паркинга при общината в Троян се натресох на някаква бетонна буца. Ударих тръбата на ауспуха и цялата задна броня хлътна. Тогава разбрах защо мястото беше свободно – просто хората са виждали бетона и са отминавали. Разбрах също и какво е усещането да чуеш силен трясък и да ти се свие нещо вътре – какво ли е станало, опасно ли е за нас, опасно ли е за колата, ще се оправи ли, дали не е пострадала колата на друг, или пък самият друг… Е, на гърнето му нямаше нищо, а задната броня само я натиснах леко отвътре, тя каза “пляк” и се върна във формата си. Та това беше “бойното кръщение” и искрено се надявах (и още се надявам) да е първата, последна и най-голяма щета.

И все пак днес видях какво е да виждаш колата пред теб, да опитваш да спреш, но твоята кола да има други разбирания за положението. В квартала, на голяма улица, равен и здрав асфалт, край спирка отдясно и минаващи коли отляво в лявата лента. Карах с никаква скорост, движехме се в колона и уж бях преценил дистанцията и от предишните спирания в колоната. След светофар и преди въпросната спирка изведнъж целият път става леден. Не тук-там, както допреди. Тази сутрин е отново под нулата – джаджата на екрана ми показва -7 градуса за София – а вчера се топеше и сега всичко е сковано и хлъзгаво. Има и мъгла, което си е допълнителен бонус.

Та стъпваме изведнъж на “black ice”. Само бях чел разкази на хора за такива неща, не бях имал проблеми преди. Ако съм карал по лед, съм го забелязвал и съм пълзял съвсем бавно. Но така изведнъж и то след леко ускоряване за изнасяне от кръстовище не е било. Усетих как предната кола взе да спира, но някак бавно и полека, прекалено внимателно, без спирачки чак до края. Скъси прекалено много дистанцията до предната му кола, това трябваше да ми подскаже. Чичката вътре сигурно е имал такъв опит. Но нямаше време – разликата в скоростите ни беше достатъчна, за да се ударя. Реакцията ми беше напълно първосигнална – спирачка до ламарината, ABS веднага се включи (на Ровър е малко излишно чувствителен), дръпнах ръчната и включих първа скорост.

Рошко се забави, но някак все едно не му пукаше много да спира чак. Натиснах съединител и бързо един-два пъти спирачката. Исках ABS-ът да ме пусне – при липса на сцепление няма какво да опитва, на чист лед по-добре да блокират колелата, поне така си мислех, а и особено при такава никаква скорост. Целта ми беше просто да не чукна човека – нямаше да е никакъв по-сериозен удар.

И при скорост може би няколко километра в час се ударих в бронята на предната кола. Такъв лед си беше, че въпреки никаквата скорост и неговата кола се отмести – като кърлинг бяхме. Възрастен чичко с жена до него – аз спрях и се подготвих да изляза, но той си продължи с колоната и хич не обърна внимание. Така е решил – че няма смисъл да се разправя, въпреки че очевидно виновният бях аз, не той.

Резултатът – на него май бронята му леко провисна отдясно, макар че може да си е било и отпреди. На мен отляво се счупи захващането на бронята за калника и сега лесно се измъква и стърчи. Трябва да я оправя и залепя – не е много занимавка, знам как, но с това ходене на работа… Освен това са се счупили три-четири ребра на малката предна решетка и сега Рошко изглежда като с избити зъби… :(

Изводът за мен – при възможност и съмнения за резки заледявания на пътя да внимавам повече. Досега все гледам да се изнасям по-бързо в града, за да се пазя от тия зад мен. Да не ме ударят мен. Кой знае с какви гуми са, с какъв опит са, с какъв акъл са… А това аз да ударя някого съм го смятал повечко в мой контрол. Но не е така – резките, изолирани поледици са най-гадното нещо, което може да се случи, защото не го очакваш и защото си е истинска ледена пързалка.

А да – и да не се случва изобщо повече.

Атия. Пътуването.

Това приключение започва на 4-ти август и за мен е в минало време, но ще се пренеса назад, за да го изживея наново, докато го разказвам. А то си е наистина цяло приключение – неочаквано море, късметлийски съвпаднали приходи и разходи, живописно пътуване, неочаквани обрати на връщане, произшествия, отчаяния и веднага след това – надежди, радости и помощ от добри хора. Но най-вече – 19 дни край морето, от които сме пропуснали плаж и плискане с вълните в едва 3 от тях. Неочаквана ваканция, в която със Светко бяхме “свободни морски скакалци”, тичащи по дългия полу-пуст залив, за да търсим “златни камъчета” и “миди като пеперудки”. Почивка, в която неведнъж си казвахме с Краси, че не е никаква почивка, щом е с две деца и колко почивно щеше да бъде, ако бяхме с приятели или особено пък самички. Но и всеки ден си казвахме с усмивка, че всичко е страхотно и децата и те са страхотни. Три седмици, които ни заредиха със слънце и настроение, но и ни събраха много копнеж към градското, към ърбана, към спокойствието на неспокойния град. Град, в който не ти досаждат, защото не те познават и град, в който все пак са приятелите. Колкото и редки да са срещите с приятели, като сме с две деца в претоварената София, все пак знаем, че са принципно възможни. Но стига уводни думи.

Искахме да заведем децата на море, но нищо не се нареждаше. В Шкорпиловци, където бяхме миналата година, нямаше свободни места, а и цените сега ни се видяха солени. Не са се вдигнали, просто аз тази година съм с ужасно ниски доходи. Нямам търпение да напиша текст за дисертация, да добавя текстове за три статии, да ги пратя в БАН и да чакам да ме отчислят с право на защита в края на годината. Защото когато ме отчислят (и то с право на защита, това е важно), ще мога да започна работа. Сега в заповедта ми за зачисляване в БАН пише, че нямам право по време на докторантурата да работя с трудов договор на пълен работен ден. А работа ми трябва – време е за заем и за уреждане на дом за децата и за нас.

Когато се чухме с една наша приятелка и стана дума за море и се оказа, че има възможност да идем в Атия в едно тяхно местенце и да си стоим там на море, засъбирахме багажа веднага. Стана още тогава, хм… тоест стана днес – на 4-ти. Краси събра дрехи, играчки и всичко останало, а аз излязох да уреждам бумагите на колата. Беше изтекла гражданската застраховка. Моя грешка – пропуснах датата на поредната вноска и реших, че е анулирана вече, ядосах се и отложих за малко по-късно правенето на нова застраховка. А то се оказа, че когато е на вноски, застраховката не се прекъсва автоматично – има двуседмичен срок, в който може да се плати със задна дата и всичко си се подновява. Но не знаех и бях оставил така точно две седмици нещата… Нищо де – тъкмо се оказа, че имало малко по-евтина компания и като приспаднем тия 15-тина дни без застраховка, в които колата стоя “на трупчета”, се оказва, че даже може да съм на далавера с лев-два пред държавата.

Остана винетката. Тази година пропуснах да си взема годишна винетка – тя излиза най-изгодно, ако се пътува често през годината, но понеже допреди месец изобщо не бяхме излизали от София и околностите, все отлагах и бях решил, че може и да не ни се наложи изобщо. Защо тогава да давам пари за годишна винетка, щом няма да я ползвам? Наложи ни се преди половин месец, за ходенето до Пловдив, до лекаря на Светко в пловдивските хирургии. И после същия ден – от Пловдив до Троян. Можехме да минем с една седмична винетка (10лв.) за цялата година. Но сега за морето пак трябваше да взема. Не знаехме колко ще стоим, затова пак взех седмична. То беше една одисея… отивам в бензиностанция – нямаме, не знаем къде имат. Отивам в друга, на “Петрол” – там знаех, че трябва да имат – “нямаме”. Вдигам лек скандал – как така нямате, в целия град няма, аз какво – да опъвам палатка и да живея в тоя град ли, какво? Ами господине, имахме, но свършиха, какво да се прави? Че поръчайте си повече, да ви остават – тия пари да не би аз да ги прибирам? Карахме се, карахме се – накрая обърнах колата и отидох в пощата на центъра на града и оттам си купих седмична винетка. Тия винетки са супер измама на държавата – оставяме настрана, че парите от тях се източват и пътищата си стоят с дупки. Има само седмични, месечни и годишни. Като годишната важи за календарна година, а другите две – от дата до дата. Цените са така измислени, че всеки да си взима годишна – пък пътуващите рядко са тотално прецакани. Както с цените, така и със сроковете на валидност. Щом годишната е 67лв, значи седмичната трябва да е лев и нещо. И да има дневна и тя да е съответно 20 стотинки. Да, ама не. След цялото това обикаляне, тръгнахме за Бургас и Атия към 15:30ч. Кофти – явно ще се кара на фарове на края, а като знам из гларусленд колко внимателни шофьори са…

Преди тръгване изучих картата в Интернет. Интересното е, че Google Maps настояваше да ми препоръчва път през Русалийския проход. Всъщност това е един от няколкото прохода в Стара планина, които са… кози пътеки. Минаването оттам дори и с джип било трудно, някакви хора с кросови мотори едвам го минали, та аз с Рошко ли… Добре, че порових в мрежата за тоя проход и се отказах предварително, защото ме беше изкушила идеята да минем оттам – навсякъде пишеха, че гледката била страхотна. Минахме все пак през селата, като се водехме по картата-атлас в жабката. Ако някой ви каже, че има път между Батошево и Камещица през Кастел, да знаете, че му е грешна информацията. Подминахме язовира Кастел, видяхме магаренца, кокошки, кончета и влязохме в поредното селце, където изведнъж… пътят свърши. Задънена улица, наоколо стари къщи и вили и наблизо една жена, явно виладжийка, ни видя и идва да ни каже “За Габрово ли сте? Объркали сте пътя, то на картите е сгрешено, тук път няма, не е трябвало да се забивате толкова навътре в Балкана.” Върнахме се пак покрай магаренцата, язовира и се включихме в малко по-широкия път, който ни отведе до следващото село и после на пътя за Габрово.

Габрово всеки път ме очарова автомобилно. Много по-уредено е от съседно Севлиево, а пък нали уж Севлиево беше по-богатият град, с повече инвестиции, заводи и т.н.? В Севлиево на връщане не уцелихме изобщо бензиностанция, а табелите само ни объркаха и за малко да се загубим. В Габрово е обратното – навсякъде табели към главните посоки извън града и е много трудно да се изгуби човек. Особено пък ако търси такъв основен изход, какъвто е пътят към прохода Шипка. Е, и ако вече веднъж е минавал с кола оттам, де.

Самият проход ме изненада също приятно. Отново са го ремонтирали, има нов асфалт и са още повече отбивките с пейки, дръвчета и чешмички. Поне откъм габровската страна. Пътят е затворен за камиони – всичката професионална сволоч минава вече само през Хаинбоаз (прохода на Републиката), който е най-равен и с малко завои. Живи и здрави да са – тъкмо за нормалните шофьори остава удоволствието да караме по живописните виражи през тунели от дървета и с отбивки с чешмички, но без гадните тирове.

Откъм юг беше монотонно. Краси трябваше да се премести на задната седалка, за да приспива Оги и аз останах без навигатор. Наложи се лека-полека мнението, че следващата покупка за Рошко трябва да е навигация. “Женски навигатор”, както се шегувах с Краси. Имам някакъв поглед върху тия устройства, най-вече от съветите и разясненията на Петър. Не търся нещо марково, а по-скоро колкото може по-евтино китайско устройство, на което да мога да кача всички програми, които ми допадат, а не само едната фирмена. И съответно всички и всякакви карти, които биха ми били полезни.

Иначе и на юг аборигените по морето са като на север – карат като побъркани. Регистрация “А” не отстъпва на “В” и повечето ме задминаваха и засичаха като напушени. Една много важна вметка за всички, които живеят със заблудата, че покрай морето има магистрала – пътят между Бургас и Варна НЕ Е магистрала! С едно съвсем кратко изключение на входа на Варна, но там пък е бъкано с ниски ограничения – егати магистралата. На юг от Бургас пътят продължава в едно нашенско Camino del muerte – аз стигнах само до Атия, но по на юг, при Ропотамо май, нали големият ни пързаляч беше изпопребил народа с джипа си. Целият този път трябва да се минава с повишено внимание – не се шегувам, пътят е тесен! Наистина, гледай ги как се смеят – тесен е! Още откакто стъпихме на тоя път (местното население му вика “магистралата”…), ме обзе натрапливо усещане за притиснатост, клаустрофобия някаква. Отстрани дървета, отляво мантинела, пътят е само две ленти и тези две ленти сякаш са прекалено ТЕСНИ за колите. Наистина са – просто пътните ленти са по-тесни, мамка им! Та внимавайте – там е опасно не само заради джигитите (били те локални или не), а и заради теснотията. Ограничението е 80км/ч и през километър има огромни табели, указващи, че лявата лента е забранена за автобуси и камиони. Познайте кои караха най-бързо и кои през всичките тия три седмици ни изпреварваха по няколко пъти на пътуване! Автобусите, разбира се! Караха с поне 100 или отгоре – опитах се на отиване да стоя напред пред един рейс и поддържах 90-100, но оня ме застигна в нощта и нарочно блесна с дългите, заслепи ме и ме изпревари… Това беше още едно от новите неща, които научих – явно е станало модерно като си с бърза кола, да се доближиш максимално близо до “жертвата” и малко преди изпреварването да включиш дългите светлини… Случи ми се доста пъти край морето. Много весело… нямам думи.

Открихме кв. Миньор на Атия лесно, но с квартирата се затруднихме. Обикаляхме посред нощ селото – бяхме пристигнали към 10 и половина – накрая звъняхме по телефона за упътвания “наживо”. Оги беше заспал в колата, след като бесня по магистралата около Айтос. Със Светко стояхме под уличните лампи, Краси търсеше правилното място, а откъм тъмните съседни улици и гората се чуваше вой. Дали има вълци – зачудих се, но бързо отклоних мислите към друго и показвах на Светко звездите, Млечния път и т.н. А той все обръщаше поглед към близката детска площадка и ме питаше дали ще може утре да поиграе и да се полюлее.

Ще може, разбира се. Така започна неочакваната ни ваканция.