Да ми откраднат чистачката

Добре, че е само една – поне засега и, надявам се, така да си остане. Но е много неприятно, отчайващо и някак омърсяващо след две години и половина в този квартал изведнъж да ми откраднат шофьорската чистачка.

В Яворов е спокойно, поне доскоро беше. Който каквото ще да разправя за централните квартали, но в сравнение с Надежда е в пъти по-спокойно и хората като цяло са в пъти по-учтиви и внимателни. В една близка градинка, с една банка до нея, много пъти Краси е казвала как редовно някой си губи мобилния. Пълно е с майки и татковци с деца, има баби и дядовци, поспрели на пейките на път към суперите с намаление, има и редовните групички тийнейджъри, нагъващи дюнери от отсреща. И изведнъж някой намира мобилен, понякога от по-скъпите. Какво става ли – ами през цялата градинка, през всичките тия групи хора, преминава въпросът дали някой си е губил мобилен и накрая мобилният се озовава отстрани на пиедестала на паметника на един политик, хайде да не го споменаваме.

И по-късно преуморената майка или разсеяният татко се връща и намира телефона си, оставен да го чака. Знам, струва ви се нереално. И на мен така ми звучеше. Но в Надежда и Банишора даже не бих се и надявал някой дори да пита хората за телефона, камо ли да го остави на съхранение при мамите и бабите.

От около половин година наблизо строят нов блок. Бутнаха една стара къща, която си беше супер за възстановяване, имаше си и двор, и всичко… но кой ме пита мен. След това започна някакъв ад – по цял ден копаеха, сега по цял ден изливат бетон и редят арматура в огромния изкоп. И почти по цяла нощ – продължават до 10 часа, може и по-късно понякога. И в почивните дни! В почивните дни и през нощта – това само у нас го има. Бумкат, думтят и вдигат пушилка. Заграждат движението с бетоновозите и бетонпомпите, с камионите и всичките раздрънкани брички на строителната фирма.

Не разделям хората на това кой какво работи или на кого колко черен е баща му. Но откакто започна тоя строеж, на въпросната близка градинка вече се е чуло за изчезнали мобилни телефони.

А сега и една-две преки по-настрани от нашата кола откраднаха чистачка. Не бих казал, че няма връзка. Там по-нагоре са едни от местата, където може да се хапва на крак по-евтинко, съответно се събират някои от учениците, част от гастарбайтерите в Полиграфията (тия, които не са достатъчно куул, за да ядат в скъпите места) и работниците от строежите. Единственото ново попълнение е от строежа, съжалявам че го казвам.

И какво значи – трябва ти чистачка и минаваш покрай редицата от коли, оглеждаш се коя да избереш и накрая просто се пресягаш и си откачаш една чистачка? Така ли става? Без нищо да те спре отвътре? Или пък просто обичаш да правиш мръсно на хората и пак така – минаваш и си избираш кола, онче-бонче, и се пресягаш и крадеш чистачката? Или пък си болен и крадеш, защото не можеш да се спреш? Не ги разбирам тези неща, но ми се струва, че най-приляга на светогледа на обществото ни първият вариант – нямаш чистачка и си “береш” една от нивата с коли. По същия начин преди няколко години в Надежда ни откраднаха предната емблема. В целия град Ровърите с емблеми са малко – е как иначе да стане, когато щом ти откраднат емблемата, крадеш нечия друга и завърташ броеницата. Аз не откраднах, но явно съм изключение.

Искам да живея в място, в което краденето на чистачки и емблеми на колите не е особеност на културата, а забравените телефони ги оставят да си ги намерят собствениците.

Що е то багажник на покрива

Не спирам да се удивлявам колко много багаж събира автобоксът или “багажникът”, както му казват децата. Преди съм губел толкова време в подреждане на багажа в задния багажник, нагласяване на всичко така, че да влезе и тази чанта, и това яке, и тези играчки… А всичко е толкова просто и лесно, когато има багажник на покрива – подреждането става за нула време, защото е голям и с много по-правилна форма от другия. Защото няма нужда да “наместваш” раницата така, че да не пречи на пожарогасителя, да не притиска много аптечката и да не се допира до парцала за бърсане по двигателя и онази стара туба с моторно масло, оставена за доливане. Всичко горе е гладко, равно и чисто – реденето на багаж е като строене с лего.

Вярно – нарушава аеродинамиката и сигурно вдига разхода поне с половин литър, а при над 80-90км/ч може би и над литър. Но съм готов за почивка с деца и багаж да забравя за аеродинамиката. А и разходът е добър, ако се кара внимателно, с принудителен празен ход където трябва и без излишни високи скорости.

Та това редене на багажа свършихме с Краси тази вечер, докато Рая оглеждаше баба си и се чудеше коя е и защо са я оставили на нея и докато батковците й решиха, че ще се възползват от отслабеното родителско присъствие, за да си организират риболов. Бяха домъкнали леген, пълен с вода и разни играчки-риби и стояха с пръчки с потопени връвчици и спореха как точно се “хващат” рибите. Голяма забава явно. Ние не сме въдичари, но тук в Троян на Осъма има разни чичковци и дядовци, които сноват долу по брега и правят разни потайни ритуални движения с въдиците си.

Та за нула време напълнихме автобокса и за задния багажник останаха все неща, които ще са ни нужни при спиранията – дрешки, пелени, утре ще добавим и малко храна… такива неща. Как досега не сме имали релси и багажник, толкова трудности е щял да ни спести при пътуванията. Вярно – струваше пари, а ние преди години спестявахме буквално стотинките. Но ако се погледне като инвестиция, си е оправдано и много важна придобивка за (големи) семейства.

Смених и въздушния филтър. Не е сменян сигурно от около 4 години… откакто гарнитурата на главата на двигателя се проби, смеси се масло с антифриз и едвам се добрахме четиримата със Светко и тогава бебето Оги от Горна баня до Надежда. После сам ремонтирах двигателя пред блока, затова помня кога е сменян въздушният филтър. Старият беше зелият омазан с пресечено с антифриз масло.

Исках да сменя и масления филтър, заедно с маслото. Взех филтрите от Троян. Но като нагласих колата на удобно място на паркинга и срязах една празна голяма бутилка от вода да събира маслото, се оказа, че нямам подходящ ключ. Нямам и вложки и върток – има някакви инструменти, но съм ги оставил при тръгването.

Примирих се с доливане на масло. Пое сигурно литър и половина… сега е между средата и минимума… постреснах се чак. Все отлагам, а от миналата есен все имам работа и нямах кога да се занимая с колата. Нямах кога, но я карах – и тя останала почти без масло. Накрая запалих и си отделих време да се заслушам – след първоначалното тракане на повдигачите, което явно в бързината в последно време хич не съм забелязвал, бързо шумът им изчезна и двигателят като че ли е с една идея по-тих. Хм, нормално, ще кажете с укор, но аз не работя механик – разбирам от такива неща, но хляба си изкарвам с друго. Пък хлябът е по-важен.

Утре продължаваме. Исках да снимам Рошко с багажника, но тук навън е такава жега и мор, че докато отида до колата и вече мога да се движа, само ако е свързано с прибиране обратно.

Пътешествието започва. Лична карта и радлер.

В събота успяхме да тръгнем на почивка. Аз съм в отпуск от понеделника, а и без това работя отдалечено, така че важното за работата ми е да имам добра връзка с Интернет и достатъчно време и внимание да си движа задачите. Лека-полека сега връзката ми хем става все по-лоша, докато накрая увисвам с мобилния на минимална скорост, хем успявам все по-рядко да се спасявам на сянка от тичане след детските колела. Време е да призная, че отпуската влиза в пълния си размах и да оставя колегите ми да си починат от мен малко. Вярно си е, че в последните месец-два съм все много изморен – дали покрай Рая и недоспиването, дали просто от стоенето все вкъщи – а когато съм изморен, ставам разсеян и забравям подробностите. Работната дисциплина ме държи да не забравям, че съм ги забравил и да проверявам всичко, но така пък върша всичко с една идея по-бавно. Кафето не помага, най-вече защото попрестанах да го пия.

Виж, разходките помагат. Нямам сили и ентусиазъм да се вдигна до парка, дето е на двеста метра от нас, но пък миналата неделя отидохме с Краси и трите деца до Цари Мали Град. Пътуване море майката, пътуване и връщане вкъщи – защото да се върнеш вкъщи е най-хубаво, но как да се върнеш, ако не си заминал някъде? Рошко се справя добре и от кола за двама с бебе, през кола за двама с дете и бебе, сега стана кола за двама с две деца и бебе. Задните седалки са заети с цяла редичка столчета и кошче за кола. Райка-зайка в средата, малък и голям батко от двете страни. Е, така се плаче, затова сега в голямото пътуване опитваме с мама в средата, гушнала Райчето.

През последните седмици опитах да постегна колата. Минах през 8-ми канал на сервиза на ЕМ Комплект в Павлово, където легендарният в София Найден вдигна ровъра, погледна изгнилите тръби и каза “ти май много внимателно караш, щото ако някой по-висок легнал полицай беше ударил това, щеше да падне на земята” – и удари с длан една от снадките и паднаха средното и задното гърне… Колата от няколко дни беше започнала да гъргори бая, май точно след една бабуна стана. Смени средно, задно гърне и тръба и сега ръмжим по-приглушено. Трябваше да оправя и климатика, дето миналото лято изведнъж даде фира някъде в Лагера – нещо каза “фъссссс” отпред, омасли се радиаторът и друго нямаше, само дето и климатик нямаше. Отидох при най-нахваленият сервиз за климатици, баща и син на ъгъла на Позитано и Троян, зад Нипроруда/НАП – казват, че повечето по-нови сервизи в София са на хора, дето са се учили при тях. Жоро там наду климатика, чу се познатото съскане и ми показа къде е пробит радиаторът. Оказа се, че едно чукване с 20-тина км/ч през онази мразовита зима в началото на 2012г. е изкривило леко гредата под бронята, тя е притиснала радиатора на климатика към охладителния радиатор, търкали са се и този на климатика се е протрил и пробил. Смяна на радиатор и фиксиране на всичко, с гаранцията, че поне една година няма да имам никакви проблеми с климатика. И наистина – друго си е на път с малка кола, пълна с двама възрастни и три деца, ако имаш климатик. И съвсем, съвсем друго си е, ако нямаш. Навремето Арти усещаше веднага, щом спирах климатика и започваше да вие от клетката, а той е котарак все пак, представете си как реагират три деца… без клетки.

Първата дестинация беше Троян. Тук стоим два-три дни, за да се порадва тъща ми на мен и да ми даде да я ядосам малко, тъкмо да ни се зарадва, когато ни види обратно след десетина-петнайсет дни. Шегувам се, всички се радват на децата. И с право – батковците са големи сладури и само бели правят, а Рая се оглежда леко стреснато и дава повод на бабите на площада да цъкат с език “ау, колко е мъничка, ама вие как пътувате с двумесечно бебенце, пу-пу”. След интензивно такова купонясване ожаднявам за радлер и за щастие навсякъде имат от този на Ариана, оригиналната идея за радлер, с лимон. Тъща ми каза, че “лимонадата е поразила бирата”, но аз явно не разбирам от бира и затова ми харесва. Супер е и това, че е с ниско съдържание на алкохол, а лошото е, че не е с ниско съдържание на цена. Плащаш бира, пиеш лимонада – но кой е казал, че светът е идеален?

Като казах за площада в Троян, там е купонът, да знаете. Особено в топлите месеци следобед и привечер централният площад се изпълва с всякакви баби, познати, съученички, тук-там по някой отегчен татко и цяла огромна сюрия дечурлига – някои с колела, други със сладолед, трети с бабите си – и се започва едно общуване и преплетени светски разговори на всякакви теми, ум да ти зайде направо. Никой не се обижда, ако изведнъж се обърнеш и поздравиш друг и започнете съвсем трети разговор, защото и той ще се обърне, за да види какво прави съседката и дали внучката й се е прибрала от море в Гърция. Примерно. Или изведнъж някой ще скокне да съветва нещо детето си, или пък ще отиде до магазина, само за да се върне след това, защото разбира се, че не му се прибира вкъщи – та нали купонът е на площада, не вкъщи. Хора, отраснали в големия град, като моя милост, трудно разбират това. В големия град има малки квартали, площадки и пейки пред входовете, но не е същото. Площадката пред блока е като селски мегдан в сравнение с площада на малкия град. Малкият град е много по-голям в това отношение. И много по-голям е купонът му, който, както ви разправям, е на площада следобед и привечер.

Дойдохме тук със страшно много багаж, защото взех за колата напречни релси за таван и автобокс. Голяма работа е това, ви казвам! 300 литра – вярно малък, но отвътре, казват, бил по-голям. :) Събра почти всичко, нужно за пътуването и в задния багажник остана толкова място, че реших да вземем колелата на децата, леко разглобени. Е, забравихме да вземем телескопа, затова сега ще гледаме луната и звездите през крив макарон… или направо с невъоръжено око. Забравих си и личната карта. Нося си шофьорската книжка, дано това не е проблем при пътуването и при регистрирането в хотели. Иначе засега всичко върви добре. Даже днес ми се счу мяукане като на Арти, но се оказа нахалната котка на съседите. Милият, дали е още някъде тук, дали си е намерил друг дом и затова не се връща?

А ние ще продължим – още ден-два почивка тук и товарим обратно. Засега посоката е изток. Или изток-югоизток. Цяло чудо е, че успях да напиша това, преди бебето да се разреве. Гладна е, но докато чакаме мама, ще се носим на рамо и ще пеем “Тих бял Дунав” и “Ясен месец”. За едни – бунтовни песни, за други – приспивни.

Девет години по-късно

Преди девет години започнах да пиша тук. Тъжно е, че сега това се оказва единственият повод да намеря начин и време да пиша. Тия дни си мислех за добра идея да кажа на всички, че ако месец или месец и нещо не пиша в блога, може някой да ме потърси. Ако дълго време не пиша, то е сигурен признак, че нещо не е наред около мен. Но няма страшно сега – добре съм, вкъщи сме добре, децата посвикнаха с новото място. Все пак най-важното е да сме здрави и щастливи. За първото стискам палци, за другото събирам енергия и спокойствие.

Промените през годината са и много, и малко. След като преди година и половина реших да тръгна отново на офисна работа, вече я смених веднъж. Сега оценявам, че Опенкод си е добра фирма – не казвам нищо лошо и за сегашната си работа, разбира се. Плановете да защитя дисертация за PhD в БАН се пообъркаха и макар тази коледа да не ме отложиха пак с една година, както миналата, все пак се оказа, че текстът ми не е достатъчно философски и трябва да го преработя. Поне съм отчислен с право на защита – надявам се, не съм се обаждал да питам, само обещаха да ме гласуват за отчисляване на научен съвет. Текстът ми стана 120 страници и наистина не е много, а и е леко междудисциплинарен и не цитирам Кант, а хора като Лесиг, Сенгър и Дон Фалис. И малко Хаким Бей, сред другите. Така и така ще трябва да го преработвам, за да защитя – тъкмо по-скоро ще го публикувам сегашния в блога си. Само да намеря време и да преборя някоя вечер умората.

Като казах време и умора… Много взех да я трупам умората през последните месеци. Време за мои проекти пък не остава и грам. А и които ме познават, знаят как мразя shoulder-browsing, така че това още повече ме изтощава, много. Не се оценява достатъчно работенето с монитор към стената и това е.

Започнах да събирам свободни минутки за работа по свободен софтуер и връщане към проекти и дистрибуции. Освен с преводи, разбира се – това го правя от години, но все ми се ще да започна с по-мащабни, важни и интересни неща. Проектите, които приближавам с танцова стъпка, са Debian, Fedora и OpenStack. С Дебиан си имаме дългогодишна авантюра, крайно време е да се обвържа по-сериозно. Хвърлям и по едно око на непослушния тийнейджър Ubuntu, донякъде защото в работата се ползва за доста неща и донякъде защото взе да ми харесва в подробностите. Особено с неща като Ubuntu for phones, пък и Unity, което доскоро не понасях, но взех да свиквам. Телефонното, обаче, е готина идея и малко нямам търпение да пуснат кода, за да видим дали наистина ще работи на по-стари устройства. Във Федора пък вече се обадих за bugzapper, да категоризирам доклади за грешки. За първо време е добре, особено ако успявам да намирам време.

Като казах за свободно време, наличен съм, както и досега, за предложения за системно администриране – всичко, което няма да пречи на служебната ми работа (и като заетост, и като вид работа). Разбира се, достатъчно зает съм в офиса, затова ако някой има предложение за качествено запълване на свободната част от свободното ми време, може да направи справка в ClaimID, LinkedIn и всички места из мрежата, където има данни за опита и интересите ми. Включително и тук. Като споменах LinkedIn – наскоро си възстанових профила там, след като хора, които ценя професионално и лично ми бяха пращали покани (явно пропуснали, че преди време нарочно се махнах оттам). Не си променям мнението за Линкедин, но вече спазвам прости правила да не приемам HR-спам и контакти от хора, които изобщо не познавам.

Вкъщи сме добре, на ново място, както писах преди. Не е идеалната локация, каквото и да ми разправят феновете на квартала, но поне е 1) близко до офиса и 2) близко до училището на Светко. Да, Светли тръгна на училище. Е, предучилищна група, но пак си е промяна за него. Виждам, как му е леко досадно на моменти и как знае повече неща – например беше обяснявал в клас за магмата, космическите совалки и кратерите. Рисува всякакви неща и всеки ден вкъщи с Краси и Оги прави по нещо ново, което ми показва след работа. Оги напоследък попрестана да плаче, когато рисува и вече не казва, че са драсканици, а обстойно обяснява кое какво е и как го е нарисувал. От няколко дни и спи по цяла нощ. Сещам се каква промяна беше, когато Светли започна да спи по цяла нощ без будене и реване.

Колата от месец не се е движила. След многобройни опити и интервенции в обедната почивка се оказа, че трябва смяна на високоволтовите кабели. Централният кабел беше толкова корозирал откъм делкото, че като извадих куплунга, се изсипа бяло-зеленикав прах и накрая клемата се откъсна. Електрохимична корозия някаква, но пак е странно как се е получило, защото тия кабели ги сменях преди около 4 години… Сега взех нов комплект, плюс капачка, палец и четири свещи. За цяла седмица вече да ги бях сменил, но се оказа, че централният кабел много трудно се щраква в другия край, при бобината. Всичко е завряно зад двигателя, при маркучите и май начинът да достигна с нещо повече от върховете на пръстите е да сваля целия смукателен колектор. Това в ровърския случай значи и източване на антифриза и подмяна на гарнитурата на тоя колектор. Липсва ми удобството на колата – дори и в такова не-автомобилно място като центъра си е важно. За пренасяне на разни неща, за водене на децата някъде, за пазаруване, за пътуване извън града… или просто за почивка половин час на обедна в “своето пространство” на колата.

Та такива неща около мен. Не успявам да намеря време за фотография и за уеб-проектите, но дано взема да намирам. Тук никой да не се задява – наистина е трудно, не е от мързел или липса на интерес. ;)

А това, че не пиша често, си е симптом. От лекарите знаем, че има два основни начина за справяне – насочване към симптома и насочване към болестта. Стоят ни и по-общи въпроси за това къде и как да живеем, как и какви заеми да вземем, дали и кога. Но това са общи и сложни неща, за които опитвам да мисля по-малко, пък и са сложни за обясняване. Взе да звучи като оплакване, а не е. Хайде накрая пак като друг път да си припомня какво съм писал досега за тая годишнина – една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем години. Признавам – правя го заради себе си, харесва ми да се връщам назад така. Сега се сетих – местя сайта си на WordPress, но е на час по лъжичка и я стане тая година, я не. Важното е да е весело. :)

С фарове на слънце

На слънце и в очите на кьоравите. Така е, като медицинските прегледи за книжка са проформа…

Приеха закон, с който задължават шофьорите да карат целогодишно и денонощно на фарове. 7/24/365. Публикува се в Държавен вестник днес и промяната влиза в сила от днес, защото – забележете – в заключителните разпоредби е изрично указано, че промяната влиза в сила в деня на публикуването. Има един закон, на който му викат “Конституция” – кавичките са на място, но за главната буква не съм сигурен вече. Та там, в чл.5, ал.5 пише “Всички нормативни актове се публикуват. Те влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок.” А все по-често днешните властимащи пишат “влиза в сила в датата на публикуване“. Не им се чака, милите. Експресно, експедитивно – по милиционерски. Опа, прощавайте – по пожарникарски.

Аз съм против карането на фарове при достатъчна видимост през деня. Но ще се подчиня на закона. Няма да го уважавам, както и няма да уважавам създаващите такива закони – но единственото добро на тези закони е, че не изискват уважение, а само подчинение. И правилно – уважение не може да се изисква. Уважение се печели. Това, което могат да получат от мен, е най-много подчинение.

Защо съм против фаровете през деня не искам да коментирам. През последните седмици в различни сайтове и авто-форуми въпросът се обсъждаше нашироко. Който иска, може да се запознае защо е неправилно и дори в някои случаи опасно да се кара на фарове при видимост. Статистически доказателства за ползата пък или липсват, или са на пряко заинтересовани фирми. Който е любител на формалното логическо мислене, може да си извади изводите кои фирми и политически и икономически кръгове имат пряка изгода от карането на фарове. Който е добре с математиката, може и да пресметне колко пари са това на година за цялата страна. Всичко това, цялата тази промяна се изчислява в цистерни с гориво и контейнери с крушки и акумулатори, които пък се продават. Не от мен, вярвам и не от вас… Но на мен и на нас… Все едно.

Това, за което пиша, е че ми е трудно да реша КАК да се съобразя със закона. Технически имам предвид. Очертават се май три варианта:

1) Да карам на къси светлини.
Не ми допада, защото така попадам в целевата група на икономическия интерес зад закона. Няма да навлизам в темата, с две думи – не искам къси!

1а) Под-вариант е да си сложа някаква джаджа, която да ми пуска с по-ниско напрежение късите светлини, или пък дългите… Отново – не! Особено пък дългите – те светят под такъв ъгъл, че дори и намалени да не заслепяват, дразнят.

Да ползвам оригиналните фарове на колата за целта ще приема, само ако нямам друг вариант. Или ще е временно, докато намеря читаво решение.

2) Нови тунинг-фарове със светодиоди в тях.
Има такива за моя модел – с чисти лещи (лупи), не френелови и с вградени в самия фар светодиоди за дневни светлини и за габарити. Дневните са с пръстени, като “ангелските очи” на една друга марка. Не са лоши, но струват към 300 кинта…

3) Светодиодни ленти за дневни светлини.
Тук идва големият проблем. Който не иска да кара на фарове, най-логично е да потърси такова решение. Всички нови коли ги имат. Но при тия новите коли са си част от конструкцията и никое ченге на пътя не може да ти каже нищо. А тези ленти, дето ги продават за между 12 и 120 лева, са правени от бай Китаец в някой неизвестен трудов лагер (опа, завод). И няма гаранция, че куката няма да каже “я, какво ще правим сега” и като му обясниш, че това са дневни светлини, че са монтирани съгласно изискванията на ИКЕ-ООН и ЕК, той да почне да цъка с език “то и моето дете имаше такива на маратонките”. Иди после обжалвай акт… или не – то глобата е 50лв., а те за малки глоби нали се изхитриха да не дават да се обжалват…

Има разни китайци, които са се изхитрили да гравират отпред на лентите “E4”, “00RL” или подобна маркировка… Но пак казвам, не ми се вярва гравираното върху китайска стока за 20 лева да е аргумент пред катаджийската стоп-палка.

Някой ще каже – ами сертифицирай си ги. Да бе да, сега ще тръгна за едни светодиоди да ходя до Технотест и да им ръся пари за цялостен преглед за хомологация на приспособено МПС… Разбирам да имаха ценоразпис за светодиодни ленти само. Примерно да замерят колко силно светят, да видят дали са монтирани на правилните места и съгласно изискванията за отстояние…

—-

Сигурен съм, че има и други пред същия проблем. Ако имате някакво решение, споделете, моля! За мен най-удачният финансово вариант е светодиодни ленти. Но какъв документ може да служи за показване пред органа? Някъде правят ли сертифициране – като например на газовите бутилки. Никой не ходи на цялостен технотест за газова уредба, защо дневните светлини да са толкова принципно по-различни?

П.П.: Пак казвам – моля да не намесваме разните модули за “намалени дълги” и тем подобни.