Arcane Lore

Преди година гледах назад петте години (05, 06, 07, 08), през които се радвах на блога си и неусетно взеха, че станаха днес шест. Реших да пусна Blosxom, един прост, но гениален за времето си блог-скрипт на Perl някъде в средата на януари 2004г. Намерих време чак на 20-ти – не че имахме много работа като сисадмини на енергото, просто аз все се заривах в разни странични, странни и, накратко, безсмислени неща като iproute, bash-скриптиране и врънкане на шефа за бракувани машини, за да си направя клъстър. Да, знам, да ми се чуди човек. Но важното е, че сайтът стана за нула време и на следващия ден вече Arcane Lore се радваше на уеб-детството си. Като помисля сега, сайтовете винаги стават за нула време… е, след това им трябва вечност, за да влязат горе-долу в релси…

Една година – много време, ако пишеш всеки ден и сигурно още повече, ако следиш рейтинги, класации, ефект на промотиране в социалните мрежи и процент на посещаемост по ключови думи в Гугъл при пълнолуние. Или наистина малко време, ако все не ти достига за писане. Не, даже не за писане – за сядане пред клавиатурата. Не, още повече – само за събиране на ентусиазъм за нещо толкова трудоемко и очевидно ненужно. Когато вместо това можеш да използваш половин час тишина между така редките бебешки заспивания и следващото кресчендо на ежедневието за… разходка… или бързо кафе навън.

Мислех си за блога, докато карах днес до София. Може би трябваше да мисля за колата и да слушам равномерния й (на моменти) шум, за да знам дали е наред и дали не е чиста проба глупост да карам на дълъг път кола, която май си има своите проблеми. Но все се сещах за блога и за това, че все по-често забелязвам отслабващия ми ентусиазъм за две неща – блога и фотографията. Китарата е даже извън класацията, за жалост или не – та кой има време за свирене на китара, когато трябва да играе със сина си, да помага за мъничкото му братче и да стиска зъби, докато инатливата му мечта за своя работа, свой “бизнес”, свое свободно време и отказ от работа на бюро все повече и повече стои… абсурдно. Най-вече финансово.

Защо нямам ентусиазъм ли? Ами не е защото съм решил да не блогвам, или пък защото някак снобски съм решил, че това с блоговете е глупост, че не е модерно или пък че има някакъв закон, по който на всеки блогър му “идва времето” и спира да пише. Глупости. Всъщност ми се пише. Но и ми се спи. И ми се стои на някое спокойно място, в което не трябва да се прави нищо и за това никой не е виновен или закъснял. Както казват, “с чаша бира на плажа”, макар да не държа изобщо нито на бирата, нито на плажа, а само на спокойствието. Разбира се, лесно щеше да е, ако вземех просто да се наспя и после да си отворя да пиша тук. Но не става, трябва и да се тормозя – я за пари, я за докторантурата, я за все по-изплъзващите се планове за живота с изтичащи срокове.

—-

През тази година ми се случиха доста неща и всичките са критични, определящи. Влязох в БАН да ходя три години на едночасови седмични административни събрания, да пиша малко текстове и накрая да напиша и дисертация. Само по себе си е добре, а и аз и семейството ми много го приехме. Даже Светко лятото, когато пътувах всеки понеделник от Троян до София за тия административни сбирки (на които нямам право на глас в гласуванията, които понякога без предупреждение не се провеждат, но пък съм длъжен да посещавам), ми казваше “Тати ходи бан”. Веднъж каза, че трябвало тати да иде до бан, да вземе малко старци, за да си сготвим да папаме. (Май това последното може да е неразбираемо след време, но сега поне се сещате ;)

Роди ми се вторият син, Огнян. Краси издържа предизвикателствата на бременността и сложностите около преместването ни първо в Троян, после обратно в София, после пак в Троян. Накрая и майка й дойде и, някой би казал, забрави да си тръгне – но това е друга тема. Светко издържа ужасното за него очакване на взимането на мама от болницата, и то неведнъж. Аз също издържах да съм край него и далеч от майка му и да успявам и с нервите, и с мотивацията. Бременността, за щастие, успя да приключи само с тези тревоги и станахме четирима. Тоест сега петима – но това е друга тема.

Това е годината, в която наистина започнах да се уча да карам кола. И то защото в същата година купих първата ни кола – Рошко. След обикаляне и оглеждане, може би около месец или два, накрая отидох, видях една кола – беше в центъра и беше за кратко, защото собственичката бързаше за зъболекар. Бял Rover 200 RF. На тия коли им харесвах единствено външния вид. Иначе бях и съм “за” японски марки, и то две или максимум три от тях. Но след като за Subaru чисто и просто не можах да събера пари, а всичките Lancer-и, които гледах бяха за боклука или някъде около него, накрая като видях тоя бял Rover, просто казах “стига, тази ми харесва, точка, скачам и я взимам, че ми втръсна вече”. И я взех. Въпреки че един добър подробен оглед може би щеше да ме разубеди бързо. След това развих и завих сам доста болтчета по нея, но все още не е дообслужена и може би има и други проблеми. Дано да бъркам! Не, нямам предвид гарнитура на главата, макар че то при ровърите кой знае.

Колата ни заведе на много места лятото и ни помага сега по-лесно да издържаме студа в Троян, като обикаляме магазините и детската кухня на Светко. Имаме планове за нови завеждания на места идното лято – така че, Рошко, дръж се! Днес, когато се прибирах към София, километражът вече доближаваше интересна стойност, която чакам от известно време. Когато я купих, показваше 192 хил. км. и нещо, а днес на влизане в София наближи 200 хил.

По-точно превъртя наистина съвсем на края на пътуването – когато стана 199 999, отбих в един паркинг между блокове тук в квартала и снимах таблото. По радиото пускаха Perfect Strangers” на Пърпъл. След това прибрах колата до нашия блок и когато спрях, километражът показваше точно 200 000 изминати километра, а радиото пръскаше “Sympathy for the Devil” на Стоунс. Не, няма символика, няма защо да я търсите – просто съм запомнил песните.

Далеч съм от убеждението, че колата е наистина на 200 хил. км. Със сигурност броячът е превъртан, може би неведнъж. Ако не е поне на 300-350 хиляди, пък на. Но няма значение… 8 хиляди километра за половин година – за някои може и да е малко, но на мен бензинът ми е с пари. Хм, тъпо – казах за сина ми и за докторантурата с по един абзац, а за автомобили още не съм спрял… Мъже…

—-

Случиха се и много други неща. Даже всеки ден се случваха по много. Но кой да ги помни. И то да си ги спомни наведнъж, че да ги изпише… Абе, наздраве! След 6 години блогване тук има: в блога 554 записа с 1856 коментара, в микроблога 258 записа със 108 коментара, в галериите и фотоблога 977 снимки с 37 коментара. Чудо голямо, статистика някаква. Но не го бях правил и ми стана интересно колко са наистина, та ги преброих. Скоро може би и видеоблог. Отдавна си мисля, но с моите фотографски изисквания към визията, все не става с наличната ми техника. А видеоблог от типа “яз пред лаптопо с уебкамерата” нещо не ме кефи. Бе, ще видим…

Пожелания? А, за какво – няма смисъл. Пожелавам си само каквото си пожелая да се получава. Или накратко – да започнат да ни се подреждат нещата, че нещо в последните месеци взеха да се объркват. Иначе каквото и да си пожелае човек, след една година като си го чете, изглежда някак странно и не на място. Така че си оставям пожеланията направо за следващата година.

Това го бях написал вчера, но едва сега успях да се свържа към отворена точка, за да го изпратя. Все още блогът не може сам да си честити годишнината, но пък това едва ли му липсва. Take care, good night!