Category Archives: everyday

Войник е професия

Задължителната казарма в мирно време учи само на три неща:

  1. скатаване, неработене,
  2. тютюнопушене,
  3. търпене на унижения.

Все неща, от които България има нужда, така ли?

И не, не учи на патриотизъм, приятелство, хигиена – заблудили са ви или изкривените ви спомени, ако сте ходили, или изкривените спомени на други хора, ако не сте.

Не ви учи и на нищо много повече за боравене с оръжие от разлика между “на ремък” и “за почест” и как непълно се разглобява стар автомат. А, и ако имате късмет – два-три пъти стрелби с по няколко патрона. Повече ще научите на стрелбища или на пейнтбол.

Задължителната обща мобилизация има смисъл само във военно време и то в отминали години, когато войната не е била толкова технологична. В мирно време и в наши дни общата задължителна казарма е пълна глупост и си е точно казармено извращение.

Но пък как звучи патриотично, нали… А, да, и печели министерски постове.

Училищният парад

И никой не забелязва, че откриването на учебната година е военен ритуал.

Строй, посрещане на знамето на училището, проверка, издигане на националното знаме, рапорт пред директора, реч на директора и официалните гости… Извеждане под строй на войн… ъъ учениците към назначените места…

Но какво да очакваш от общество от чавдарчета и пионерчета… 40 години през пустинята, така ли беше? Е, има още…

Рапорт даден!

Руският турист

Бяхме на две места на морето и се зарадвах, че не видях руски знамена. На други места има масово, просто където сме ние нямаше, даже на първото място имаше два пилона, с български и с европейски флаг. Е, има си обяснение, мястото е “държавно”.

Но снощи се впечатлих как в препълнения ресторант влезе един снажен младеж, хвана зад врата един сервитьор и му посочи една маса. Последва светкавично почистване на масата под сърдития поглед на жената на оказалия се руснак. Бяха двойка с дете и тя беше ужасно много сърдита за нещо, а той мълчеше и не ядеше.

Детето се държеше леко неадекватно – хем вижда, че родителите му имат някакъв проблем и са сърдити, хем се смее и замеря сервитьорите с топчета хляб.

По някое време дойде един чичко, който предполагам е собственикът или управителят на хотела и започна много усилено да повтаря на руснака колко съжалява, че това няма да се повтори и занапред всичко ще е наред. На руски. Разпознах руския на нашенеца – с леко твърд акцент, но с увереност, придобита от часовете по руски в училище през комунизма.

Руснакът го изгледа студено и пак без да говори само посочи жена си – нашенецът се завъртя към нея и започна да се кланя към масата и да повтаря “извинитйе пажалуюстя”.

Не знам какъв е бил проблемът, но изведнъж ми мина ядът към един от сервитьорите, който си беше позволил да ми каже по-рано, когато минавах през ресторанта, на път към стаята “приятел, другия път да си сложиш едни джапанки, а?” (което обръщение в София, от непознат, си е обида). Стана ми милно някак, че така ги тормозят руски гости. Или пък може би не е бил гост, а донорът на парите за целия тоя хотел? Кой знае…

После ми стана гадно, защото на мен никога няма да ми се извиняват така – не че искам, просто няма. За мен остава лекият скандал при настаняването, когато опитах да откажа да си дам номера на колата, защото не съм в паркинга им и какво ги интересува, но не, не може – на българи се вика или поне им се обяснява ядосано, че не са прави.

А на руснаци – на тях черноморският туристически деец се извинява и се кланя.

Няма да се оправи тая държава, докато повече се уважават чужденците, а българите – кучета ги яли.

Няма да се оправи тая държава и докато се веят руски знамена. Но това, надявам се, преминава като мода вече… или се лъжа?

Стадионите – извън града!

И аз имам приятели, които са футболни фенове. Макар и не от най-ненормалните, а такива, които на маса могат да се отплеснат и да обсъждат с часове кой къде бил играл, кой в коя година на кое първенство в коя минута бил вкарал, кой треньор какви стратегии е правил и т.н. Докато някой от “скучните неразбиращи от футбол” не им тропнем по масата и сменим темата.

И аз съм гледал мачове, и на стадиони съм ходил. Малко, но съм бил и там. Но да ми натрапват през ден запалянщината като ценност, да ми губят времето с новини за не знам си кой отбор, дето имал не знам си какви парични проблеми и как трябвало, видите ли, държавата да го “спасява” и на върха на всичко това почти всяка седмица да се събират тумби в квартала ми и да грачат на стадиона, после да пеят по улицата… и на всичкото това да му се вика “развитие на спортния живот” и да е нещо хубаво… е, не съм съгласен.

Защо националният стадион е в центъра? Не ми казвайте, че е заради децата, които били бъдещето на спорта и да можело да ходят по-лесно. Ние нашите ги водим постоянно до другите краища на града, хайде моля ви се. А и ако беше само заради децата, за какво е тоя огромен терен? Децата ритат на малки игрища и тренират в малки зали – такива в града има безброй.

Снощи децата се стреснаха малко преди заспиване и се чудехме тия тътени дали са от бурята или от катастрофи наблизо, или от какво… Аз казах, че сигурно е викове от мача, не си повярвах, но свърши работа. Чак днес разбирам, че на бенефиса на Стоичков било имало фойерверки, заря и т.н.

Само аз ли смятам, че е крайно глупаво най-големият стадион да е в центъра на и без това вече пренаселения ни град? Само на мен ли ми омръзна под прозореца да се влачат пияни запалянковци до късна доба и когато има мач, да няма места за паркиране?

Да си го построят извън града! Да си му построят паркинг! Да си му направят там място за пиене на бира, за грачене, заря и повръщане и да оставят хората да живеят в тоя град, а не да се мъчат да търпят разни неориентирани, за които футболен отбор може да е кауза на живота им.

Нова 2015-та

Честита и успешна да е за всички! Нова си е, надявам се, не както Светко викаше весело по улицата, когато тия дни се връщахме от Борисовата с шейната, “2015-та се завърна”. Питах го защо говори такива неща и как така се завърнала, като си е нова, а той настоява, че щом сме я посрещнали, значи я познаваме – значи е била тук, заминала е и сега се е завърнала. Иначе откъде сме щели да я познаваме, че да я посрещаме? Има логика…

Тези дни искам да пиша отделно с поглед назад какво ми се случи през 2014г., сега само влизам, за да кажа “здрасти”. За пореден път осъзнах, че много, много хора и то голяма част от тях близки ми приятели, разбират какво става с мен през блога. С много хора пропуснах да се видя, с много хора се видях за много малко. Преди пишех повече, а сега все не намирам сили и време. Оправданието ми е в работата, а през последната година имах доста от нея и все свързана с Линукс и свободен софтуер – ето и за това трябва да разказвам, има кой да чете за такива неща тук – оправданието ми е и в семейните ежедневни грижи, а в петчленно семейство с три малки деца грижите хич не са малко. Опитвам се да се оправдавам и с възрастта, но това не минава, понеже съм си млад. Но така или иначе, оправданията не минават – за пореден път си казвам, че трябва да пиша по-често и сега си пожелавам през новата година да успявам.

На всички пожелавам много късмет и щастие, дето да са им през цялата 2015-та година заедно със здравето, което ще имат! Да осъществяват мечтите си и да имат достатъчно свободно време за мечтаене на нови и нови мечти! Наздраве, тоест здраве да е! :)

Моята 2013-та накратко

Декември, между Рождество и Нова Година – дни за почивка и разни равносметки. Всеки път е различно и все ми е някак недостатъчно. Почивката, де. Като малък често започвах с боледуването още есента, около рождения ми ден. Сега се мъча да се държа, но бойното поле вкъщи не ми оставя много сили и към Коледа съм с хрема. Този път и децата са компания, кашляме до прималяване на три гласа. А пък казват, че грипната епидемия щяла да дойде към средата на януари… ох…

2013-та беше добра година, с нерви и разочарования, но също и добра. По това време миналата година още ходех в Клаудсигма и тогава не знаех, че ще е така още половин година. Бях в преговори с две-три големи западни фирми и се чудех дали да приема и замина навън – може би това ми помогна да махам с ръка и да не се връзвам излишно на простотиите във фирмата. На други хора им писна и се махнаха по-бързо. А аз все пак търсех и дългосрочен договор с оглед на банкови отношения. Сега, с поглед след време, знам, че не е важно просто да имаш дълъг договор и стаж, а хората, за които работиш, да стават за нещо.

През лятото, вече напуснал, си направихме дълга разходка из България, за която все искам да пиша отделно и дано намеря време. Беше хубаво лято, макар и много изморително в детайлите, особено в някои роднински. Децата за първи път останаха за седмица в Троян с баба си без нас и имахме планове после да останат за още седмица на вилата с нашите, но хреми и пътувания объркаха тоя план. А те не харесаха да са сами, всеки ден са ни чакали и сега ни казват друг път да не правим така. Ние пък, вместо да си починем качествено, да идем на някой концерт, на театър или поне да се наспим хубаво, обикаляхме по задачи. Краси започна психологически стартъп с нейни колеги, но през есента ги остави да продължат сами. Някой ден ще си направи собствен проект и знам, че ще е най-добрата, защото е такава.

Продължаваме да сме под наем в “Яворов” и “Цар Иван Асен II” ми е кварталната уличка, да не повярваш. Бих казал, че е страхотно, като махнем само задръстването с коли на работещите в Полиграфията. Помня този квартал преди няколко години, преди да направят тоя бизнес център с офиси – че то имаше по-малко коли от стария ми квартал, нищо че е до Орлов мост. И сега, като се събират няколко почивни дни (и ако няма мач на Армията или националния), кварталът наполовина се опразва от коли.

А, вдигнахме шум и си запазихме паветата – дали за добро или не, вече не знам. Щеше да е супер, ако си е с павета, но малко по-малко движение, ама нейсе.

Тук е моментът на протестите. Те са голямото събитие за доста хора, поне сред приятелите и познатите. Но да отбележа – не за всички. И аз бях ентусиазиран само съвсем в началото и така и не отидох. Имам проблем с осмислянето на тези протести. Не съм и за Орешарски, нито за БСП, ДПС, Атака и всякаквата там паплач. Но не са ми алтернатива и ГЕРБ и хората на Костов. Много е романтично казването на някои “да свалим тия, пък следващите ако и те се насерат, ще свалим и тях”. Да бе, да, то така става тая работа. Даже хич не вярвам в щабовете на партиите да седят на белот пред телевизора и само да наблюдават развитието на нещата, с лек уплах от мощния глас на народа. Да не кроят плановете, да не дърпат конци и да са едните бели, другите – черни. Няма такава опера.

Иска ми се много да се променят нещата и да продължават да се променят. Но това е вид еволюционна промяна, не революционна – хоп и вече сме “оправени” и всички се събуждат с “морал”. Мерси, викам аз на такова оправяне, мерси, ама не. Продължавам да работя за социалната промяна индивидуално и ежедневно, като си гледам работата и се старая да съм добър човек.

В края на годината съм си същият, само с една годинка поостарял. Светко стана първокласник и открива радостите, предизвикателствата и несгодите на родното училище. Ходиха вече и на две екскурзии, вкъщи опитахме да гледаме Луната с телескоп и отложихме за когато имаме къща с тераса и звездно небе. Ходеше на шах, танци, математика, рисуване, английски… и после му остана само английският. А шах и другите – в домашна среда.

И тази година не започнах електромобилната конверсия на колата, но се возих в електромобили на хора от форума, та все пак е напредък.

За празниците вкъщи имаше подаръци, здрави сме, изключая гриповете, а какво по-важно от това? Имаме и още нови неща за 2014-та, но има време. Започвам нова работа след празниците – и за това ще пиша като навляза.

Поздрави на всички! Да сте здрави и щастливи, пък другите неща все някак се намират.

Честито Рождество! Щастлива нова 2014 година!

Предколедно разчистване

Някои мислят само за пролетните празници като свързани с чистенето, но истината е, че за да е уютно на Коледа, за да го има това весело и спокойно настроение, смесено с мирис на сладка баница, ошав и мандарини, трябва доста да се подреди и разчисти преди това.

Едно предколедно весело настроение ме е обзело… ще взема да звънна един телефон – много мразя да говоря по телефон, пък хората често не разбират и ми се сърдят – и тъкмо докато говоря, ще тръкна от OwnCloud четеца ми блога на Еленко. Хм, умирали били блоговете… мрън-мрън circa еди-кога си. Глупости на търкалета.

Който се тревожи от умирането на блоговете и тенденциите в лайфстайла на контемпорари хипстър маркетинга, явно просто е поставил лаврите си на неподходящо за целта място. Как беше, “момче, не е вход, а изход”. Все едно…

Блоговете щели да се превърнат в място, където да се публикуват личните съдържания и позиции, които са несъвместими с условията на ползване и публичността на големите социални мрежи. Брей, вярно ли… и откога така?

Всъщност чувам за края на блоговете още преди да се появят у нас. А всъщност това, че намираме по-често интересни неща в големите сайтове, отколкото в четеца си не е заради някаква обща обреченост на тия проклети блогове, а чисто и просто защото отделяме прекалено малко време за разчистване на плявата в тоя четец и добавяне на новите интересни ни блогове, които срещаме. Аз поне намирам такива поне веднъж седмично, пък не съм много активен в четенето напоследък. Смятайте.

Мрънкането е повсеместно и заразително – признавам, и аз често мрънкам за неща, които сигурно са непонятни и безинтересни за част от идващите тук. Ама какво да направя – поне се опитвам да престана. И ако пиша рядко и още по-рядко мрънкам, то е защото имам висок праг за простотии и безсмислен селфпръмоушън, circa тудей.

—-

А Коледата е готина и топла. Децата подредиха преди седмица пластмасовата елха и всеки ден са по-нетърпеливи и весели. От два-три дни пък слушат с ей-такива големи уши наострени и даже си оправят стаите, подреждат играчките… Предколедни тревоги. Така де, избори идват, предколедната кампания тече с пълна сила. :)

Белобрадият дядо и новата година ще ни донесат и на нас подаръчета. Миналата седмица ходих до бюрото по труда, за да си прекъсна обезщетението. Остават ми към два месеца, но се надявам да ми е много по-интересно с новата работа. Приключването на стари ангажименти и преподреждането на работния режим и среда станаха част от предколедното ми разчистване също. Е, не успях да си избера лаптоп и този път, но това се проточва вече бая време и имам доста изисквания, така че не е проблем – особено докато старият лаптоп продължава върши работа всеки ден.

Като минус на тази година отбелязвам липсата на снеговалеж. Пълна излагация – тъкмо София е полупразна покрай столичани, пръснали се из родните си места и на човек му се прищява да се разходи из близкия парк. Пък то го няма снегът, дето иначе прикрива грозотиите на разкъртените тротоари, кални алеи, найлончета и бутилки. Мислех да идем към Витоша тия дни, но и там сняг чак по-нагоре, ще е по-трудно. Никой не ни вярва, че с две малки момчета – и то буквално постоянно с тях – е ужасно трудно всичко. Но знаете ли – на мен пък ми омръзна да обяснявам. Щом и най-близките около нас не го разбират, защо се моря? Но ще идем към планината по някое време – какво е Нова година без снежен човек, бой със снежни топки и пързалка?

Весело посрещане на Коледа! Който не празнува – приятни почивни дни!

2676

Не успявам да остана достатъчно дълго насаме с празния екран, за да пиша. А имам за какво да разказвам. Пътувания през лятото, училище, работа… и уволнение… и пак работа, но за себе си. Много неща, но трудно започвам – все няма време или ако има време, нямам сили и спя. За да не е само мрънкане това започване, ще кажа, че мобилните програми – конкретно за Android – са готино предизвикателство. Много дълго отлагано, но за всяко нещо си идва времето. Реших и стратегия за учене – пиша това, което ми липсва на момента. Или го има, но е несвободно, не е във f-droid… другояче казано, пак ми липсва.

Етап две – приключване на сагата ми с търсене на нов лаптоп. Старият е на пределна възраст, но на почти никой нов не му харесвам копчетата. Има някои модели с прилични клавиатури – без омразния цифров блок, с групирани F-ове и с разположение на специални клавиши, с каквото съм свикнал. Но пък са все със слаби процесори внесените бройки… Трудно е, но скоро ще трябва да реша.

2143

Днес пред работа чакам две минути един шморц да си паркира Ауди-то. Паркирам до него, маневрирам да се доближа да не заемам място, а той стои до отворената си врата. И се чудя не вижда ли, че пречи, иска да го сгазя ли? Гася, а той ми мрънка “ама аз после няма да мога да вляза”. Място има бол, но видях номера – След Околовръстното и отказах да споря – то на село му е широко. Паркирах на платения.

Разхвърляно 13

Не пиша, защото нямам време – не от прекалено много заетости, а от прекалено много нерви и притеснения. В крайна сметка, и притеснението си се оказва ангажимент. Липсата на време пък ме кара да търся по-бързи начини за писане, по-ситуационни и по-непречещи на постоянните тормози наоколо ми. Затова все по-често зареждам профила си в Diaspora, затова тези дни си възстанових профила в GooglePlus. Затова за пореден път се опитвам да намеря клиент за StatusNet, който да ми е по мярка – откакто се сбъгяса джабър-поддръжката и не мога да следя нещата през месинджъра си, все нещо не ми е таман в Identica. Последното, което се задържа, е Hotot – приличен клиент, който не се натрапва и просто си върши работата (само да можеше да се добавя повече от една инстанция на статуснет).

А нервите, а притесненията? Скоро се опитвах да го обяснявам на едни приятели – скоро, скоро – преди вече месец може би. Първо съм на работа. Много хора са свикнали, много хора си им харесва да прекарват всеки ден сред колеги – е, аз не съм такъв. Една от житейските ми трудности е да стана преди децата, от ставането ми те да се разсънят и да почнат да щъкат, щото знаят, че тати след малко ще излезе и няма да е при тях. След това да прекарам девет часа в другия край на града (то и близко да беше, пак е подобно, де). С пътя в двете посоки – още два часа. Ако има задръстване, дъжд, сняг и тем подобни – стигаше до два часа само в едната посока. Прибиране, вечеря с полу-затворени очи и заспиване или докато се опитвам да разбера какво точно гледам по телевизията, или докато някой от синчетата ми обяснява нещо за някакви неща, които е правил през деня. Сън. И после пак.

Но не се оплаквам. Парите ми трябват. Просто обяснявам – много хора ме питат, като ме видят за малко какво ми е, защо съм уморен, защо не съм весел (навремето все бях весел и усмихнат и пълен с планове за бъдещето). Ами ето затова е.

Другото нещо – вкъщи вече не се чувствам вкъщи. Може би към десет години сме в Надежда, а уж бяхме отишли с Краси само временно, докато стъпим на крака и докато си намерим по-подходящо местенце. Годините си минаваха, родиха ни се вече две деца и тия двама малчугани живеят в същата тази гарсониера, дето уж я ремонтирахме, за да поостанем в нея две-три години. Две-три, та над десет.

Апартамент = общежитие. В лошия смисъл.

Съседите в блока са идиоти. Съседите в блока са селяни. Съседите в блока са или леко странящи от отговорност снобари, или хора със свои си грижи, които не искаме да притесняваме, или са бесни селяни, дето ми иде да ги подкарам с една гьостерица – и бой, докато омекнат целите. Но не съм такъв човек. Даже не вдигам и скандали чак – само се оплакваме по каналния ред. А селяндурите използват това и ни се качват на главата.

Тия отдолу, дето ни правеха проблеми, се махнаха. Таман се зарадвахме, и дойдоха нови наематели – още по-кухи парчета. Ама хем кухи, хем злобни. Предишният идваше да ни се кара, че Светко му тропал, пък той бил нощна смяна. Идва, кара се и после известно време си трае, щото гаджето му го спираше да се кара на/за детето ни. А сега тия две кокошки са някакви мърли, работещи в близкия МОЛ, дето не се карат директно, а само ни обтягат нервите. Първо тропаха по радиатора всеки път, когато бебето претичваше по коридора. После почнаха да се оплакват, че били до късно предната вечер на работа и сме им пречели. Веднъж казала на Краси тая скочубра “Ама вие какво искате от нас, да не си почиваме ли?” – и това в 11 часа сутринта!!!

Не вдигаме шум в тихите часове – децата спят между 22 и 8, а следобяд от 14 до 16 или спят, или майка им чете приказки и пак са тихи.

Обаче от нас се иска нещо повече – иска се да “дадем на хората да си почиват”. Абе майната ви!

Въпросните през вечер си правят купони с няколко човека и ядене и пиене (поне чалга не гърми) – чуват се докъм 1-2 часа през нощта как се хилят и пият долу. Децата не могат да заспят от тях, но иначе ние сме им пречели през деня…

Тези под тях пък, два етажа под нас, взеха да тропат и те по тръбите на парното. Защото им пречели тия над тях, със среднощните си купони. Една вечер тропаха така до 3 часа среднощ. Едните се кикотят и им викат разни глупости, а тия отдолу се ядосват още повече и удрят с нещо много тежко по радиатора. В целия вход ги бяха чули – накрая като че ли с голям чук удряха.

Не издържах и изкрещях на всички през прозореца да престанат да удрят, защото децата спят. Хеле, половин-един час след това се кротнаха. Аз после се опитвах да се успокоя и заспя цяла нощ.

Искам в къща! Дано най-накрая намерим нещо хубаво и на разумен наем в селата-квартали.

Оплаквахме се на касиерката, на домоуправителя, Краси ходи в полицейското управление да съобщи и да се оплаче… Полицаите знаете ли какво й казали – “ами то това не е в нашите правомощия, ние сме за ако стане нещо бой, заплахи, такива работи – за друго си се оправяйте с домоуправителя, така е по новия закон за етажна собственост”… Да ви пикая на закона за етажна собственост… като трябваше да се събират пари за какво ли не, викахте събрания и се карахте на всеки, който закъснява с таксите за ремонт на еди-кое си. А сега, когато имаме реална нужда от помощ, всеки си пита ушите.

А децата си не мога да ги вържа да не се движат в апартамента. И не мога, и не искам – не сме наематели, който е под наем – да се изнася и да си търси еднокатна къща на село, та да не му тропа никой от горния етаж.

Навън

И на фона на всичко това много, много сериозно си търся работа в чужбина, за да можем да се изнесем от тая измислена държава. Сега-засега си имам работа, затова не търся поредното българско работно място с прецакване с нощни смени, примерно. Но какъвто съм недостатъчно решителен за емигрирането, кой знае кога ще успея. А и изискванията са ми високи – отказвам оферти като за сам студент, все пак сме четирима вкъщи.

—-

Космонавтика

А смятах да пиша за Деня на авиацията и космонавтиката… Днес стават 51 години от полета на Гагарин. Има смисъл да се помисли защо интересът към космическите изследвания е така спаднал. Защо единствените новини, достигащи до масовата публика, са някакви кратки анонси за поредния изстрелян спътник или пък за конфликтите със Северна Корея. Все политика, ала-бала и разтягане на локуми на фона на зрелищни снимки – каквато си е рецептата за вечерните телевизионни новини.

Но защо го няма другият интерес – по-трайният, който кара ученици и пораснали деца да мечтаят за пътуване в Космоса и да четат за термоядрени космически двигатели и пътуване до Проксима, примерно? Защо във всеки училищен двор няма освен редовните футболни врати и малка площадка за ракетните модели? Като едно време. Защо Елон Мъск, например, разказва с прости думи за идеята му за заселване на други планети и я разказва в сегашно време, не в бъдеще – а от това зрителите не се трогват?

Все едно че всичко вече са го преживели, знаят го и не им е интересно… Кой е виновен? Липсата на полети, липсата на нови космически програми с хора на борда или пък прекаляването с фантастични филми? Дали това, че днес се гледат филми и не се четат книги с научна фантастика е, което ни спира тоя интерес? “А, това вече съм го виждал в <който-и-да-е-касов-филм>, знам го – интересно беше, ама не е нещо особено.”