Category Archives: everyday

Вдигаме таксите

LastPass обявяват, че си остават безплатни, ама не съвсем. Скоро всеки трябвало да реши дали ще ползва програмата от компютър или от мобилно устройство – и каквото избере, това си остава завинаги. Ако избереш компютър, не можеш да ползваш паролите си от мобилен, и обратното. Удар под кръста е това – едно е да дам пари и да съм наясно за какво ги давам, а друго е да ме вкарват насила в някакъв път, само защото не са успели да измислят как точно да си изкарват хляба. Може би за да продължи човек да има достъп до паролите си, ако не му харесва точно такъв маркетинг, трябва да си направи два “безплатни” акаунта и всеки път да ги синхронизира ръчно? Бас ловя, че някои хора напук точно това ще почнат да правят. Другата опция е да започнат да плащат на LastPass – тоест не е техническо ограничението, а маркетингово.

Аз лично няма да правя нито едното, нито другото, защото не ползвам LastPass. Ползвам Bitwarden, който освен че работи по-добре и даже изглежда по-добре настолно и на мобилен от Ластпас, е и свободен софтуер. Винаги съм казвал, че нямам нищо против печеленето на пари от софтуер, даже напротив, че нали аз самият от тази област се храня. Но когато говорим за сигурност (а съхранението на пароли какво е, ако не това), не може никой да ме убеди, че свободният софтуер с отворен код не е по-добрата и правилна възможност.

Пак в новините – Revolut вдигат таксите си. Да, не са толкова високи, колкото на банката ми, а и тя моята е комай от леко по-пестеливите откъм такси у нас банка. Но все пак си е чувствително увеличение. Доколкото прегледах новите условия, явно ориентирането е към хората, които работят в чужбина и веднъж месечно изпращат пари на близките си в България, до банкова сметка. И това е логично, Револют стана популярно именно защото сме държавата на гастарбайтерите. Не че и това е нещо лошо само по себе си, де.

Тъкмо пореден месец се чудех дали да влизам в тоя филм, защото банката леко взе да ме притеснява с малкото, по периодично покачване на всякаквите такси. Сравнявах Revolut с TransferWise и с други, включително и български стартъпи разни. Сравнявах лични с фирмени предложения. Така и не успях да се реша и сега с тая тенденция за все по-скъпи такси нещо май се разубеждавам съвсем. Ако има такси за всичко, за какво ми е – нали за това има банкови сметки? Не че е успокоително, защото щом онлайн плащанията поскъпват, само си представям какво ни готвят банките.

Вече има нулеви лихви по депозитите, на много места се говори и за отрицателни лихви по депозитите. Песен. Нещо не разбирам докрай – нали коронавирусната криза уж отприщи всичката онлайн активност, която допреди това спотайвахме? Нали онлайн купуваме, доставят ни, ползваме онлайн банкиране, и т.н.? Да поскъпват офлайн услугите – разбирам, ама онлайн…?

В крайна сметка, не че всичко това е важно. Животът си е скъп и парите са, за да се изкарват. Причината за това леко неделно мрънкане е, че се прокрадва неприятното съмнение, че ни правят на маймуни… ама то пък все едно е сефте… ;)

По слушалки

За пореден път стоя със слушалки на главата, за да… ми топлят ушите. Опитвам да слушам музика, докато работя или изобщо върша нещо, но просто не става. На компютър няма никакъв шанс и след пет минути спирам музиката и оставам “по слушалки”.

Вчера опитах и докато съм навън – с мобилен в джоба опитвах да следя едни лекции и донякъде ми се получаваше – явно ако не е музика, може и да мога. Макар че често се обърквах какво правя, за къде съм тръгнал и докъде съм стигнал.

С някакво говорене в слушалките мога да върша прости неща, например да изляза за нещо, да обикалям из къщи, да върша нещо почти механично.
Но с музика в слушалките единствено мога или да стоя/седя на едно място, или да пътувам/ходя някъде, като на автопилот.

Музиката ме изключва и оставам само на поддържаща функционалност или най-много на нещо, което може да ми служи като ритъм – краченето е много добър пример. Даже мога да крача и да си измислям цели рок-опери в главата.

Не знам дали е някакъв мой проблем или всичко си е наред. Често чувам, че хората така работят, с музика за фон. Имал съм и такива колеги и искрено съм се учудвал. Така де, ако става, ако има начин… това е много яко, така може да се спести толкова много време… А пък ако може в същото време и да чета книги, ще е върхът вече.

Ранна пролет

Странно усещане – лятото наближава, много искам да имам нещо, което поне малко да прилича на така наречената “почивка”, но тази година и двете момчета ще имат изпити, вкъщи трябва изолация, трябва ни нова кола, имам да ходя по лекари… А не стига, че всичко струва пари и че трудно се справям с фирмата, ами и ме изкушават с концерти и фестивали.

Helloween идват пак в София и този път ми се ще да не пропусна. Пацо каза, че предният път е било яко, аз първо се чудех, после накрая поскъпнаха билетите и имах оправдание. Имаме билети за Hills of Rock, но мисля да ги продам и да взема за Midalidare, защото дет и гроул в мизерията на Хилса ще ми дойде в повече. Но пък всички билети при нас са по три, даже по четири. Пак разходи, а в крайна сметка може и без тях.

И каква лятна почивка е, като тичаш насам-натам из страната за концерти, изпити и класирания и даже не си на яхта? Не, и яхта не става, колкото и странно да звучи, би ми било много – хем скъпо, хем пак не мога да се наспя. Има и проблеми в семейните дела, които ми разбиват здравето, а и се притеснявам майка ми как се справя сама, тя никога не е била сама преди.

Ранната пролет е ужасно време.

Който търси намира

Или както казва Дикс, “не намира който търси, а който намери”. Намерих фотоапарата, а Рая ми намери очилата. Всъщност първо тя, после аз.

Вчера беше пренаситен с емоции ден, добре че вечерта открих камерата и всичко започна да изглежда с една идея по-подредено, спокойно и както трябва.

Едни хора уж щяха да купуват мебели, които не ползваме и едвам намираме къде да държим, отказаха се и ни оставиха с отчайващото усещане, че не се справяме с подреждането на обзавеждането, ежедневието, живота…

Светко е на лагер в Пловдив, алумни среща на децата от Космическия лагер, на който ходи лятото в Турция и е малко по-празно в намален състав вкъщи, а и по-тревожно, поне за мен и Краси. Оги има да се готви за класова среща и изпит по виолончело и въпреки че наистина се готви, виждам как се разкъсва понякога между челото и книгите за Хари Потър. Че и е започнал да се изкушава от писане, но пу-пу, не издавам.

Само Рая е шапка на тояга, а пък колко беше щастлива като ми намери очилата – тича и грее “тати, тати, виж очилата ти, не са вече изгубени”.

Само котката дойде и се засели на терасата, без да сме я търсили. Толкова е мила, милата мъничка Елизабет (или Лизи, Лизка, или направо “лисицата”), храним я и я галим и гушкаме, водиха я на лекар за една рана, а тя все опитва да ни накара да я пуснем вътре. Не знам какво ще решим за зимата, но май не е добре котка да влиза на ламината. Отгоре не е гланциран и ни наплашиха, че котките за нула време си подострят ноктите и го правят на нищо.

Но поне имам очила, които в най-скоро време трябва да занеса на лекар, заедно с последните ми изследвания на очите, мерки, цилиндри, диоптри и тъй нататък, за да ми направят нови очила, дето да са ми по мярка. Аз пък ще гледам да ги нося колкото може по-малко, белким ми се пооправят очите… или се заблуждавам?

И че Pentax-ът е пак тук е супер. Той все си е бил “тук”, де – явно съм го “подредил” на скришно място, когато идваха едни майстори и сновяха навсякъде. Може би някъде две години и половина си е стоял най-спокойно на сантиметри от леглото, “подреден” и забравен. Като го включих, си имаше още ток в Eneloop-ите, за толкова време батериите не бяха нито протекли, нито паднали. Завидно постоянство, нали? Надеждни, не като някои хора…

Къде ли ми е фотоапаратът…

Напоследък съм без фотоапарат. Първо не забелязах как стана и къде изчезна, после си казах, че ако е някъде вкъщи, непременно трябва да го намеря и накрая май се примирих, че може би някой от майсторите, дето идваха миналата година, го е откраднал. И бормашината. И винтоверта. А, и очилата на Светлин никъде не ги намирам, детето преди четеше постоянно, пък сега почти не поглежда книга. Търсих навсякъде, най-вече всъщност търсих очилата, но засега без успех. Съмнително е, ще кажете, така да изчезнат толкова неща, пък и кой би крал очилата на детето? Не знам, помня, че миналата година на морето снимах (“за Великден Гюро си капа купува̀…”), после вече все ходя с мобилния и да си кажа – прехвалена работа са това телефоните, става за “отбелязване” на места и моменти, но нищо не е като (d)SLR-а.

От доста време се опитвам да снимам пак. Наскоро на WordCamp (за това отделно повече) видях Йовко, не се бяхме виждали от векове, добра среща, и успяхме да разменим кратки разговори, един от тях, естествено, по любимата наша тема за снимането. Последно побутване да вляза в релси и пак да започна да снимам. Е, да кажеш е лесно, но какво да сторя, като последното преравяне вкъщи пак не откри стария istDL? Огледах се в мрежата – готиното днес е, че има много, много фотоапарати и огромна част от тях са чисто нови и със супер-дупер копчета и автоматики. Доброто в това за такива като мен е, че не са ми нужни най-новите джаджи в апаратите, а съответно цената втора ръка на прекрасни модели отпреди 10 или дори 4-5 години е много, много достъпна. Направо да се изкуши човек да си вземе нещо с 15-16 мегапиксела, 1/8000 и ISO някъде над 10000, пък може и да има видео, за зор-заман… Все космически неща за стария ми апарат, ох абе къде ли е, да не би да съм го “подредил” по някое време и сега да не го “намирам” като “изгубен”… няма да ми е за първи път…

Гледам Pentax, явно защото съм праволинеен, мързелив и кон с капаци… шегувам се, защо да търся друга система, като модели като K-30, K-50, че дори и K200d (далечен правнук на моя istDL) са си супер? K-5 е по-добре, а пък сега се сетих, че когато излезе K-3, реших, че това е най-якият апарат, нищо че някои хора не го харесваха, че им бил “ръбат”. Пък и няма да сменям, нали си имам още пентакски обективи, даже Pentax SMC DA 50mm F/1.8 така и нямах време да го разцъкам като хората.

По-рано тази година, някъде по топлото време, се видях с Велин, Гери и Ники (момчета, къде са ви фотоблоговете?), и с тях не се бяхме виждали от години, пихме кафета и бири и си казахме, че трябва пак да започнем фоторазходките. Е, трябва, ама първо снаряжаването – после развод на караула. То затова и няма снимки към този текст, как да има. :)

Войник е професия

Задължителната казарма в мирно време учи само на три неща:

  1. скатаване, неработене,
  2. тютюнопушене,
  3. търпене на унижения.

Все неща, от които България има нужда, така ли?

И не, не учи на патриотизъм, приятелство, хигиена – заблудили са ви или изкривените ви спомени, ако сте ходили, или изкривените спомени на други хора, ако не сте.

Не ви учи и на нищо много повече за боравене с оръжие от разлика между “на ремък” и “за почест” и как непълно се разглобява стар автомат. А, и ако имате късмет – два-три пъти стрелби с по няколко патрона. Повече ще научите на стрелбища или на пейнтбол.

Задължителната обща мобилизация има смисъл само във военно време и то в отминали години, когато войната не е била толкова технологична. В мирно време и в наши дни общата задължителна казарма е пълна глупост и си е точно казармено извращение.

Но пък как звучи патриотично, нали… А, да, и печели министерски постове.

Училищният парад

И никой не забелязва, че откриването на учебната година е военен ритуал.

Строй, посрещане на знамето на училището, проверка, издигане на националното знаме, рапорт пред директора, реч на директора и официалните гости… Извеждане под строй на войн… ъъ учениците към назначените места…

Но какво да очакваш от общество от чавдарчета и пионерчета… 40 години през пустинята, така ли беше? Е, има още…

Рапорт даден!

Руският турист

Бяхме на две места на морето и се зарадвах, че не видях руски знамена. На други места има масово, просто където сме ние нямаше, даже на първото място имаше два пилона, с български и с европейски флаг. Е, има си обяснение, мястото е “държавно”.

Но снощи се впечатлих как в препълнения ресторант влезе един снажен младеж, хвана зад врата един сервитьор и му посочи една маса. Последва светкавично почистване на масата под сърдития поглед на жената на оказалия се руснак. Бяха двойка с дете и тя беше ужасно много сърдита за нещо, а той мълчеше и не ядеше.

Детето се държеше леко неадекватно – хем вижда, че родителите му имат някакъв проблем и са сърдити, хем се смее и замеря сервитьорите с топчета хляб.

По някое време дойде един чичко, който предполагам е собственикът или управителят на хотела и започна много усилено да повтаря на руснака колко съжалява, че това няма да се повтори и занапред всичко ще е наред. На руски. Разпознах руския на нашенеца – с леко твърд акцент, но с увереност, придобита от часовете по руски в училище през комунизма.

Руснакът го изгледа студено и пак без да говори само посочи жена си – нашенецът се завъртя към нея и започна да се кланя към масата и да повтаря “извинитйе пажалуюстя”.

Не знам какъв е бил проблемът, но изведнъж ми мина ядът към един от сервитьорите, който си беше позволил да ми каже по-рано, когато минавах през ресторанта, на път към стаята “приятел, другия път да си сложиш едни джапанки, а?” (което обръщение в София, от непознат, си е обида). Стана ми милно някак, че така ги тормозят руски гости. Или пък може би не е бил гост, а донорът на парите за целия тоя хотел? Кой знае…

После ми стана гадно, защото на мен никога няма да ми се извиняват така – не че искам, просто няма. За мен остава лекият скандал при настаняването, когато опитах да откажа да си дам номера на колата, защото не съм в паркинга им и какво ги интересува, но не, не може – на българи се вика или поне им се обяснява ядосано, че не са прави.

А на руснаци – на тях черноморският туристически деец се извинява и се кланя.

Няма да се оправи тая държава, докато повече се уважават чужденците, а българите – кучета ги яли.

Няма да се оправи тая държава и докато се веят руски знамена. Но това, надявам се, преминава като мода вече… или се лъжа?

Стадионите – извън града!

И аз имам приятели, които са футболни фенове. Макар и не от най-ненормалните, а такива, които на маса могат да се отплеснат и да обсъждат с часове кой къде бил играл, кой в коя година на кое първенство в коя минута бил вкарал, кой треньор какви стратегии е правил и т.н. Докато някой от “скучните неразбиращи от футбол” не им тропнем по масата и сменим темата.

И аз съм гледал мачове, и на стадиони съм ходил. Малко, но съм бил и там. Но да ми натрапват през ден запалянщината като ценност, да ми губят времето с новини за не знам си кой отбор, дето имал не знам си какви парични проблеми и как трябвало, видите ли, държавата да го “спасява” и на върха на всичко това почти всяка седмица да се събират тумби в квартала ми и да грачат на стадиона, после да пеят по улицата… и на всичкото това да му се вика “развитие на спортния живот” и да е нещо хубаво… е, не съм съгласен.

Защо националният стадион е в центъра? Не ми казвайте, че е заради децата, които били бъдещето на спорта и да можело да ходят по-лесно. Ние нашите ги водим постоянно до другите краища на града, хайде моля ви се. А и ако беше само заради децата, за какво е тоя огромен терен? Децата ритат на малки игрища и тренират в малки зали – такива в града има безброй.

Снощи децата се стреснаха малко преди заспиване и се чудехме тия тътени дали са от бурята или от катастрофи наблизо, или от какво… Аз казах, че сигурно е викове от мача, не си повярвах, но свърши работа. Чак днес разбирам, че на бенефиса на Стоичков било имало фойерверки, заря и т.н.

Само аз ли смятам, че е крайно глупаво най-големият стадион да е в центъра на и без това вече пренаселения ни град? Само на мен ли ми омръзна под прозореца да се влачат пияни запалянковци до късна доба и когато има мач, да няма места за паркиране?

Да си го построят извън града! Да си му построят паркинг! Да си му направят там място за пиене на бира, за грачене, заря и повръщане и да оставят хората да живеят в тоя град, а не да се мъчат да търпят разни неориентирани, за които футболен отбор може да е кауза на живота им.

Нова 2015-та

Честита и успешна да е за всички! Нова си е, надявам се, не както Светко викаше весело по улицата, когато тия дни се връщахме от Борисовата с шейната, “2015-та се завърна”. Питах го защо говори такива неща и как така се завърнала, като си е нова, а той настоява, че щом сме я посрещнали, значи я познаваме – значи е била тук, заминала е и сега се е завърнала. Иначе откъде сме щели да я познаваме, че да я посрещаме? Има логика…

Тези дни искам да пиша отделно с поглед назад какво ми се случи през 2014г., сега само влизам, за да кажа “здрасти”. За пореден път осъзнах, че много, много хора и то голяма част от тях близки ми приятели, разбират какво става с мен през блога. С много хора пропуснах да се видя, с много хора се видях за много малко. Преди пишех повече, а сега все не намирам сили и време. Оправданието ми е в работата, а през последната година имах доста от нея и все свързана с Линукс и свободен софтуер – ето и за това трябва да разказвам, има кой да чете за такива неща тук – оправданието ми е и в семейните ежедневни грижи, а в петчленно семейство с три малки деца грижите хич не са малко. Опитвам се да се оправдавам и с възрастта, но това не минава, понеже съм си млад. Но така или иначе, оправданията не минават – за пореден път си казвам, че трябва да пиша по-често и сега си пожелавам през новата година да успявам.

На всички пожелавам много късмет и щастие, дето да са им през цялата 2015-та година заедно със здравето, което ще имат! Да осъществяват мечтите си и да имат достатъчно свободно време за мечтаене на нови и нови мечти! Наздраве, тоест здраве да е! :)