Стадионите – извън града!

И аз имам приятели, които са футболни фенове. Макар и не от най-ненормалните, а такива, които на маса могат да се отплеснат и да обсъждат с часове кой къде бил играл, кой в коя година на кое първенство в коя минута бил вкарал, кой треньор какви стратегии е правил и т.н. Докато някой от “скучните неразбиращи от футбол” не им тропнем по масата и сменим темата.

И аз съм гледал мачове, и на стадиони съм ходил. Малко, но съм бил и там. Но да ми натрапват през ден запалянщината като ценност, да ми губят времето с новини за не знам си кой отбор, дето имал не знам си какви парични проблеми и как трябвало, видите ли, държавата да го “спасява” и на върха на всичко това почти всяка седмица да се събират тумби в квартала ми и да грачат на стадиона, после да пеят по улицата… и на всичкото това да му се вика “развитие на спортния живот” и да е нещо хубаво… е, не съм съгласен.

Защо националният стадион е в центъра? Не ми казвайте, че е заради децата, които били бъдещето на спорта и да можело да ходят по-лесно. Ние нашите ги водим постоянно до другите краища на града, хайде моля ви се. А и ако беше само заради децата, за какво е тоя огромен терен? Децата ритат на малки игрища и тренират в малки зали – такива в града има безброй.

Снощи децата се стреснаха малко преди заспиване и се чудехме тия тътени дали са от бурята или от катастрофи наблизо, или от какво… Аз казах, че сигурно е викове от мача, не си повярвах, но свърши работа. Чак днес разбирам, че на бенефиса на Стоичков било имало фойерверки, заря и т.н.

Само аз ли смятам, че е крайно глупаво най-големият стадион да е в центъра на и без това вече пренаселения ни град? Само на мен ли ми омръзна под прозореца да се влачат пияни запалянковци до късна доба и когато има мач, да няма места за паркиране?

Да си го построят извън града! Да си му построят паркинг! Да си му направят там място за пиене на бира, за грачене, заря и повръщане и да оставят хората да живеят в тоя град, а не да се мъчат да търпят разни неориентирани, за които футболен отбор може да е кауза на живота им.

Пътувайте в Европа, тя е наша!

На всички, които прикрито или не дотам прикрито злорадстват за атентатите в Европа и през усмивка цъкат с език “така им се пада”, намесват “гейове” във всичко европейско, обвиняват “баба Меркел” и мечтаят за диктатури, ще напомня нещо. Европа е нашият дом и София за Брюксел и Париж е каквото е Трън за София.

В европейските градове и на пътешествие да сме, сме много по-малко туристи и много повече жители, отколкото ако отидем в Багдад, Москва, Тихуана, Токио или Диарбекир.

Европа е общият ни дом, общата ни земя. Не е нещо “някъде там”, където “си заслужават” и нарушаването на човешки права и убийствата там не са нещо, което можем да гледаме с пуканки пред телевизора. Защото не е “там”, а е у нас.

Няма да ме разбере само някой, който се информира от пропагандни хибридни сайтове и който никога не е ходил никъде.

Пътувайте! Цялата тази Европа е наша, пътувайте при всяка възможност!

Гушкайте децата си

Наскоро върнал се от пътуването ни и все още несвикнал съвсем, ми трябваха само няколко излизания до магазина, едно до училището и едно до парка, за да се почувствам у дома си. Казано и в добър смисъл, и иронично. Иначе се заблуждавам и аз като вас, че София е модерен град с нормални хора и че например улицата ми и тя е европейска.

Излязох да пия бира-две с Ванката и Павката и каквото беше пролетно топло мартенско време, краката ни отведоха вън от усойните места в Яворов направо в Борисовата градина. А там знам как е през почивниците, особено пък в топло време – пълно с народ.

Срещу нас по алеята върви млада компания, семейство с приятели. Още преди да ги забележа отдалече се чува рев на дете. Представете си колко време е плакало. На разминаване чувам нещо от сорта на “остави го, така трябва, нека се научи, не може все да иска пуканки, ще спре сам, не се обръщай”… А десетина метра зад тях пъпли малко бебе, протегнало лява ръчичка към тях и цялото в сълзи и със сополи под нослето реве неистово.

Отчаяно, с една-едничка мисъл и цел – да настигне мама и тати и да им каже колко е притеснен, разтревожен, ядосан и уплашен. Протяга ръка и реве, без да знае, че явно точно заради това е “наказан” и затова милите му мама и тати не се обръщат и вървят, все едно не го чуват. Реве без да спира и пъпли – бебе на около две години и половина или три – увито в яке, не се интересува от минувачите и протегнало ръка към единствените негови хора на тоя свят, реве и текат сълзите и сополките му…

Знам, че нямам право да се намесвам. Знам, че не е прието така и знам, че когато моите са плакали на улицата, понякога баби са се намесвали поучително и само са си докарвали справедливия ми гняв – защото ние никога не сме оставяли децата си да вървят след нас през целия парк и да ни викат, “за да се научат”. Дори и най-много да са ни ядосвали, дори и от друго да сме били ядосани, все сме намирали сили в себе си да се обърнем и да гушнем малкото мишле. И да го гушкаме, докато се успокои и спре да плаче, да хълца и да се дави. Защото децата трябва да се гушкат, а не трябва да хълцат и да се давят.

Възмутих се публично, но не отидох да се скарам на родителите, защото не е моя работа, а е тяхна – те трябва да оправят нещата и едно каране ще вкара само още тормоз за детето. Не отидох и да гушна детето, защото също не е моя работа – то иска неговите си хора, не го интересува какви са и защо са го наказали за някакви си пуканки, иска да го гушкат те, а не непознати – и така трябва да бъде. Но се възмутих, отчаях и натъжих – това поне можех да направя.

Децата трябва да се гушкат. Дори и без причина, а ако има причина – да се гушкат десет пъти повече. Децата трябва да се гушкат, и да бъдат държани гушнати, докато те сами не се отдръпнат, защото само те знаят колко дълго имат нужда да ги гушнете, а не вие. Възрастните хора много-много не разбират от гушкане, затова най-важното е, че гушкането е за детето, не за нас – така че толкова дълго, колкото то прецени.

И ако го наказвате така, какво ще спечелите? Мислите си, че ще стане по-спокоен, по-послушен и друг път няма да ви иска пуканките, които сте решили да не му давате? Лъжете се жестоко! Единственото, което ще спечелите, е комплексиран младеж, който не знае защо е толкова объркан в чувствата си, може би защото не помни как са го оставяли да плаче, но със сигурност усеща липсата на гушкането и успокояването. Точно тези пъти, когато е имал истинска нужда, а вместо това е получавал опити за дресировка. Какво ще спечели детето, освен всякакви комплекси за изоставяне? Едва ли ще разбере, че майка му и баща му са тъпи задници, които не са били дорасли да гледат деца. Може би ще види поколенческата логика, когато дядо му разкаже как той е правил същото и когато се усети, че самият той прави същото със своите си деца. Може би ако се усети, няма да е късно да скъса връзката, да се обърне и да гушне детето си, да го успокои и да му повтори десет пъти, че мама и тати са тук и разбира се, че няма да го оставят сам в парка, а даже ще седнат на пейка до люлките и ще му купят пуканки…

Изчаках, докато детето се скри от погледа ми – все така ревящо и протегнало ръка. Вървеше след тях, а те вече бяха свърнали към странична алея към подлеза.

Трябва да гушкаме децата, те са за това. И трябва да им даваме пуканки, сладолед, изобщо за каквото лакомство си мечтаят. Техните мечти за лакомства са малки и евтини за нас, но за тях безценни. Е, ако не искат да ги носим на ръце, защото гоненицата е по-важна, разбира се, че не трябва да ги гушкаме излишно. Но колко и кога – само и винаги те решават, не ние. И затова ни се карат, когато сгрешим – а вие какво си мислехте, че е реването?…

Париж, ден и нощ

Разходка край реката... а, каква е тая кула?...

Разходка край реката… а, каква е тая кула?…

Има в света един специален град, в който както си вървиш и си снимаш нещо, един леко досаден великан, един клоун, дето хем си е в реда на нещата, хем принципно погледнато съвсем, ама съвсем не си е на мястото, та тази несръчна кула все се навира в снимките на хората.

Снимаш сграда – хоп кула, снимаш хора – хоп кула, снимаш си край кея Бранли и хоп – кула…

Сега виждам, че до кея там има един нов музей на изкуството и цивилизациите на далечни земи, изглежда е много интересно, но ще бъде записано най-отдолу в списъка и съответно отива в графа “някога, когато…”

А тази кула е много по-банална, много по-ширпотребна и с много повече китайци със смартфони и японци с фотоапарати из парка край нея. Но и много по-яка, нали, а и много по-страшна за слизане от човек със страх от височини.

Не е тих бял Дунав и да, наистина, играят мач

Не е тих бял Дунав и да, наистина, играят мач

Но за всички тия неща – друг път и от вкъщи. Засега – само отговор на въпроса какво правиш, когато една кула все ти се пречка в снимките – ами много просто, качваш се на нея и тя изчезва, досущ като магарето на Настрадин.

За пръв път ни е и на всичкото отгоре хванахме местен грип, та имаме минус десет точки към издържливост. Е, пак издържаме, но то е заради плюс стоте точки мана и още толкова инат, колко точно няма да кажа, пък!

Смятаме и да се баладираме по авенюто – както се падне, или в слънце, или в дъжд, пък ако се доредим за големия музей – доредим. Да ви кажа, кроасан с масло наистина си е събитие, особено с чаша кафе. Но пък пържените им картофи хич не могат да се мерят с белгийските – и нека флеймът започне сега.

Дванадесет години по-късно

Този блог е вече на 12 години, догодина става тийнейджър… ако беше човек, де. Ако беше, щях да се грижа повече за него, а сега съм го позабутал в ъгъла в очакване на по-добри времена, с повече свободно време и си повтарям, че е временно. Но дори и в последните две-три години да не пиша колкото преди, дванайсет години за личен сайт си е доста.

Изминаха едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет такива писания. И пак моят си блог е моето място, което отварям често, нищо че напоследък не успявам да пиша често. И пак си пожелавам през следващата му година да го отварям по-често за писане. То така започна, заради писането и писането помагаше. Днес не пречи, напротив, просто аз нямам сили, защото се тревожа за други неща. Не трябва да се тревожа, животът е хубав, а и както друг път на тази годишнина, наближава пролет.

През тази изминала година се случиха доста неща. Дъщеря ни Рая расте и дивее, тича навсякъде и командва всички. Вече лека-полека започват да сформират бойна група заедно със Светли и Оги, кой знае какви бели ни чакат в бъдеще. Все още не говори, но разбира всичко и е голяма актриса. Общува си съвсем пълноценно с възгласи, гримаси, накланяния на глава “не ми ли вярваш, нали ти казвам, че дистанционното е под чинията” и сочения с пръст “този батко да иде там, онзи там, а ти можеш да продължиш да ми даваш спагети”. Искам да я снимам повече, преди да е проговорила, но е скрила някъде последната празна miniDV касетка и го караме на телефонни клипове. А пък телефоните са нейната специалност – всички трябва да й бъдат дадени, за да натиска и размества неща вътре из екрана и от време на време да си ги слага на ухото “ало, кой звъни”. Другата любимост са компютрите – най-важната помощ за тати е да идем до него край бюрото, да го накараме да ни гушне, за да сме по-близо до компютърните неща и да му избутаме ръцете “ти ме остави сега, и аз мога да мърдам мишката и да цъкам, виж колко хубаво ми се получава и с клавиатурата”. Ако не ни слушат, веднага се разсърдваме и отчаяно опираме глава на някоя стена, хълцайки в отчаян плач – винаги действа и винаги веднага пак ни слушат.

Все си спомням лятото, когато съм уморен в тоя студ сега – не беше кой знае какъв круиз, но като за нас беше супер. Ходихме с колата (да, Рошко, същият стар Ровър) до “Журналист” в Златните, онзи същия хотел в Слънчев и “Замъка” в Пампорово. Ако можеше да комбинираме повечето от нещата в първия (без плажа), плажа във втория и планината и квартирата в третия, щеше да е върхът. Но и така си беше добре. На първото море Рая започна да щъпурка постоянно, водена от пръстче на приведен родител край нея, но това е подробност. Може би за първи път с деца на море ни е толкова спокойно, уредено и почти свободно – можеш да кажеш на детето “иди до стаята, аз ще те чакам тук” и вместо да ходиш навсякъде с децата, просто да си останеш още малко на пейката с чаша в ръка, докато то се върне с взетите плажни неща. Учихме ги да плуват в басейна и се разхождахме в дървесната градина наоколо, обсъждайки ботаниката.

На Слънчев пък само плажът си е класика, иначе пак е ужасна гмеж. Но пък ги учехме да плуват в морето. Светко имаше взета маска с шнорхел. “Ау, има много раци по дъното, бързи и опасни!” Там е един от плажовете, където се уморяваш, докато стигнеш нормална дълбочина и после се уморяваш, докато излизаш. В Ахтопол също е така. Готино, само да нямаше толкова много истеричен народ наоколо. Последния ден пък аз след плуване по-навътре, когато се връщах към претъпкания бряг, “хванах” с крака си една изгубена детска маска – и така и Оги имаше вече оборудване, непредвидено.

Пампорово мина под знака на разходки, паления на камината вечер (защото така ни харесва и защото децата се влюбиха в нея, не за отопление) и тестове на квадрокоптера в близките полянки в посока вр. Снежанка. Този път не се обадих на никого по пътя и там, защото бях много зает с почиване със семейството. Бележка: за следващото пътуване да взема повече батерийки, че тези резервните, които дойдоха от китайския сайт, са хем друг размер и трябваше да ги закрепяме с ластик отвън, хем сдадоха багажа и след няколко заряда се издуха.

Най-важното в тия пътувания и това, което най-много ги прави “почивки” за нас е, че храната е готова и ни чака да я изядем, разнообразна е и децата могат да избират, а не да се цупят и накрая никой не ни кара да мием чинии и да пазаруваме за утре.

Много наши приятели не го разбират това и като им разказвахме, кимаха с глава “е, да, ама то ви е било пренаселено, виж друго щеше да е, ако бяхте на еди-кое си диво място, където нямате никакви градски удобства и си готвите сами, ама с истински свежи продукти и, хм, така е по-добре”. Не, не е по-добре. По-добре е, ако нямате деца. Или ако нямате три деца. Или евентуално имате три, но са някакви нетипично кротки деца, които не ви се качват на главата, а си умират да помагат с чиниите и подреждането. Или може би сте на успокоителни – нищо лошо, даже май е добре идея.

Това ми напомня на нещо, което беше минало през социалните мрежи по-рано миналата година – колко било много по-полезно да се мият чиниите на ръка, защото така оставала част от мазнината и това помагало да се развива имунитетът. И затова не било полезно да се ползват миялни машини, а трябвало да се радват хората, когато имали възможност да мият на ръка. Мдааа, и един мармот го завива в станиол… докато ние се затрупваме с мръсни чинии и миенето им за 5 човека вкъщи си е предизвикателство, което организираме и разпределяме, някои ме убеждават колко лоши били миялните! Аз искам миялна не за да си унищожавам имунитета, а защото искам да мие чиниите – и без това в казармата съм мил предостатъчно.

Конкретно тук проблемът е, че сме под наем и на практика няма място за миялна машина. А цялостна реорганизация на кухнята нито имам сили, нито желание, нито пък излишни средства, за да я започна. Но всичко това и да го обяснявам на хората, които четат само “био” и “диви” сайтове, няма да ме разберат. Хипстърска му работа… това не мина ли демоде вече?…

Най-голямата промяна при мен от предната година е, че напуснах работа и започнах своя фирма. Беше много трудно решение, всъщност продължава да е трудно всеки месец, с всякакви предизвикателства, но засега успявам да се справям някак. Имам много идеи и проекти за тази година, дано поне с някои от тях успея.

Говорих за първи път на OpenFest, след като години наред се чудех дали да не се обадя за лекция, сега решението да разкажа за това, над което работя, дойде естествено. Конференцията беше супер, видях много хора от предишните линукски времена – повечето за много кратко, но пак си беше супер да видиш познати физиономии и да си се усмихнете “а ти как си, ами горе-долу”. Трябва повече да се виждам с тия хора, това е една от чергите ми все пак. Другата, тази от студентството вече съвсем се е прокъсала, трябва да се обадя и на тях. Всъщност част от състудентите ми се занимават именно с ИТ, така че има и допирни точки. А на лекцията ми за видеоконференциите трябва да има запис, но май още не е качен – ще пиша отделно, като се появи. Мисля, че се справих горе-долу добре… като за първи път говорене пред публика – след академичните времена не съм говорил пред публика, а пък за ИТ досега изобщо не бях. Сбърках на едно-две места, например нарекох Apache лиценза “апачи пъблик лиценз”, а то такъв няма… Срам за човек, който е писал дипломна работа за свободните софтуерни лицензи!… Явно съм го объркал в бързината с APL, което си е съвсем друго нещо. Но надявам се да е простено, като за първи път.

Предизвикателствата за новата година ще са да издържа до лятото и до почивката, която надявам се да успеем да си направим. Искам да съм някъде и да не водя кореспонденция с клиенти и евентуални клиенти – но сигурно няма как да стане, така че поне морето и планината трябва да компенсират и заредят.

За малко да забравя, а то е важно – през 2015г. най-накрая си взех капитанско свидетелство. Вече съм “водач на кораб до 40 бруто тона”, но вие може да ми викате “шкипер” или “капитане” :)

Историята е много дълга и назад стига до началните класове, когато четях всякакви морски книжки, гледах чертежи на клипери и ходех на корабомоделизъм. Веднъж минах покрай една обява за набиране на екипаж на “Калиакра”, летен лагер за момчета. Е, не отидох, но мечтата си остана. Сега, четвърт век и повече и един куп книги за ветроходство по-късно съм официално готов да започна да трупам опит.

Трябват ми поне едно-две обучителни плавания по море, после малки яхти има доста и то на доста ниски цени. Макар че там като се започне, няма евтино, все си е някакъв разход. Жалко, че хем имаме голяма морска граница – до неотдавна сме имали и на Бяло море – хем не сме точно морска нация. В Холандия или Англия да имаш лодка е почти ежедневна подробност и даже малките не ги регистрират, а тук е огромно бюрократично бреме. Там из големите марини редовно има “безплатни яхти” – някоя изоставена само заема място, няма кой да й плаща таксите и собственикът на марината казва “ако дойдеш да я вземеш и махнеш, за да мога да давам под наем мястото й, ти я давам без пари”. Или пък за няколкостотин пари, ако е някаква по-запазена или има интерес. А тук не само че няма лодки, не само че се смята за някакъв неземен лукс, ами и няма достатъчно пристанища. Има само няколко, има и някои стари, които са затлачени, изобщо безхаберие. После защо гърците били толкова напред с туризма – ами защото си правят сметката и се грижат за хората, които ще оставят някой лев. А не като у нас – дай да откраднем, пък след мен потоп.

Затова толкова много нашенци си държат яхтите в Гърция. Тук като казвам яхта говоря за девет-десет метра ветроходна лодка, не за някаква триетажна луксозна моторница на милионер – каквато е масово представата на хората, като чуят за яхти. Но пък Черно море си е истинско море, с истински вълни. Абе където и да е, само да може да се плава. А тук го смятат всички за екзотика. Ще видим, добре е децата да поплават, докато са малки, но пък трябва и да се изкарат пари.

Ех, аз като не пиша, не пиша, а пък… Да завърша с нещо готино – и двете ни момчета се занимават с музика, Оги в музикалното с виолончело, а Светко с мен с китара. Краси си припомня пианото на една детска йоника. И тези дни Оги ми каза “не се притеснявай, да знаеш, че ти пак можеш да си направиш рок група – ще е с нас и пак ще се казва Лунните вълци, но ще е с китари, пиано и чело”. Трябва някой ден да питам другите от старата група. Или по-добре, трябва да се видим някъде заедно – е, без Милен, който вече не е сред нас. Гери е по морето и не съм я виждал от сватбата им, Сашо все пътува по чужбина, а Дикс когато го срещам по детски рождени дни не говори за група. Нищо, приятели, наздраве!

Проблеми с коментарите

Миналата седмица разбрах за проблем със сайта ми, който е спирал всички нови коментари. Било е някъде най-много за две седмици, а и аз през това време не съм писал нищо ново, но все пак на всички, на които са били така спрени коментарите към стари публикации – моите извинения. Поне двама човека са се опитали да пишат под статиите и са улучили въпросния бъг.

Всичко идва от желанието да оставя блога си колкото може повече на самотек, откъм техническата страна. За да мога когато имам време, да се съсредоточавам върху съдържанието, а не да ровя файлове на сървъра и тем подобни иначе интересни занимания. Една анти-спам защита се е сритала с друга такава и са се неутрализирали в такава супер-защита, че нищо не е било пропускано. Моя грешка. Навремето хаквах из blosxom и това не ми пречеше да пиша и статии. Та кой има нужда от прекалена автоматизация, това си е направо покана за alien invasion – справка някой от последните ви sci-fi филми.

Иначе, добре съм. Тъкмо мислех да пиша тия дни за други неща, та ще ги оставя другите неща за другия път. Линдеас напредва бавно, но надявам се стабилно. Трудно е, може би и защото или децата станаха истински викинги, или нашите прагове с Краси са се снижили след лятната почивка много. Викат викингите, а на мен нещо май се оказа, че очилата не са ми били точни, което си е бая притеснително… ще разказвам.

Уикипедия му е майката

Често чувам някои да спорят за търсачки – кой коя използвал, какви били гугъл, какви били бинг, пък яху, пък не знам си кой… И виждам как хората използват въпросните, когато ги интересува значението на термин, подробностите за събитие или с какво се занимава дадена фирма или пък човек. А правилният начин е друг – няма по-добро място за справка за тези неща от Уикипедия.

Безброй са пътите, в които с очакване и бързащ съм отварял гугъл, за да разбера с какво всъщност се занимава някоя компания. Съвпаденията често са много, като на първо място са накачени страниците от официалния сайт. Логично, нали доскоро “оптимизацията за търсачки” беше модерният спам бизнес. И какво – влизам в сайта на компанията и затъвам до шия в безсмислени и ненужни глупости. Ние сме такива и онакива, много сме яки, правим алабала и тралала, ето вижте какво казват за нас нашите клиенти, имаме най-яките готини неща и сме най-известни, как не сте чували за нас…

Масово фирмените сайтове са неинформативни и объркани и си ги харесват само феновете и служителите. Такива са и много други сайтове, разбира се, но фирмените бият рибата с динамит, понеже е модерно да имаш напудрени текстове и плъзгащи се джаваскриптове, а най-важното е да си модерен, нали? Търсиш информация? Ха, ти пък…

Затварям сайта, отварям страницата за фирмата в Уикипедия и там си пише всичко – точно, кратко и подредено. Без маркетинг глупости, без пресяване на безкрайни безсмислици за достигане на някаква реално полезна информация. В еднакъв вид, с еднакъв дизайн и знаеш кое къде е, групирано по раздели.

Същото и за исторически събития. И за научни понятия. И за известни личности. И това е само за справките, даже не отварям дума за възможността за подобряване и редактиране…

А търсачките? Да, много са добри, когато не знам какво точно търся. Например копирам директно цялото съобщение за грешка от конзолата или пиша нещо, което знам какво е, но не знам как се прави, като “кола талон регистрация дубликат кат софия такса глоба”. Не винаги върши работа директно, но поне дава насоки.

Уикипедия му е майката!

От Jitsi на Lindeas

Основната промяна, която ми се случи през последните два месеца, беше разделянето ми с хората от Jitsi и задвижването на моя собствена фирма, Lindeas. Не съм го планирал, всъщност идеята за Линдеас стои на трупчета от вече много години и кой знае дали щях да се върна към нея, ако не ми се беше наложило.

От една страна промяната е за добро, понеже най-накрая ще започна със своя фирма. Макар това да си има своите трудности и недостатъци, будни нощи и ядосвания за непристигналото писмо от клиент.

От друга страна екипът около Jitsi и Bluejimp ще ми липсва – това беше най-смисленото ми сътрудничество досега, най-добрият екип, с който съм работил. И то – забележете – през почти цялото време ставаше дума за отдалечен екип. Редките случаи, в които сме се събирали офлайн (така де, “наживо”), малко е ставало дума за работа. Много хора, свикнали с работенето в офис, няма да разберат, но с този отдалечен екип, когато се е налагало, съм работил по-бързо и по-точно, отколкото с колегите ми в предишни фирми, когато сме седели на съседни бюра. Има начин – ключовите думи са комуникация и мотивация. А “наживо” е за бири. ;)

Имах възможността да пожелая на повечето от колегите успех в новата компания, но тук наведнъж към всички – Good luck, guys! Hook ’em horns! Успех и да разправяте после!

Bluejimp беше купена от Atlassian и почти всички колеги заминават да работят в една от централите зад океана. Аз реших да остана и да рискувам да направя нещо с Lindeas. Вече не съм съвсем сам, макар че за да привлека хора на постоянен щат, ще ни трябват повече контакти с клиенти и повече поръчки.

Това, с което ще се занимава Lindeas, е поддръжка на решения с Jitsi Meet, продуктът за WebRTC видеоконференции, по който работихме в Bluejimp. Ако някой има нужда от нещо като Google Hangouts, но на свой си сървър и под свой контрол, към което да може да има например и телефонни участници, ако иска всичко да е достъпно директно в браузър, а не през приставки, флашове и настолни програми, може да се свърже с нас. Както за малки, отделни “Proof Of Concept” инсталации, така и за големи корпоративни системи, които да се използват от много хора наведнъж.

Можете да се свържете с Линдеас както през сайта, така и през twitter или facebook.

На практика аз продължавам да правя това, което правех за предишните ни клиенти в Bluejimp – инсталирам, настройвам, интегрирам и доработвам система за уеб-конференции. Софтуерът е свободен и с отворен код, но компонентите са много и настройките може да са по-сложни. Освен това Lindeas ще осигурява мониторинг на услугата, статистики на използването на конференциите и освен това разработваме административен панел. За панела има много идеи, които също ще улеснят и интеграцията с календари, свързването със SIP, споделянето на записи от конференции и много други.

Всичко това започна официално от 1-ви април, но не е първоаприлска шега. Доскорошните ми колеги вече се приготвят да заминават за Щатите, някои от тях може би вече са там и най-добрата новина за стария екип всъщност е, че Atlassian ще продължат да поддържат софтуера като свободен и на практика, дори и с някакво закъснение, кодът ще влиза и в Git-хранилищата, достъпен за всички под свободен лиценз. А аз запретвам ръкави да търся контакти с нови клиенти за поддръжка на видеоконференции в уеб.

Единствената обективна трудност засега е бавната бюрокрация в България. Или може би просто аз нямам търпение да започнем, да startup-нем. :)

9 и повече

Както ми е тръгнало на писане за годишнини, искам да изпратя поздрави на всички, които бяха заедно с нас с Краси преди точно 9 години. Беше страхотно, благодаря ви! Двама приятели вече не са сред живите – Венци, Милен, много ни липсвате! Сигурно всички, които се смеехме заедно тогава, танцувахме на какво ли не и пяхме какво ли не, сега биха отново вдигнали от онези юзчета за наздравица и поздрав на цялата голяма и разнородна компания. Наздраве на всички – които се събрахме тогава, които не успяхме, “но понякога все пак се срещаме”. За тези, които ги няма, да разлеем малко на земята, а за другите – да сте живи, здрави и щастливи и пак да се събираме!

А е и девет, и повече, понеже вече бяхме заедно от шест години… та значи са 15, догодина е кръгла, 16. Две на четвърта степен. :) Честита годишнина, мило!

Единадесет години по-късно

Този блог направи 11 години миналата седмица, а аз не намерих време да пиша в деня на годишнината. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет… Все изоставам последните години, но то е не от възрастта – няма и как, млад съм си – нито е от друго, а само от ежедневни мои грижи и тревоги. Като добавим и че в работата си постоянно разделям вниманието си към няколко неща едновременно, умората след това си казва думата. Човек не е многозадачен, трябва някой да ни го повтаря това на нас, компютърджиите, щото го забравяме.

Това е годината, през която се роди дъщеря ни Рая. Расте и се смее, радва се на батковците, които все се щурат наоколо и на мама и тати, дето тичат след батковците и повтарят “изми ли си зъбите”, “идвай на обяд” и “написа ли си домашното”. Голям купон, явно. Радваме се, че ти харесва, Райче! Малката мишона-бебона обикаля цяла София, даже ходи на театри и концерти, ходи и на море, катери върхове със стари крепости.

Та за една година станаха и много, и малко неща. Много, защото станахме по-много, колата стана по-малка, квартирата и тя. Имаме си и рибки. Малко, защото от миналата нова година всеки работен ден сядам на лаптопа, връзвам външния монитор и отварям няколко прозорци и десетина-двайсет раздела на терминала ми и така започва работният ми ден в Jitsi. След това минава през най-различни трудности и лесности, в търсене на грешки по сървъри и в проследяване на видеоконференции, в писане на писма до клиенти и колеги, за да се връщам всеки път отново към прозореца с терминалите за поредното уж малко нещо в някой сървър.

Доволен съм, защото начинът на работа и хората, които я правя, ми допадат. Отдалечената работа има своите предимства, а да работиш с разбрани и разбиращи от работата си колеги е огромен плюс.

Извън това работно ежедневие не се справях чак толкова добре, колкото исках. Пропуснах някои от извънкласните изяви на Светко и Оги, пропуснах доста техни водения от и до училище, занималня, хор, читалище, уроци и т.н. Краси понесе всичко това вместо мен, при това с малката Рая в слинга или на ръце. Огромен проблем за поредна (тази беше втората, сега започваме трета) година се оказа и паркирането в центъра. Как изобщо да тръгна нанякъде, особено с жена и три деца, когато знам, че на връщане няма да има никакво място за паркиране? Редовно обикалям да търся и/или чакам да се освободи място и така около един час, когато имам късмет. При това вече знам в кои дни и в кои части на деня на кои улици се освобождават места. Поне половината коли в Яворов са на работещи в Полиграфията и дневният им режим е лесен за отгатване. Но пак не винаги има места. Разбрах, че някакви ентусиасти от квартала имат огромното желание, свободно време и фейсбук група, за да настояват през общината да направи зелена зона не само “Цар Иван Асен II”, а и всички малки улички в квартала. Така щяло да се реши проблемът – глупости, масово магазинчетата разчитат на левчетата за хляб и сирене на хора като мен, които нямат постоянна регистрация в квартала, съответно не могат да си извадят винетка за паркиране. “Кореняците” искат да изгонят всички други, за да си паркират свободно, но да им фалират всички магазини от липса на клиенти – умно. Да разрешат винетка по временен адрес или само с договор за наем и подкрепям, дотогава – не.

И така мина година – работа, деца, планове за “след Яворов”. Започнах отново малко по малко да свиря на китарата. Изрових китарите, взех си от мрежата разни дреболии – тунер, струни, нови ключове за електрическата, усилвателче за слушалки… Заглеждам едни нови китарни неща, но всичко трябва да почака, понеже тук ни е тесничко, а и разходите, наемът и сметките не питат.

Ходихме на море и планина, всичко това в десет дни отпуск лятото. Добре беше, но може и по-добре. Например трябваше да пиша тук и за Пампорово, където бяхме след Слънчев бряг. Но то беше вече връщане, беше край и нямаше кога. Така сме ние, а не трябва, трябва тази година да оправим качеството на живот – особено по-малко нерви, повече почивка и смях. Че децата си растат, а ние само ставаме по-възрастни – пък стресът състарява и убива.

2014-та отмина доста бързо, но и без големи тревоги и промени в семейството – като изключим появата на малката Рая. А пък аз тая нощ пътувам, както миналата година и като се върна и се наспя, ще пиша пак.