Блокирайте тролове

Напоследък започнах да блокирам профили във Фейсбук. Не съм длъжен да чета всякакви глупости от хора, които не са добре. Алгоритмите на сайта не успяват да ги филтрират според интересите и харесванията ми и започват да ми ги натрапват – блокиране.

След едно-две помитания под русофилски, въZраждански и подобни публикации, тоя сайт отново става за четене.

Блокирайте и вие!

Плъзват пак и нови, но пак казвам – никой не ви задължава да четете всичко, което ви изсипва фейсбук. Бъдете критични и оформяйте feed-а си, това не е еднопосочна медия. Не е телевизия.

Има фабрики за тролове, това е организирана дейност. Безмислено е да оставяте всичко, за да имало било плурализъм и да виждате критични мнения и т.н. Не е плурализъм – пропаганда е и не е нужно да се оставяте да ви облъчват.

Блокирайте тролове и денят ще е с една идея по-добър.

Светлин на 15

Преди 15 години Краси ми показа през стъкления портал на родилното как изглежда щастието, надеждата и бащината гордост.

Днес първородният ми син Светлин навършва още една година, с размах опознава, конфронтира и превзема света.

Честит рожден ден, Светко, да си жив и здрав, щастлив и дръзновен! И да знаеш, че винаги ще имаш някъде до теб опората на мама и тати, когато имаш нужда от нас! Пък ние ще се опитваме да не сме досадни. :)

Claire Daly и други комунисти

Миналата година на протестите против ГЕРБ беше дошла една ирландска евродепутатка, Claire Daly. Впечатлен, че от Запад идва такава подкрепа, се записах за профила ѝ в социална мрежа.

Говори против Джамбазки – че той е боклук, така си е, ние в България си го знаем. Но тия дни се обадила в парламента и обяснявала как за да се спре войната, трябвало да не се изпращат оръжия за Украйна. То Западът бил виновен, защото изпращал оръжия.

Стоя и се чудя – аз ли не съм добре, или истеричната лелка нещо се е объркала. Лява, социалистка, еко и зелена и т.н. Да не се пращат оръжия – той Путин с хляб и сол, с бъклица и дрян е пратил войниците в Украйна, защо така с лошо ние да ги посрещаме милите солдати с оръжия?

Те така мирно и кротко си превземат градове, така благо убиват семейства и цели села, тихичко си изнасилват жени и деца – защо ние така вероломно да пращаме оръжия срещу тях?

Ум не ми го побира, как изобщо мислят някои, дето се имат за социалисти, леви и не знам си какви. Аз съм пацифист, обичам мира, но съм готов да се бия за да го защитя. Забележете, че след Голямата война (особено след края на втората) всички министерства на войната вече се казват “на отбраната”. Хората искат да се отбраняват, да се пазят от насилници, да използват оръжие, когато някой идва неканен и ги убива.

Но не – Клеър Дейли и комунистите у нас БСП, Възраждане и подобни – те говорят за някакъв мета-мир, някакъв трансцедентален покой, отвъд всяко насилие и страдание, рай на земята. Естествено – всички такива бръщолевения още от времето на Ленин идват от Русия. Само отгоре са красиво говорене и обещания, вътре скелетът им е смърт, диктат, глад и мизерия.

Ние сме си виновни като народ, че се доверяваме на такива глупости, защото сме промити и облъчени. Както османците няколко века са ни обработвали мнението до такава степен, че един Левски не сме могли да опазим и едно Априлско въстание не сме могли да вдигнем достатъчно масово, така и червената болест от Изток вече почти век ни мори.

А за Украйна? Разбира се, че трябва да пратим оръжие. Молят ни, за да имат с какво да се защитят. Не за да нападат някого някъде, а за да спасят жените и майките си. А Claire Daly – отписах се. Комунистите винаги се издават, когато стане дума за “широка страна моя родная”. Представям си как нашенските “социалисти” ще я припознаят и ще започнат да повтарят като папагали “не пращайте оръжия, защото те убиват”. Мда, да оставим насилника на спокойствие да си върши работата.

Линукси стари, линукси нови

Не знам какво ме прихвана, но около Коледа и Нова година реших да изтупам праха от някои стари машини вкъщи. От много време вече работя все на лаптоп и настолна машина не бях пипал от доста години. Светко има в стаята си едно настолно HP, което нарочно бях избрал, за да е по-лесно за ъпгрейди, но няколко години вече не е видяло нова част, а пък и Линуксът му е стар. Деца на обущар…

Но понеже Оги получи за рождения си ден кашон с части за сглобяване на настолен компютър, след като го сглобихме, инсталирахме и настроихме, темата за настолните машини някак се завърна. Оги си избра Ubuntu 20.04 Focal Fossa – май основно заради “котката” на тапета. Всъщност фосата не е котка, а вид африканска цивета и има толкова общо с котките, колкото и, например, африканското диво куче или лисиците. Но тапетът е готин, а и си прилича на дива котка, няма какво да се лъжем.

Покрай всичко това реших да изровя старите машини. Старият ни компютър, който с Краси бяхме взели на части и сглобили, когато отидохме да живеем в Надежда навремето, бях дал на мама и татко с идеята да го ползват за музикална кутия. Вътре има много музика – копирана от мои дискове и изтеглена със свободни авторски права от интернет. Много класическа музика – тогава те искаха да могат да си слушат класика и аз бях подготвил стария “wishmaster” да им служи за това.

Дал съм им го някъде преди 10 години. Толкова не е бил включван. Сега, като го пуснах, при стартирането взе да си проверява файловата система, защото са били минали 3580 дни

Музиката си е там, линуксът си върви, макар и вече стар. Но тати го няма, така и не са стигнали до това да си пускат музика от компютъра. Трябваше да им показвам и повече да им настоявам да го ползват.

Тази машина се казва “wishmaster” заради Nightwish. Да, близо до ума е. Между другото, и името на блога ми е от същата песен. Сега се чудя дали да обновя софтуера ѝ – всичко е замръзнало някъде между 2009 и 2011. Комбинация от Debian Squeeze, когато още е бил Sid/unstable и Sidux.

Няма проблем да го обновя – аз с такива неща даже си почивам, но като се сетя, ми става тъжно. Гледам го като паметник на отминало време, сещам се за татко. За всичко, което сме си говорили, за трудностите накрая, за болестите, колко трудно му беше на него и колко мъчно ми беше на мен, че не мога да помогна повече и как нямах даже на кого да разкажа, освен вкъщи на Краси и децата. Сигурно ще ми мине с времето…

Другата машина, която пуснах, е един попаднал ми Уиндоус 10, който беше в ужасно състояние като инсталация и на практика работеше само в safe mode, но има интересни чаркове, които все още мога да използвам – видеокарта и т.н. След като Уиндоуса не успях да оправя (е, не си дадох и прекалено зор), преинсталирах. Но понеже или заради дъното, или заради флашката, не успях да заредя от usb, се наложи да изровя старите класьори с дискове. Не съм записвал CD/DVD от ужасно много време, и аз не помня откога. В един класьор, дето Краси ми го беше подарила, когато работех в Енергото, намерих всичките дискове на Debian Woody (от когато излезе, значи от 2002г.) – е, тръгна, но не разпозна твърдия диск… то SATA по това време си е все още лека екзотика.

Рових, рових и намерих едно Ubuntu 4.10 – всичко мина ОК, само дето не можа да пусне видеокартата и остана в текстов. Тя тая geforce-ка излиза бая години след това – как да я познае. Викам на децата, “ето, тоя диск е от 4 месец (април) 2010г. – явно тогава за последно съм записвал инсталационен диск”. И тагадък-тагадък – лека-полека надстройване до 6.06, после до 8.04, после до 10.04… Следва минаване към 64-битов (дискът беше 32) и евентуално към Debian. Чак взех да се чудя защо си губя времето, но пък след толкова години администриране на сървъри, ми е интересно.

И изведнъж ми просветва – първо е годината, след това е месецът. 4.10 не е било април 2010г., а октомври 2004г.! Една предишна вечност… След това кой ще ти записва инсталационни дискове?

Най-веселото е, че всички тия линукси си работят достатъчно добре за нещата, за които смятам да ги ползвам (или за които съм ги ползвал и преди).

Има един още по-стар линукс, който наистина първо трябва да бъде почистен от прах и да видя дали изобщо се включва. А и не знам дали имам AT клавиатура.

Не искам да пазя стари вещи и да събирам прах вкъщи. Просто ми беше интересно да поровя в тези стари джаджи и да си спомня разни неща. После дойде новата година и вече трябва да гледам напред. Поздрави на всички за новата 2022 година, много здраве ви пожелавам! Другото ще си го купим, ако изобщо ни потрябва. ;)

Вдигаме таксите

LastPass обявяват, че си остават безплатни, ама не съвсем. Скоро всеки трябвало да реши дали ще ползва програмата от компютър или от мобилно устройство – и каквото избере, това си остава завинаги. Ако избереш компютър, не можеш да ползваш паролите си от мобилен, и обратното. Удар под кръста е това – едно е да дам пари и да съм наясно за какво ги давам, а друго е да ме вкарват насила в някакъв път, само защото не са успели да измислят как точно да си изкарват хляба. Може би за да продължи човек да има достъп до паролите си, ако не му харесва точно такъв маркетинг, трябва да си направи два “безплатни” акаунта и всеки път да ги синхронизира ръчно? Бас ловя, че някои хора напук точно това ще почнат да правят. Другата опция е да започнат да плащат на LastPass – тоест не е техническо ограничението, а маркетингово.

Аз лично няма да правя нито едното, нито другото, защото не ползвам LastPass. Ползвам Bitwarden, който освен че работи по-добре и даже изглежда по-добре настолно и на мобилен от Ластпас, е и свободен софтуер. Винаги съм казвал, че нямам нищо против печеленето на пари от софтуер, даже напротив, че нали аз самият от тази област се храня. Но когато говорим за сигурност (а съхранението на пароли какво е, ако не това), не може никой да ме убеди, че свободният софтуер с отворен код не е по-добрата и правилна възможност.

Пак в новините – Revolut вдигат таксите си. Да, не са толкова високи, колкото на банката ми, а и тя моята е комай от леко по-пестеливите откъм такси у нас банка. Но все пак си е чувствително увеличение. Доколкото прегледах новите условия, явно ориентирането е към хората, които работят в чужбина и веднъж месечно изпращат пари на близките си в България, до банкова сметка. И това е логично, Револют стана популярно именно защото сме държавата на гастарбайтерите. Не че и това е нещо лошо само по себе си, де.

Тъкмо пореден месец се чудех дали да влизам в тоя филм, защото банката леко взе да ме притеснява с малкото, по периодично покачване на всякаквите такси. Сравнявах Revolut с TransferWise и с други, включително и български стартъпи разни. Сравнявах лични с фирмени предложения. Така и не успях да се реша и сега с тая тенденция за все по-скъпи такси нещо май се разубеждавам съвсем. Ако има такси за всичко, за какво ми е – нали за това има банкови сметки? Не че е успокоително, защото щом онлайн плащанията поскъпват, само си представям какво ни готвят банките.

Вече има нулеви лихви по депозитите, на много места се говори и за отрицателни лихви по депозитите. Песен. Нещо не разбирам докрай – нали коронавирусната криза уж отприщи всичката онлайн активност, която допреди това спотайвахме? Нали онлайн купуваме, доставят ни, ползваме онлайн банкиране, и т.н.? Да поскъпват офлайн услугите – разбирам, ама онлайн…?

В крайна сметка, не че всичко това е важно. Животът си е скъп и парите са, за да се изкарват. Причината за това леко неделно мрънкане е, че се прокрадва неприятното съмнение, че ни правят на маймуни… ама то пък все едно е сефте… ;)

За блогърстването

Йовко ме беше побутнал наскоро по темата. Накратко, става дума за това, че нещо ни се случи с дневниците и вече не са точно “днев”-ници, а някакви прашасали картонени кутии с вехтории, дето се сещаме за тях, само когато трябва да се местим в нов дом или когато ни пречат, за да архивираме нещо друго.

Е, всъщност не е така. Така казват другите за нас и така ние се страхуваме, че става. Че остаряваме и забравяме и нищо не е същото като когато сме били на двайсет, че днешната младеж… опа, ето колко е лесно. Не, не е така. Светът е различен, но място за лични дневници в мрежата има и, вярвам, винаги ще има. Хората са водели дневници и навремето, за някои с достъп до издателства е била налична и възможността тези дневници да са публични. Много от тези публични дневници ги четем, някои сме ги учили в училище даже, сигурно и децата ни ще учат за такива. Интернет е просто различен вид хартия, хората са си все едни и същи, поне в обозрим времеви план.

Видях публикацията на Йовко отдавна и отдавна стои отворена в браузъра ми. За мен е успех, ако успея да намаля разделите в браузъра ми дотолкова, че да не се прелистват с мишката. И още по-голям успех е, ако успея да намаля броя на чакащите в пощата ми писма, че да се събират в една страница в пощенския ми клиент. Има една особеност във всичко това… хем знаеш колко е спокойно и приятно да разчистиш всичко, да свършиш всичката работа и да започнеш начисто, да нямаш нищо изчакващо, хем начинът, по който разчистваш е понякога странен. Например от най-новото писмо ли да започна или да се върна към онова, което чака вече два месеца в началото на кутията? От най-лесното ли да почна днес, или да взема случайно, дори и да знам, че е трудно и ще ми коства поне ден-два да навляза, проуча и реша какво да отговоря, да реша дали да се ангажирам или не… и докато се бавя с всичко това, ами ако въпросното нещо е спешно?

Може би моята грешка с блога (и фотоблога, ако има значение) в последните години е, че го приемам по същия начин, като това с работата, с писмата и страниците. Блогът не трябва да е такъв, тук няма какво да ме чака, нямам срокове и не търся нови постижения. Проблемът е, че навремето имаше един период,в който всички смятаха блоговете точно за това, за работа. Имаше хора, които се надяваха да печелят пари с блогове, появиха се всичките маркетинг и инфлуенсър блогове и т.н. ако блогът е работа, ако по нещо прилича на работата, тогава трябва да го включиш в ежедневното си работене. Ако не – раздели ги. Не го бях осъзнавал, но поне при мен явно това е причината. Аз нямам какво да “постигам”, пиша за себе си. Както и вие ме четете, просто защото искате, а не защото мога да ви осигуря някаква услуга или продукт.

Не мисля, че неща като Google Reader са ни виновни – аз така и не свикнах да ползвам такива услуги. RSS-емисии ползвах много, но през настолна програма. Основно Liferea, но после тя стана претрупана и я зарязах. Feedly е това, което получи доверието ми за онлайн абонаментите ми за RSS. Но пък там какво да чета от огромния брой абонаменти, като почти всичките са или не-лични (фирмени, на медии, на проекти), или ако са лични, хората пишат веднъж на високосна? Не-личните неща се следят по-лесно във Facebook и YouTube. Виж, личните там са каша, особено личните мнения по “големи” въпроси, но с малко постоянство научаваш сайта да ти ги филтрира. Ако търся новини, блоговете така и така не са точното място и може би социалните мрежи са по-добро място за това (разбира се, ако човек знае да филтрира информацията там, иначе ще се удави в ненужни неща и фалшиви новини).

Трудно ми е да предам тази щафета, най-малкото защото не съм съвсем сигурен кой все още блогва – пак по същата причина, все нямах време за блогове напоследък. Хм, нещо, което току-що се промени. :) Може би някои от вас, които пишете до-о-оста по-рядко напоследък, Емо, Надя?

А, и да не забравя – Светко, Оги, вие как смятате – защо блоговете затихват, после пак живват и все така?

По слушалки

За пореден път стоя със слушалки на главата, за да… ми топлят ушите. Опитвам да слушам музика, докато работя или изобщо върша нещо, но просто не става. На компютър няма никакъв шанс и след пет минути спирам музиката и оставам “по слушалки”.

Вчера опитах и докато съм навън – с мобилен в джоба опитвах да следя едни лекции и донякъде ми се получаваше – явно ако не е музика, може и да мога. Макар че често се обърквах какво правя, за къде съм тръгнал и докъде съм стигнал.

С някакво говорене в слушалките мога да върша прости неща, например да изляза за нещо, да обикалям из къщи, да върша нещо почти механично.
Но с музика в слушалките единствено мога или да стоя/седя на едно място, или да пътувам/ходя някъде, като на автопилот.

Музиката ме изключва и оставам само на поддържаща функционалност или най-много на нещо, което може да ми служи като ритъм – краченето е много добър пример. Даже мога да крача и да си измислям цели рок-опери в главата.

Не знам дали е някакъв мой проблем или всичко си е наред. Често чувам, че хората така работят, с музика за фон. Имал съм и такива колеги и искрено съм се учудвал. Така де, ако става, ако има начин… това е много яко, така може да се спести толкова много време… А пък ако може в същото време и да чета книги, ще е върхът вече.

Тъжно за FOSDEM

Да, тъжно ми е. FOSDEM беше много важно събитие за мен и го смятам за част от израстването ми като компютърен специалист, като философ, ако щете и като човек изобщо. Това е мястото и времето, в което се включваш, макар и за малко, в пулса на цялата общност на свободния софтуер. Това, че е в университетски кампус е още по-показателно. Не успях да ида да уча навън като студент, но още първата година, когато с Jitsi отидох в ULB, все едно имах крила на обувките и търсех да видя коя сграда на кой факултет и на коя специалност е. Не намерих по-социални науки от право, май, но все едно бях в някой от онези колежански сериали, дето във викториански сгради учат ту физика, ту история на американската литература… примерно.

Тази година ФОСДЕМ няма. Е, уж има онлайн събитие, но аз не мога да следя излъчвания в мрежата. Не знам защо, просто не ми се получава. Мога да гледам записи, понякога нарочно търся нещо тематично, но наживо да следя емисии, да гледам “live-ове” – това не е за мен. А има някои неща, които много искам да следя, някои от тях имат редовни емисии – например всеки петък или веднъж на две седмици… и пак не успявам. Случвало ми се е да се сещам вече закъснял и да тичам към компютъра или пък да ровя бързо в мобилния, само за да открия, че излъчването току-що е приключило. Някои казват, че това с живите предавания на събития, конференции и дори концерти било страхотно, така сме щели да се справим с предизвикателствата на ковид – е, сори, но аз своите записи из мрежата не съм догледал, та камо ли друго.

Конференцията в Белгия е по-специална за мен и по други причини. Като франкофон ми беше още по-вълнуващо да крача из улици, сред всякаква френска реч, от разбираема до съвсем нечленоразделна за мен. Помня как първия път се загубих в нощен Брюксел и първо реших да разчитам на естествения си усет за ориентация, който бързо ме предаде и се оказах в квартали, в които не чуваш точно френски говор, а фасадите бяха с една идея по-близки до мизерните квартали на София. Заговорих се на френски с полицаи и разбрах, че съм вървял бързо в обратна на центъра посока. Спомням си как с Емчо вървяхме през половината град към Beermania и като стигнахме се зарекох като се прибера, да изхвърля кубинките. Как с Ицо и Боби се заливахме от смях из нощните улици, след като в Delirium-а бяхме седяли до една италианска двойка на средна възраст, дето подозрително цяла вечер миришеха на джойнт. Разходките из града с Любо и Слави. Всички срещи с българската група там – някои редовни участници от българските конференции и общности, някои съвсем неочаквани, като Шопов. Оглеждането на опашката за жетони за бира, тъкмо пристигнал, дали ще видиш познати лица. Посрещането на Даменчо на гарата и после двата часа по тъмно отвън на по бира, с разказване как са те, как съм аз. Като бонус – всички познати лица от големите проекти, пък и от по-малките, някои легенди в средите, всички интересни проекти, щандове и лекции, на които или си искал да идеш, или случайно си попаднал, защото съседната зала вече е била пълна. Дори лицата от поредното подписване на ключове. Тук-там и някой от големите компании, дето са се свързвали с теб в миналото и ти ги знаеш по име и лице, но те не и си стоиш във фоайето на сграда K и си говориш с тях…

Marché Aux Herbes / Grasmarkt

Още първия път, когато тръгвах, през 2014г., Светко ме пита дали не може да дойде с мен. Даже се отчая малко, като разбра, че заминавам и ще съм без него. Всеки път след това въпросът беше поставян отново, а междувременно и той, и Оги започнаха да ходят на курсове по роботика, да опитват да програмират на Scratch, даже преди две години, то вече са две години и половина, едно лято на морето започнаха да измислят компютърна игра. Няма да издавам тайни, но е свързана с море и вълни. Имахме съвсем сериозни планове като се приберем, да започна да ги въвеждам в програмиране и да имат свой проект, да разучаваме заедно – ако не бъркам, идеята беше да разучим Blender и после Unity, все свръх амбициозни планове. Така и още стои на трупчета, но пък точно миналата година реших, че е крайно време да ѝ изтупаме праха, да направим проект и да идем с децата на FOSDEM следващата година. А то… онлайн излъчване на видеозаписи на лекции.

The always busy Jitsi stand

Да, това ме амбицира още повече да направим тази игра и да помогна на момчетата да продължат сами да разучават технологии и концепции. Много е лесно, особено с това “онлайн обучение”, всички не-изкушени от технологиите да разбират от всичко и по много. Не ме притеснява това, че децата растат в такова бурно време или че се учат отдалечено. Повече се тревожа от този “вечен септември” на интернет интерактивността, който започва да създава грешни представи. Всички изведнъж разбират от онлайн комуникации, а всъщност най-често не разбират нищо. Начинът да се остане “на вода” в този потоп е да се осмислят процесите и ценностите на онлайн средата.

Липсва ми това специално събитие в средата на зимата. FOSDEM е нещо специално. Догодина се надявам да има и конференции, и фестивали. 2021-ва я пропускаме, но 2022-ра вече трябва да е ок, че ние остаряваме, децата растат…

Онлайн рожден ден

Странни времена. Преди няколко дни децата участваха отдалечено в празненство за рожден ден, май им беше за първи път. Разрешавали са загадки в онлайн ескейп стая.

Все се чудех преди време как би изглеждал един изцяло онлайн купон, а ето че сега необходимостта сама ни показва. Не е същото като да си на едно място с всички други, най-малкото защото наживо комуникацията е едновременно многопосочна, докато във видео среща по-трудно обръщаш внимание какво прави всеки един, по-уморяващо е някак. Не казвам, че не може и явно действителността би ме опровергала с всички тези детски онлайн рождени дни, но все пак в срещата наживо всичко се случва заедно, тук-и-сегато е физически общо. А физическата действителност е нещото, на което най-често се опираме като общо – виртуалното е усещане, а физическото е преживяване. Много често най-стабилното общо може да е точно това, което се гради върху физическото заемане на място в света. Само физически можем да настояваме, докато разсъдъкът ни се умори, че това тук и това сега е точно наше и ничие друго. Във виртуалното всичко може да се размива по-лесно, може би затова срещите онлайн, колкото и полезни, спестяващи време и нерви да са, не могат да заменят бирата с приятели. Или купон за рожден ден с истинско парче торта, отрязано от една цяла обща торта. Хм… и това ви го казва човек, който всеки ден работи с онлайн видео срещи. ;)

Та детските онлайн рождени дни. Странна работа са те. Но да ви кажа, по-добро от физическия, офлайн, тук-и-сега рожден ден на все по-порастващия ни син няма.

Светли официално стана тийнейджър. Опита да се чуе с някои деца онлайн, не знам дали и доколко е успял, но най-важното е, че прекарахме един много дълъг уикенд, дълъг Великден и дълъг рожден ден на Светлин все вкъщи – с вкусотиите на мама, с игри на филми, отделно с филми и с игри на 0AD и AOE. Май успях да покажа на момчетата очарованието на класиката на RTS игрите. Станаха по-добри от мен на 0AD, но на Age ще има да ме догонват, та малко ли часове съм “тренирал” навремето? Нещо не успяваме да подкараме LAN игра под Linux с Wine… играта си тръгва, има и DirectPlay и прави мрежова игра, но другите в LAN-а не я виждат.

Важното е, че е весело и приятно. В тази тотална блокада нямаше как да се подготвим с подаръци – масово затвориха магазините, а онлайн поръчките, които опитахме, още се бавят и явно предметните подаръци ще бъдат “на патеричка”. Но нищо. ;)

Честит рожден ден, Светко! Да си жив и здрав и голям да пораснеш!