За дизела на Марешки

Из автомобилните форуми нещо се заговори в последните месеци за прословутия дизел на Марешки. Колко било изгодно, дали бил добър, кой щял да зарежда там, защото оня бил “борец с вятърните картелници” и кой нямало да зарежда, защото го ненавиждал. Нормално, основната причина е джобно-портфейлна, както и трябва да бъде. Дизелът мирише, но парите – не и както за уважаемия зам. председател на парламента е важен финансовият баланс на фирмата му, така и за редовия шофьор е важно колко парички отлитат от портфейла му. Ако всички имаха правилно понятие какво всъщност са парите и разбираха как работи то, светът щеше да е едно по-добро място.

Така че говорим за пари, за спестен ресурс от гледна точка на самия шофьор – нека видим какво се спестява и какво се харчи, без да залитаме в излишни предизборни пропаганди. Най-малкото – изборите нали минаха.

Всеки трябва да си направи сметката, защото не винаги е толкова “на плюс” – аз отидох за проба и налях пълен резервоар на Еспаса. Засякох колко ми изгоря от единия край на София до другия (при това не бях в най-пиковия час и задръстванията) – 3 литра по бордкомпютър, отиване и връщане (реално може да има лека разлика, а и там в Люлин направих едно кръгче през кръговите, докато намеря откъде се влиза, но най-много да падне до 2.5).

За сравнение, най-близкото Еко е максимум 1 литър отиване и връщане, даже като няма задръстване, го пиши 0.5 литра. В Еко имам карта и в почивен ден с отстъпката дизелът ми идва за 2.03 лв. На Марешки е 1.89 лв. Разлика 14 ст. на литър.

Като пресметнах и изхабеното гориво за път и като теглих чертата, се оказа, че за 72 литра (не съвсем пълен резервоар, но пък няма да ходя до другия край на града на изпарения, все пак) съм спестил… 6 лева… И съм изхарчил общо към два часа от времето си. Голям минус за мен е, че не работят с банкови карти (оправданието, че щяло да оскъпи ми е несериозно, 100% истинската причина е друга, просто знам, че няма как да оскъпи толкова). Трябваше преди пътешествието да ходя да търся банкомат на банката ми, за да тегля кеш и да ги нося в джоба си, все едно сме в 90-те (хе, ама пък тогава нямах пари). Да, там имали банкомат, ама ако бях платил и таксата за теглене от чужд банкомат, от тия 6 лева спестени щяха да останат по-малко от 5…

За хората от град Лаолин ;) е песен, знам. Лошо няма. Но за мен от другата страна на центъра просто няма смисъл – нито е изгодно, нито пък съм някакъв фен на Марешки, та да ходя заради това.

Всъщност и не искам в моята страна на града да се строи такава грамадна бензиностанция, такива неща са за покрайнините или за в полето – ако строи другаде, да ги прави по-малки, нищо не му пречи да печели от оборот и с по-малка площ. Да си сложи ПОС-терминали и пак ще върви бързо.

Така че има влакове за всички пътници, просто за някои пътници има специални влакове и тая бензиностанция е такава, поне от маята камбанария. ;)

Политиците лъжат, не социологията

Помня как Костов загуби изборите. Социолозите казаха, че ще загуби, а той повтаряше “не е вярно, ние имаме наши си проучвания, побеждаваме”. И изгуби.

Сега – пак от същото. Социолозите казваха, че така ще стане, но не – “ние си имаме наши проучвания, и двете коалиции минават бариерата”. И изгубиха.

Как може повече да вярвате на предизборни обещания, отколкото на статистика и математика? Казват ти, че ще изгубиш и ти вместо да събереш всички сили, да се обединиш без оглед на ляв, десен, либерал, консерватор, а с оглед на това че сте против мафията – вместо това ти си повтаряш “ние си имаме наши проучвания, спокойно” и завличаш едни гласове в небитието.

Ами, евала. Това, ако го правиш искрено и не за пари, значи си идиот и не ставаш за политик. Ако го правиш за пари и за да отвееш гласове – пак не ставаш за политик. И ти, и другият като теб.

Правата като привилегия, Хайнлайн и България

Минаха още едни избори, в които статуквото спечели. Всички знаем, че не е някакво добро и златно статукво, всички мрънкаме колко зле било, как всички искат рушвети, не си вършат работата и само гледат да се намърдат в някоя схема и да се краде. Всички знаем, но пак статуквото спечели. Как спечели – със свободни избори… иди го разбери…

Зная, че образователният избирателен ценз е едно от тия неща, “за които не се говори”, но във вечери като тази се чудя дали наистина има смисъл да се дава избирателно право на хора, които злоупотребяват с него. Които или търгуват с него, или го принизяват и обезсмислят, като не прилагат нужното усилие на ума и морална преценка, за да изберат кое наистина е по-доброто за обществото. Защото избирането на представители и делегирането на управленски права е точно това – решаване на бъдещето на обществото, а не някаква глупава телевизионна игра с проценти и иха-уха, нашият човек влезе.

Понякога си мисля, че освен ценз на основата на възраст и гражданство, трябва да има и друг начин избирането да бъде защитено. Трябва да има начин избирането да бъде припознато като важно, ценно и ако щете социално определящо.

Чак сега разбирам Хайнлайн в “Звездни рейнджъри”, която миналата есен ми се видя претенциозна и философски неиздържана книга, но сега ми е ясно какво е имал предвид. Екзистенциално ясно, изживявам го – разочарованието и подигравката с гражданското право от хора, които не са положили усилия да преценят ползите и вредите за обществото от дадено гласуване, може да бъде избегнато или с цялостна промяна на нагласите на народа, някакъв вид масово образование, пробуждане, ако щете, или със силово ограничаване. Ограничаване на правата, което да ги направи по-скъпи и човек да трябва да се труди, за да заслужи правото да бъде гражданин, който избира.

Да, звучи крайно, а пък е и фантастика, но все пак когато за пореден път виждаш как народът ти продължава да гласува за потисниците си, човек се замисля дали пък не е добре хората да трябва да заслужат правата си. Правата да избират имам предвид, правата да могат да определят бъдещето, а не другите права, свързани с живота им като индивиди. Живей си, пътувай си, дишай, обичай, говори – но правото да казваш как да живеят другите някак не ми се вижда да е много базисно и изначално… А ако трябваше да го заслужим, ако трябваше да се борим за него и можеше да ни бъде отказвано, тогава дали щяхме да го използваме безразсъдно?

Знам, денят е такъв, затова ги мисля тия неща. Иначе в една нормална страна не липсата на ценз е оправдание, а липсата на убедителност, мисъл и личен пример у политиците.

Но все пак, да чуем Хайнлайн:

“Man has no moral instinct. He is not born with moral sense. You were not born with it, I was not – and a puppy has none. We acquire moral sense, when we do, through training, experience, and hard sweat of the mind.”

“Social responsibility above the level of family, or at most of tribe, requires imagination– devotion, loyalty, all the higher virtues — which a man must develop himself; if he has them forced down him, he will vomit them out.”

“Citizenship is an attitude, a state of mind, an emotional conviction that the whole is greater than the part…and that the part should be humbly proud to sacrifice itself that the whole may live.”

“Under our system every voter and officeholder is a man who has demonstrated through voluntary and difficult service that he places the welfare of the group ahead of personal advantage.”
― Robert A. Heinlein, Starship Troopers, 1959

По-късният Хайнлайн май разбира, че така не стават нещата и подобни схеми най-много да бъдат разбрани криво и с тях да се укрепят вътрешно всякаквите терористи и комунисти, които той ненавижда искрено.

Идеята за заслужаване на гражданското право не е развита повече, нито е популярна в реалния свят – и така може би е правилно. Но отново – има дни, в които ти се иска самата система да прочиства себе си от неправилната употреба на гласуването, а не само да се разчита на плакати за нарушенията и залъгване с предизборни обещания.

Безконцертно настроение

Мислех да ходя на концерт на Accept и Sabaton, но пропускам. Не е първият концерт, който пропускам от вече доста години. Нищо, гроздето е кисело, пък и Аксепт без Удо си е нещо като песен на Сабатон за швейцарската гвардия и разграбването на Рим, сложена във видео с немски танкове…

Основно ще си слушам музиката, както досега. Но трябва да водя и децата, ето едно от малките изключения в проточилата се концертна суша беше със Светко на БТР в Троян и на него му хареса много. Ходят да слушат и се занимават с класика, ще е време и за малко рок.

А концертът сега… ами той последно щял да бъде в една зала в Интерекспо. Как пък няма истински читава зала за рок концерти в София? Фестивална кънти, Зала 1 има няколко спота, другото е ехо и мазане, други като Универсиада, Зимния и Ботев са си баскетболни игрища. Ето – може да съборят безмисления стадион до Ариана и да направят една голяма и хубава рок сцена.

Ама как да стане в страна, в която пияните запалянковци са повече от меломаните…

Годишнина по ирландски

Още една година, но кой ги брои – важното е, че сме заедно и макар уморени и недоспали, сме щастливи и дори само това си е страхотно.

Този път не видяхме Сена, нито пътувахме, но един час в ирландска обстановка и сме мислено там. Може би с яхта, в марина на о-в Ман, с по бейлис и гинес в ръка, на фона на залеза. Не, не в Париж – това беше миналата година и беше страхотно пътуване, децата още говорят за него… макар френският февруари да не е толкова приветлив, като по филмите.

Май никой не се сети днес, но ние си знаем, Краси, честита годишнина!

Спомени на един студент

20 години след 10 януари 1997г. Изпращам поздрави на всички приятели и познати от онова време и онези протести. Аз бях тъкмо излязъл от родната казарма, почти всички наоколо бяха студенти, сега започваха или щяха да станат наскоро. Имахме много мечти и надежди за промяна и тръпнехме от ентусиазма, че самите ние сме част от тази промяна, нещо повече – че точно ние сме промяната и без нас няма да може да се случи нищо.

Помня шествия в София, помня барикади в Дупница, помня много, много и дълги разговори с колеги на всякакви теми, най-вече социални, политически, после за музика, филми, изкуство. Дългите дни из кафенетата на Университета, прави на групички около вратите на аудиториите между лекциите или в дупките, отново и пак разговори и спорове – с на практика първите ми истински приятели, тези от студентството, толкова много на брой и толкова наведнъж. Е, имам няколко мои хора от казармата, но войската е друго нещо, различно.

Помня коридорите на СУ, в които постоянно се стелеше цигарен дим… е, това е от неприятните неща, но си беше така, пушеше се на абсолютно всеки ъгъл, а понякога дори и на минаване през коридора на ректората.

После помня и вечерите с купони някъде у някого – или в квартира, или дом, повечето пъти с повод, понякога и без. И пак разговори за какво ли не, музика, а пък когато съвсем ни доскучае или пък в някоя уморена сутрин между две лекции в Яйцето – игра на асоциации.

Някои участваха по-активно, по-официално, други бяха критични, но почти всички “държахме фронта”.

Помня как Ийори направи плакат “Не на черве(н)ите, които изядоха България”, на който “червеите” беше написано с червейчета. Беше един от малкото изпипани плакати, но той си е художник – съответно днес отдавна дизайнер. Според Живко това с червеите беше кофти и агресивно, но пък Цочо Бояджиев каза, че му харесва. Другият Живко пък скоро след това замина да учи в Германия. Видях го последно след две години, когато едно лято работихме с Дикс като хамали на летището. Тръгнахме да си говорим край вратата на летищен автобус, когато някакъв тъпанар от охраната ми се развика с пяна на уста, за малко да му скоча, но Дикс ме спря.

Венци тръгна да прави плакати също, но не му достигаше времето, казваше, че за добра карикатура трябва малко време, но много вдъхновение и късмет. После рисуваше за “Стършел” и щяхте всички да знаете за него, ако не ни беше напуснал без време. Но тогава беше навсякъде с нас, а и сега го носим, всеки по своему.

Помня Юнуз и Шази, които възприемахме като нашето отражение в големите политики на студентските съвети и цялата сериозна работа по организиране на всякакви неща. Сериозни хора, ние се разкарваме из улиците и хулиганстваме, а те правят от разнопосочните ни мечти проекти за бъдещето. Особено Юнуз кипеше от идеи за всичко и винаги беше готов да обсъжда и спори с всеки по теми, най-странни за външните на компанията ни.

И Вера, която на едно шествие, което започна с пърформанс от студентите актьори, с едни пижами и будилници, на минаване покрай телевизионните репортери, качили се на стълбите на библиотеката, взе една кърпа и се направи че забърсва камерата на един оператор. Онзи май нещо се смръщи и възнегодува, ние се смяхме, а вечерта в “Панорама” Гарелов показа кадъра на въпросния оператор и многозначително рече, че това момиче е измило очите на българската журналистика, за да прогледне.

На един концерт пред катедралата търсихме Дикс. Имаше голям митинг, беше късно и всъщност вече щеше да почва голям концерт. Вили Кавалджиев беше водещ, това се сещам. Бяхме се събрали малка група уморени колеги и си търсехме приятелите, за да се съберем някъде на купон и пак да приказваме, пеем, слушаме музика и подобни все важни за уморения протестиращ неща. Трябва да напомня, че тогава нямаше мобилни телефони, сещате се, нали… и ако хора се събират, те трябваше да се търсят и да се уговарят, за да се озоват на едно място по едно време. Та не знам как, но решихме да търсим Дикс, защото други приятели смятахме че трябва да са с него, понеже той си беше такъв – завихрящ хора около себе си – ако намерим него, сме намерили и другите. Обикаляхме тълпата в площада, но то много народ, вече е тъмно и може да се разпръснем и ние – трудна работа. Не помня как го решихме, но трябваше да обявим от сцената. Не знам как се опря до мен, може би всички други са се дръпнали, но на мен се падна честта. И така, значи аз с черно кожено пардесю, отдолу с разкопчана вълнена риза червено каре, с черно поло и черни дънки, кубинки и въздълга коса пробивам път през охраната. Имах някакви значки на ревера, не помня какви, нещо “студентско”, та ме пропускаха и съвсем искрено казах на всички, че съм от еди-кои си и трябва за нещо важно да говоря с Вили. А, сетих се – май им казвах, че съм от “Лунните вълци” – името на групата ни… щото нали са колеги музиканти… кой знае какво са с мислели.

Все едно, накрая след няколко дни Дикс ми разправя, как той си бил вкъщи тогава, но на митинга имало негови познати, които после притеснени му казали, че са го търсили. Аз се бях опитвал да помоля някои от музикантите (до политици кой ще ме пусне с това хайлашко облекло) да каже кого търсим, но ми отказваха. А то Вили Кавалджиев по средата на концерта да спре за важно съобщение и да каже, че е много важно нашият Делян да се яви, защото го търсят по спешен въпрос… Кой знае какво са си помислили тези от притеснените му познати, които са си спомняли повече неща от тоталитарните години… И даже няколко пъти повторили съобщението от сцената. А през това време ние вече или сме били някъде, или сме се били разпръснали.

Помня и много, много други събития и хора. Няма да е честно да се опитвам да изброявам, защото все ще пропускам. Важното е, че преди 20 години имахме много надежди и много силна решителност “да оправим нещата”. Имахме някакво общо усещане, че “историята е с нас” – да, знам, точно историята ни учи, че това е измамно чувство, но го имахме и то ни зареждаше. Сещам се как малко по-късно, на 2 февруари на излизане от двора на университета видях как Фъки се качва на някаква тротоарна саксия с обърнато знаме в ръка — помните, че тогава знамената ги обръщахме, нали — и започва да го вее и да крещи с всичка сила “втори февруари, ден на бесепе!” Всички реагираха веднага – беше едновременно толкова нахално и толкова вярно, толкова на място… като нещо предопределено.

Сега, 20 години по-късно в политически план хем всичко се промени, хем си е същото. И все пак, ако нещо успяхме да извоюваме тогава, напук на всички задкулисни договорки на партиите, напук на тези, които не харесваха движението на студентите, дори напук на тези, които искрено ни подкрепяха, когато се врязвахме в поредния митинг, идващи от шествие, подскачащи и скандирайки “ние сме студентите, нас не ни е страх!” – та ако има нещо, което беше извоювано тогава и което успя да “натрупа промяна” около себе си, то е станалото по-късно членство на България в ЕС и НАТО. Хич не се хваля и хич не надценявам всички нас тогава, но в историята има неща, около които събитията се завъртат, както е с кристалните зародиши. Имаше доста зародиши на тези промени, но съм сигурен, че студентските шествия и ако щете дори събирането на много млади хора заедно и обсъждането на много и различни теми – това определено беше един от тези зародиши. И само това да е, стига.

А аз – аз получих много приятели, които винаги ценя, дори и да не им досаждам всеки ден, като им го казвам. Е, поне веднъж на 20 години става, нали – “да сте живи приятели, и бог да ви пази”! Някои вече не са сред нас, но и тях ги носим в спомените си.

Гражданската добродетел и бактериите

Борисов подава оставка след победа на Радев за президент.

Дали всичко е запланувано, както проличава, тепърва ще разберем. Дали нарочно сдава поста, без да има нужда от това, за да се измъкне преди председателството на ЕС, а и да има малко време да направи трифоновите референдумни промени, с които ще се върне на бял кон при мажоритарни избори, 110 депутата в събранието и 0 лева субсидии за другите – това има време да видим. Засега сме още в първо действие и имаме само оставка.

Две много хубави неща – Москов и Кунева ще са аут, поне за малко. Дано следващите са добри, не като тях или като ония двете орешарските.

Едно притеснение – агенцията за електронно управление трябва да продължи. Много направиха, но много остава – тия неща трябва да са над партиите и да са експертни. Дано продължат. Искам читава електронна идентификация и читаво гласуване до година-две макс.

Иначе – имало някакви пресконференции, даже не се моря да проверявам. Да знаете как хубаво върви Хайнлайн в такава вечер… преполових “Звездните рейнджъри”. Тематично – яко казарма, пуцалки, скафандри и политика…

Внезапно той насочи показалеца си към мен.
– Ти. Каква е разликата в областта на морала, ако такава съществува, между войника и цивилното лице?
– Разликата, – отговорих внимателно, – лежи в полето на гражданската добродетел. Войникът поема лична отговорност за безопасността на политическата цялост, чийто член е той, и я защитава, ако се наложи, със своя живот. Гражданинът няма такова задължение.
– Точно повторение на абзаца от учебника – насмешливо подхвърли той. – Но ти разбираш ли това, което току-що изрече? Вярваш ли в него?
 
[…]
 
– Не знаеш ли нищо за сержантите?
– Ами… уча се.
– Сержантите нямат майки. Попитай някой стар войник. – Той издуха облак цигарен дим през ноздрите си – Те се размножават чрез делене… като бактериите.

Starship Troopers, 1959, Robert A. Heinlein

Червените и генералите им

Наистина не разбирам каква “промяна” някои хора очакват от машинациите на хора като Йотова, Дърева, Овчаров, Гечев и всички други знайни и незнайни от “инициативния комитет”, който е БСП. Не мога да разбера как като гласувам за комунисти, ще накажа Борисов и едва ли не на следващия ден всички, та чак до Цацаров, ще подадат оставка.

И не че Цачева е цвете за мирисане, но на фона на всичко, което стои зад Радев, не мога да разбера хората, които си вярват, че ще “накажат” някого, като гласуват протестно за офицер комунист, с години бавил проекта за нов изтребител и накрая дезертирал, за да се спаси в политиката.

Бил офицер и това е достатъчно? Бил си жертвал живота всеки ден… моля? Дядовците ми са били офицери и са се жертвали, а този е като ген. Иван Маринов, който като министър подпомага съветския преврат и за награда след това е направен главнокомандващ от комунистите. Не помните ли всички пъти в историята, когато точно заради офицери предатели България е страдала? 9 септември стана заради една шепа офицери на ключови длъжности…

А този тук при директен въпрос какво би направил, ако се развее чуждо, например руско, знаме край морето, се изсмя и каза, че това било несериозно… Какъв офицер е този, който се смее и маха с ръка при задаване на въпрос за посегателство към родината?

Моля ви, мислете за кого гласувате! Цецка лесно ще я свалим, ако се изложи, Бойко знаем, че го е страх от протести и че може все пак да го принуждаваме да взема правилни решения под натиск.

Но да гласуваме за партиен генерал, с вице от бизнес кръговете и енергийната мафия на партията… точно баш на онези с куфарчетата… моля ви, недейте… ако мислите, че с протестен вот наказвате някого, грешите – пука им на шишарката на тях дали е имало протестен вот или не, щом веднъж са избрани.

Изборът като театър и като отговорност

Илиан Василев за опасността от Радев и сложните задкулисни игри на влияние, които на нас отвън ни приличат на случайни събития или на безсмислени шикалкавения. Всичко си има причина и в политиката няма случайни събития. И Румен Радев не е случайно поставен там.

Радев или Цачева – различните последствия за външната политика и отбраната

Тъкмо бях решил, че на втори тур няма начин да ме накарат да гласувам и да избера между две марионетки и статията пак ми напомни, че не става дума за плешивото петно на Радев или за гушата на Цачева, а за много по-важни неща.

Отделете пет минутки от живота си и прочетете статията.

Аз все пак май не мога да гласувам “с отвращением”, но знам, че може би бъркам. Може би човек трябва да прави такива жертви. Ако има нещо, от което ме е страх, в социален план, това е да ми се наложи да бягам от страната си в последния момент, пред угрозата от завръщащ се тоталитаризъм. Сещам се за хора като Айнщайн, който бяга в последния момент, за да не се завърне никога, но поне се спасява. Та не ми казвайте, че не се е случвало…

Политиката не е това, което ни говорят от телевизора. Политиката е като театъра – в някакъв смисъл мръсна работа, но и в някакъв смисъл пречистваща. И двете по различен начин, но все пак показват едно – има актьори, има и роли. Не всичко, което виждаш отвън, е това, което е и за което всичко се прави. И от театъра, и от политиката зависиш пряко – от едното заради духовното си каляване, развиване и израстване, а от другото заради физическото си оцеляване и евентуално благоденствие.

Ако театърът е зрелищата, политиката е хлябът ни, но много често и двете са и двете. Въпросът е как оценяваме това – дали когато гледаме пиесата, мислим за личния живот на актьора и за черните му очи и интервюто му във вестника вчера? И дали когато гледаме новините, виждаме само дребните игрички и шикалкавения, а пропускаме общата картина, в която много политици и много процеси са навързани и зависими? Много неща се казват, за да не видим това, което стои зад тях. Явно и в политиката, както в театъра, не външното, буквалното и физическото е в основата, а по-скоро важното е това, което стои като фон на цялото представление, което е смисълът на действието.

И кое е най-важно за нас – обществените ни ценности, разбира се. Свободата и справедливостта, такива, каквито ги разбираме. Собствеността и правата ни. Инициативата ни и мисленето на света през бъдеще, правенето на обществени планове, включващи всички тези ценности. По-конкретно, в наши дни – принадлежността ни към Европа и към света на мира, който тя олицетворява.

Не трябва да приемаме принадлежността ни към нормалните европейски страни за даденост, която не може никой да ни отнеме. Може, може – от нас зависи дали ще му позволим, докато спорим коя от двете марионетки е по-грозна.

Европейският избор трябва да бъде защитаван – не просто на всички избори, а всеки ден.

Защото нали помните – свободата никога не е на повече от едно поколение от изчезване. Или както казваше пък нашенецът – свободата е като хляба, трябва всеки ден да се замесва и изпича, а не да ядем вчерашен хляб.

Когато по-малкото зло е най-голямо

Трудно ми е да избирам “по-малкото зло” и се навивам ако изобщо гласувам на втори кръг, да пусна квадратчето “не подкрепям никого”. Не че е толкова важно. Аз доскоро дълго време нарочно и обосновано не гласувах, защото не вярвам в революциите и искам да видя, че се променя и развива мнението, културата, нагласата на обществото. А не някакви си хартийки.

Сега, ако така и така отида (а за мен е трудно, живея в другия край на града, а съм с три малки деца, които гледаме сами, пък и работя 24/7 и изборният ден хич не ми е “почивен”…), та ако отида, много мнения в мрежата ме убеждават все пак да гласувам за баба меца с гушата и орловия нос, дето никой не можеше да я трае по телевизора и дето (и) заради нея парламентът е такова презряно обиталище…

И аз ту се убеждавам, защото тя поне е прикрит и “бивш” комунист, за разлика от другия, дето уж не бил комунист, ама пък изведнъж започна да се умилква на комунистите “колко му била близка идеологията им”…

Но пък и ту се разубеждавам, защото не си струва да си цапам ръцете. А пък и “бивши комунисти” – не знам дали има такива…

На първия тур беше различно – не съжалявам за бюлетината за Трайков и се надявам следващата година хора като него, Гроздан Караджов, Христо Иванов, Лозан Панов да направят нещо смислено и силно, за да не са ни били зян надеждите сега.

Както и се надявам повече да не търпим Лукарски, Кунева, Москов и цялата пасмина на Борисов – може би без Андрей Ковачев, Методи Андреев и един-двама още други…

В крайна сметка, ако искам постоянно израстване на обществото и съм против популизма и революциите, трябва да постъпя принципно и както очаквам политиците да са честни с мен, така и аз честно да им кажа на тия кандидати:

“И двамата не струвате, за чеп за зеле не ставате! Ако не беше уреден мач, хич нямаше да се класирате.”

И те така… Ще е дъждовно – аз не съм гъбар, ама на дъжд как хубаво върви четенето на книжки… ;)

Накрая – тези, които все пак отидете и гласувате “с отвращением”, не ме съдете, ако не дойда с вас. Обмислям още, но май няма да дойда. И все пак оценявам жертвата, която ще направите, наистина!