Linux ъндърграунд (буквално)

Проблем: в квартала се чува сръбско. Не силно, но постоянно.

Първи опит: някоя от метъл станциите ми в Jango, на макс. Неуспешно – хем не мога да работя на музика (защото я слушам), хем не влияе на основния проблем.

Решение: офис в мазето. \m/ \m/

Умерено прохладно, спокойно, тихо и защитено и в същото време… е под земята-а-а-а, ха-ха-ха, разкази от криптата-а-а!

WannaCry, Windows?

Години наред им казваш да не ползват Windows и всякакъв несвободен софтуер, а сега пищят от поредния вирус… ами как да кажа, не че съм доволен, но не ми е неприятно. Яд ме е само на хорската глупост.

Евровидение за овце

Май само аз не се вълнувам от “евровизия”. Хлъц и рев за някакво представление, в което никога не е имало достатъчно музика, но пък е “шоу” и прави някои хора “горди”. Подобно на световното по футбол – дъвка за народонаселението.

А като видя онази Армутлиева, която заедно с други корифеи на “авторските права” и “издатели” убиха навремето зараждащата се местна сцена, направо ми се повдига.

Намерете си по-смислено занимание и по-важни неща за впечатляване, а ако наистина искате музика – слушайте и ходете на концерти на местни неизвестни групи. Музика има, а това с телевизионното шоу е нещо друго.

Войник е професия

Задължителната казарма в мирно време учи само на три неща:

  1. скатаване, неработене,
  2. тютюнопушене,
  3. търпене на унижения.

Все неща, от които България има нужда, така ли?

И не, не учи на патриотизъм, приятелство, хигиена – заблудили са ви или изкривените ви спомени, ако сте ходили, или изкривените спомени на други хора, ако не сте.

Не ви учи и на нищо много повече за боравене с оръжие от разлика между “на ремък” и “за почест” и как непълно се разглобява стар автомат. А, и ако имате късмет – два-три пъти стрелби с по няколко патрона. Повече ще научите на стрелбища или на пейнтбол.

Задължителната обща мобилизация има смисъл само във военно време и то в отминали години, когато войната не е била толкова технологична. В мирно време и в наши дни общата задължителна казарма е пълна глупост и си е точно казармено извращение.

Но пък как звучи патриотично, нали… А, да, и печели министерски постове.

За дизела на Марешки

Из автомобилните форуми нещо се заговори в последните месеци за прословутия дизел на Марешки. Колко било изгодно, дали бил добър, кой щял да зарежда там, защото оня бил “борец с вятърните картелници” и кой нямало да зарежда, защото го ненавиждал. Нормално, основната причина е джобно-портфейлна, както и трябва да бъде. Дизелът мирише, но парите – не и както за уважаемия зам. председател на парламента е важен финансовият баланс на фирмата му, така и за редовия шофьор е важно колко парички отлитат от портфейла му. Ако всички имаха правилно понятие какво всъщност са парите и разбираха как работи то, светът щеше да е едно по-добро място.

Така че говорим за пари, за спестен ресурс от гледна точка на самия шофьор – нека видим какво се спестява и какво се харчи, без да залитаме в излишни предизборни пропаганди. Най-малкото – изборите нали минаха.

Всеки трябва да си направи сметката, защото не винаги е толкова “на плюс” – аз отидох за проба и налях пълен резервоар на Еспаса. Засякох колко ми изгоря от единия край на София до другия (при това не бях в най-пиковия час и задръстванията) – 3 литра по бордкомпютър, отиване и връщане (реално може да има лека разлика, а и там в Люлин направих едно кръгче през кръговите, докато намеря откъде се влиза, но най-много да падне до 2.5).

За сравнение, най-близкото Еко е максимум 1 литър отиване и връщане, даже като няма задръстване, го пиши 0.5 литра. В Еко имам карта и в почивен ден с отстъпката дизелът ми идва за 2.03 лв. На Марешки е 1.89 лв. Разлика 14 ст. на литър.

Като пресметнах и изхабеното гориво за път и като теглих чертата, се оказа, че за 72 литра (не съвсем пълен резервоар, но пък няма да ходя до другия край на града на изпарения, все пак) съм спестил… 6 лева… И съм изхарчил общо към два часа от времето си. Голям минус за мен е, че не работят с банкови карти (оправданието, че щяло да оскъпи ми е несериозно, 100% истинската причина е друга, просто знам, че няма как да оскъпи толкова). Трябваше преди пътешествието да ходя да търся банкомат на банката ми, за да тегля кеш и да ги нося в джоба си, все едно сме в 90-те (хе, ама пък тогава нямах пари). Да, там имали банкомат, ама ако бях платил и таксата за теглене от чужд банкомат, от тия 6 лева спестени щяха да останат по-малко от 5…

За хората от град Лаолин ;) е песен, знам. Лошо няма. Но за мен от другата страна на центъра просто няма смисъл – нито е изгодно, нито пък съм някакъв фен на Марешки, та да ходя заради това.

Всъщност и не искам в моята страна на града да се строи такава грамадна бензиностанция, такива неща са за покрайнините или за в полето – ако строи другаде, да ги прави по-малки, нищо не му пречи да печели от оборот и с по-малка площ. Да си сложи ПОС-терминали и пак ще върви бързо.

Така че има влакове за всички пътници, просто за някои пътници има специални влакове и тая бензиностанция е такава, поне от маята камбанария. ;)

Политиците лъжат, не социологията

Помня как Костов загуби изборите. Социолозите казаха, че ще загуби, а той повтаряше “не е вярно, ние имаме наши си проучвания, побеждаваме”. И изгуби.

Сега – пак от същото. Социолозите казваха, че така ще стане, но не – “ние си имаме наши проучвания, и двете коалиции минават бариерата”. И изгубиха.

Как може повече да вярвате на предизборни обещания, отколкото на статистика и математика? Казват ти, че ще изгубиш и ти вместо да събереш всички сили, да се обединиш без оглед на ляв, десен, либерал, консерватор, а с оглед на това че сте против мафията – вместо това ти си повтаряш “ние си имаме наши проучвания, спокойно” и завличаш едни гласове в небитието.

Ами, евала. Това, ако го правиш искрено и не за пари, значи си идиот и не ставаш за политик. Ако го правиш за пари и за да отвееш гласове – пак не ставаш за политик. И ти, и другият като теб.

Правата като привилегия, Хайнлайн и България

Минаха още едни избори, в които статуквото спечели. Всички знаем, че не е някакво добро и златно статукво, всички мрънкаме колко зле било, как всички искат рушвети, не си вършат работата и само гледат да се намърдат в някоя схема и да се краде. Всички знаем, но пак статуквото спечели. Как спечели – със свободни избори… иди го разбери…

Зная, че образователният избирателен ценз е едно от тия неща, “за които не се говори”, но във вечери като тази се чудя дали наистина има смисъл да се дава избирателно право на хора, които злоупотребяват с него. Които или търгуват с него, или го принизяват и обезсмислят, като не прилагат нужното усилие на ума и морална преценка, за да изберат кое наистина е по-доброто за обществото. Защото избирането на представители и делегирането на управленски права е точно това – решаване на бъдещето на обществото, а не някаква глупава телевизионна игра с проценти и иха-уха, нашият човек влезе.

Понякога си мисля, че освен ценз на основата на възраст и гражданство, трябва да има и друг начин избирането да бъде защитено. Трябва да има начин избирането да бъде припознато като важно, ценно и ако щете социално определящо.

Чак сега разбирам Хайнлайн в “Звездни рейнджъри”, която миналата есен ми се видя претенциозна и философски неиздържана книга, но сега ми е ясно какво е имал предвид. Екзистенциално ясно, изживявам го – разочарованието и подигравката с гражданското право от хора, които не са положили усилия да преценят ползите и вредите за обществото от дадено гласуване, може да бъде избегнато или с цялостна промяна на нагласите на народа, някакъв вид масово образование, пробуждане, ако щете, или със силово ограничаване. Ограничаване на правата, което да ги направи по-скъпи и човек да трябва да се труди, за да заслужи правото да бъде гражданин, който избира.

Да, звучи крайно, а пък е и фантастика, но все пак когато за пореден път виждаш как народът ти продължава да гласува за потисниците си, човек се замисля дали пък не е добре хората да трябва да заслужат правата си. Правата да избират имам предвид, правата да могат да определят бъдещето, а не другите права, свързани с живота им като индивиди. Живей си, пътувай си, дишай, обичай, говори – но правото да казваш как да живеят другите някак не ми се вижда да е много базисно и изначално… А ако трябваше да го заслужим, ако трябваше да се борим за него и можеше да ни бъде отказвано, тогава дали щяхме да го използваме безразсъдно?

Знам, денят е такъв, затова ги мисля тия неща. Иначе в една нормална страна не липсата на ценз е оправдание, а липсата на убедителност, мисъл и личен пример у политиците.

Но все пак, да чуем Хайнлайн:

“Man has no moral instinct. He is not born with moral sense. You were not born with it, I was not – and a puppy has none. We acquire moral sense, when we do, through training, experience, and hard sweat of the mind.”

“Social responsibility above the level of family, or at most of tribe, requires imagination– devotion, loyalty, all the higher virtues — which a man must develop himself; if he has them forced down him, he will vomit them out.”

“Citizenship is an attitude, a state of mind, an emotional conviction that the whole is greater than the part…and that the part should be humbly proud to sacrifice itself that the whole may live.”

“Under our system every voter and officeholder is a man who has demonstrated through voluntary and difficult service that he places the welfare of the group ahead of personal advantage.”
― Robert A. Heinlein, Starship Troopers, 1959

По-късният Хайнлайн май разбира, че така не стават нещата и подобни схеми най-много да бъдат разбрани криво и с тях да се укрепят вътрешно всякаквите терористи и комунисти, които той ненавижда искрено.

Идеята за заслужаване на гражданското право не е развита повече, нито е популярна в реалния свят – и така може би е правилно. Но отново – има дни, в които ти се иска самата система да прочиства себе си от неправилната употреба на гласуването, а не само да се разчита на плакати за нарушенията и залъгване с предизборни обещания.

Безконцертно настроение

Мислех да ходя на концерт на Accept и Sabaton, но пропускам. Не е първият концерт, който пропускам от вече доста години. Нищо, гроздето е кисело, пък и Аксепт без Удо си е нещо като песен на Сабатон за швейцарската гвардия и разграбването на Рим, сложена във видео с немски танкове…

Основно ще си слушам музиката, както досега. Но трябва да водя и децата, ето едно от малките изключения в проточилата се концертна суша беше със Светко на БТР в Троян и на него му хареса много. Ходят да слушат и се занимават с класика, ще е време и за малко рок.

А концертът сега… ами той последно щял да бъде в една зала в Интерекспо. Как пък няма истински читава зала за рок концерти в София? Фестивална кънти, Зала 1 има няколко спота, другото е ехо и мазане, други като Универсиада, Зимния и Ботев са си баскетболни игрища. Ето – може да съборят безмисления стадион до Ариана и да направят една голяма и хубава рок сцена.

Ама как да стане в страна, в която пияните запалянковци са повече от меломаните…

Годишнина по ирландски

Още една година, но кой ги брои – важното е, че сме заедно и макар уморени и недоспали, сме щастливи и дори само това си е страхотно.

Този път не видяхме Сена, нито пътувахме, но един час в ирландска обстановка и сме мислено там. Може би с яхта, в марина на о-в Ман, с по бейлис и гинес в ръка, на фона на залеза. Не, не в Париж – това беше миналата година и беше страхотно пътуване, децата още говорят за него… макар френският февруари да не е толкова приветлив, като по филмите.

Май никой не се сети днес, но ние си знаем, Краси, честита годишнина!

Спомени на един студент

20 години след 10 януари 1997г. Изпращам поздрави на всички приятели и познати от онова време и онези протести. Аз бях тъкмо излязъл от родната казарма, почти всички наоколо бяха студенти, сега започваха или щяха да станат наскоро. Имахме много мечти и надежди за промяна и тръпнехме от ентусиазма, че самите ние сме част от тази промяна, нещо повече – че точно ние сме промяната и без нас няма да може да се случи нищо.

Помня шествия в София, помня барикади в Дупница, помня много, много и дълги разговори с колеги на всякакви теми, най-вече социални, политически, после за музика, филми, изкуство. Дългите дни из кафенетата на Университета, прави на групички около вратите на аудиториите между лекциите или в дупките, отново и пак разговори и спорове – с на практика първите ми истински приятели, тези от студентството, толкова много на брой и толкова наведнъж. Е, имам няколко мои хора от казармата, но войската е друго нещо, различно.

Помня коридорите на СУ, в които постоянно се стелеше цигарен дим… е, това е от неприятните неща, но си беше така, пушеше се на абсолютно всеки ъгъл, а понякога дори и на минаване през коридора на ректората.

После помня и вечерите с купони някъде у някого – или в квартира, или дом, повечето пъти с повод, понякога и без. И пак разговори за какво ли не, музика, а пък когато съвсем ни доскучае или пък в някоя уморена сутрин между две лекции в Яйцето – игра на асоциации.

Някои участваха по-активно, по-официално, други бяха критични, но почти всички “държахме фронта”.

Помня как Ийори направи плакат “Не на черве(н)ите, които изядоха България”, на който “червеите” беше написано с червейчета. Беше един от малкото изпипани плакати, но той си е художник – съответно днес отдавна дизайнер. Според Живко това с червеите беше кофти и агресивно, но пък Цочо Бояджиев каза, че му харесва. Другият Живко пък скоро след това замина да учи в Германия. Видях го последно след две години, когато едно лято работихме с Дикс като хамали на летището. Тръгнахме да си говорим край вратата на летищен автобус, когато някакъв тъпанар от охраната ми се развика с пяна на уста, за малко да му скоча, но Дикс ме спря.

Венци тръгна да прави плакати също, но не му достигаше времето, казваше, че за добра карикатура трябва малко време, но много вдъхновение и късмет. После рисуваше за “Стършел” и щяхте всички да знаете за него, ако не ни беше напуснал без време. Но тогава беше навсякъде с нас, а и сега го носим, всеки по своему.

Помня Юнуз и Шази, които възприемахме като нашето отражение в големите политики на студентските съвети и цялата сериозна работа по организиране на всякакви неща. Сериозни хора, ние се разкарваме из улиците и хулиганстваме, а те правят от разнопосочните ни мечти проекти за бъдещето. Особено Юнуз кипеше от идеи за всичко и винаги беше готов да обсъжда и спори с всеки по теми, най-странни за външните на компанията ни.

И Вера, която на едно шествие, което започна с пърформанс от студентите актьори, с едни пижами и будилници, на минаване покрай телевизионните репортери, качили се на стълбите на библиотеката, взе една кърпа и се направи че забърсва камерата на един оператор. Онзи май нещо се смръщи и възнегодува, ние се смяхме, а вечерта в “Панорама” Гарелов показа кадъра на въпросния оператор и многозначително рече, че това момиче е измило очите на българската журналистика, за да прогледне.

На един концерт пред катедралата търсихме Дикс. Имаше голям митинг, беше късно и всъщност вече щеше да почва голям концерт. Вили Кавалджиев беше водещ, това се сещам. Бяхме се събрали малка група уморени колеги и си търсехме приятелите, за да се съберем някъде на купон и пак да приказваме, пеем, слушаме музика и подобни все важни за уморения протестиращ неща. Трябва да напомня, че тогава нямаше мобилни телефони, сещате се, нали… и ако хора се събират, те трябваше да се търсят и да се уговарят, за да се озоват на едно място по едно време. Та не знам как, но решихме да търсим Дикс, защото други приятели смятахме че трябва да са с него, понеже той си беше такъв – завихрящ хора около себе си – ако намерим него, сме намерили и другите. Обикаляхме тълпата в площада, но то много народ, вече е тъмно и може да се разпръснем и ние – трудна работа. Не помня как го решихме, но трябваше да обявим от сцената. Не знам как се опря до мен, може би всички други са се дръпнали, но на мен се падна честта. И така, значи аз с черно кожено пардесю, отдолу с разкопчана вълнена риза червено каре, с черно поло и черни дънки, кубинки и въздълга коса пробивам път през охраната. Имах някакви значки на ревера, не помня какви, нещо “студентско”, та ме пропускаха и съвсем искрено казах на всички, че съм от еди-кои си и трябва за нещо важно да говоря с Вили. А, сетих се – май им казвах, че съм от “Лунните вълци” – името на групата ни… щото нали са колеги музиканти… кой знае какво са с мислели.

Все едно, накрая след няколко дни Дикс ми разправя, как той си бил вкъщи тогава, но на митинга имало негови познати, които после притеснени му казали, че са го търсили. Аз се бях опитвал да помоля някои от музикантите (до политици кой ще ме пусне с това хайлашко облекло) да каже кого търсим, но ми отказваха. А то Вили Кавалджиев по средата на концерта да спре за важно съобщение и да каже, че е много важно нашият Делян да се яви, защото го търсят по спешен въпрос… Кой знае какво са си помислили тези от притеснените му познати, които са си спомняли повече неща от тоталитарните години… И даже няколко пъти повторили съобщението от сцената. А през това време ние вече или сме били някъде, или сме се били разпръснали.

Помня и много, много други събития и хора. Няма да е честно да се опитвам да изброявам, защото все ще пропускам. Важното е, че преди 20 години имахме много надежди и много силна решителност “да оправим нещата”. Имахме някакво общо усещане, че “историята е с нас” – да, знам, точно историята ни учи, че това е измамно чувство, но го имахме и то ни зареждаше. Сещам се как малко по-късно, на 2 февруари на излизане от двора на университета видях как Фъки се качва на някаква тротоарна саксия с обърнато знаме в ръка — помните, че тогава знамената ги обръщахме, нали — и започва да го вее и да крещи с всичка сила “втори февруари, ден на бесепе!” Всички реагираха веднага – беше едновременно толкова нахално и толкова вярно, толкова на място… като нещо предопределено.

Сега, 20 години по-късно в политически план хем всичко се промени, хем си е същото. И все пак, ако нещо успяхме да извоюваме тогава, напук на всички задкулисни договорки на партиите, напук на тези, които не харесваха движението на студентите, дори напук на тези, които искрено ни подкрепяха, когато се врязвахме в поредния митинг, идващи от шествие, подскачащи и скандирайки “ние сме студентите, нас не ни е страх!” – та ако има нещо, което беше извоювано тогава и което успя да “натрупа промяна” около себе си, то е станалото по-късно членство на България в ЕС и НАТО. Хич не се хваля и хич не надценявам всички нас тогава, но в историята има неща, около които събитията се завъртат, както е с кристалните зародиши. Имаше доста зародиши на тези промени, но съм сигурен, че студентските шествия и ако щете дори събирането на много млади хора заедно и обсъждането на много и различни теми – това определено беше един от тези зародиши. И само това да е, стига.

А аз – аз получих много приятели, които винаги ценя, дори и да не им досаждам всеки ден, като им го казвам. Е, поне веднъж на 20 години става, нали – “да сте живи приятели, и бог да ви пази”! Някои вече не са сред нас, но и тях ги носим в спомените си.