Една година Линдеас

Малко преди лятната почивка, гледам година назад и докъде съм с Lindeas, пък и по принцип. Описано шеговито, иначе по-сериозно и конкретно за работата ще пиша в Линдеас. Всъщност не е точно една година, а вече година и половина, но да кажем, че е поглед назад към първата година на работенето ми в моя си фирма. Плюс някои планове за бъдещето.

Говорих на две яки и сериозни конференции в България – OpenFest и TuxCon. Беше истинско удоволствие, момичета и момчета! Още по-голям фен съм. А и имаше интерес към моите неща, да не повярваш. :)

на OpenFest 2015:

на TuxCon 2016:

Спрях се да предложа лекция по другата ми специалност, неща за авторско право, философия, познание в Интернет и социални мрежи. Може да опитам тази година, но дали някой ще иска да слуша такива неща…?

Пропуснах ‪‎FOSDEM‬ тази година в последния момент заради грип. Но пък ходих да карам ветроходна яхта в Бяло море! Вече съм яхтен капитан, имам си и книжка за кораб до 40 бруто тона. Страхотно е, детска мечта ми е, откакто четях за клиперите и за корабомоделизъм и търсех по РЕП-овете броеве на “Катера и Яхты”. Тогава си представях, че си построявам сам фолкбот и обикалям света или че съм юнга на “Калиакра”.

Но на нещо по средата като размер, например 30-тина футова килова яхта си е доста по-добре. Искам да заведа и семейството, но няма да е тази година. Нито време, нито пари. Но някой ден…

Nea Klima, о-в Скопелос

Nea Klima, о-в Скопелос

За работата – от нула в началото до около дузина клиенти, от тях двама със сериозен ангажимент – не изглежда много, но си е доста работа. Скоро се надявам да мога да наема хора и да започна да събирам екип, но зависи от толкова много неща, най-вече поръчки и приходи, та ще видим.

Няколко поредни подвига с Калин за уеб интеграция и цялостни решения. Друго си е до теб да е човек, врял и кипял в уеб. Продължаваме с нови проекти, включително наша услуга за уеб конференции, хоствана в Lindeas и интегрирана с други услуги. Тъкмо място за стабилни доработки и връщане на код към Jitsi. Ако някой иска сайт с някаква сложна интеграция с видеоконференции, сега е моментът, докато не е дошла есента след ваканциите и не сме се зарили в работа. ;)

Нещата, с които изоставам засега:

1) свободно време – колкото и да се фукаме иначе, не можем без него)

2) пакетиране на ‪JitsiMeet‬ за ‪‎Fedora‬ и ‪CentOS‬ – вече два клиента с такива инсталации, но не съм си доволен от пакетите, особено в частта с изключенията за SELinux, така че имам още работа, преди да са достатъчно добри (и неопасни, работещи), за да ги публикувам

3) работа по ElectriClub, включително наскоро назря една идея за конференция на тема електромобилност – няма да съм сам, но има доста работа, включително и по сайта. Блогът върви добре, но хората във форума като че ли позагубиха интерес.

3а) искам и да конвертирам Рошко на ток, защото вече си има заместник (децата го кръстиха Дракончо, не ме питайте защо). Миниван за цялото семейство е по-добре от хечбека, но тъкмо Ровъра може да го конвертирам и да карам децата на училище с него, вместо да замърсявам с вана или да спонсорирам корумпираната община с нередовните рейсове сутрин. Но за електромобилна конверсия трябват 1) пари, 2) гараж и 3) ясна процедура в българските институции, а от тия трите неща дори и да намеря първите две, третото е сякаш обречено… Контрастът с например Щатите и как там си правиш и узаконяваш модификации по колата е от земята до небето.

4) за които не знаят, аз съм PhD ABD (All But Dissertation) и мисля, че тази година е последната ми, преди да загубя права – това значи, че трябва да реша дали да предложа нов текст на секцията ми в БАН. Имам почти готов дисертационен текст, който се нуждае от доработки, за да го представя пак. Преди две години ме върнаха с някои леки забележки. Работата не е много, тезата ми е развита и си мисля, че би имала приноси, но трябва да намеря време да я дооправя и да я дам на научния ми ръководител проф. д.ф.н. Веселин Петров да я прецени.

TuxCon 2016

Върнах се от ‪TuxCon‬ снощи в малките часове. Конференцията беше супер, слушах много интересни лекции и се видях с много интересни хора. Поздравления на организаторите за позитивната атмосфера, която изградиха от началото в залите на палата “Киров” в панаирния град и поддържаха чак до края, когато затворихме бирарията. Момчета и момичета, конференцията отново беше супер, браво на вас и благодаря, че сте се потрудили да я направите!

Видях много ентусиазирани млади (и не чак толкова млади, но пък младежи по душа) хора, научих за историята на компютъра ‪‎Пълдин‬. Помня, че съм виждал един навремето в училище, трябва да съм бил 6 или 7 клас. С Явор бяхме или на кръжок по информатика, или висяхме за пореден път в свободните за посещение часове – щракахме някакви наши си програмки на 8-ците и като ни доскучае зареждахме “лунохода”. И тогава учителят събра около неговото бюро по-големите батковци и каки и им показа някакъв компютър с клавиши в бяло и синьо, които не се натискаха, а някак се “пипаха”. Ние се запровирахме да гледаме, но някакви ни се присмяха “къде бе, зайци, това е сериозна техника, за големи” и ние се върнахме да си пишем на бейсика.

А сега разбрах и историята на машината и видях чичковците, част от екипа навремето. Запознах се и с нови хора, видях се и със стари познати. Обсъдих идеи, че даже и пих в една лъскава пловдивска бирария радлер от жива бира и истински лимони. Смееха ми се, ама аз все пак щях да шофирам. Ванката отбеляза, че в случая този radler по-правилно е да е fahrer :)

Имаше и двама-трима чички, които нещо говориха за “безплатен” софтуер (специално за тях: свободен, повтарям сво-бо-ден), как отвореният код побеждавал лошия капитализъм, как някакви щели да ни превземат с партии, колко велика фирма била Novell, колко минути щяло да има светлина от Луната, ако Луната “изгаснела” (?!?) и подобни неща… Абе пийте ги тия хапчета… :P Но всичко беше позитивно, харесах всички лекции.

На връщане закъснях много и пътувахме на фарове. Целият свят беше в посока към Пловдив и почти само ние – обратно. Не успях да се обадя навреме вкъщи, а трябваше. Много зле се справям в (с) компании и често губя своите си приоритети, за сметка на тези на общите, а така не трябва. Трябва да се науча.

Първа седмица на изправено бюро

Една седмица на изправено бюро – 2 килограма свалени. Режим: без хляб, три-четири пъти през деня лицеви опори (засега полу лицеви, серии по 10) и (почти) без хранене след залез слънце. Теглото свалено бавно, със задържане в средата на седмицата. Два свалени, още 10-12 чакат. За първи път работя изправен, бях силно скептичен и критичен към метода, но е супер.

Като си прав, постоянно се движиш и през десетина минути се раздвижваш леко (сечения, тръскания), отделно упражнения – миналата седмица опори, сега вече е добре да мина и на клякания.

Болките в лявото рамо почти изчезнаха (понякога още мажа с диклофенак), а болките в кръста намаляха. Но за тях си трябва клякания и/или преси.

Тонусът определено е по-висок и макар да имам ужасно много изостанала работа с клиенти покрай децата, съм с една идея по-уверен, че ще се справя. Освен всичко, не пропусках възможност да изляза и да ходя пеша в квартала – то колата е на почти километър от квартирата (благодаря ви, столична община, и на вас, зелена зона, и на вас идиоти, които не издавате стикер за паркиране на хора под наем), така че всяко ходене до колата си е физ-зарядка. За цялата седмица съм изпил най-много общо две-три бири с приятели, което пак е много за мен, защото напоследък отказвах и като се виждахме на “цар Иван Асен II”, аз сърбах кафе.

Самото бюро не е готово, не е и читаво сглобено. Знам, че продават готови такива, включително разни с механизъм за вдигане и сваляне, знам, че може човек да си събере бюро, като сложи масичка върху нормално бюро… Но при нас с три щъкащи викинга време и пространство за майсторене няма. А пари в нова мебелировка – или в следващата квартира, или, живот и здраве, в нашето си място. Затова сега просто съм с монитора върху два кашона и отделно гнездото на Тинкпад-а – на други два-три кашона. Вдясно имам един кашон за мишката, която ползвам рядко, но все пак и тя е добре да ми е удобна. Супер е, стабилно е и е таман. Лактите ми са под 90 градуса.

Първите дни на всеки 45-50 минути посядах за 5-10, а сега нямам нужда. Когато вземат да ми се уморяват краката и движението на място не помага, или се разхождам някъде, или се махам от бюрото и сядам на фотьойл с книжка за 5 минути с вдигнати крака.

Остава само да отметна общо 3 задачи за клиенти (стоят ми на жълто листче на стената, за да ме притесняват), после да оправя спирачките на колата, да си прегледам презентацията – и заминавам за TuxCon. След това пък дано имам седмица-две да си почина – нашата почивка не е истинска, с тишина и неправене на нищо, но поне да нямам грижи за сървъри и срокове. Пък ако успея тази седмица да задържа теглото и евентуално да смъкна още половин или един килограм – супер. В началото се смъква бързо, защото е най-вече вода и отоци. Трудното е после, когато започват да се харчат “запасите”, които най-много ми пречат.

Варицела

Вкъщи е огнище на варицела. Откакто се върнах от яхтата преди две седмици, се започна. Да, трябва да разкажа и за това, но по-натам, надявам се скоро да приготвя и малко снимки от плаването и от скиторенето из сушите.

А децата карат тази варицела много тежко – Оги се изтормози, но вече е с корички и най-накрая живна. Светко пък сега е в най-тежката фаза. Рая мислехме, че ще го изкара на крак, щото нали е бебе и така било с бебетата, но не – трета нощ крещи и не спи, направо щеше да ни се реве като я гледаме, ако не ни се спеше ужасно. Знам, че ще мине и няма нито да помнят много, нито да им личи, но е ужасно. Особено за бебе Рая, тя ни се сърди и ни се кара на нас. Уморена, гладна, жадна, с температура, с пъпки, сърбеж, болки… какво да ни разправя…

Вече се хващам няколко пъти, че си мисля, че и аз съм се разболял. Проверявам кожата и всеки малък сърбеж, а покрай това притеснение сърбежите май вече се трупат на психична основа повечето. Карах варицела късно, като студент (някои тук може би помнят) и бях зле. Но ме бяха наплашили някакви лекари, че можело да не съм имал имунитет (грешна диагноза, антибиотик, антихистамин) и сега се плаша, като гледам около мен.

Като се оправят и се наспя и като имам време някой ден, трябва да проуча защо няма ваксини за варицела. Или може би има, ако е така – защо не се прилагат. Вярно, че не е смъртоносна болест като другите, за които се ваксинираме, но щом има грипна, а грипове карам по дузина на година, защо няма варицелена? Да проверя дали е възможна и защо няма.

После ще ми разправят, че децата карали шарките по-леко, а пък бебетата даже не ги били усещали… Да бе, да!

Стадионите – извън града!

И аз имам приятели, които са футболни фенове. Макар и не от най-ненормалните, а такива, които на маса могат да се отплеснат и да обсъждат с часове кой къде бил играл, кой в коя година на кое първенство в коя минута бил вкарал, кой треньор какви стратегии е правил и т.н. Докато някой от “скучните неразбиращи от футбол” не им тропнем по масата и сменим темата.

И аз съм гледал мачове, и на стадиони съм ходил. Малко, но съм бил и там. Но да ми натрапват през ден запалянщината като ценност, да ми губят времето с новини за не знам си кой отбор, дето имал не знам си какви парични проблеми и как трябвало, видите ли, държавата да го “спасява” и на върха на всичко това почти всяка седмица да се събират тумби в квартала ми и да грачат на стадиона, после да пеят по улицата… и на всичкото това да му се вика “развитие на спортния живот” и да е нещо хубаво… е, не съм съгласен.

Защо националният стадион е в центъра? Не ми казвайте, че е заради децата, които били бъдещето на спорта и да можело да ходят по-лесно. Ние нашите ги водим постоянно до другите краища на града, хайде моля ви се. А и ако беше само заради децата, за какво е тоя огромен терен? Децата ритат на малки игрища и тренират в малки зали – такива в града има безброй.

Снощи децата се стреснаха малко преди заспиване и се чудехме тия тътени дали са от бурята или от катастрофи наблизо, или от какво… Аз казах, че сигурно е викове от мача, не си повярвах, но свърши работа. Чак днес разбирам, че на бенефиса на Стоичков било имало фойерверки, заря и т.н.

Само аз ли смятам, че е крайно глупаво най-големият стадион да е в центъра на и без това вече пренаселения ни град? Само на мен ли ми омръзна под прозореца да се влачат пияни запалянковци до късна доба и когато има мач, да няма места за паркиране?

Да си го построят извън града! Да си му построят паркинг! Да си му направят там място за пиене на бира, за грачене, заря и повръщане и да оставят хората да живеят в тоя град, а не да се мъчат да търпят разни неориентирани, за които футболен отбор може да е кауза на живота им.

Пътувайте в Европа, тя е наша!

На всички, които прикрито или не дотам прикрито злорадстват за атентатите в Европа и през усмивка цъкат с език “така им се пада”, намесват “гейове” във всичко европейско, обвиняват “баба Меркел” и мечтаят за диктатури, ще напомня нещо. Европа е нашият дом и София за Брюксел и Париж е каквото е Трън за София.

В европейските градове и на пътешествие да сме, сме много по-малко туристи и много повече жители, отколкото ако отидем в Багдад, Москва, Тихуана, Токио или Диарбекир.

Европа е общият ни дом, общата ни земя. Не е нещо “някъде там”, където “си заслужават” и нарушаването на човешки права и убийствата там не са нещо, което можем да гледаме с пуканки пред телевизора. Защото не е “там”, а е у нас.

Няма да ме разбере само някой, който се информира от пропагандни хибридни сайтове и който никога не е ходил никъде.

Пътувайте! Цялата тази Европа е наша, пътувайте при всяка възможност!

Гушкайте децата си

Наскоро върнал се от пътуването ни и все още несвикнал съвсем, ми трябваха само няколко излизания до магазина, едно до училището и едно до парка, за да се почувствам у дома си. Казано и в добър смисъл, и иронично. Иначе се заблуждавам и аз като вас, че София е модерен град с нормални хора и че например улицата ми и тя е европейска.

Излязох да пия бира-две с Ванката и Павката и каквото беше пролетно топло мартенско време, краката ни отведоха вън от усойните места в Яворов направо в Борисовата градина. А там знам как е през почивниците, особено пък в топло време – пълно с народ.

Срещу нас по алеята върви млада компания, семейство с приятели. Още преди да ги забележа отдалече се чува рев на дете. Представете си колко време е плакало. На разминаване чувам нещо от сорта на “остави го, така трябва, нека се научи, не може все да иска пуканки, ще спре сам, не се обръщай”… А десетина метра зад тях пъпли малко бебе, протегнало лява ръчичка към тях и цялото в сълзи и със сополи под нослето реве неистово.

Отчаяно, с една-едничка мисъл и цел – да настигне мама и тати и да им каже колко е притеснен, разтревожен, ядосан и уплашен. Протяга ръка и реве, без да знае, че явно точно заради това е “наказан” и затова милите му мама и тати не се обръщат и вървят, все едно не го чуват. Реве без да спира и пъпли – бебе на около две години и половина или три – увито в яке, не се интересува от минувачите и протегнало ръка към единствените негови хора на тоя свят, реве и текат сълзите и сополките му…

Знам, че нямам право да се намесвам. Знам, че не е прието така и знам, че когато моите са плакали на улицата, понякога баби са се намесвали поучително и само са си докарвали справедливия ми гняв – защото ние никога не сме оставяли децата си да вървят след нас през целия парк и да ни викат, “за да се научат”. Дори и най-много да са ни ядосвали, дори и от друго да сме били ядосани, все сме намирали сили в себе си да се обърнем и да гушнем малкото мишле. И да го гушкаме, докато се успокои и спре да плаче, да хълца и да се дави. Защото децата трябва да се гушкат, а не трябва да хълцат и да се давят.

Възмутих се публично, но не отидох да се скарам на родителите, защото не е моя работа, а е тяхна – те трябва да оправят нещата и едно каране ще вкара само още тормоз за детето. Не отидох и да гушна детето, защото също не е моя работа – то иска неговите си хора, не го интересува какви са и защо са го наказали за някакви си пуканки, иска да го гушкат те, а не непознати – и така трябва да бъде. Но се възмутих, отчаях и натъжих – това поне можех да направя.

Децата трябва да се гушкат. Дори и без причина, а ако има причина – да се гушкат десет пъти повече. Децата трябва да се гушкат, и да бъдат държани гушнати, докато те сами не се отдръпнат, защото само те знаят колко дълго имат нужда да ги гушнете, а не вие. Възрастните хора много-много не разбират от гушкане, затова най-важното е, че гушкането е за детето, не за нас – така че толкова дълго, колкото то прецени.

И ако го наказвате така, какво ще спечелите? Мислите си, че ще стане по-спокоен, по-послушен и друг път няма да ви иска пуканките, които сте решили да не му давате? Лъжете се жестоко! Единственото, което ще спечелите, е комплексиран младеж, който не знае защо е толкова объркан в чувствата си, може би защото не помни как са го оставяли да плаче, но със сигурност усеща липсата на гушкането и успокояването. Точно тези пъти, когато е имал истинска нужда, а вместо това е получавал опити за дресировка. Какво ще спечели детето, освен всякакви комплекси за изоставяне? Едва ли ще разбере, че майка му и баща му са тъпи задници, които не са били дорасли да гледат деца. Може би ще види поколенческата логика, когато дядо му разкаже как той е правил същото и когато се усети, че самият той прави същото със своите си деца. Може би ако се усети, няма да е късно да скъса връзката, да се обърне и да гушне детето си, да го успокои и да му повтори десет пъти, че мама и тати са тук и разбира се, че няма да го оставят сам в парка, а даже ще седнат на пейка до люлките и ще му купят пуканки…

Изчаках, докато детето се скри от погледа ми – все така ревящо и протегнало ръка. Вървеше след тях, а те вече бяха свърнали към странична алея към подлеза.

Трябва да гушкаме децата, те са за това. И трябва да им даваме пуканки, сладолед, изобщо за каквото лакомство си мечтаят. Техните мечти за лакомства са малки и евтини за нас, но за тях безценни. Е, ако не искат да ги носим на ръце, защото гоненицата е по-важна, разбира се, че не трябва да ги гушкаме излишно. Но колко и кога – само и винаги те решават, не ние. И затова ни се карат, когато сгрешим – а вие какво си мислехте, че е реването?…

Париж, ден и нощ

Разходка край реката... а, каква е тая кула?...

Разходка край реката… а, каква е тая кула?…

Има в света един специален град, в който както си вървиш и си снимаш нещо, един леко досаден великан, един клоун, дето хем си е в реда на нещата, хем принципно погледнато съвсем, ама съвсем не си е на мястото, та тази несръчна кула все се навира в снимките на хората.

Снимаш сграда – хоп кула, снимаш хора – хоп кула, снимаш си край кея Бранли и хоп – кула…

Сега виждам, че до кея там има един нов музей на изкуството и цивилизациите на далечни земи, изглежда е много интересно, но ще бъде записано най-отдолу в списъка и съответно отива в графа “някога, когато…”

А тази кула е много по-банална, много по-ширпотребна и с много повече китайци със смартфони и японци с фотоапарати из парка край нея. Но и много по-яка, нали, а и много по-страшна за слизане от човек със страх от височини.

Не е тих бял Дунав и да, наистина, играят мач

Не е тих бял Дунав и да, наистина, играят мач

Но за всички тия неща – друг път и от вкъщи. Засега – само отговор на въпроса какво правиш, когато една кула все ти се пречка в снимките – ами много просто, качваш се на нея и тя изчезва, досущ като магарето на Настрадин.

За пръв път ни е и на всичкото отгоре хванахме местен грип, та имаме минус десет точки към издържливост. Е, пак издържаме, но то е заради плюс стоте точки мана и още толкова инат, колко точно няма да кажа, пък!

Смятаме и да се баладираме по авенюто – както се падне, или в слънце, или в дъжд, пък ако се доредим за големия музей – доредим. Да ви кажа, кроасан с масло наистина си е събитие, особено с чаша кафе. Но пък пържените им картофи хич не могат да се мерят с белгийските – и нека флеймът започне сега.

Дванадесет години по-късно

Този блог е вече на 12 години, догодина става тийнейджър… ако беше човек, де. Ако беше, щях да се грижа повече за него, а сега съм го позабутал в ъгъла в очакване на по-добри времена, с повече свободно време и си повтарям, че е временно. Но дори и в последните две-три години да не пиша колкото преди, дванайсет години за личен сайт си е доста.

Изминаха едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет такива писания. И пак моят си блог е моето място, което отварям често, нищо че напоследък не успявам да пиша често. И пак си пожелавам през следващата му година да го отварям по-често за писане. То така започна, заради писането и писането помагаше. Днес не пречи, напротив, просто аз нямам сили, защото се тревожа за други неща. Не трябва да се тревожа, животът е хубав, а и както друг път на тази годишнина, наближава пролет.

През тази изминала година се случиха доста неща. Дъщеря ни Рая расте и дивее, тича навсякъде и командва всички. Вече лека-полека започват да сформират бойна група заедно със Светли и Оги, кой знае какви бели ни чакат в бъдеще. Все още не говори, но разбира всичко и е голяма актриса. Общува си съвсем пълноценно с възгласи, гримаси, накланяния на глава “не ми ли вярваш, нали ти казвам, че дистанционното е под чинията” и сочения с пръст “този батко да иде там, онзи там, а ти можеш да продължиш да ми даваш спагети”. Искам да я снимам повече, преди да е проговорила, но е скрила някъде последната празна miniDV касетка и го караме на телефонни клипове. А пък телефоните са нейната специалност – всички трябва да й бъдат дадени, за да натиска и размества неща вътре из екрана и от време на време да си ги слага на ухото “ало, кой звъни”. Другата любимост са компютрите – най-важната помощ за тати е да идем до него край бюрото, да го накараме да ни гушне, за да сме по-близо до компютърните неща и да му избутаме ръцете “ти ме остави сега, и аз мога да мърдам мишката и да цъкам, виж колко хубаво ми се получава и с клавиатурата”. Ако не ни слушат, веднага се разсърдваме и отчаяно опираме глава на някоя стена, хълцайки в отчаян плач – винаги действа и винаги веднага пак ни слушат.

Все си спомням лятото, когато съм уморен в тоя студ сега – не беше кой знае какъв круиз, но като за нас беше супер. Ходихме с колата (да, Рошко, същият стар Ровър) до “Журналист” в Златните, онзи същия хотел в Слънчев и “Замъка” в Пампорово. Ако можеше да комбинираме повечето от нещата в първия (без плажа), плажа във втория и планината и квартирата в третия, щеше да е върхът. Но и така си беше добре. На първото море Рая започна да щъпурка постоянно, водена от пръстче на приведен родител край нея, но това е подробност. Може би за първи път с деца на море ни е толкова спокойно, уредено и почти свободно – можеш да кажеш на детето “иди до стаята, аз ще те чакам тук” и вместо да ходиш навсякъде с децата, просто да си останеш още малко на пейката с чаша в ръка, докато то се върне с взетите плажни неща. Учихме ги да плуват в басейна и се разхождахме в дървесната градина наоколо, обсъждайки ботаниката.

На Слънчев пък само плажът си е класика, иначе пак е ужасна гмеж. Но пък ги учехме да плуват в морето. Светко имаше взета маска с шнорхел. “Ау, има много раци по дъното, бързи и опасни!” Там е един от плажовете, където се уморяваш, докато стигнеш нормална дълбочина и после се уморяваш, докато излизаш. В Ахтопол също е така. Готино, само да нямаше толкова много истеричен народ наоколо. Последния ден пък аз след плуване по-навътре, когато се връщах към претъпкания бряг, “хванах” с крака си една изгубена детска маска – и така и Оги имаше вече оборудване, непредвидено.

Пампорово мина под знака на разходки, паления на камината вечер (защото така ни харесва и защото децата се влюбиха в нея, не за отопление) и тестове на квадрокоптера в близките полянки в посока вр. Снежанка. Този път не се обадих на никого по пътя и там, защото бях много зает с почиване със семейството. Бележка: за следващото пътуване да взема повече батерийки, че тези резервните, които дойдоха от китайския сайт, са хем друг размер и трябваше да ги закрепяме с ластик отвън, хем сдадоха багажа и след няколко заряда се издуха.

Най-важното в тия пътувания и това, което най-много ги прави “почивки” за нас е, че храната е готова и ни чака да я изядем, разнообразна е и децата могат да избират, а не да се цупят и накрая никой не ни кара да мием чинии и да пазаруваме за утре.

Много наши приятели не го разбират това и като им разказвахме, кимаха с глава “е, да, ама то ви е било пренаселено, виж друго щеше да е, ако бяхте на еди-кое си диво място, където нямате никакви градски удобства и си готвите сами, ама с истински свежи продукти и, хм, така е по-добре”. Не, не е по-добре. По-добре е, ако нямате деца. Или ако нямате три деца. Или евентуално имате три, но са някакви нетипично кротки деца, които не ви се качват на главата, а си умират да помагат с чиниите и подреждането. Или може би сте на успокоителни – нищо лошо, даже май е добре идея.

Това ми напомня на нещо, което беше минало през социалните мрежи по-рано миналата година – колко било много по-полезно да се мият чиниите на ръка, защото така оставала част от мазнината и това помагало да се развива имунитетът. И затова не било полезно да се ползват миялни машини, а трябвало да се радват хората, когато имали възможност да мият на ръка. Мдааа, и един мармот го завива в станиол… докато ние се затрупваме с мръсни чинии и миенето им за 5 човека вкъщи си е предизвикателство, което организираме и разпределяме, някои ме убеждават колко лоши били миялните! Аз искам миялна не за да си унищожавам имунитета, а защото искам да мие чиниите – и без това в казармата съм мил предостатъчно.

Конкретно тук проблемът е, че сме под наем и на практика няма място за миялна машина. А цялостна реорганизация на кухнята нито имам сили, нито желание, нито пък излишни средства, за да я започна. Но всичко това и да го обяснявам на хората, които четат само “био” и “диви” сайтове, няма да ме разберат. Хипстърска му работа… това не мина ли демоде вече?…

Най-голямата промяна при мен от предната година е, че напуснах работа и започнах своя фирма. Беше много трудно решение, всъщност продължава да е трудно всеки месец, с всякакви предизвикателства, но засега успявам да се справям някак. Имам много идеи и проекти за тази година, дано поне с някои от тях успея.

Говорих за първи път на OpenFest, след като години наред се чудех дали да не се обадя за лекция, сега решението да разкажа за това, над което работя, дойде естествено. Конференцията беше супер, видях много хора от предишните линукски времена – повечето за много кратко, но пак си беше супер да видиш познати физиономии и да си се усмихнете “а ти как си, ами горе-долу”. Трябва повече да се виждам с тия хора, това е една от чергите ми все пак. Другата, тази от студентството вече съвсем се е прокъсала, трябва да се обадя и на тях. Всъщност част от състудентите ми се занимават именно с ИТ, така че има и допирни точки. А на лекцията ми за видеоконференциите трябва да има запис, но май още не е качен – ще пиша отделно, като се появи. Мисля, че се справих горе-долу добре… като за първи път говорене пред публика – след академичните времена не съм говорил пред публика, а пък за ИТ досега изобщо не бях. Сбърках на едно-две места, например нарекох Apache лиценза “апачи пъблик лиценз”, а то такъв няма… Срам за човек, който е писал дипломна работа за свободните софтуерни лицензи!… Явно съм го объркал в бързината с APL, което си е съвсем друго нещо. Но надявам се да е простено, като за първи път.

Предизвикателствата за новата година ще са да издържа до лятото и до почивката, която надявам се да успеем да си направим. Искам да съм някъде и да не водя кореспонденция с клиенти и евентуални клиенти – но сигурно няма как да стане, така че поне морето и планината трябва да компенсират и заредят.

За малко да забравя, а то е важно – през 2015г. най-накрая си взех капитанско свидетелство. Вече съм “водач на кораб до 40 бруто тона”, но вие може да ми викате “шкипер” или “капитане” :)

Историята е много дълга и назад стига до началните класове, когато четях всякакви морски книжки, гледах чертежи на клипери и ходех на корабомоделизъм. Веднъж минах покрай една обява за набиране на екипаж на “Калиакра”, летен лагер за момчета. Е, не отидох, но мечтата си остана. Сега, четвърт век и повече и един куп книги за ветроходство по-късно съм официално готов да започна да трупам опит.

Трябват ми поне едно-две обучителни плавания по море, после малки яхти има доста и то на доста ниски цени. Макар че там като се започне, няма евтино, все си е някакъв разход. Жалко, че хем имаме голяма морска граница – до неотдавна сме имали и на Бяло море – хем не сме точно морска нация. В Холандия или Англия да имаш лодка е почти ежедневна подробност и даже малките не ги регистрират, а тук е огромно бюрократично бреме. Там из големите марини редовно има “безплатни яхти” – някоя изоставена само заема място, няма кой да й плаща таксите и собственикът на марината казва “ако дойдеш да я вземеш и махнеш, за да мога да давам под наем мястото й, ти я давам без пари”. Или пък за няколкостотин пари, ако е някаква по-запазена или има интерес. А тук не само че няма лодки, не само че се смята за някакъв неземен лукс, ами и няма достатъчно пристанища. Има само няколко, има и някои стари, които са затлачени, изобщо безхаберие. После защо гърците били толкова напред с туризма – ами защото си правят сметката и се грижат за хората, които ще оставят някой лев. А не като у нас – дай да откраднем, пък след мен потоп.

Затова толкова много нашенци си държат яхтите в Гърция. Тук като казвам яхта говоря за девет-десет метра ветроходна лодка, не за някаква триетажна луксозна моторница на милионер – каквато е масово представата на хората, като чуят за яхти. Но пък Черно море си е истинско море, с истински вълни. Абе където и да е, само да може да се плава. А тук го смятат всички за екзотика. Ще видим, добре е децата да поплават, докато са малки, но пък трябва и да се изкарат пари.

Ех, аз като не пиша, не пиша, а пък… Да завърша с нещо готино – и двете ни момчета се занимават с музика, Оги в музикалното с виолончело, а Светко с мен с китара. Краси си припомня пианото на една детска йоника. И тези дни Оги ми каза “не се притеснявай, да знаеш, че ти пак можеш да си направиш рок група – ще е с нас и пак ще се казва Лунните вълци, но ще е с китари, пиано и чело”. Трябва някой ден да питам другите от старата група. Или по-добре, трябва да се видим някъде заедно – е, без Милен, който вече не е сред нас. Гери е по морето и не съм я виждал от сватбата им, Сашо все пътува по чужбина, а Дикс когато го срещам по детски рождени дни не говори за група. Нищо, приятели, наздраве!

Проблеми с коментарите

Миналата седмица разбрах за проблем със сайта ми, който е спирал всички нови коментари. Било е някъде най-много за две седмици, а и аз през това време не съм писал нищо ново, но все пак на всички, на които са били така спрени коментарите към стари публикации – моите извинения. Поне двама човека са се опитали да пишат под статиите и са улучили въпросния бъг.

Всичко идва от желанието да оставя блога си колкото може повече на самотек, откъм техническата страна. За да мога когато имам време, да се съсредоточавам върху съдържанието, а не да ровя файлове на сървъра и тем подобни иначе интересни занимания. Една анти-спам защита се е сритала с друга такава и са се неутрализирали в такава супер-защита, че нищо не е било пропускано. Моя грешка. Навремето хаквах из blosxom и това не ми пречеше да пиша и статии. Та кой има нужда от прекалена автоматизация, това си е направо покана за alien invasion – справка някой от последните ви sci-fi филми.

Иначе, добре съм. Тъкмо мислех да пиша тия дни за други неща, та ще ги оставя другите неща за другия път. Линдеас напредва бавно, но надявам се стабилно. Трудно е, може би и защото или децата станаха истински викинги, или нашите прагове с Краси са се снижили след лятната почивка много. Викат викингите, а на мен нещо май се оказа, че очилата не са ми били точни, което си е бая притеснително… ще разказвам.