Tag Archives: Sofia University

Спомени на един студент

20 години след 10 януари 1997г. Изпращам поздрави на всички приятели и познати от онова време и онези протести. Аз бях тъкмо излязъл от родната казарма, почти всички наоколо бяха студенти, сега започваха или щяха да станат наскоро. Имахме много мечти и надежди за промяна и тръпнехме от ентусиазма, че самите ние сме част от тази промяна, нещо повече – че точно ние сме промяната и без нас няма да може да се случи нищо.

Помня шествия в София, помня барикади в Дупница, помня много, много и дълги разговори с колеги на всякакви теми, най-вече социални, политически, после за музика, филми, изкуство. Дългите дни из кафенетата на Университета, прави на групички около вратите на аудиториите между лекциите или в дупките, отново и пак разговори и спорове – с на практика първите ми истински приятели, тези от студентството, толкова много на брой и толкова наведнъж. Е, имам няколко мои хора от казармата, но войската е друго нещо, различно.

Помня коридорите на СУ, в които постоянно се стелеше цигарен дим… е, това е от неприятните неща, но си беше така, пушеше се на абсолютно всеки ъгъл, а понякога дори и на минаване през коридора на ректората.

После помня и вечерите с купони някъде у някого – или в квартира, или дом, повечето пъти с повод, понякога и без. И пак разговори за какво ли не, музика, а пък когато съвсем ни доскучае или пък в някоя уморена сутрин между две лекции в Яйцето – игра на асоциации.

Някои участваха по-активно, по-официално, други бяха критични, но почти всички “държахме фронта”.

Помня как Ийори направи плакат “Не на черве(н)ите, които изядоха България”, на който “червеите” беше написано с червейчета. Беше един от малкото изпипани плакати, но той си е художник – съответно днес отдавна дизайнер. Според Живко това с червеите беше кофти и агресивно, но пък Цочо Бояджиев каза, че му харесва. Другият Живко пък скоро след това замина да учи в Германия. Видях го последно след две години, когато едно лято работихме с Дикс като хамали на летището. Тръгнахме да си говорим край вратата на летищен автобус, когато някакъв тъпанар от охраната ми се развика с пяна на уста, за малко да му скоча, но Дикс ме спря.

Венци тръгна да прави плакати също, но не му достигаше времето, казваше, че за добра карикатура трябва малко време, но много вдъхновение и късмет. После рисуваше за “Стършел” и щяхте всички да знаете за него, ако не ни беше напуснал без време. Но тогава беше навсякъде с нас, а и сега го носим, всеки по своему.

Помня Юнуз и Шази, които възприемахме като нашето отражение в големите политики на студентските съвети и цялата сериозна работа по организиране на всякакви неща. Сериозни хора, ние се разкарваме из улиците и хулиганстваме, а те правят от разнопосочните ни мечти проекти за бъдещето. Особено Юнуз кипеше от идеи за всичко и винаги беше готов да обсъжда и спори с всеки по теми, най-странни за външните на компанията ни.

И Вера, която на едно шествие, което започна с пърформанс от студентите актьори, с едни пижами и будилници, на минаване покрай телевизионните репортери, качили се на стълбите на библиотеката, взе една кърпа и се направи че забърсва камерата на един оператор. Онзи май нещо се смръщи и възнегодува, ние се смяхме, а вечерта в “Панорама” Гарелов показа кадъра на въпросния оператор и многозначително рече, че това момиче е измило очите на българската журналистика, за да прогледне.

На един концерт пред катедралата търсихме Дикс. Имаше голям митинг, беше късно и всъщност вече щеше да почва голям концерт. Вили Кавалджиев беше водещ, това се сещам. Бяхме се събрали малка група уморени колеги и си търсехме приятелите, за да се съберем някъде на купон и пак да приказваме, пеем, слушаме музика и подобни все важни за уморения протестиращ неща. Трябва да напомня, че тогава нямаше мобилни телефони, сещате се, нали… и ако хора се събират, те трябваше да се търсят и да се уговарят, за да се озоват на едно място по едно време. Та не знам как, но решихме да търсим Дикс, защото други приятели смятахме че трябва да са с него, понеже той си беше такъв – завихрящ хора около себе си – ако намерим него, сме намерили и другите. Обикаляхме тълпата в площада, но то много народ, вече е тъмно и може да се разпръснем и ние – трудна работа. Не помня как го решихме, но трябваше да обявим от сцената. Не знам как се опря до мен, може би всички други са се дръпнали, но на мен се падна честта. И така, значи аз с черно кожено пардесю, отдолу с разкопчана вълнена риза червено каре, с черно поло и черни дънки, кубинки и въздълга коса пробивам път през охраната. Имах някакви значки на ревера, не помня какви, нещо “студентско”, та ме пропускаха и съвсем искрено казах на всички, че съм от еди-кои си и трябва за нещо важно да говоря с Вили. А, сетих се – май им казвах, че съм от “Лунните вълци” – името на групата ни… щото нали са колеги музиканти… кой знае какво са с мислели.

Все едно, накрая след няколко дни Дикс ми разправя, как той си бил вкъщи тогава, но на митинга имало негови познати, които после притеснени му казали, че са го търсили. Аз се бях опитвал да помоля някои от музикантите (до политици кой ще ме пусне с това хайлашко облекло) да каже кого търсим, но ми отказваха. А то Вили Кавалджиев по средата на концерта да спре за важно съобщение и да каже, че е много важно нашият Делян да се яви, защото го търсят по спешен въпрос… Кой знае какво са си помислили тези от притеснените му познати, които са си спомняли повече неща от тоталитарните години… И даже няколко пъти повторили съобщението от сцената. А през това време ние вече или сме били някъде, или сме се били разпръснали.

Помня и много, много други събития и хора. Няма да е честно да се опитвам да изброявам, защото все ще пропускам. Важното е, че преди 20 години имахме много надежди и много силна решителност “да оправим нещата”. Имахме някакво общо усещане, че “историята е с нас” – да, знам, точно историята ни учи, че това е измамно чувство, но го имахме и то ни зареждаше. Сещам се как малко по-късно, на 2 февруари на излизане от двора на университета видях как Фъки се качва на някаква тротоарна саксия с обърнато знаме в ръка — помните, че тогава знамената ги обръщахме, нали — и започва да го вее и да крещи с всичка сила “втори февруари, ден на бесепе!” Всички реагираха веднага – беше едновременно толкова нахално и толкова вярно, толкова на място… като нещо предопределено.

Сега, 20 години по-късно в политически план хем всичко се промени, хем си е същото. И все пак, ако нещо успяхме да извоюваме тогава, напук на всички задкулисни договорки на партиите, напук на тези, които не харесваха движението на студентите, дори напук на тези, които искрено ни подкрепяха, когато се врязвахме в поредния митинг, идващи от шествие, подскачащи и скандирайки “ние сме студентите, нас не ни е страх!” – та ако има нещо, което беше извоювано тогава и което успя да “натрупа промяна” около себе си, то е станалото по-късно членство на България в ЕС и НАТО. Хич не се хваля и хич не надценявам всички нас тогава, но в историята има неща, около които събитията се завъртат, както е с кристалните зародиши. Имаше доста зародиши на тези промени, но съм сигурен, че студентските шествия и ако щете дори събирането на много млади хора заедно и обсъждането на много и различни теми – това определено беше един от тези зародиши. И само това да е, стига.

А аз – аз получих много приятели, които винаги ценя, дори и да не им досаждам всеки ден, като им го казвам. Е, поне веднъж на 20 години става, нали – “да сте живи приятели, и бог да ви пази”! Някои вече не са сред нас, но и тях ги носим в спомените си.

20 години колеги

Преди точно 20 години едни хора се събраха да учат философия. Да я “следват”. Различни, с различни интереси, убеждения и приоритети, никога на едно мнение, но винаги готови да поспорят с колегите си – я за Хегел, я за Горгий или пък Декарт. Събирани и разделяни в различни компании, харесващи различни преподаватели, но накрая все заедно на кафе в Яйцето или на купони.

Когато ни подхвърляха “и какво ще работите с тая философия”, се смеехме и казвахме “как какви – президенти”, че той президентът нали беше от “нашите”. И сега работим какво ли не – от учители, през журналисти и програмисти до предприемачи. Важното е, че сме готини.

Честити 20 години, откакто се събрахме, колеги! :)

Разхвърляно 07

Как да не е разхвърляно — дълго пред-рожденно смъцъфърцване и съвсем мъничък, но приятен импровизиран празник с няколко приятеля, дошли на гости за час-два след работа. Преди десетина дни пък започнах да пиша текстове срещу заплащане, в това поне нали би трябвало да съм добър, нали съм учил все неща, свързани с разбирането и изработването на текст. Малко след това получих и първите си парички от това. Засега съвсем мъничко на брой в сравнение с нормалното щатно офисно заплащане, но в крайна сметка всичко опира до постоянство, интерес и развитие. Един вид първи ми подарък за рождения ден, който сам си направих. Да вляза в ритъм още малко и може да пиша и другаде. Да се надяваме, и в моите сайтове.

Празнувания

На рожден ден дойдоха Мила с малка Дени и Дени и Андрей. Не очаквах, всъщност не, очаквах и това беше проблемът. Цял ден се тормозих и се притеснявах, че ще има купон, макар и малък. Не можах да се отпусна, а мразя така. Все пак когато дойдоха едни весели и се разприказвахме за наши си глупости, веднага ми стана приятно. Следващия ден пък скитах из кръчмите с Иван и Павел, за това сега хич не ми се припомня даже. Исках да ида на BarCamp-а, организиран от Богомил и да пия една бира с други като мен изкушени от новия днешен уеб, но не успях да стигна. Не че съм се прибрал, то пиенето с Павката е олимпийска дисциплина — въпрос на чест и изтощително. Сърдит съм, че трябваше да остана, не ми харесва и не бяха такива чак сбирките ни като студенти — но какво пък, рожден ден ми е, приблизително веднъж в годината е. Обадиха ми се приятели, докато съм бил навън е дошъл и Сашо. Много исках да видя нашия дръмър, пък и той чака в близките дни дете, а не съм го виждал от зимата май. И семейството на брат ми дойде, но на следващия ден, когато си бях вкъщи и беше много весело. Малките за първи път видяха Светли и го гушкаха постоянно и двамата. Той ги гледаше леко учуден и с безмерен интерес, но на моменти му писваше и… пискваше :)

SCO и Microsoft

Две хубави новини — SCO фалират, а Microsoft ги ощипа европата с половин милиард в зелено. Накратко, след няколкогодишно увъртане и от двете страни, най-накрая европейските съдии са решили, че M$ провеждат нечестно конкурентната си политика. Преди по едно време беше проблемът в интегрирането на уеб-четец към операционната система, сега пък е нещо с програмата им за филми. Или там какъвто боклукец е “медиа плеярът”. Не ползвам такива неща и не ща да зная. Не ми е интересно и самото решение — то бива, бива ама толкова време да се бавят и да оставят явен монополист да си разиграва коня… Нещо повече, това сега е поредното вдигане на медиен шум около Майкрософт. И кой печели от него? Хайде да познаем! Всички журналисти се надпреварват да казват, че “тях Майкрософт бълха ги ухапала” и че официалните годишни приходи на фирмата били почти 50 млрд. долара. Милиарда, годишно! Четири години ги чакаха, и накрая ги глобиха с половин милиард. И половината новини са за това. Е, честито! Както каза Николай Манчев тия дни, това си е начинът да си купиш монопол.

А SCO са вече не смешни, а направо жалки. Преди уикенда адвокатите им казаха, че ще “се възползват от процедурата” за обявяване на банкрупт. Днес пък стана ясно, че вече наемали счетоводители на час, понеже през уикенда половината им счетоводен персонал бил или напуснал, или уволнен поради недостиг на средства. Двама от напусналите счетоводители били известни в бранша и със стаж в SCO над десет години. И всичко това само за да се оформят документите за фалита. Който не знае кои са SCO, да провери. Много показателен пример. Тогава Novell им посочи среден пръст и заслужено ги изрита настрани. Днес същите Новел правят малки смели глупости, ще видим докъде ще стигнат. Най-прясната е увъртането им около подкрепата за бързата процедура по приемане на измисления офисен стандарт на Майкрософт OOXML. С подкрепата си за OOXML още от миналата година Novell “издърпа” силово от другата страна няколко дистрибуции на GNU/Linux, като TurboLinux, Xandros, своята си SuSE и най-показно Linspire. Сключи и сделки за патентни споразумения с Microsoft. Упорства да направи лошо впечатление и с подкрепата на Mono, при която се набляга не на това, че се пише по-лесно на него, а че приложенията са преносими платформено. Последната “междуплатформена” заигравка на Novell се нарича Moonlight. Но тя е съвсем нова инициатива.

Аз лично чакам кой ще е следващият в редичката на Microsoft и SCO. Малко ми е неприятно, че Мигел де Икаса е все в центъра на стратегиите на Новел откъм техничарската им страна. Напоследък друга фигура ме интригува все повече — Марк Шатълуърт на Ubuntu. Ще пиша отделно за него.

Велосипедът

Колелото ми стои почти цяло лято прибрано в коридора. Последно излизах с него преди няколко месеца, и то инцидентно. Работенето вкъщи на свободна практика има и негативите си — преди ходех на работа с велосипед, а сега като излизам рядко и то за срещи с приятели, колелото все е неудобно. Няма паркинги за колела, не мога да си го оставя пред заведението и да не се тревожа кой и кога ще го открадне или повреди. Автомобилите са навсякъде, но в часовете за ходене на работа са някак по-малко, тоест всичките са в движение и човек може да кара покрай бордюра или върху тротоара. А когато аз излизам сега, след работното време на приятелите ми, всичко е фрашкано с паркирани автомобили. Не зная кой ще е следващият кмет на София, а и не ме интересува, нито ще гласувам. Но и да не гласувам, и да не ме интересуват полит-игрите им, все пак имам интереси и изисквания към града. Не е приемливо да има толкова много автомобили из улиците и тротоарите. Не ми е работа да решавам как да оправят проблема, но трябва да го оправят. Заплата получават, да им се не види и търтеите…

Ден-ден

Мина годинка от последния ми рожден ден. Крайно време беше, след купищата трудности и тревоги, засипващи ме последните месеци ако има “сатурнова” дупка да взема да се маха вече. :) Миналата година си пожелах доста неща, и доста от тях си се случваха. Може би най-трудно ми е със спокойствието, увереността и справянето, за които говорех тогава. Но тъкмо сега имам възможност да си пожелая пак. :)

От предишния път смених две работни места. Когато тогава писах, вече бях админ при данъчните, но няколко месеца след това се разкарах, защото не мога да си харча кариерата, докато гледам шефове, които са некадърни по онзи особен за държавните служби начин. Знаете или се досещате поне — едно такова отношение “абе ще видим, ще избутаме някак, не е важно качеството и инвенциите, а е важно да сме незабележими пред по-горните началници и да минаваме метър, пък ако има някаква далавера или “усвояване на средства”, още по-добре”. После работих в CNSys, където всички колеги, и момчетата от моя отдел и съседните, и шефовете ми бяха готини. Там видях пример за обратното нещо — качество, успеваемост в срокове и постоянно търсене на нови неща за учене. Макар средата да ми допадна много, не можах да издържа на темпото, може би най-вече защото работата ми не беше пряко свързана с GNU/Linux и свободен софтуер. А моят интерес към ИТ се базира точно на свободния софтуер. И колкото и интересна област да е ITIL и управление на ИТ, не издържах чисто физически и предпочетох да кажа това на фирмата, вместо да “кретам” и на практика така да залъгвам доверието в мен.

Всичко това са малки подробности пред раждането на сина ми Светлин. Няколко месеца след като бях излязъл отново на свободна практика като уеб-разработчик и линукс-сисадмин изпитах радостите и тревогите около него. С Краси имахме трудни дни, седмици и дори месеци. Майчината тежест е по-голяма, естествено, но и аз се опитвах да помагам поне в отнемане на тревоги и помагане вкъщи. Преминахме през ходения по лекари, пътувания из страната, после плачове от болки от колики и други, захранвания, будения през нощта и следене дали Светли изяжда колкото трябва. Всеки път с почти последните си пари взимах разни извънредни бебешорски аксесоари — я нови биберони, а стерилизатор, друг вид мляко или пък помпа или пелени. Всичко, въпреки тревогите ни си е наред и бебо ни радва всеки ден.

Не успявам да се видя с повечко приятели, поне не толкова често, колкото ми се иска. Някои хора срещам, с други все се разминавам. Стана като някаква равносметка, а изобщо не исках такава. Може би това, че имам проекти и идеи за работа, които напредват много бавно ме кара да съм така изнервено подробен. Защото в това напредване залагам много.

Какво искам ли? Искам хората, на които държа, да са щастливи и това да ме прави и мен щастлив. Да съм по-уверен в успешността на нещата, които правя и за това да имам опората на видими и стабилни стъпки в развитието. Да не се шашкам много и когато тръгна да пиша за рожден ден, да не бъбря така подробно, както днес. :) И догодина да се усмихна само и това да е много по-успокояващо и ценно от думите и пожеланията. Пожелавам си го. :)

Арти коте, честит ден-ден и на теб! Честит и на мен!

Дипломната ми работа. Версия първа.

Преди малко повече от година се дипломирах. С тема “Онтология на авторските права в Интернет” към катедра “Философия” на Философския факултет на СУ. Най-накрая защитих тезата, след като крайният текст дълго се отлагаше и дори веднъж ме скъсаха. Крайният текст е от декември 2005г. – тогава свършваше срокът за предаване на дипломните текстове за зимна сесия.

Самата защита протече публично на 6 февруари 2006г. Оценката от защитата е “много добър” 5. Комисията беше в състав: председател проф. Валери Динев (който беше и в предишната ми комисия) и членове доц. Пламен Макариев и доц. Красимир Делчев. Рецензент на текста беше гл. ас. Цветина Рачева. Научният ми ръководител – проф. Александър Андонов.

Тук публикувам текста на дипломната ми работа “Онтология на авторските права в Интернет” във формат Portable Document Format (.pdf). Файловете не са изцяло форматирани подходящо, но трябва да публикувам поне първа версия, за да имам основа за пооправяне. А и нали знаете, “release early, release often” :)

—-

Ясен Праматаров – “Онтология на авторските права в Интернет“, дипломна работа (pdf)

Ясен Праматаров – резюме на дипломната работа (pdf)

И двата текста публикувам според условията на лиценза CC-BY (Creative Commons “Признание”). Срокът на лиценза започва да тече от датата на тази публикация, 23 март 2007г. Можете свободно да използвате части или целия текст, като задължително споменавате авторството. Може да се използва заедно с името ми и този сайт (yasen.lindeas.com) за указване като източник.

—-

Смятам да проверя обстойно за грешки и да публикувам по-удобни за четене и преработка версии във формати Open Document Text (.odt) и HTML (.html).

Този текст е започнат някъде през 2001г., когато много малко се говореше в българското интернет-пространство за авторски права и за проблемите с тях. От тогава до днес много и ценни неща се изписаха, самата мрежа се разви по нови начини, появиха се и у нас блоговете и много хора започнаха да публикуват съдържание с отказ от някои права или под свободни лицензи.

“Онтология на авторските права в Интернет” може на места да има фактологични неточности, или пък да открива проблеми, за които в последно време вече е говорено много. Затова имайте предвид, че от една страна текстът е започнат преди време и носи някакво вътрешно наследство. И от друга страна – това е философско изследване и пълната технологична коректност не е негова цел.

Очаквайте новата верися на html и odt когато я подготвя. Приятно четене.