Tag Archives: house

2017-та

Една стара година, за която не ми се пише дълго. Като цяло гадна година, с няколко много готини проблясъка, но тях ние сами си ги направихме, на мускули и с лишения, даже някак напук на всичко. Имаше готини неща, като пренасяне и рождени дни, за тях писах. Но иначе гадна година.

Пак концерти пропуснах, макар много да се навивах да ида, накрая все нещо се случваше и не видях нито Аксепт, нито Хелоуин. И за първи път от дълги години бях в студиото на приятел с китара в ръка и… тотално се отчаях от себе си. Още гледам китарите в ъгъла и не знам кога ще ги взема пак. Въпреки че, както казва пък друг един приятел, свиренето е почти изцяло рутина и няма нищо магично в самото свирене. Важното е да си ентусиаст, както казва пък трети един приятел. Брей, ако не бяха разпръснати тия тримата из градове и държави, да ги бях събрал да правим банда направо…

Освен къщата и всички страхотни часове тук с децата ни, успяхме да обиколим остров Тасос. Приятно ми е, шкипер Ясен. Е, не посмях да съм сам и бяхме с баш шкипер, той се оказа на нашите години и на нашия акъл, та добре стана. Даже сме следвали по едно и също време, даже сме били заедно на спецкурса на Цочо, а и съм сигурен, че имаме общи компании от едно време. Е, не е от философския, но какво да се прави, никой не е съвършен. :)

В началото на годината баща ми влезе в болница за тежка сърдечна операция, от която на практика още не се е възстановил, а и прогнозите са неясни. Годината всъщност беше най-тежка не за мен, а за майка ми. Сигурно е била по-лека за брат ми. Не ми се пише повече.

Честита нова година, добре си ни дошла, добре си ни заварила! Да си опичаш акъла, надежди ти възлагаме!

Нова къща, нов късмет

Вчера бяхме на детски рожден ден и в разговорите все ме теглеше към една и съща тема – нова и важна за мен и Краси, но предполагам вече станала леко досадна за околните. Изведнъж ми просветна, че много малко хора знаят за голямата промяна вкъщи – даже може би хората, на които сме казали, се броят на пръсти. Та затова се поправям сега. :)

Вече втори месец сме в къща с двор.

Огромна промяна, която пожелавам на всички приятели, които като нас са изкушени от такова бягство от стреса на града. По адрес пак “София”, но иначе – не съвсем. Да, всички обичаме града, и аз съм градско чедо, но “градската” София днес все по-малко е за хора над 30 години и все по-малко е за малки деца.

Преди около две седмици успяхме да приключим с пренасянето – първо аз направих сигурно над десет курса с Дракончо (о, и за това трябва да ви разказвам, макар че вече колата за дълги пътувания е една година при нас) и с Рошко и накрая наехме камион за мебелите и по-тежките неща. Не можах да повярвам колко много, много и още по-много неща може да събере семейство с деца за 5 години под наем. Уж апартаментът на “Иван Асен” е мъничък сравнително, две стаи и хол с бокс, даже нямахме достъп до мазе или таван, а толкова много торби и кашони с книги, дрехи, рисунки, играчки и какво ли още не… Да кажеш, че всичко е нещо ценно или важно – не, просто се е “събрало” и “застояло” с годините. Трябва да се прави пролетно почистване, не може така – и напролет, и наесен. :)

Сега сме с двор, с мазе и таван, че и в двора с безкрайно много работа, но пък и с неща като компост и беседка, примерно. Светко полива лехата с домати (цъфнаха, но още не са вързали, късно ги посадихме), а Оги мете терасата и май повечко скита из махалата със съседчето Алекс, яде къпини и рита топка на улицата пред нас. И двамата с Краси имахме първите си бойни дворни рани – аз от ръждив сърп (биха ми против тетанус, няма грижи, тук има поликлиника със спешен център), а тя от битката с грамадни тръни и храсти. Тръните са почистени, но Краси е с превързан крак.

Имаме ужасно много работа по привеждане на всичко в ред, ремонтиране и обживяване, макар че къщата я взехме във вид, подходящ директно за нанасяне. Да, но се оказа, че в къща всяко нещо трябва да се пренареди, ремонтира, почисти и тъй нататък, а в същото време дворът постоянно подлежи на естествен процес на обрастване, подивяване и залесяване. Нищо лошо, нищо нередно, просто май леко се оправдавам защо още никого не сме посрещнали тук…

Имахме вече първите си семейни вечери в беседката с печени неща на жар и вече закусваме на терасата. Съседското куче (едно от тях, тук май всяка къща има поне по едно, ние все още удържаме фронта) идва и разучава всяка промяна в двора, Рая се запозна с мухите като вид и не ги хареса, сега всяко насекомо – летящо, пълзящо, каквото и да е, се нарича “нуха” и периодично се чува отнякъде пронизващ вик “нухи-и-и-и, има нухи-и-и-и”, който мобилизира цялото семейство да гони мухи, бръмбари, мравки, паячета… или просто да обяснява, че те са много добрички и че всъщност точно това е “муха-бебе” и е “много мила” – този номер засега минава и отново има мир и тишина, поне за известно време.

Аз работя под земята, както вече се похвалих. Предстои окабеляване, защото безжично е бавно за видео конференции. Иначе доставчикът, местна лан-ка, е по-бърз, но пък вече няколко пъти спира за по няколко часа. Това за хората явно не е проблем, но аз го ползвам за работа, та трябва да измисля някакъв резервен достъп. Нещо все не ми харесваха плановете на мобилните оператори, но за бекъп нещо минимално може би не е зле. Сега ползвам моя от телефона, ако е много спешно, но той е 500 MB на месец, което става за SSH, но е нищо, ако се наложи видео.

Имам и други технически задачки за решаване, но за мен това са интересни занимания. Например ще е идеално поле за развихряне на всякакви идеи за автоматизация и принтиране, ще влязат в употреба ардуинотата и датчиците, които вече остаряха две-три години в кутии за обувки. Трябва да измисля и схема за видеонаблюдение, дали готов DVR или нещо със ZoneMinder или Shinobi (между другото – приемам мнения и съвети). В гаража пък се надявам да започна нещо по темата електромобилност, макар че това може би ще почака.

На 38

Странен е светът на 38. Поне не е какъвто изглеждаше на 28, да не говорим пък на 18. И смятам, че за намаления ми ентусиазъм са виновни не годинките, а всички хора, които през въпросните годинки полагаха усилия да ме карат да гледам в определена посока и да ме вкарват в някакъв “път”. Много са и някои може би не се усещат, че го правят, но резултатът е, че все повече и повече се уморявам да живея своя си живот сред толкова много хора, които знаят как трябва да се живее. Но нищо – аз и моят приятел Рене Декарт ви благодарим – той знае защо, пък аз от благоприличие, че нали му се водя колега. Сериозно – не се хабете, защото ентусиазмът ми е ценен и ако го губя в безсмислени битки, няма да е за дълго.

Иначе рожденият ден беше хубав. Не събрах хора, но пък бях със семейството си. Не направих тържество, но направихме голяма разходка с колата, децата играха на катерушки на полянка на чист въздух и видяхме приятели. Не видяхме всички, както искахме, но дано в близките дни и седмици наваксаме. След цял ден обиколки и търчане, мъката беше за нас с Краси, когато дойде време за приспиване и всички нерви от това. Децата явно трябва или да не се преуморяват въобще, или да живеем в къща с двор и с тайфа съседчета, играещи в квартала, за да не е толкова извънредно преуморяването. И да не го приемат толкова болезнено всеки път. Да не е като рожден ден, не че рождените дни не са приятни, просто са веднъж на сума ти време.

Не зная дали да си пожелавам нещо. Не смея вече. Надявам се новата ми година да ни донесе къща, но пък с порастването на децата това желание става сложно – особено с ходенето на училище. Днес Светли беше на откриване на учебната година, втори клас момче, а като знам колко е трудно да си нов ученик, преместен в друго училище… Между другото, има родители в класа, които водят децата си от през девет квартала десети – например има от Дружба, има и от Драгалевци… Вариант е, но не знам колко лесно е да се кара всеки ден детето от далече до Яворов, после на обед и да се взима… Като не съм в офис, може би е възможно, просто не познавам хора така. Или може би знам един човек от Лозен, но не съм го виждал цяла вечност. В крайна сметка и това е нещо, което човек намира как да уреди и да организира – проблемът е в ентусиазма. А ентусиазмът, както ви казвам, и на теб както ти казвам, мило дневниче, намалява. Тази година съм с по-малко сили да скоча ей-сега и да се пренесем другаде, дори и да имаме възможност, отколкото сили имах миналата година. И намаляват, абе все едно се окопавам някак. Трябва да намеря път извън това въртене в кръг, може би това ще ми е задачката за следващата ми година – да намеря начин, да намеря сили и да се стегна. Или… да се отпусна, как беше оня майтап с българския и американския психолог… :)

Наздраве на всички и за много години! Да ви се връщат пожеланията! :)

Рушене, ремонти, строежи

Заглавието навява социален и даже политически отенък, но аз все още не съм се завърнал към този вид писане, далечен ми е още. Може би защото с годините все по-ясно виждам как общото и особено управленското рушене и строене не е никога еднозначно. Все има причина, която не виждаме, обяснение, което не знаем и последствия, за които не сме предупредени и за които няма да сме подготвени. Политиката е тайна игра и нашата роля винаги е само на запалянковци.

За разлика от това личното развитие мога да си го следя. Мога да поемам отговорности и да нося последствия. Най-малкото е така, защото просто ми се налага.

Преди месец някъде, малко преди да заминем на почивка, наблизо на Иван Асен II събориха една стара къща. Първо дойдоха с резачки и за нула време една сутрин накълцаха три огромни липи в двора, заедно с още две-три малки плодни и доста храсти. Дворът беше обрасъл отдавна и явно е чакал купувач и изрезвач от доста време, но пак си беше гадно. Децата се разстроиха, разстроих се и аз.

Дочу се наоколо, че щели да строят блок. Сви ми се сърцето – не за друго, не за нещо обществено или пък политическо, а чисто лично, както ще обясня. Наистина – изведнъж дойдоха с голям багер и голям камион и за два непълни дни сринаха и извозиха всичко. Къщата беше стара, да. И беше представител на едновремешната архитектура, да. Сигурно е било добре и да се запази заради културната ценност, да. Но какво говори културната ценност на нашего предприемача, дето не гледа дългосрочно развитие на средата и дългосрочни печалби, а иска “ей-сега, тука и на ръка няколко милиона, че да купя на децата беемвета и апартаменти”.

Така се мисли у нас, да. И в София, и в провинцията. И в градовете, и в курортите. Но не ми е за това мъката. Лично ми стана горчиво, а и децата се разстроиха. Викаха залепени за прозореца “ей, чупячи на къщи, какво правите?” и “тате, там чупят една къща!”. Знам, да. Беше си точно чупене – верижният багер се е качил като буболечка и с кофата захапва следващата част и стиска, мачка и троши.

Болно ми стана, защото аз нямам къща, защото не съм построил за семейството си. Не че някой друг руши нещо – въпросът е ние да си имаме, ние да си построим, ние да си подредим и да си подкастрим овошките. Но сме на квартира. Все още.

Ще построят пететажен блок, може би ще го направят да е в тон с околните сгради – а дано, ама надали – и ще продадат апартаменти на едни хора за едни пари, с които ще си купят беемвета. Лошо няма. Само дето аз нещо още спя.

И все рушат. Прах и шум, разруха и затруднения по време и накрая нищо чак толкова забележително като резултат. Скоро минах през Надежда – колко отчайващо зле изглежда може да оцени само човек, дето вече е излязъл оттам. Като отидохме в Троян – основен ремонт на улицата. В Надежда – основен ремонт на квартала и копаене за метрото. В Яворов – пренареждане на паветата и сега събаряне и изкоп. Искам да сме някъде, където няма да се разрушава и няма да се копае. Поне не толкова много. Искам да се строи или ремонтира, но да е наше. А така сега – ние къща нямаме, те къща “чупят”. Казах ви, че е лично…

2084

Малко след като писах за откраднатия ни акумулатор, са ограбили съседна гарсониера. Посред бял ден, по обяд, в неделя. Съседите наоколо не са чули нищичко. Не знам какво да мисля вече – вземам сериозно да се ядосвам на себе си, че преди години отказвах работа в чужбина. Каквото и да е, досега да бяхме ОК вече. Ядосвам се и че бавя мои проекти (или направо офисно работене), че да се изнесем в къща.

2004

Сам поставих триметров корниз. Сам пренесох скрин, две легла и голям фотьойл. Сам поставих контактите, приспособих с кабел мостче за нулата. Детската е почти готова – можеше и да измажа, боядисам и да залепя плочите на тавана, но ми е писнало от работа, която цапа… прекалено. ;) В тоя ред на мисли… като не върви с уеб-разработката и сисадминването, дали да не стана един майстор? Не, лоша идея.

2000

Цял ден днес търсих квартира в Герман и Панчарево, солидно подкрепен и окуражаван от приятели. Мила и Дени свършиха страхотна работа, обаждаха се на безброй телефони и питаха във всеки магазин. Имаше само една къща в Герман, но не е за нас – няма отопление, вътре е леко захабено, а и пътят е черен и кален. Пък и дворът е с техни лехи и едва ли би могъл да се ползва. Нямаше друго. Търсим. Дано има.

1441

Не се трае вече. Искам да се изнасям в къща в планината край София. Втръсна ми от селски номера “тоя виновен, оня виновен, дай да се караме всеки ден”. Искам къща с двор, гараж и мазе. И да си гледам живота, не да “съжителствам” в панелен коптор.
Плюс: Уволниха ме от работата, та може би най-накрая може да почна да изкарвам истински пари.
Минус: Все пак беше постоянен доход, а сега съм без него.

1352

След поредния тежък и стресов ден в тясна панелка в столичния квартал все повече си мисля за възможността да се изнесем в къща. И защо да чакам да съберем пари, за да си купим нещо? Ясно като бял ден е, че нищо няма да съберем – каквото изкарам, изхарчваме го и даже оставаме на червено. Защо тогава решението да не е наем под полите на Витоша? Ентусиазирам(е) се все повече и повече…