Tag Archives: family

Онлайн рожден ден

Странни времена. Преди няколко дни децата участваха отдалечено в празненство за рожден ден, май им беше за първи път. Разрешавали са загадки в онлайн ескейп стая.

Все се чудех преди време как би изглеждал един изцяло онлайн купон, а ето че сега необходимостта сама ни показва. Не е същото като да си на едно място с всички други, най-малкото защото наживо комуникацията е едновременно многопосочна, докато във видео среща по-трудно обръщаш внимание какво прави всеки един, по-уморяващо е някак. Не казвам, че не може и явно действителността би ме опровергала с всички тези детски онлайн рождени дни, но все пак в срещата наживо всичко се случва заедно, тук-и-сегато е физически общо. А физическата действителност е нещото, на което най-често се опираме като общо – виртуалното е усещане, а физическото е преживяване. Много често най-стабилното общо може да е точно това, което се гради върху физическото заемане на място в света. Само физически можем да настояваме, докато разсъдъкът ни се умори, че това тук и това сега е точно наше и ничие друго. Във виртуалното всичко може да се размива по-лесно, може би затова срещите онлайн, колкото и полезни, спестяващи време и нерви да са, не могат да заменят бирата с приятели. Или купон за рожден ден с истинско парче торта, отрязано от една цяла обща торта. Хм… и това ви го казва човек, който всеки ден работи с онлайн видео срещи. ;)

Та детските онлайн рождени дни. Странна работа са те. Но да ви кажа, по-добро от физическия, офлайн, тук-и-сега рожден ден на все по-порастващия ни син няма.

Светли официално стана тийнейджър. Опита да се чуе с някои деца онлайн, не знам дали и доколко е успял, но най-важното е, че прекарахме един много дълъг уикенд, дълъг Великден и дълъг рожден ден на Светлин все вкъщи – с вкусотиите на мама, с игри на филми, отделно с филми и с игри на 0AD и AOE. Май успях да покажа на момчетата очарованието на класиката на RTS игрите. Станаха по-добри от мен на 0AD, но на Age ще има да ме догонват, та малко ли часове съм “тренирал” навремето? Нещо не успяваме да подкараме LAN игра под Linux с Wine… играта си тръгва, има и DirectPlay и прави мрежова игра, но другите в LAN-а не я виждат.

Важното е, че е весело и приятно. В тази тотална блокада нямаше как да се подготвим с подаръци – масово затвориха магазините, а онлайн поръчките, които опитахме, още се бавят и явно предметните подаръци ще бъдат “на патеричка”. Но нищо. ;)

Честит рожден ден, Светко! Да си жив и здрав и голям да пораснеш!

14 и повече

Преди 14 години събрахме роднини и приятели, за да се повеселят с нас – първо ни гледаха сеира, докато се женим, а после лека-полека забавлението се отклони от нас и преля в голям купон, продължил и след като ние си тръгнахме. Да, женени сме с Краси вече четиринадесет години, а пък тръгнахме заедно преди точно 20, така че си е кръгла годишнина.

Времето минава бавно, но бройката на годините си върви неусетно. Загубихме кума си, нямаше време да види децата ни, а със сигурност щяха много да се харесат. Много от приятелите имат свои деца, някои също се ожениха, макар след нашата сватба да сме били на една-две максимум, не знам защо. Загубихме връзка с много хора – някои се пръснаха по света и се обаждат все по-рядко, други се разсърдиха, поне двама ни напуснаха завинаги. Някои от децата, които бяха на тази сватба, вече са моми и момци за женене, даже една от тях вдигна своя сватба, отидохме с децата. Сватбата на Грета, за нея Рая си спомня, че е танцувала хора и ръченица с мама и тати и иска пак. Подскачаме понякога вкъщи, няма как… раз-два-триии, раз-два-триии.

Много неща се промениха, за мен най-важното е, че с Краси сме все така заедно във всичко, макар и все повече да ни личи колко сме уморени. Все ще намерим правилния начин да си почиваме – важното е, че сме заедно и то не насила, а защото не можем да не сме заедно. Децата растат с всеки ден, поне от ден на ден забелязваме разликите, иначе се променят постоянно. Успяваме да се справим някак с работа, доходи и ежедневие. Рядко пиша в блога напоследък, а като видях, че през 2006г. тук има общо 150 текстови публикации… не съм броил снимките… Има пропуски на докторантския фронт, но сигурно ще има време да се върнем и към това.

На мен най-много ми липсва тати. Много се радваше и беше много горд, беше горд със снаха си, а надявам се и с мен. На следващата сутрин дойде да ни вземе със стария опел, натоварихме всички подаръци и цветя и все беше готов през годините да ни помага. Когато всички се събирахме у тях – аз и Краси (после и с момчетата), брат ми и снаха ми с техните деца – грееше от щастие. Пълен дом, родова къща, нещо, което когато е бил малко момче му е било насила отнето от комунистите. Нещо, което още дядо ми се е надявал да се възстанови и сега баща ми виждаше най-накрая събрано, сплотено и помагащо си. Разказвал ми е за тия неща, “родова къща” е негово понятие, аз не бих се сетил и изказал така. Тъжно ми е, че май накрая видя това да се разпада, а за него беше много важно нещо.

Не зная дали и как ще отпразнуваме годишнината, но няма да е така шумно като преди 14 години. Няма да сме и сами като преди 20 години. Все ще измислим нещо, но е в средата на учебната седмица и сме притиснати в ежедневието. Децата трябва да се водят и взимат от училища и детска градина, Краси има психологически сесии в кабинета, аз имам да пиша писма на потенциални клиенти, работа по сървъри… но все ще има почивни дни.

На всички, които бяхте с нас преди 14 години – поздрави! Много здраве! Другото сами ще си го уредите, щастието и то спада към здравето, а късмет не знам дали има – но пожелавам всичко добро! Може би ще успеем да намираме повече време за приятели, да си пожелаем и това.

Честита годишнина, мило!

16 години по-късно

Неусетно мина и тази ми блог годишнина. Мислех да пиша в края на януари, после имах други грижи и накрая останах само с мисленето. Докато бяха малко, ги броях, вече само гледам общия им етикет, на публикациите с ретроспекции, и ми става хем приятно, хем тъжно.

Тази година беше трудна, но коя не е. Проблеми с ремонти, проблеми с колите… да, имаме повече от една кола в семейството. На еко-био-веган фанатиците сред четящите ме ще кажа, че 5-членно семейство с три деца, което живее далеч от роднини, трудно може да се справи само с градски транспорт. Даже в нашия случай в София е не-въз-мож-но. Говорете ми за метрото, говорете ми за буферни паркинги, говорете ми за велосипеди и тротинетки, говорете ми за абонаментни карти… говорете ми, забавлявам се. Аз си знам, че съм опитвал всякакви варианти и освен ако човек живее, работи и децата му учат, ходят на занимания и лекари все на места, които са или в съседни квартали, или все до спирки на метрото, просто няма шанс без кола. По-точно без коли, защото някои може да са колеги и децата им да учат в едно и също училище и да са на еднаква възраст, но колко такива хора познавате?

Не, не се оправдавам. Просто ми е весело… или може би леко досадно вече, като за пореден път чуя за “слизане от автомобилите”. А някъде по света е различно. Скоро един приятел ми разказа как е в Лондон и в Остин, Тексас и ми се ще и аз да можех или без кола в града, или с колело… но се съгласихме и двамата, че София като цяло не е такова място.

Даже наскоро взех старата кола на татко и я карах без да имам право. Откакто той почина, още не сме уредили прехвърлянията, но ми се наложи и останахме с Краси дълги часове в центъра с непалеща кола, оставили децата вкъщи сами. Докато опитвах да я оправя, докато търсех и взимах ток от други коли, прехвърлях наум на кого да се обадя за помощ и осъзнах, че хората, на които мога да звънна да ме дръпнат, са и те така с малки деца и сигурно някъде на път или вързани да ги гледат вкъщи, или са ми се разсърдили по някаква причина. И двата варианта ме отказваха да звъня. Платихме за пътна помощ и оставих Волвото извън зона, близо до майка ми, погледнах грохналата кола без ток в нея, сетих се как я избрах за тати от сайтовете и как ходихме заедно да я купи, сетих се колко ѝ се радваше, докато можеше да я кара до вилата и обратно и ми стана тъжно и само.

За работа не ми се говори. Там нещата са на приливи и отливи, надявам се тази година лека-полека да се закрепи всичко, но аз така се надявам всяка година. Ще се оправя.

Децата растат и ме изненадват всеки ден. Това лято се надявам освен море да имаме и рок концерти. Имаме билети на тъмно за Hills of Rock, но сетлистът засега ме разочарова много и се замислям дали да не ги продам и да взема за Midalidare – там свирят малко на брой, но готини групи – Running Wild, Within Temptation, Judas Priest, Glenn Hughes… А на Хилс-а тая година ще е май повече дране, гроул и тресня – да, знам, може би остарявам, но какво пък, вие да не би да се подмладявате? ;)

А идват и KISS, при това при мен, в София. Не съм им страшен фен, за мен по-важни са Джудас и Глен Хюз, но ще видим.

Преди няколко месеца си открих фотоапарата, стария istDL, и съм безкрайно щастлив, а и по същото време се сдобих с Pentax K-5, добавих и с него ново за мен стъкло DA 18-135 F3.5-5.6 WR. Много ми се снима, но все няма кога. Добре поне, че успявам да си мия зъбите и да се къпя, иначе от компютъра в колата и после в леглото… Задача за тази година – да намирам време за себе си, да намираме с Краси време за нас. Иначе няма да става по-лесно, все по-уморено ще е.

Изобщо, много неща се случват за една година и много планове се правят при такъв поглед назад. А, бях отново на FOSDEM, мисля че ми е четвърти път… два пъти с Jitsi и после за втори път сам. Няколко готини лекции и ценни срещи с хора, но се надявам да намеря време да пиша подробно отделно.

$ bc -lq
2020-2004
16

Който търси намира

Или както казва Дикс, “не намира който търси, а който намери”. Намерих фотоапарата, а Рая ми намери очилата. Всъщност първо тя, после аз.

Вчера беше пренаситен с емоции ден, добре че вечерта открих камерата и всичко започна да изглежда с една идея по-подредено, спокойно и както трябва.

Едни хора уж щяха да купуват мебели, които не ползваме и едвам намираме къде да държим, отказаха се и ни оставиха с отчайващото усещане, че не се справяме с подреждането на обзавеждането, ежедневието, живота…

Светко е на лагер в Пловдив, алумни среща на децата от Космическия лагер, на който ходи лятото в Турция и е малко по-празно в намален състав вкъщи, а и по-тревожно, поне за мен и Краси. Оги има да се готви за класова среща и изпит по виолончело и въпреки че наистина се готви, виждам как се разкъсва понякога между челото и книгите за Хари Потър. Че и е започнал да се изкушава от писане, но пу-пу, не издавам.

Само Рая е шапка на тояга, а пък колко беше щастлива като ми намери очилата – тича и грее “тати, тати, виж очилата ти, не са вече изгубени”.

Само котката дойде и се засели на терасата, без да сме я търсили. Толкова е мила, милата мъничка Елизабет (или Лизи, Лизка, или направо “лисицата”), храним я и я галим и гушкаме, водиха я на лекар за една рана, а тя все опитва да ни накара да я пуснем вътре. Не знам какво ще решим за зимата, но май не е добре котка да влиза на ламината. Отгоре не е гланциран и ни наплашиха, че котките за нула време си подострят ноктите и го правят на нищо.

Но поне имам очила, които в най-скоро време трябва да занеса на лекар, заедно с последните ми изследвания на очите, мерки, цилиндри, диоптри и тъй нататък, за да ми направят нови очила, дето да са ми по мярка. Аз пък ще гледам да ги нося колкото може по-малко, белким ми се пооправят очите… или се заблуждавам?

И че Pentax-ът е пак тук е супер. Той все си е бил “тук”, де – явно съм го “подредил” на скришно място, когато идваха едни майстори и сновяха навсякъде. Може би някъде две години и половина си е стоял най-спокойно на сантиметри от леглото, “подреден” и забравен. Като го включих, си имаше още ток в Eneloop-ите, за толкова време батериите не бяха нито протекли, нито паднали. Завидно постоянство, нали? Надеждни, не като някои хора…

Обратно в релси

Този януари тук нямаше блог-ретроспекция, сайтът ми стана на 14 години, но имах много други грижи. Виждам, че и миналата година не съм писал, но те тревогите започнаха някъде през януари 2017г. Много неща се промениха за тези две години, много, но и в някакъв смисъл всичко е по старому. Само аз съм остарял с две години, сякаш са двеста. Разказват ми се веселите неща, но първо ми трябва време да отлежат другите, а то като мине време, не ти се блогва.

Опитвам да се справя и да си върна ентусиазма, спокойствието, а пък оттам и здравето. Засега успявам да балансирам, че и да поработвам по малко, и макар Lindeas да е в леко забавяне, с бутане ще излезе от калната локва обратно на шосето. Знам, с решителност става – като малък колко пъти сме бутали старата Шкода да запали на връщане от вилата или морето. Тати ръчка нещо из двигателя, после бутаме и той пали на втора. Половин България обиколихме с тая кола, при това при комунизма, дето още на 20-тина километра от границата те спират с бариера и автомати и ти казват “накъде, другарю, кръгом и обратно”. Та ще се справя.

Опитвам да вляза пак в ритъм, но е трудно. Реших, че с рок концерти няма да прегоря, но точно тази година всички яки са на поне две туби бензин. Набелязах, но кой знае. После нацъфтяха страхотни вишни и череши, праскови и кайсии, но не знам къде съм скрил от деца и майстори фотоапарата и обективите, та и фото-терапията ме подмина. Третото ще е първото по значение, работата. Три за щастие, трябва да стане. Линукс медитация след залез.

Нова къща, нов късмет

Вчера бяхме на детски рожден ден и в разговорите все ме теглеше към една и съща тема – нова и важна за мен и Краси, но предполагам вече станала леко досадна за околните. Изведнъж ми просветна, че много малко хора знаят за голямата промяна вкъщи – даже може би хората, на които сме казали, се броят на пръсти. Та затова се поправям сега. :)

Вече втори месец сме в къща с двор.

Огромна промяна, която пожелавам на всички приятели, които като нас са изкушени от такова бягство от стреса на града. По адрес пак “София”, но иначе – не съвсем. Да, всички обичаме града, и аз съм градско чедо, но “градската” София днес все по-малко е за хора над 30 години и все по-малко е за малки деца.

Преди около две седмици успяхме да приключим с пренасянето – първо аз направих сигурно над десет курса с Дракончо (о, и за това трябва да ви разказвам, макар че вече колата за дълги пътувания е една година при нас) и с Рошко и накрая наехме камион за мебелите и по-тежките неща. Не можах да повярвам колко много, много и още по-много неща може да събере семейство с деца за 5 години под наем. Уж апартаментът на “Иван Асен” е мъничък сравнително, две стаи и хол с бокс, даже нямахме достъп до мазе или таван, а толкова много торби и кашони с книги, дрехи, рисунки, играчки и какво ли още не… Да кажеш, че всичко е нещо ценно или важно – не, просто се е “събрало” и “застояло” с годините. Трябва да се прави пролетно почистване, не може така – и напролет, и наесен. :)

Сега сме с двор, с мазе и таван, че и в двора с безкрайно много работа, но пък и с неща като компост и беседка, примерно. Светко полива лехата с домати (цъфнаха, но още не са вързали, късно ги посадихме), а Оги мете терасата и май повечко скита из махалата със съседчето Алекс, яде къпини и рита топка на улицата пред нас. И двамата с Краси имахме първите си бойни дворни рани – аз от ръждив сърп (биха ми против тетанус, няма грижи, тук има поликлиника със спешен център), а тя от битката с грамадни тръни и храсти. Тръните са почистени, но Краси е с превързан крак.

Имаме ужасно много работа по привеждане на всичко в ред, ремонтиране и обживяване, макар че къщата я взехме във вид, подходящ директно за нанасяне. Да, но се оказа, че в къща всяко нещо трябва да се пренареди, ремонтира, почисти и тъй нататък, а в същото време дворът постоянно подлежи на естествен процес на обрастване, подивяване и залесяване. Нищо лошо, нищо нередно, просто май леко се оправдавам защо още никого не сме посрещнали тук…

Имахме вече първите си семейни вечери в беседката с печени неща на жар и вече закусваме на терасата. Съседското куче (едно от тях, тук май всяка къща има поне по едно, ние все още удържаме фронта) идва и разучава всяка промяна в двора, Рая се запозна с мухите като вид и не ги хареса, сега всяко насекомо – летящо, пълзящо, каквото и да е, се нарича “нуха” и периодично се чува отнякъде пронизващ вик “нухи-и-и-и, има нухи-и-и-и”, който мобилизира цялото семейство да гони мухи, бръмбари, мравки, паячета… или просто да обяснява, че те са много добрички и че всъщност точно това е “муха-бебе” и е “много мила” – този номер засега минава и отново има мир и тишина, поне за известно време.

Аз работя под земята, както вече се похвалих. Предстои окабеляване, защото безжично е бавно за видео конференции. Иначе доставчикът, местна лан-ка, е по-бърз, но пък вече няколко пъти спира за по няколко часа. Това за хората явно не е проблем, но аз го ползвам за работа, та трябва да измисля някакъв резервен достъп. Нещо все не ми харесваха плановете на мобилните оператори, но за бекъп нещо минимално може би не е зле. Сега ползвам моя от телефона, ако е много спешно, но той е 500 MB на месец, което става за SSH, но е нищо, ако се наложи видео.

Имам и други технически задачки за решаване, но за мен това са интересни занимания. Например ще е идеално поле за развихряне на всякакви идеи за автоматизация и принтиране, ще влязат в употреба ардуинотата и датчиците, които вече остаряха две-три години в кутии за обувки. Трябва да измисля и схема за видеонаблюдение, дали готов DVR или нещо със ZoneMinder или Shinobi (между другото – приемам мнения и съвети). В гаража пък се надявам да започна нещо по темата електромобилност, макар че това може би ще почака.

Годишнина по ирландски

Още една година, но кой ги брои – важното е, че сме заедно и макар уморени и недоспали, сме щастливи и дори само това си е страхотно.

Този път не видяхме Сена, нито пътувахме, но един час в ирландска обстановка и сме мислено там. Може би с яхта, в марина на о-в Ман, с по бейлис и гинес в ръка, на фона на залеза. Не, не в Париж – това беше миналата година и беше страхотно пътуване, децата още говорят за него… макар френският февруари да не е толкова приветлив, като по филмите.

Май никой не се сети днес, но ние си знаем, Краси, честита годишнина!

Зомбита в Музейко!

Смешно ми е, като чета, че Хелоуин бил лош, защото не е български и защото лъжат децата с измислици, докато виж на Рождество и Възкресение никой не смее да каже същото. :)

Истинското отношение към важните неща в живота не може да идва през заучени и маниакално повтаряни клишета, така че дайте го по-спокойно и просто се забавлявайте!

Ние с пълни шепи и при всяка възможност показваме на децата си, че да празнуват и да се веселят е важно. Ценно е да се усмихват и е добре да не се изкушават да вземат всичко насериозно. Да правят разлика между фалшивото “сериозно” на някои възрастни и истинското във всяка игра, дори когато е с измислени неща в нея. Които, дори и страшни и ужасни, дори и измислени и все пак истински – дори те са просто детска игра без вреда, в сравнение с нарочното втълпяване на “сериозност” насила, което някои възрастни си причиняват…

И така… Зомбита идват за пресни мозъци и скелети насочват стрели, а ние даже нямаме оръжия да се защитим! Апокалипсис! Всеки да се спасява, както може!Zombie apocalypse at Muzeiko

Гушкайте децата си

Наскоро върнал се от пътуването ни и все още несвикнал съвсем, ми трябваха само няколко излизания до магазина, едно до училището и едно до парка, за да се почувствам у дома си. Казано и в добър смисъл, и иронично. Иначе се заблуждавам и аз като вас, че София е модерен град с нормални хора и че например улицата ми и тя е европейска.

Излязох да пия бира-две с Ванката и Павката и каквото беше пролетно топло мартенско време, краката ни отведоха вън от усойните места в Яворов направо в Борисовата градина. А там знам как е през почивниците, особено пък в топло време – пълно с народ.

Срещу нас по алеята върви млада компания, семейство с приятели. Още преди да ги забележа отдалече се чува рев на дете. Представете си колко време е плакало. На разминаване чувам нещо от сорта на “остави го, така трябва, нека се научи, не може все да иска пуканки, ще спре сам, не се обръщай”… А десетина метра зад тях пъпли малко бебе, протегнало лява ръчичка към тях и цялото в сълзи и със сополи под нослето реве неистово.

Отчаяно, с една-едничка мисъл и цел – да настигне мама и тати и да им каже колко е притеснен, разтревожен, ядосан и уплашен. Протяга ръка и реве, без да знае, че явно точно заради това е “наказан” и затова милите му мама и тати не се обръщат и вървят, все едно не го чуват. Реве без да спира и пъпли – бебе на около две години и половина или три – увито в яке, не се интересува от минувачите и протегнало ръка към единствените негови хора на тоя свят, реве и текат сълзите и сополките му…

Знам, че нямам право да се намесвам. Знам, че не е прието така и знам, че когато моите са плакали на улицата, понякога баби са се намесвали поучително и само са си докарвали справедливия ми гняв – защото ние никога не сме оставяли децата си да вървят след нас през целия парк и да ни викат, “за да се научат”. Дори и най-много да са ни ядосвали, дори и от друго да сме били ядосани, все сме намирали сили в себе си да се обърнем и да гушнем малкото мишле. И да го гушкаме, докато се успокои и спре да плаче, да хълца и да се дави. Защото децата трябва да се гушкат, а не трябва да хълцат и да се давят.

Възмутих се публично, но не отидох да се скарам на родителите, защото не е моя работа, а е тяхна – те трябва да оправят нещата и едно каране ще вкара само още тормоз за детето. Не отидох и да гушна детето, защото също не е моя работа – то иска неговите си хора, не го интересува какви са и защо са го наказали за някакви си пуканки, иска да го гушкат те, а не непознати – и така трябва да бъде. Но се възмутих, отчаях и натъжих – това поне можех да направя.

Децата трябва да се гушкат. Дори и без причина, а ако има причина – да се гушкат десет пъти повече. Децата трябва да се гушкат, и да бъдат държани гушнати, докато те сами не се отдръпнат, защото само те знаят колко дълго имат нужда да ги гушнете, а не вие. Възрастните хора много-много не разбират от гушкане, затова най-важното е, че гушкането е за детето, не за нас – така че толкова дълго, колкото то прецени.

И ако го наказвате така, какво ще спечелите? Мислите си, че ще стане по-спокоен, по-послушен и друг път няма да ви иска пуканките, които сте решили да не му давате? Лъжете се жестоко! Единственото, което ще спечелите, е комплексиран младеж, който не знае защо е толкова объркан в чувствата си, може би защото не помни как са го оставяли да плаче, но със сигурност усеща липсата на гушкането и успокояването. Точно тези пъти, когато е имал истинска нужда, а вместо това е получавал опити за дресировка. Какво ще спечели детето, освен всякакви комплекси за изоставяне? Едва ли ще разбере, че майка му и баща му са тъпи задници, които не са били дорасли да гледат деца. Може би ще види поколенческата логика, когато дядо му разкаже как той е правил същото и когато се усети, че самият той прави същото със своите си деца. Може би ако се усети, няма да е късно да скъса връзката, да се обърне и да гушне детето си, да го успокои и да му повтори десет пъти, че мама и тати са тук и разбира се, че няма да го оставят сам в парка, а даже ще седнат на пейка до люлките и ще му купят пуканки…

Изчаках, докато детето се скри от погледа ми – все така ревящо и протегнало ръка. Вървеше след тях, а те вече бяха свърнали към странична алея към подлеза.

Трябва да гушкаме децата, те са за това. И трябва да им даваме пуканки, сладолед, изобщо за каквото лакомство си мечтаят. Техните мечти за лакомства са малки и евтини за нас, но за тях безценни. Е, ако не искат да ги носим на ръце, защото гоненицата е по-важна, разбира се, че не трябва да ги гушкаме излишно. Но колко и кога – само и винаги те решават, не ние. И затова ни се карат, когато сгрешим – а вие какво си мислехте, че е реването?…

Дванадесет години по-късно

Този блог е вече на 12 години, догодина става тийнейджър… ако беше човек, де. Ако беше, щях да се грижа повече за него, а сега съм го позабутал в ъгъла в очакване на по-добри времена, с повече свободно време и си повтарям, че е временно. Но дори и в последните две-три години да не пиша колкото преди, дванайсет години за личен сайт си е доста.

Изминаха едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет такива писания. И пак моят си блог е моето място, което отварям често, нищо че напоследък не успявам да пиша често. И пак си пожелавам през следващата му година да го отварям по-често за писане. То така започна, заради писането и писането помагаше. Днес не пречи, напротив, просто аз нямам сили, защото се тревожа за други неща. Не трябва да се тревожа, животът е хубав, а и както друг път на тази годишнина, наближава пролет.

През тази изминала година се случиха доста неща. Дъщеря ни Рая расте и дивее, тича навсякъде и командва всички. Вече лека-полека започват да сформират бойна група заедно със Светли и Оги, кой знае какви бели ни чакат в бъдеще. Все още не говори, но разбира всичко и е голяма актриса. Общува си съвсем пълноценно с възгласи, гримаси, накланяния на глава “не ми ли вярваш, нали ти казвам, че дистанционното е под чинията” и сочения с пръст “този батко да иде там, онзи там, а ти можеш да продължиш да ми даваш спагети”. Искам да я снимам повече, преди да е проговорила, но е скрила някъде последната празна miniDV касетка и го караме на телефонни клипове. А пък телефоните са нейната специалност – всички трябва да й бъдат дадени, за да натиска и размества неща вътре из екрана и от време на време да си ги слага на ухото “ало, кой звъни”. Другата любимост са компютрите – най-важната помощ за тати е да идем до него край бюрото, да го накараме да ни гушне, за да сме по-близо до компютърните неща и да му избутаме ръцете “ти ме остави сега, и аз мога да мърдам мишката и да цъкам, виж колко хубаво ми се получава и с клавиатурата”. Ако не ни слушат, веднага се разсърдваме и отчаяно опираме глава на някоя стена, хълцайки в отчаян плач – винаги действа и винаги веднага пак ни слушат.

Все си спомням лятото, когато съм уморен в тоя студ сега – не беше кой знае какъв круиз, но като за нас беше супер. Ходихме с колата (да, Рошко, същият стар Ровър) до “Журналист” в Златните, онзи същия хотел в Слънчев и “Замъка” в Пампорово. Ако можеше да комбинираме повечето от нещата в първия (без плажа), плажа във втория и планината и квартирата в третия, щеше да е върхът. Но и така си беше добре. На първото море Рая започна да щъпурка постоянно, водена от пръстче на приведен родител край нея, но това е подробност. Може би за първи път с деца на море ни е толкова спокойно, уредено и почти свободно – можеш да кажеш на детето “иди до стаята, аз ще те чакам тук” и вместо да ходиш навсякъде с децата, просто да си останеш още малко на пейката с чаша в ръка, докато то се върне с взетите плажни неща. Учихме ги да плуват в басейна и се разхождахме в дървесната градина наоколо, обсъждайки ботаниката.

На Слънчев пък само плажът си е класика, иначе пак е ужасна гмеж. Но пък ги учехме да плуват в морето. Светко имаше взета маска с шнорхел. “Ау, има много раци по дъното, бързи и опасни!” Там е един от плажовете, където се уморяваш, докато стигнеш нормална дълбочина и после се уморяваш, докато излизаш. В Ахтопол също е така. Готино, само да нямаше толкова много истеричен народ наоколо. Последния ден пък аз след плуване по-навътре, когато се връщах към претъпкания бряг, “хванах” с крака си една изгубена детска маска – и така и Оги имаше вече оборудване, непредвидено.

Пампорово мина под знака на разходки, паления на камината вечер (защото така ни харесва и защото децата се влюбиха в нея, не за отопление) и тестове на квадрокоптера в близките полянки в посока вр. Снежанка. Този път не се обадих на никого по пътя и там, защото бях много зает с почиване със семейството. Бележка: за следващото пътуване да взема повече батерийки, че тези резервните, които дойдоха от китайския сайт, са хем друг размер и трябваше да ги закрепяме с ластик отвън, хем сдадоха багажа и след няколко заряда се издуха.

Най-важното в тия пътувания и това, което най-много ги прави “почивки” за нас е, че храната е готова и ни чака да я изядем, разнообразна е и децата могат да избират, а не да се цупят и накрая никой не ни кара да мием чинии и да пазаруваме за утре.

Много наши приятели не го разбират това и като им разказвахме, кимаха с глава “е, да, ама то ви е било пренаселено, виж друго щеше да е, ако бяхте на еди-кое си диво място, където нямате никакви градски удобства и си готвите сами, ама с истински свежи продукти и, хм, така е по-добре”. Не, не е по-добре. По-добре е, ако нямате деца. Или ако нямате три деца. Или евентуално имате три, но са някакви нетипично кротки деца, които не ви се качват на главата, а си умират да помагат с чиниите и подреждането. Или може би сте на успокоителни – нищо лошо, даже май е добре идея.

Това ми напомня на нещо, което беше минало през социалните мрежи по-рано миналата година – колко било много по-полезно да се мият чиниите на ръка, защото така оставала част от мазнината и това помагало да се развива имунитетът. И затова не било полезно да се ползват миялни машини, а трябвало да се радват хората, когато имали възможност да мият на ръка. Мдааа, и един мармот го завива в станиол… докато ние се затрупваме с мръсни чинии и миенето им за 5 човека вкъщи си е предизвикателство, което организираме и разпределяме, някои ме убеждават колко лоши били миялните! Аз искам миялна не за да си унищожавам имунитета, а защото искам да мие чиниите – и без това в казармата съм мил предостатъчно.

Конкретно тук проблемът е, че сме под наем и на практика няма място за миялна машина. А цялостна реорганизация на кухнята нито имам сили, нито желание, нито пък излишни средства, за да я започна. Но всичко това и да го обяснявам на хората, които четат само “био” и “диви” сайтове, няма да ме разберат. Хипстърска му работа… това не мина ли демоде вече?…

Най-голямата промяна при мен от предната година е, че напуснах работа и започнах своя фирма. Беше много трудно решение, всъщност продължава да е трудно всеки месец, с всякакви предизвикателства, но засега успявам да се справям някак. Имам много идеи и проекти за тази година, дано поне с някои от тях успея.

Говорих за първи път на OpenFest, след като години наред се чудех дали да не се обадя за лекция, сега решението да разкажа за това, над което работя, дойде естествено. Конференцията беше супер, видях много хора от предишните линукски времена – повечето за много кратко, но пак си беше супер да видиш познати физиономии и да си се усмихнете “а ти как си, ами горе-долу”. Трябва повече да се виждам с тия хора, това е една от чергите ми все пак. Другата, тази от студентството вече съвсем се е прокъсала, трябва да се обадя и на тях. Всъщност част от състудентите ми се занимават именно с ИТ, така че има и допирни точки. А на лекцията ми за видеоконференциите трябва да има запис, но май още не е качен – ще пиша отделно, като се появи. Мисля, че се справих горе-долу добре… като за първи път говорене пред публика – след академичните времена не съм говорил пред публика, а пък за ИТ досега изобщо не бях. Сбърках на едно-две места, например нарекох Apache лиценза “апачи пъблик лиценз”, а то такъв няма… Срам за човек, който е писал дипломна работа за свободните софтуерни лицензи!… Явно съм го объркал в бързината с APL, което си е съвсем друго нещо. Но надявам се да е простено, като за първи път.

Предизвикателствата за новата година ще са да издържа до лятото и до почивката, която надявам се да успеем да си направим. Искам да съм някъде и да не водя кореспонденция с клиенти и евентуални клиенти – но сигурно няма как да стане, така че поне морето и планината трябва да компенсират и заредят.

За малко да забравя, а то е важно – през 2015г. най-накрая си взех капитанско свидетелство. Вече съм “водач на кораб до 40 бруто тона”, но вие може да ми викате “шкипер” или “капитане” :)

Историята е много дълга и назад стига до началните класове, когато четях всякакви морски книжки, гледах чертежи на клипери и ходех на корабомоделизъм. Веднъж минах покрай една обява за набиране на екипаж на “Калиакра”, летен лагер за момчета. Е, не отидох, но мечтата си остана. Сега, четвърт век и повече и един куп книги за ветроходство по-късно съм официално готов да започна да трупам опит.

Трябват ми поне едно-две обучителни плавания по море, после малки яхти има доста и то на доста ниски цени. Макар че там като се започне, няма евтино, все си е някакъв разход. Жалко, че хем имаме голяма морска граница – до неотдавна сме имали и на Бяло море – хем не сме точно морска нация. В Холандия или Англия да имаш лодка е почти ежедневна подробност и даже малките не ги регистрират, а тук е огромно бюрократично бреме. Там из големите марини редовно има “безплатни яхти” – някоя изоставена само заема място, няма кой да й плаща таксите и собственикът на марината казва “ако дойдеш да я вземеш и махнеш, за да мога да давам под наем мястото й, ти я давам без пари”. Или пък за няколкостотин пари, ако е някаква по-запазена или има интерес. А тук не само че няма лодки, не само че се смята за някакъв неземен лукс, ами и няма достатъчно пристанища. Има само няколко, има и някои стари, които са затлачени, изобщо безхаберие. После защо гърците били толкова напред с туризма – ами защото си правят сметката и се грижат за хората, които ще оставят някой лев. А не като у нас – дай да откраднем, пък след мен потоп.

Затова толкова много нашенци си държат яхтите в Гърция. Тук като казвам яхта говоря за девет-десет метра ветроходна лодка, не за някаква триетажна луксозна моторница на милионер – каквато е масово представата на хората, като чуят за яхти. Но пък Черно море си е истинско море, с истински вълни. Абе където и да е, само да може да се плава. А тук го смятат всички за екзотика. Ще видим, добре е децата да поплават, докато са малки, но пък трябва и да се изкарат пари.

Ех, аз като не пиша, не пиша, а пък… Да завърша с нещо готино – и двете ни момчета се занимават с музика, Оги в музикалното с виолончело, а Светко с мен с китара. Краси си припомня пианото на една детска йоника. И тези дни Оги ми каза “не се притеснявай, да знаеш, че ти пак можеш да си направиш рок група – ще е с нас и пак ще се казва Лунните вълци, но ще е с китари, пиано и чело”. Трябва някой ден да питам другите от старата група. Или по-добре, трябва да се видим някъде заедно – е, без Милен, който вече не е сред нас. Гери е по морето и не съм я виждал от сватбата им, Сашо все пътува по чужбина, а Дикс когато го срещам по детски рождени дни не говори за група. Нищо, приятели, наздраве!