16 години по-късно

Неусетно мина и тази ми блог годишнина. Мислех да пиша в края на януари, после имах други грижи и накрая останах само с мисленето. Докато бяха малко, ги броях, вече само гледам общия им етикет, на публикациите с ретроспекции, и ми става хем приятно, хем тъжно.

Тази година беше трудна, но коя не е. Проблеми с ремонти, проблеми с колите… да, имаме повече от една кола в семейството. На еко-био-веган фанатиците сред четящите ме ще кажа, че 5-членно семейство с три деца, което живее далеч от роднини, трудно може да се справи само с градски транспорт. Даже в нашия случай в София е не-въз-мож-но. Говорете ми за метрото, говорете ми за буферни паркинги, говорете ми за велосипеди и тротинетки, говорете ми за абонаментни карти… говорете ми, забавлявам се. Аз си знам, че съм опитвал всякакви варианти и освен ако човек живее, работи и децата му учат, ходят на занимания и лекари все на места, които са или в съседни квартали, или все до спирки на метрото, просто няма шанс без кола. По-точно без коли, защото някои може да са колеги и децата им да учат в едно и също училище и да са на еднаква възраст, но колко такива хора познавате?

Не, не се оправдавам. Просто ми е весело… или може би леко досадно вече, като за пореден път чуя за “слизане от автомобилите”. А някъде по света е различно. Скоро един приятел ми разказа как е в Лондон и в Остин, Тексас и ми се ще и аз да можех или без кола в града, или с колело… но се съгласихме и двамата, че София като цяло не е такова място.

Даже наскоро взех старата кола на татко и я карах без да имам право. Откакто той почина, още не сме уредили прехвърлянията, но ми се наложи и останахме с Краси дълги часове в центъра с непалеща кола, оставили децата вкъщи сами. Докато опитвах да я оправя, докато търсех и взимах ток от други коли, прехвърлях наум на кого да се обадя за помощ и осъзнах, че хората, на които мога да звънна да ме дръпнат, са и те така с малки деца и сигурно някъде на път или вързани да ги гледат вкъщи, или са ми се разсърдили по някаква причина. И двата варианта ме отказваха да звъня. Платихме за пътна помощ и оставих Волвото извън зона, близо до майка ми, погледнах грохналата кола без ток в нея, сетих се как я избрах за тати от сайтовете и как ходихме заедно да я купи, сетих се колко ѝ се радваше, докато можеше да я кара до вилата и обратно и ми стана тъжно и само.

За работа не ми се говори. Там нещата са на приливи и отливи, надявам се тази година лека-полека да се закрепи всичко, но аз така се надявам всяка година. Ще се оправя.

Децата растат и ме изненадват всеки ден. Това лято се надявам освен море да имаме и рок концерти. Имаме билети на тъмно за Hills of Rock, но сетлистът засега ме разочарова много и се замислям дали да не ги продам и да взема за Midalidare – там свирят малко на брой, но готини групи – Running Wild, Within Temptation, Judas Priest, Glenn Hughes… А на Хилс-а тая година ще е май повече дране, гроул и тресня – да, знам, може би остарявам, но какво пък, вие да не би да се подмладявате? ;)

А идват и KISS, при това при мен, в София. Не съм им страшен фен, за мен по-важни са Джудас и Глен Хюз, но ще видим.

Преди няколко месеца си открих фотоапарата, стария istDL, и съм безкрайно щастлив, а и по същото време се сдобих с Pentax K-5, добавих и с него ново за мен стъкло DA 18-135 F3.5-5.6 WR. Много ми се снима, но все няма кога. Добре поне, че успявам да си мия зъбите и да се къпя, иначе от компютъра в колата и после в леглото… Задача за тази година – да намирам време за себе си, да намираме с Краси време за нас. Иначе няма да става по-лесно, все по-уморено ще е.

Изобщо, много неща се случват за една година и много планове се правят при такъв поглед назад. А, бях отново на FOSDEM, мисля че ми е четвърти път… два пъти с Jitsi и после за втори път сам. Няколко готини лекции и ценни срещи с хора, но се надявам да намеря време да пиша подробно отделно.

$ bc -lq
2020-2004
16

Leave a Reply

Your email address will not be published.