Category Archives: home

2155

Ремонтират ул. “Цар Иван Асен II” в София. Поправят водопровод, затова и водата е все мътна и кална. Казват, че и при липса на ремонти в София водата от чешмата е вредна, та камо ли сега. По-интересното е, че вадят паветата и после застилат с пясък, не ги връщат. Харесвам си паветата на “Иван Асен”, не ща да слагат асфалт и после колите да хвърчат и да е опасно за децата! Дали ще асфалтират?…

Извън Надежда

За нас си е значимо и определящо – вече не сме в “Надежда”. Не че няма надежда за нас, напротив – това е част от движението напред, все натам, към мечтите. Част от по-добрата грижа за децата ни, част от решението след достатъчно дълго търпене на неправилни неща, вече просто да не ги позволяваме. Преместихме се от Надежда в центъра. Или почти в центъра – преди сто години си е било поле далеч извън града, после дълго е било с малко къщи, а сега не знам къде да си паркираме колата. Живея на улица с име на български цар с моето име. Ха сега да ви видя! :)

Невъзможността да паркирам близо до жилището си е огромно неудобство. Мъкненето на торби през две-три пресечки е ужасно – няма проблем, ако са торби с покупки за деня, но когато се налага да се допренася покъщнина, книги, дрехи или просто да се пазарува за седмица напред е остро неприятно. Най-малко коли има в неделя привечер – когато са най-малко колите на работещите в центъра и цялата армада служебни коли. Понеже сега вече ходя на работа пеша (два километра в самия център, в посока към “зоните” – няма как иначе), колата си стои по цяла седмица където съм я оставил в неделя вечерта. Интересното идва, когато през седмицата ни се наложи да идем някъде – я на пазар, я нещо друго – тогава паркирам на още по-далечно място, където успея да намеря свободно. Лош момент е и това, че вече сме под наем, но се надявам да го преодоляваме леко.

Всичко ни е близо, има много магазини, макар и скъпички, има много транспорт, макар и неуреден, тротоарите са изпотрошени, улиците са с дупки или с разкривени павета. Кина почти няма, но утехата е, че “ей-къде ни е операта, ей-къде са ни театрите”. Мда. Но пък има неща за децата наблизо – Светко вече ходи на английски и шашва госпожата със знанията си. И училището, където е на предучилищна, е близо и е ОК, поне засега.

Имаме парк на по-удобно и близо място от Северния в Надежда. Надежда и Северният парк са си страхотни, но просто ни беше далече, в другия край на квартала бяхме. Имаме и повече спокойствие сега – няма диви селяни под нас, а и стените не са панелни, та и да вдигаме тупурдия с децата, пак не е толкова критично, надявам се.

И те така. Бавно, славно. Скоро пък и фирмата се мести в нов офис и ще работя на две-три минути от нас. Ако някой ден стане възможно да работя отдалечено, още по-добре.

Разхвърляно 13

Не пиша, защото нямам време – не от прекалено много заетости, а от прекалено много нерви и притеснения. В крайна сметка, и притеснението си се оказва ангажимент. Липсата на време пък ме кара да търся по-бързи начини за писане, по-ситуационни и по-непречещи на постоянните тормози наоколо ми. Затова все по-често зареждам профила си в Diaspora, затова тези дни си възстанових профила в GooglePlus. Затова за пореден път се опитвам да намеря клиент за StatusNet, който да ми е по мярка – откакто се сбъгяса джабър-поддръжката и не мога да следя нещата през месинджъра си, все нещо не ми е таман в Identica. Последното, което се задържа, е Hotot – приличен клиент, който не се натрапва и просто си върши работата (само да можеше да се добавя повече от една инстанция на статуснет).

А нервите, а притесненията? Скоро се опитвах да го обяснявам на едни приятели – скоро, скоро – преди вече месец може би. Първо съм на работа. Много хора са свикнали, много хора си им харесва да прекарват всеки ден сред колеги – е, аз не съм такъв. Една от житейските ми трудности е да стана преди децата, от ставането ми те да се разсънят и да почнат да щъкат, щото знаят, че тати след малко ще излезе и няма да е при тях. След това да прекарам девет часа в другия край на града (то и близко да беше, пак е подобно, де). С пътя в двете посоки – още два часа. Ако има задръстване, дъжд, сняг и тем подобни – стигаше до два часа само в едната посока. Прибиране, вечеря с полу-затворени очи и заспиване или докато се опитвам да разбера какво точно гледам по телевизията, или докато някой от синчетата ми обяснява нещо за някакви неща, които е правил през деня. Сън. И после пак.

Но не се оплаквам. Парите ми трябват. Просто обяснявам – много хора ме питат, като ме видят за малко какво ми е, защо съм уморен, защо не съм весел (навремето все бях весел и усмихнат и пълен с планове за бъдещето). Ами ето затова е.

Другото нещо – вкъщи вече не се чувствам вкъщи. Може би към десет години сме в Надежда, а уж бяхме отишли с Краси само временно, докато стъпим на крака и докато си намерим по-подходящо местенце. Годините си минаваха, родиха ни се вече две деца и тия двама малчугани живеят в същата тази гарсониера, дето уж я ремонтирахме, за да поостанем в нея две-три години. Две-три, та над десет.

Апартамент = общежитие. В лошия смисъл.

Съседите в блока са идиоти. Съседите в блока са селяни. Съседите в блока са или леко странящи от отговорност снобари, или хора със свои си грижи, които не искаме да притесняваме, или са бесни селяни, дето ми иде да ги подкарам с една гьостерица – и бой, докато омекнат целите. Но не съм такъв човек. Даже не вдигам и скандали чак – само се оплакваме по каналния ред. А селяндурите използват това и ни се качват на главата.

Тия отдолу, дето ни правеха проблеми, се махнаха. Таман се зарадвахме, и дойдоха нови наематели – още по-кухи парчета. Ама хем кухи, хем злобни. Предишният идваше да ни се кара, че Светко му тропал, пък той бил нощна смяна. Идва, кара се и после известно време си трае, щото гаджето му го спираше да се кара на/за детето ни. А сега тия две кокошки са някакви мърли, работещи в близкия МОЛ, дето не се карат директно, а само ни обтягат нервите. Първо тропаха по радиатора всеки път, когато бебето претичваше по коридора. После почнаха да се оплакват, че били до късно предната вечер на работа и сме им пречели. Веднъж казала на Краси тая скочубра “Ама вие какво искате от нас, да не си почиваме ли?” – и това в 11 часа сутринта!!!

Не вдигаме шум в тихите часове – децата спят между 22 и 8, а следобяд от 14 до 16 или спят, или майка им чете приказки и пак са тихи.

Обаче от нас се иска нещо повече – иска се да “дадем на хората да си почиват”. Абе майната ви!

Въпросните през вечер си правят купони с няколко човека и ядене и пиене (поне чалга не гърми) – чуват се докъм 1-2 часа през нощта как се хилят и пият долу. Децата не могат да заспят от тях, но иначе ние сме им пречели през деня…

Тези под тях пък, два етажа под нас, взеха да тропат и те по тръбите на парното. Защото им пречели тия над тях, със среднощните си купони. Една вечер тропаха така до 3 часа среднощ. Едните се кикотят и им викат разни глупости, а тия отдолу се ядосват още повече и удрят с нещо много тежко по радиатора. В целия вход ги бяха чули – накрая като че ли с голям чук удряха.

Не издържах и изкрещях на всички през прозореца да престанат да удрят, защото децата спят. Хеле, половин-един час след това се кротнаха. Аз после се опитвах да се успокоя и заспя цяла нощ.

Искам в къща! Дано най-накрая намерим нещо хубаво и на разумен наем в селата-квартали.

Оплаквахме се на касиерката, на домоуправителя, Краси ходи в полицейското управление да съобщи и да се оплаче… Полицаите знаете ли какво й казали – “ами то това не е в нашите правомощия, ние сме за ако стане нещо бой, заплахи, такива работи – за друго си се оправяйте с домоуправителя, така е по новия закон за етажна собственост”… Да ви пикая на закона за етажна собственост… като трябваше да се събират пари за какво ли не, викахте събрания и се карахте на всеки, който закъснява с таксите за ремонт на еди-кое си. А сега, когато имаме реална нужда от помощ, всеки си пита ушите.

А децата си не мога да ги вържа да не се движат в апартамента. И не мога, и не искам – не сме наематели, който е под наем – да се изнася и да си търси еднокатна къща на село, та да не му тропа никой от горния етаж.

Навън

И на фона на всичко това много, много сериозно си търся работа в чужбина, за да можем да се изнесем от тая измислена държава. Сега-засега си имам работа, затова не търся поредното българско работно място с прецакване с нощни смени, примерно. Но какъвто съм недостатъчно решителен за емигрирането, кой знае кога ще успея. А и изискванията са ми високи – отказвам оферти като за сам студент, все пак сме четирима вкъщи.

—-

Космонавтика

А смятах да пиша за Деня на авиацията и космонавтиката… Днес стават 51 години от полета на Гагарин. Има смисъл да се помисли защо интересът към космическите изследвания е така спаднал. Защо единствените новини, достигащи до масовата публика, са някакви кратки анонси за поредния изстрелян спътник или пък за конфликтите със Северна Корея. Все политика, ала-бала и разтягане на локуми на фона на зрелищни снимки – каквато си е рецептата за вечерните телевизионни новини.

Но защо го няма другият интерес – по-трайният, който кара ученици и пораснали деца да мечтаят за пътуване в Космоса и да четат за термоядрени космически двигатели и пътуване до Проксима, примерно? Защо във всеки училищен двор няма освен редовните футболни врати и малка площадка за ракетните модели? Като едно време. Защо Елон Мъск, например, разказва с прости думи за идеята му за заселване на други планети и я разказва в сегашно време, не в бъдеще – а от това зрителите не се трогват?

Все едно че всичко вече са го преживели, знаят го и не им е интересно… Кой е виновен? Липсата на полети, липсата на нови космически програми с хора на борда или пък прекаляването с фантастични филми? Дали това, че днес се гледат филми и не се четат книги с научна фантастика е, което ни спира тоя интерес? “А, това вече съм го виждал в <който-и-да-е-касов-филм>, знам го – интересно беше, ама не е нещо особено.”

2084

Малко след като писах за откраднатия ни акумулатор, са ограбили съседна гарсониера. Посред бял ден, по обяд, в неделя. Съседите наоколо не са чули нищичко. Не знам какво да мисля вече – вземам сериозно да се ядосвам на себе си, че преди години отказвах работа в чужбина. Каквото и да е, досега да бяхме ОК вече. Ядосвам се и че бавя мои проекти (или направо офисно работене), че да се изнесем в къща.

2004

Сам поставих триметров корниз. Сам пренесох скрин, две легла и голям фотьойл. Сам поставих контактите, приспособих с кабел мостче за нулата. Детската е почти готова – можеше и да измажа, боядисам и да залепя плочите на тавана, но ми е писнало от работа, която цапа… прекалено. ;) В тоя ред на мисли… като не върви с уеб-разработката и сисадминването, дали да не стана един майстор? Не, лоша идея.

2000

Цял ден днес търсих квартира в Герман и Панчарево, солидно подкрепен и окуражаван от приятели. Мила и Дени свършиха страхотна работа, обаждаха се на безброй телефони и питаха във всеки магазин. Имаше само една къща в Герман, но не е за нас – няма отопление, вътре е леко захабено, а и пътят е черен и кален. Пък и дворът е с техни лехи и едва ли би могъл да се ползва. Нямаше друго. Търсим. Дано има.

1988

В Троян сега е празникът на сливата и троянската сливова. Голяма гмеж – не че имам нещо против тук да има празници, но ми е леко неприятно, като за събора на манастира, за празника на сливата, за велосипедната обиколка – все се напълва с коли от цялата страна. С, СО, СА, В, ВТ, СМ, ЕН, РА, А – с такива регистрации се напълни наоколо, освен с тукашните ОВ. Иначе е гот сигурно. Догодина ще обиколим.

Ти, София моя

В София след дълго отсъствие. Харесвам града си, макар да му се възмущавам все повече и повече. Може би това е различното между хората, които за първи път тук са отишли на кино и тук са ги завели на първия учебен ден от тези, откривали света другаде. Възмущавам се, защото харесвам София. Знам, че е гадна и мръсна и претъпкана и с всеки ден става все по-гадна, по-мръсна и по-претъпкана и от това май няма измъкване. И знам, че се възмущавам и понякога дори отвращавам от града с основание. Но все пак го харесвам — харесвам го, колкото и да е странно… и заради това.

Мога да се възмущавам и от проблеми във Варна, в Пловдив или в Троян, например. И ще бъда не по-малко искрен, но дори и да ми харесват много Варна, Пловдив и Троян, все пак някакси не ги “харесвам”, поне не по същия начин. Въпреки че точно Троян да успява да печели вече не една и две битки за сърцето ми. Дългото време, което прекарвам там, страхотната възможност да отглеждам сина си на едно далеч по-малко истерично място и чистият въздух, тишината и спокойствието на хората си казват думата. Дори и все там да живея и дори да заобичам града, все пак ще си остава онази приятна тръпка на “завръщането вкъщи”, когато видя в далечината върховете на Витоша.

Странното е, че в тази наша София, “вкъщи” някак губи конкретния си смисъл вече. Нашето си “вкъщи”, гарсониерата, която ремонтирахме и обзавеждахме, сега е почти празна. Повечето ежедневен багаж е в Троян, за ежедневието ни там. При нашите пък е малко по-далечно и макар да е близко, поне за мен, все пак е друга къща и това си е нормално. Жилищният ни поглед вече се рее в друга посока. Остава и все повече изплува на преден план първоначалната ни “жилищна мечта”. Къща с двор. Аз си заплювам и гараж и работилница. И кабинети за двама ни с Краси. Моят — на таванския етаж, с прозорче към планината и малка тераска. За нейния — както тя каже.

И още нещо — детски стаи. И хол с камина, истинска камина с огън. Всичко това — в планината, защото аз на равно не вирея. И, разбира се — близо до София, защото… е, нали вече казах. ;)

1892

В Троян, на свободна точка в кафене в центъра. Точно когато нямаме свой достъп, всички си заключиха рутерите – и в София, и тук. Опитах да се вържа отново към местната LAN-ка, но по-лошо отношение към клиент рядко съм виждал и ги оставих да пасат. Иронията е, че сега съм срещу БТК и ползвам пуснат нарочно от тях ADSL към кафето, а вкъщи имаме вече пакет ADSL с Wi-Fi. Чака активиране във вторник.

1845

В момента нямаме ток, от девет и нещо го спряха за годишни профилактики и ремонти. На батерията на лаптопа съм и за огромно учудване виждам цели 7 (седем) безжични точки. Всички заключени (ех, параноя, параноя), без една – с име “BTC-ADSL”. Влязох, но вече ме откача. Докато пиша това, видимите точки станаха 14. Все заключени. Може би ловя от съседните блокове. Защо ги заключвате, да ви пита човек?