Tag Archives: movie

Мечки! Роботчета! Бух-бух-бух!

Лятна вечер, нейде към един… всъщност зимен следобед, но този януари ми се струва като несвършваща лятна вечер – нито сняг, нито студ, само тъмни безцветни дни с малко мъгла тук-там. Сам съм с децата през деня тези дни и не могат да се оплачат от липса на забавления. Имаше и детски филмчета, и “ядосани пилета” (малко, че не мога да я трая тая игра), и четене на книжки, предаване за космоса… Но гвоздеят на деня беше Епизод VI. За непосветените – “Завръщането на джедаите”, абе онова с мечетата и дето Лея души Джаба.

Не мога да кажа много за филма – каквото и да е, ще е излишно. Всичко е казано сто пъти.

Интересното е, че децата го разбират по-добре, отколкото си мислех и обясненията ми по средата на сцените бяха излишни. Добро, лошо, сила, съдба, приятелство, доверие, отговорност, вяра, любов са все неща, които всеки усеща без нужда от обяснение, или поне не подробно с думи – случките и страстите във филма са достатъчни.

Светко си четеше сам надписите и после доволен и пълен с впечатления отиде в стаята си да чете и рисува. Оги пък се мята по дивана, бие се с възглавниците и крещи “Мечки! Роботчета! Бух-бух-бух!” Май защото е джедай с меч, който призовава мечетата и R2 да му помогнат в битката с канонерките AT-ST на луната на Ендор.

После дойде при мен и ми каза, че всъщност човекът не е изгорил само маската на другия, както се успокои преди, а го е изгорил целия. Защото другият вече не бил лош, станал е добър и затова когато е умрял, човекът го е взел с него, защото вече са приятели. Като питах защо го е запалил, отговорът беше “ами защото той вече си е бил умрял”. Но все пак битката с възглавниците е по-интересна от обсъждането на филма, та оставихме дебата.

За пореден път виждам как мъниците гледат с интерес толкова дълъг филм, в който има и битки, и смърт, и чудовища, без да се стряскат и без да се впечатляват толкова от самите образи, колкото от посланието, което носят. А когато идиотите в телевизиите пуснат реклами на новите си сериали в гледано и от деца време, реклами, които са пълни с убийства, крещене, псуване, стреляне, сексуални насилия и какво ли още не… децата стоят като гипсирани и след това стават нервни, ядосват се и се сърдят за най-малките неща. Пък онези слагат в ъгъла точка с “12” или “16” – не ги интересува, че пускат филм с насилие точно преди “Лека нощ, деца”, интересува ги само точката в ъгъла. Ето още едно определение за разликата между чалга и класика. Гледайте с децата си класика, чалгата и без това е навсякъде!

Не посягайте на Сънчо!

Днес имаше избори. Голямо чудо, невиждано. Всички медии трепереха в истерия и човек не можеше да се скрие и в мрежата. Оставям настрана искрено вярващите в изборите приятели и познати блогъри, дето са ми в четеца. Но колкото и малко новинарски сайтове да следя, пак успяха да ме залеят с “температурни прогнози”, “разпределение на пътникопотока” и други подобни глупости. След като обявяването на резултати и агитирането в изборния ден е незаконно, защо се допусна това с тия псевдо-прогнози, питам аз? Някой не е разбрал, че температурите на Позитано, НДК и т.н. са изборни проценти и че броят на пътниците за Бузлуджа, Доганово, Сидерово и другите “класации” са изборни резултати? Трябва да си много задръстен, за да не разбереш посланието… Та – наказания на тия сайтове на медии, нещо? Имаше свежи попадения, признавам – например “класация на публичните домове”, със съответните им подхождащи “имена”.

И за пореден път посегнаха на Сънчо!

Не ги е срам! Колко пъти трябва да виждам как децата очакват “Лека нощ деца” и изведнъж се оказва, че има нещо “извънредно”, заради което просто няма Сънчо – я някакъв глупав мач, я друг спорт или награждаване, я изявление на политик, я предизборно или следизборно студио…

Никой не забелязва, че нищо от тия горните не е основателна причина да се краде на децата филмчето преди лягане. Нашите поне почти само това гледат – и си го чакат всеки ден и все по-често са разочаровани като днес.

Измислените важности на нищо непроменящите избори и още по-малко важните бърборения на социолози, политолози и тем подобни журнало-лози са нищожни пред силата на Сънчо. Нетърпението на посръбващите след вечеря и рано заспиващи преди понеделнишкото офисно работене политически недоволни граждани е НИЩО пред трепета, с който децата чакат изненадата на детското преди заспиване. Вие били ли сте деца? Помните ли “Сънчо”? Помните ли как сте ставали рано в събота, за да не изпуснете “Смърфовете”? Как сте изтърпявали “Всяка неделя”, само за да видите “Пинко”? А Педя човек? Ум белият делфин? Джейми и вълшебното фенерче? Барбароните?

Не ме интересува как ще коментират изборите, не ме интересува и Левски ли ще бие или ЦСКА – интересува ме страната, в която за пореден път избирам да живея и да плащам данъци, да уважава децата ми. Да уважава всички деца. Децата са много по-важни от всичките премиери, депутати и журналисти, по-важни и от всичките избори и мачове на света. Това не е от днес, виждам го от дълго време – не само по телевизията, а и в магазина, на опашката в киното, в парка. Децата и техните нужди и изисквания започват все повече да се уважават по изключение, а не незабележимо и по подразбиране. “Сънчо” просто е един от най-ясно видимите симптоми. А страна, която пренебрегва децата си, ще загуби и тях, и родителите им, накрая и себе си. Знам, че населението застарява, но освен възрастовата съпричастност има и културна. Не е нужно всички да сме деца, за да знаем за детските филмчета – както и не е нужно всички да сме в инвалидни колички, за да има рампи на стълбите.

Разхвърляно 13

Не пиша, защото нямам време – не от прекалено много заетости, а от прекалено много нерви и притеснения. В крайна сметка, и притеснението си се оказва ангажимент. Липсата на време пък ме кара да търся по-бързи начини за писане, по-ситуационни и по-непречещи на постоянните тормози наоколо ми. Затова все по-често зареждам профила си в Diaspora, затова тези дни си възстанових профила в GooglePlus. Затова за пореден път се опитвам да намеря клиент за StatusNet, който да ми е по мярка – откакто се сбъгяса джабър-поддръжката и не мога да следя нещата през месинджъра си, все нещо не ми е таман в Identica. Последното, което се задържа, е Hotot – приличен клиент, който не се натрапва и просто си върши работата (само да можеше да се добавя повече от една инстанция на статуснет).

А нервите, а притесненията? Скоро се опитвах да го обяснявам на едни приятели – скоро, скоро – преди вече месец може би. Първо съм на работа. Много хора са свикнали, много хора си им харесва да прекарват всеки ден сред колеги – е, аз не съм такъв. Една от житейските ми трудности е да стана преди децата, от ставането ми те да се разсънят и да почнат да щъкат, щото знаят, че тати след малко ще излезе и няма да е при тях. След това да прекарам девет часа в другия край на града (то и близко да беше, пак е подобно, де). С пътя в двете посоки – още два часа. Ако има задръстване, дъжд, сняг и тем подобни – стигаше до два часа само в едната посока. Прибиране, вечеря с полу-затворени очи и заспиване или докато се опитвам да разбера какво точно гледам по телевизията, или докато някой от синчетата ми обяснява нещо за някакви неща, които е правил през деня. Сън. И после пак.

Но не се оплаквам. Парите ми трябват. Просто обяснявам – много хора ме питат, като ме видят за малко какво ми е, защо съм уморен, защо не съм весел (навремето все бях весел и усмихнат и пълен с планове за бъдещето). Ами ето затова е.

Другото нещо – вкъщи вече не се чувствам вкъщи. Може би към десет години сме в Надежда, а уж бяхме отишли с Краси само временно, докато стъпим на крака и докато си намерим по-подходящо местенце. Годините си минаваха, родиха ни се вече две деца и тия двама малчугани живеят в същата тази гарсониера, дето уж я ремонтирахме, за да поостанем в нея две-три години. Две-три, та над десет.

Апартамент = общежитие. В лошия смисъл.

Съседите в блока са идиоти. Съседите в блока са селяни. Съседите в блока са или леко странящи от отговорност снобари, или хора със свои си грижи, които не искаме да притесняваме, или са бесни селяни, дето ми иде да ги подкарам с една гьостерица – и бой, докато омекнат целите. Но не съм такъв човек. Даже не вдигам и скандали чак – само се оплакваме по каналния ред. А селяндурите използват това и ни се качват на главата.

Тия отдолу, дето ни правеха проблеми, се махнаха. Таман се зарадвахме, и дойдоха нови наематели – още по-кухи парчета. Ама хем кухи, хем злобни. Предишният идваше да ни се кара, че Светко му тропал, пък той бил нощна смяна. Идва, кара се и после известно време си трае, щото гаджето му го спираше да се кара на/за детето ни. А сега тия две кокошки са някакви мърли, работещи в близкия МОЛ, дето не се карат директно, а само ни обтягат нервите. Първо тропаха по радиатора всеки път, когато бебето претичваше по коридора. После почнаха да се оплакват, че били до късно предната вечер на работа и сме им пречели. Веднъж казала на Краси тая скочубра “Ама вие какво искате от нас, да не си почиваме ли?” – и това в 11 часа сутринта!!!

Не вдигаме шум в тихите часове – децата спят между 22 и 8, а следобяд от 14 до 16 или спят, или майка им чете приказки и пак са тихи.

Обаче от нас се иска нещо повече – иска се да “дадем на хората да си почиват”. Абе майната ви!

Въпросните през вечер си правят купони с няколко човека и ядене и пиене (поне чалга не гърми) – чуват се докъм 1-2 часа през нощта как се хилят и пият долу. Децата не могат да заспят от тях, но иначе ние сме им пречели през деня…

Тези под тях пък, два етажа под нас, взеха да тропат и те по тръбите на парното. Защото им пречели тия над тях, със среднощните си купони. Една вечер тропаха така до 3 часа среднощ. Едните се кикотят и им викат разни глупости, а тия отдолу се ядосват още повече и удрят с нещо много тежко по радиатора. В целия вход ги бяха чули – накрая като че ли с голям чук удряха.

Не издържах и изкрещях на всички през прозореца да престанат да удрят, защото децата спят. Хеле, половин-един час след това се кротнаха. Аз после се опитвах да се успокоя и заспя цяла нощ.

Искам в къща! Дано най-накрая намерим нещо хубаво и на разумен наем в селата-квартали.

Оплаквахме се на касиерката, на домоуправителя, Краси ходи в полицейското управление да съобщи и да се оплаче… Полицаите знаете ли какво й казали – “ами то това не е в нашите правомощия, ние сме за ако стане нещо бой, заплахи, такива работи – за друго си се оправяйте с домоуправителя, така е по новия закон за етажна собственост”… Да ви пикая на закона за етажна собственост… като трябваше да се събират пари за какво ли не, викахте събрания и се карахте на всеки, който закъснява с таксите за ремонт на еди-кое си. А сега, когато имаме реална нужда от помощ, всеки си пита ушите.

А децата си не мога да ги вържа да не се движат в апартамента. И не мога, и не искам – не сме наематели, който е под наем – да се изнася и да си търси еднокатна къща на село, та да не му тропа никой от горния етаж.

Навън

И на фона на всичко това много, много сериозно си търся работа в чужбина, за да можем да се изнесем от тая измислена държава. Сега-засега си имам работа, затова не търся поредното българско работно място с прецакване с нощни смени, примерно. Но какъвто съм недостатъчно решителен за емигрирането, кой знае кога ще успея. А и изискванията са ми високи – отказвам оферти като за сам студент, все пак сме четирима вкъщи.

—-

Космонавтика

А смятах да пиша за Деня на авиацията и космонавтиката… Днес стават 51 години от полета на Гагарин. Има смисъл да се помисли защо интересът към космическите изследвания е така спаднал. Защо единствените новини, достигащи до масовата публика, са някакви кратки анонси за поредния изстрелян спътник или пък за конфликтите със Северна Корея. Все политика, ала-бала и разтягане на локуми на фона на зрелищни снимки – каквато си е рецептата за вечерните телевизионни новини.

Но защо го няма другият интерес – по-трайният, който кара ученици и пораснали деца да мечтаят за пътуване в Космоса и да четат за термоядрени космически двигатели и пътуване до Проксима, примерно? Защо във всеки училищен двор няма освен редовните футболни врати и малка площадка за ракетните модели? Като едно време. Защо Елон Мъск, например, разказва с прости думи за идеята му за заселване на други планети и я разказва в сегашно време, не в бъдеще – а от това зрителите не се трогват?

Все едно че всичко вече са го преживели, знаят го и не им е интересно… Кой е виновен? Липсата на полети, липсата на нови космически програми с хора на борда или пък прекаляването с фантастични филми? Дали това, че днес се гледат филми и не се четат книги с научна фантастика е, което ни спира тоя интерес? “А, това вече съм го виждал в <който-и-да-е-касов-филм>, знам го – интересно беше, ама не е нещо особено.”

1394

Вече няколко блогъра пишат за новия филм за Батман “The Dark Knight” (“Тъмният рицар”). Бил еди-какъв си, бил добър, ама не какъвто “трябва”. Ще взема да го гледам. След като харесах “Sin City” и редовно заспивам на глезени скучнотии като старите “батмани”, предвкусвам пир. Може после да пиша за филма, ама как аз съм го усетил, а не “какъв трябва да бъде”. Изкуството е за себе си, не за другите.

1390

По bTV в момента дават “Смисълът на живота” на Монти Пайтън. Който не го е гледал, пропуска много. Който не е гледал и другите филми на великолепната трупа – също. “Животът на Брайън” ми е любим (нищо общо с актуалния сериал). Заигравката с Христос е върховна. “Смисълът на живота” също е култова класика. Гледайте, хора, гледайте смислените неща! ;) Велики са, ставам от машината, за да си припомня.

1379

Важен ден е – днес дават по телевизията първия епизод от петия сезон на “Шеметен град” (“Spin city”). Michael J. Fox, когото всяко хлапе помни от “Завръщане в бъдещето” напусна сериала. В новите серии е заменен от Charlie Sheen. Майкъл през 98-ма обявява, че е болен от Паркинсон. През 2000г. се разделя с екипа и с актьорстването. Сега се появява епизодично като глас в анимации. Тъжно е някак.