Tag Archives: work

Единадесет години по-късно

Този блог направи 11 години миналата седмица, а аз не намерих време да пиша в деня на годишнината. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет… Все изоставам последните години, но то е не от възрастта – няма и как, млад съм си – нито е от друго, а само от ежедневни мои грижи и тревоги. Като добавим и че в работата си постоянно разделям вниманието си към няколко неща едновременно, умората след това си казва думата. Човек не е многозадачен, трябва някой да ни го повтаря това на нас, компютърджиите, щото го забравяме.

Това е годината, през която се роди дъщеря ни Рая. Расте и се смее, радва се на батковците, които все се щурат наоколо и на мама и тати, дето тичат след батковците и повтарят “изми ли си зъбите”, “идвай на обяд” и “написа ли си домашното”. Голям купон, явно. Радваме се, че ти харесва, Райче! Малката мишона-бебона обикаля цяла София, даже ходи на театри и концерти, ходи и на море, катери върхове със стари крепости.

Та за една година станаха и много, и малко неща. Много, защото станахме по-много, колата стана по-малка, квартирата и тя. Имаме си и рибки. Малко, защото от миналата нова година всеки работен ден сядам на лаптопа, връзвам външния монитор и отварям няколко прозорци и десетина-двайсет раздела на терминала ми и така започва работният ми ден в Jitsi. След това минава през най-различни трудности и лесности, в търсене на грешки по сървъри и в проследяване на видеоконференции, в писане на писма до клиенти и колеги, за да се връщам всеки път отново към прозореца с терминалите за поредното уж малко нещо в някой сървър.

Доволен съм, защото начинът на работа и хората, които я правя, ми допадат. Отдалечената работа има своите предимства, а да работиш с разбрани и разбиращи от работата си колеги е огромен плюс.

Извън това работно ежедневие не се справях чак толкова добре, колкото исках. Пропуснах някои от извънкласните изяви на Светко и Оги, пропуснах доста техни водения от и до училище, занималня, хор, читалище, уроци и т.н. Краси понесе всичко това вместо мен, при това с малката Рая в слинга или на ръце. Огромен проблем за поредна (тази беше втората, сега започваме трета) година се оказа и паркирането в центъра. Как изобщо да тръгна нанякъде, особено с жена и три деца, когато знам, че на връщане няма да има никакво място за паркиране? Редовно обикалям да търся и/или чакам да се освободи място и така около един час, когато имам късмет. При това вече знам в кои дни и в кои части на деня на кои улици се освобождават места. Поне половината коли в Яворов са на работещи в Полиграфията и дневният им режим е лесен за отгатване. Но пак не винаги има места. Разбрах, че някакви ентусиасти от квартала имат огромното желание, свободно време и фейсбук група, за да настояват през общината да направи зелена зона не само “Цар Иван Асен II”, а и всички малки улички в квартала. Така щяло да се реши проблемът – глупости, масово магазинчетата разчитат на левчетата за хляб и сирене на хора като мен, които нямат постоянна регистрация в квартала, съответно не могат да си извадят винетка за паркиране. “Кореняците” искат да изгонят всички други, за да си паркират свободно, но да им фалират всички магазини от липса на клиенти – умно. Да разрешат винетка по временен адрес или само с договор за наем и подкрепям, дотогава – не.

И така мина година – работа, деца, планове за “след Яворов”. Започнах отново малко по малко да свиря на китарата. Изрових китарите, взех си от мрежата разни дреболии – тунер, струни, нови ключове за електрическата, усилвателче за слушалки… Заглеждам едни нови китарни неща, но всичко трябва да почака, понеже тук ни е тесничко, а и разходите, наемът и сметките не питат.

Ходихме на море и планина, всичко това в десет дни отпуск лятото. Добре беше, но може и по-добре. Например трябваше да пиша тук и за Пампорово, където бяхме след Слънчев бряг. Но то беше вече връщане, беше край и нямаше кога. Така сме ние, а не трябва, трябва тази година да оправим качеството на живот – особено по-малко нерви, повече почивка и смях. Че децата си растат, а ние само ставаме по-възрастни – пък стресът състарява и убива.

2014-та отмина доста бързо, но и без големи тревоги и промени в семейството – като изключим появата на малката Рая. А пък аз тая нощ пътувам, както миналата година и като се върна и се наспя, ще пиша пак.

Безкофеиново

От около месец опитвам да карам без кафе и чай. Енергийни напитки – редбули, монстъри – така и така хич не употребявам, но виж кафе и особено чай сутрин и следобед ме вдигаше на крака, готов за подвизи пред монитора. Но прекаляването със стимуланти има лоша страна, при мен изразяваща се в напрегнатост и нервност, високо кръвно налягане, учестен пулс и изобщо с една дума – стрес.

Без кафе започнах лесно, виж черния чай по-трудно спрях, но подобрението усетих още първия ден. Нямам нужда вече от валериан и валидол, спокоен съм или поне нервността ми е затихваща. Лошото е, че нямам тонус, поне не толкова, колкото ми трябва за работа. Около обед ми натежава главата, а следобед откровено ми се спи. Боря се с това и засега успявам, но не това е целта. Сигурно може да събера сили, ако всяка сутрин излизам към 6-7 часа в парка да тичам и ако тренирам нещо или започна пак да карам колело – пак в парка, че на улицата е толкова мръсно, че гледам да не дишам дълбоко – но честно казано нямам сили за такива геройства.

Дългосрочното решение зная какво е, но все още няма възможност за смяна на средата с по-чиста и спокойна. Затова търся краткосрочно как да се справя. От вчера започнах пак с малко кафе – стоя далеч от чая, макар да го харесвам, за разлика от кафето, което винаги съм възприемал като средство за събуждане или за убиване на времето на маса. Та с малко кафе вчера вече пак съм на линия. Но не искам така. Някой има ли подобен на моя опит и проблем? Какво обикновено, ежедневно нещо би помогнало – например ако работя в стая с повече слънчева светлина или ако се разхождам 15-тина минути навън на всеки два часа?

И между другото, честит ден на Европа!

FOSDEM 2014

На FOSDEM можете да ме намерите, да побъбрим за свободен софтуер и/или да пийнем по бира. С Jitsi  съм. Нямах време да проверя дали и кой от хората наоколо ще идва, така че ако ме видите, кажете “бау”. Аз също ще се огеждам за познати физиономии. Happy hacking! :)

 

Десет години по-късно

Преди десет години, през януари 2004г. започнах да списвам този блог. Минаха една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет години и ето мина и десетата. Годишнината беше миналата седмица, на 20 януари, но все нямам кога да седна да пиша. Или не, седя си по цял ден, но нямам кога да се спра с всичко друго и да се занимая с личния си сайт. Даже не, не седя, а през повечето време последната седмица лежа – болен съм. Разболях се след едно поредно преработване в края на миналата година. Исках да разчистя някои малки поръчки, защото след това започвах първата си по-сериозна работа във фирма, занимаваща се със свободен софтуер. Първата по-сериозна, защото често преводите на софтуер не се приемат за сериозна работа, въпреки че са си. Та след KDE и работенето с преводи там преди години, после пък дълги години доброволно превеждане, сега съм сисадмин на Jitsi. Както и харесвам джабър от толкова време, пък и най-вече както хората в Jitsi са свестни, работата е супер. Пожелайте ми успех. :)

Комай това е най-голямата новина около мен и компютрите през последната година. Вече съм разказвал за преработването и раздялата с предишната ми работа и за търсенето на нови проекти. Не успях да разкажа за страхотното лято с много пътувания из България, за Пампорово, Поморие, Несебър, едно малко пиратско корабче и един голям ветроход, на който тази година вече трябва да се качим, безбройните километри с Рошко по пътищата… Рошко, който тези дни, в изненадалите ни студове и докато бях с треска и възпалени уши, взе че замръзна. Антифризът му; дано ни се размине ремонтът – имаше доста антифриз и се надявам да не се спука нищо. Когато има примеси, водата замръзва при по-ниски температури и освен това когато има антифриз, първо започва да замръзва на малки кристалчета, които се мачкат и наместват. Това може да е спасило Рошко от повреда, защото няма цял леден блок, който да се разшири при -4 градуса, а много малки кристали, като сладолед с водни кристали.

Вкъщи най-важното е, че Светко тръгна на училище – същото 12-то, в което беше в предучилищна. Оги пък ходи на кооператив. Казва му “къща за игри” или само “игрите”. Там ходят и децата на две двойки наши колеги и приятели от следването. Малък свят. :)

Напоследък нещо не съм доволен от 12 СОУ – Светко беше толкова буден и любознателен, нямаше търпение да ходи там, а сега е все тъжен и притеснен, ядосан и обиден. Или учителката не го оценява, или децата са станали леко хулиганчета – не знам. Работата на учителката е да забелязва и да оценява, да поощрява и да хвали всяко едно дете. Има време за зубрене, за контролни и за учене наизуст – сега трябва за всяко нещо да му се казва, че се е справил страхотно. А не, например, по физкултура да му се карат, че не можел да играе футбол. Моля?!? Първи клас, това да не е спортната академия? Освен това и аз не мога да ритам футбол, чудо голямо! Или пък да го накажат, защото е последвал целия клас и е излязъл на двора, без да изчака учителката. Явно или образованието е станало някакво много “модерно”, или аз нещо не съм разбрал целта на ходенето до училище.

По тоя повод – някой има ли добри впечатления от другите околни училища? Има ли шанс да е по-различно в 119-то или 138-мо? Или пък в по-близкото 31-во? Не че е лошо 12-то, но просто очаквах много повече. И съм прав – човек веднъж е ученик. А предучилищната беше супер – явно всичко си зависи от учителя.

Ами това е. Пък нека разправят, че блоговете били умирали. Имам си WordPress и на мобилния. Страхотно приложение, между другото. И Prestigio 4300 е страхотна машинка – IPS екран и батерия за четири дни с говорене и синхронизиране. Между другото, и ThinkPad T410 е добра машина, нищо че не е с IPS. Сега ви пиша от нея, което значи, че дилемата ми с лаптопите намери разрешение… но за това следващ път. Приятно блогване и до нови срещи!

Моята 2013-та накратко

Декември, между Рождество и Нова Година – дни за почивка и разни равносметки. Всеки път е различно и все ми е някак недостатъчно. Почивката, де. Като малък често започвах с боледуването още есента, около рождения ми ден. Сега се мъча да се държа, но бойното поле вкъщи не ми оставя много сили и към Коледа съм с хрема. Този път и децата са компания, кашляме до прималяване на три гласа. А пък казват, че грипната епидемия щяла да дойде към средата на януари… ох…

2013-та беше добра година, с нерви и разочарования, но също и добра. По това време миналата година още ходех в Клаудсигма и тогава не знаех, че ще е така още половин година. Бях в преговори с две-три големи западни фирми и се чудех дали да приема и замина навън – може би това ми помогна да махам с ръка и да не се връзвам излишно на простотиите във фирмата. На други хора им писна и се махнаха по-бързо. А аз все пак търсех и дългосрочен договор с оглед на банкови отношения. Сега, с поглед след време, знам, че не е важно просто да имаш дълъг договор и стаж, а хората, за които работиш, да стават за нещо.

През лятото, вече напуснал, си направихме дълга разходка из България, за която все искам да пиша отделно и дано намеря време. Беше хубаво лято, макар и много изморително в детайлите, особено в някои роднински. Децата за първи път останаха за седмица в Троян с баба си без нас и имахме планове после да останат за още седмица на вилата с нашите, но хреми и пътувания объркаха тоя план. А те не харесаха да са сами, всеки ден са ни чакали и сега ни казват друг път да не правим така. Ние пък, вместо да си починем качествено, да идем на някой концерт, на театър или поне да се наспим хубаво, обикаляхме по задачи. Краси започна психологически стартъп с нейни колеги, но през есента ги остави да продължат сами. Някой ден ще си направи собствен проект и знам, че ще е най-добрата, защото е такава.

Продължаваме да сме под наем в “Яворов” и “Цар Иван Асен II” ми е кварталната уличка, да не повярваш. Бих казал, че е страхотно, като махнем само задръстването с коли на работещите в Полиграфията. Помня този квартал преди няколко години, преди да направят тоя бизнес център с офиси – че то имаше по-малко коли от стария ми квартал, нищо че е до Орлов мост. И сега, като се събират няколко почивни дни (и ако няма мач на Армията или националния), кварталът наполовина се опразва от коли.

А, вдигнахме шум и си запазихме паветата – дали за добро или не, вече не знам. Щеше да е супер, ако си е с павета, но малко по-малко движение, ама нейсе.

Тук е моментът на протестите. Те са голямото събитие за доста хора, поне сред приятелите и познатите. Но да отбележа – не за всички. И аз бях ентусиазиран само съвсем в началото и така и не отидох. Имам проблем с осмислянето на тези протести. Не съм и за Орешарски, нито за БСП, ДПС, Атака и всякаквата там паплач. Но не са ми алтернатива и ГЕРБ и хората на Костов. Много е романтично казването на някои “да свалим тия, пък следващите ако и те се насерат, ще свалим и тях”. Да бе, да, то така става тая работа. Даже хич не вярвам в щабовете на партиите да седят на белот пред телевизора и само да наблюдават развитието на нещата, с лек уплах от мощния глас на народа. Да не кроят плановете, да не дърпат конци и да са едните бели, другите – черни. Няма такава опера.

Иска ми се много да се променят нещата и да продължават да се променят. Но това е вид еволюционна промяна, не революционна – хоп и вече сме “оправени” и всички се събуждат с “морал”. Мерси, викам аз на такова оправяне, мерси, ама не. Продължавам да работя за социалната промяна индивидуално и ежедневно, като си гледам работата и се старая да съм добър човек.

В края на годината съм си същият, само с една годинка поостарял. Светко стана първокласник и открива радостите, предизвикателствата и несгодите на родното училище. Ходиха вече и на две екскурзии, вкъщи опитахме да гледаме Луната с телескоп и отложихме за когато имаме къща с тераса и звездно небе. Ходеше на шах, танци, математика, рисуване, английски… и после му остана само английският. А шах и другите – в домашна среда.

И тази година не започнах електромобилната конверсия на колата, но се возих в електромобили на хора от форума, та все пак е напредък.

За празниците вкъщи имаше подаръци, здрави сме, изключая гриповете, а какво по-важно от това? Имаме и още нови неща за 2014-та, но има време. Започвам нова работа след празниците – и за това ще пиша като навляза.

Поздрави на всички! Да сте здрави и щастливи, пък другите неща все някак се намират.

Честито Рождество! Щастлива нова 2014 година!

Довиждане на CloudSigma

Ще станат два месеца, откакто не съм на работа, а наскоро разбрах, че някои от най-близките ми приятели не знаят. Тези, които съм виждал наживо наскоро, знаят подробности, но сега виждам, че съм се въздържал да го обявявам тук. След като преди време, когато смених постоянния и сигурен договор с OpenCode, за да се впусна в това приключение с много неизвестни, бях писал с много ентусиазъм в блога, сега виждам, че дните са минавали, а аз все съм забравял да кажа на всички, че съм свободен за нови начинания.  Вече не съм служител на CloudSigma и нямам нищо общо с тях. Продължавам да се интересувам от виртуализация, от “клауд” и най-вече от GNU/Linux, но по мой си начин и в мои си разбирания, принципи и срокове. И с мое си отношение към колегите в бранша.

Процесът на напускането ми е и дълъг, и много кратък и подробностите са много и сложни, затова ще ги спестя изцяло – всъщност, особено погледнати от два месеца разстояние, не интересуват никого, дори може би вече и мен. Важното е, че имам свободното време и събирам ентусиазма за нови неща. А след опита ми из фирми, вече знам как трябва да се правят идеите добре… или по-точно знам как не трябва да се правят.

По-интересното е търсенето ми на работа през последната около половин година. В бившата ми работа научиха за едно от интервютата ми, това в StorPool (от самите тях…), но то хич не е от най-интересните неща, които ми се случиха. Нито пък е от най-интересните места за работа, които бях проучвал. Всъщност, като оставим някои софийски баналности за ИТ месторабота като големите НР и някои доста по-малки от тях, всичките ми контакти бяха за работа с преместване в чужбина. Много важен за мен въпрос, затова го споменавам отново и отново, нищо че все нямам окончателен отговор. Още повече, че става дума за дестинации, които харесвам, фирми, които ми допадат (повече или по-малко) и градове, където и аз и Краси искаме някой ден да поживеем. Въпросът е дали това да е с трудността на преместване на четиричленно семейство, работа на смени и в някои от случаите – учене на допълнителен европейски език. А най-голямата ми трудност за решаване е дали да заведа децата си да отраснат в страна, където не се говори български, където не се пътува два часа до баба и не мога уикендите да ги водя из планини, развалини и паметници и да си говорим за история на българите. Или да ги заведем на детски театър, кино или в парка и да разбират всичко, което се говори. Нямам нищо против ученето на езици – и аз знам няколко и имам мерака да уча още – но наречете ме наивен, смятам, че първият, основният език е важен. Както е важно и първото, основното местожителство. Те са неща, към които човек се завръща, свива се и се стопля, неща, от които черпи сили. Не мога да се реша да започна да разхвърлям семейството си из Европа, като започвам кариерата си практически отначало и без гаранции, че ще остана в един и същи град дори.

Та интересните места бяха свързани с Amazon, Facebook и RedHat. Имаше и отворени врати от Google и Spotify, но най-дълго се двоумях за Amazon, а най-много говорих и най-силно се надявах да се получат нещата с RedHat. Причината да не работя за някоя от тези фирми е в мен и липсата на решение да се преместя. С отдалечената позиция нещата все не стигаха докрай – разбирам ги донякъде хората, все пак България не е от най-популярните за такъв вид работене места в света. Типично в мой си стил реших, че и аз не съм достатъчно добър… или достатъчно видимо добър, за да вдъхна доверие за последната стъпка при отдалеченото наемане. Поставих си за цел да подобря тази видимост някой ден. Благодарен съм на контактите ми в RedHat и Fedora от България, Чехия и Канада – повечето от тях няма да прочетат това, но нищо – вярвам, че и те искаха нещата да се получат.

Сега възможностите са пред мен и решението, над което работя е дали да започна нещо свое или да се върна като наемен на свободна практика. Остава и възможността да отида пак в офис, но на първо място е свой проект, след това свободна практика и чак на последно място бих се заровил отново в офис – с всичките му преумори, прегаряния, вътрешни интриги и надлъгвания. С каквито са пълни родните ИТ фирми.

Относно своя фирма – някои казват, че човек е най-добър в това, с което се е занимавал последно. За мен означава да се заема с облачен хостинг или нещо, свързано с него – от програмиране през поддръжка на сървъри на клиенти до хардуерни ровичкания. Но както мразя хардуер, не се виждам как бих се заел с цялостната дейност, особено пък сам.

От друга страна, писането е нещото, което все оставям на заден план и все чакам заплата от “истинска работа”, пък писането на статии “ще почака”. Все повече ми пасва да се завърна и развия писането за свободен софтуер, GNU, дистрибуции, свободен хардуер, DIY, ако щете и всякаквите нови и интересни неща от биохакинг до астрофотография… И все повече си мисля, че ще е много по-полезно, ценно и интересно от поредния “клауд”. Между другото, the cloud is overrated. Ама много. Но никой от бранша няма да ви го каже, преди сами да го разберете. Може би публицистиката по темата е слаба и има прекалено много маркетинг говорене – което ни връща на изходна позиция, писането. Единственият проблем с ИТ публицистиката на български е малката възможност за доход от съдържание на български.

Засега опитвам да се връщам към писането – статии, кратки ръководства, контакти с онлайн издания. И усилено търся отдалечена работа като сисадмин. Ще обмислям и възможността за свой бизнес. Не на последно място, ще работя по довършване и защитаване на текста на Ph.D. дисертацията ми. Интересни времена. Успех и на вас!

Девет години по-късно

Преди девет години започнах да пиша тук. Тъжно е, че сега това се оказва единственият повод да намеря начин и време да пиша. Тия дни си мислех за добра идея да кажа на всички, че ако месец или месец и нещо не пиша в блога, може някой да ме потърси. Ако дълго време не пиша, то е сигурен признак, че нещо не е наред около мен. Но няма страшно сега – добре съм, вкъщи сме добре, децата посвикнаха с новото място. Все пак най-важното е да сме здрави и щастливи. За първото стискам палци, за другото събирам енергия и спокойствие.

Промените през годината са и много, и малко. След като преди година и половина реших да тръгна отново на офисна работа, вече я смених веднъж. Сега оценявам, че Опенкод си е добра фирма – не казвам нищо лошо и за сегашната си работа, разбира се. Плановете да защитя дисертация за PhD в БАН се пообъркаха и макар тази коледа да не ме отложиха пак с една година, както миналата, все пак се оказа, че текстът ми не е достатъчно философски и трябва да го преработя. Поне съм отчислен с право на защита – надявам се, не съм се обаждал да питам, само обещаха да ме гласуват за отчисляване на научен съвет. Текстът ми стана 120 страници и наистина не е много, а и е леко междудисциплинарен и не цитирам Кант, а хора като Лесиг, Сенгър и Дон Фалис. И малко Хаким Бей, сред другите. Така и така ще трябва да го преработвам, за да защитя – тъкмо по-скоро ще го публикувам сегашния в блога си. Само да намеря време и да преборя някоя вечер умората.

Като казах време и умора… Много взех да я трупам умората през последните месеци. Време за мои проекти пък не остава и грам. А и които ме познават, знаят как мразя shoulder-browsing, така че това още повече ме изтощава, много. Не се оценява достатъчно работенето с монитор към стената и това е.

Започнах да събирам свободни минутки за работа по свободен софтуер и връщане към проекти и дистрибуции. Освен с преводи, разбира се – това го правя от години, но все ми се ще да започна с по-мащабни, важни и интересни неща. Проектите, които приближавам с танцова стъпка, са Debian, Fedora и OpenStack. С Дебиан си имаме дългогодишна авантюра, крайно време е да се обвържа по-сериозно. Хвърлям и по едно око на непослушния тийнейджър Ubuntu, донякъде защото в работата се ползва за доста неща и донякъде защото взе да ми харесва в подробностите. Особено с неща като Ubuntu for phones, пък и Unity, което доскоро не понасях, но взех да свиквам. Телефонното, обаче, е готина идея и малко нямам търпение да пуснат кода, за да видим дали наистина ще работи на по-стари устройства. Във Федора пък вече се обадих за bugzapper, да категоризирам доклади за грешки. За първо време е добре, особено ако успявам да намирам време.

Като казах за свободно време, наличен съм, както и досега, за предложения за системно администриране – всичко, което няма да пречи на служебната ми работа (и като заетост, и като вид работа). Разбира се, достатъчно зает съм в офиса, затова ако някой има предложение за качествено запълване на свободната част от свободното ми време, може да направи справка в ClaimID, LinkedIn и всички места из мрежата, където има данни за опита и интересите ми. Включително и тук. Като споменах LinkedIn – наскоро си възстанових профила там, след като хора, които ценя професионално и лично ми бяха пращали покани (явно пропуснали, че преди време нарочно се махнах оттам). Не си променям мнението за Линкедин, но вече спазвам прости правила да не приемам HR-спам и контакти от хора, които изобщо не познавам.

Вкъщи сме добре, на ново място, както писах преди. Не е идеалната локация, каквото и да ми разправят феновете на квартала, но поне е 1) близко до офиса и 2) близко до училището на Светко. Да, Светли тръгна на училище. Е, предучилищна група, но пак си е промяна за него. Виждам, как му е леко досадно на моменти и как знае повече неща – например беше обяснявал в клас за магмата, космическите совалки и кратерите. Рисува всякакви неща и всеки ден вкъщи с Краси и Оги прави по нещо ново, което ми показва след работа. Оги напоследък попрестана да плаче, когато рисува и вече не казва, че са драсканици, а обстойно обяснява кое какво е и как го е нарисувал. От няколко дни и спи по цяла нощ. Сещам се каква промяна беше, когато Светли започна да спи по цяла нощ без будене и реване.

Колата от месец не се е движила. След многобройни опити и интервенции в обедната почивка се оказа, че трябва смяна на високоволтовите кабели. Централният кабел беше толкова корозирал откъм делкото, че като извадих куплунга, се изсипа бяло-зеленикав прах и накрая клемата се откъсна. Електрохимична корозия някаква, но пак е странно как се е получило, защото тия кабели ги сменях преди около 4 години… Сега взех нов комплект, плюс капачка, палец и четири свещи. За цяла седмица вече да ги бях сменил, но се оказа, че централният кабел много трудно се щраква в другия край, при бобината. Всичко е завряно зад двигателя, при маркучите и май начинът да достигна с нещо повече от върховете на пръстите е да сваля целия смукателен колектор. Това в ровърския случай значи и източване на антифриза и подмяна на гарнитурата на тоя колектор. Липсва ми удобството на колата – дори и в такова не-автомобилно място като центъра си е важно. За пренасяне на разни неща, за водене на децата някъде, за пазаруване, за пътуване извън града… или просто за почивка половин час на обедна в “своето пространство” на колата.

Та такива неща около мен. Не успявам да намеря време за фотография и за уеб-проектите, но дано взема да намирам. Тук никой да не се задява – наистина е трудно, не е от мързел или липса на интерес. ;)

А това, че не пиша често, си е симптом. От лекарите знаем, че има два основни начина за справяне – насочване към симптома и насочване към болестта. Стоят ни и по-общи въпроси за това къде и как да живеем, как и какви заеми да вземем, дали и кога. Но това са общи и сложни неща, за които опитвам да мисля по-малко, пък и са сложни за обясняване. Взе да звучи като оплакване, а не е. Хайде накрая пак като друг път да си припомня какво съм писал досега за тая годишнина – една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем години. Признавам – правя го заради себе си, харесва ми да се връщам назад така. Сега се сетих – местя сайта си на WordPress, но е на час по лъжичка и я стане тая година, я не. Важното е да е весело. :)

2153

Толова съм уморен, че не мога да си проверя пощата. Гледам я, тук е, изтегли се и прелиствам нагоре-надолу с отнесен поглед и не се сещам какво щях да правя. А, да – да си прочета пощата. Нещо не е таман – много си харесвам работата, но да не съм на бюро с гръб към пътеката. Не обичам да ми гледат монитора, ама хич. Не че нещо, просто ме напряга. Иначе съм ок. Празници. Кафе в центъра. Почивка.

Първи ден в CloudSigma

Уморен съм, но си мисля, че умората няма много общо с тази в някои предишни ми местоработи. Последните час-два ми дойдоха много чисто физически, но не чаках с нетърпение и отвращение денят да свърши. Напротив – да не казвам голяма дума, но мисля, че най-накрая започвам да намирам своето си място и въпреки че определено не е лесно и има много за разучаване и научаване, все пак е интересно. Достатъчно интересно, за да ме зареди със сили утре сутринта да взема метрото и да ида на работа отново. Знам, че в края на деня пак ще съм гроги, но с това ще свикна и ще преодолея, а нещата, които сега ме затрудняват, с времето ще започна да разбирам и надграждам. Досега не съм се занимавал по-мащабно с виртуализация, нормално е.

Трябва да си взема кафе, защото в офиса няма. Ще има в новия офис, но сега две-три седмици ще трябва да крача към работата с чаша кафе. Жалко, че нямам плеър, за да си слушам музика в метрото и по тротоарите. Трябва да си взема, но все не намирам кога. Определено ще е добре – преди трябваше да шофирам (понякога над час) и карането на кола ме успокояваше и ме вкарваше в ритъма за деня. Малко ми липсва, но пък разходът за бензин и ядосването в тоя неподходящ за коли град ми идваха в повече. А и няма смисъл сега – по-близо ми е. Иначе метрото, уважаеми зрители, е ужасно. Съжалявам, но за всеки, изкушен от предимствата на индивидуалния транспорт това е кошмар. Да, сто пъти по-удобно е от икаурсите и старите трамваи, но е сто пъти по-неудобно от кола. Отново жалко, че София (и не само тя у нас) е анти-автомобилен град. Нищо, и с метро става. Записвам си – плеър. Тананиках си Infinite Dreams на Accept Iron Maiden. При ходене пеш, след първия куплет всяко тананикане ми преминава в тотална импровизация наум. Може би е заради ритъма на крачките.

Елон Мъск обяви свръхбързите зарядни станции на Tesla (сайт, видео). Епохално. Тоя човек няма спирка. PayPal, Tesla Motors, Solar City, SpaceX… Искам да си поръчам Model S с голяма батерия и да има supercharger-и в България и наоколо. Но нито имам пари за Модел Ес, нито родната мафия ще разреши такива станции. Пак си мислех за емигрирането… пак четох коментарите към 36-тия ден-ден и пак се чудех защо се залъгвам, че тук изобщо може да стане нещо. Вярно – имам добра работа, нещата около нас вкъщи се понареждат, децата са добре. Но имам чувството, че истински ентусиазиращите неща стават някъде другаде, някъде навън. И не знам дали ме чакат да дойда или ще вземат да започнат купона без мен… От друга страна – има много време, млади сме. ;)

И да се върна на темата – CloudSigma FTW! :)

Последен ден в Opencode

Вчера подадох заявление за напускане, което след няколко часа беше прието и подписано. Остават десетина дни за бумащини, но реална работа на практика нямам.

Малко е странно да чакаш да свърши работният ден – но не както друг път, а наистина неправейки нищо. Е, остана ми още малко – да прегледам дали съм предал всичко, дали съм описал всичко по сървърите… и дали в описанията няма излишни неща. Вчера дълго рових из сървърите, за да махна “моите” настройки и да приведа всичко във вида “най-добрите практики на фирмата”. Тръгнах сега тук да ги коментирам, но се отказах – няма смисъл, тръгвам си.

Та вчера бях зает и не забелязах поредния “нов”, но ето днес е нов ден и пак имаме нов служител. Не казвам нищо лошо за политиката за човешки ресурси на фирмата… но пък и не казвам нищо добро. Това, което разбрах за тези последни 10 месеца е, че такова място не е за мен. Бих могъл да обяснявам надълго и нашироко личните си причини, но е достатъчен един обективен критерий – текучество. Не съм бил на място с по-голямо…

За сметка на това фирмата, в която ще започна тези дни, е готина – и хората са свестни, и нещата, с които се занимават са интересни. Хората ми направиха впечатление на “мой тип” линуксчии – времето ще покаже, но мисля, че след първоначалната трудност, нормална за всяка нова позиция, докато се сработя, всичко ще е ОК. А работата пък обещава да е занимателна, че и дори социално ценна в някакъв смисъл. Определено ще е и трудна позиция, но едно е да работиш лесни неща в гадна обстановка, а друго – по-трудни неща, но в подходяща среда.

Пу-пу, да не са ми уроки и пожелайте ми късмет! Както казвал Нилс Бор, “не вярвам в суеверията, но казват, че помагали и като не вярваш”. :)