Tag Archives: Raya

Дванадесет години по-късно

Този блог е вече на 12 години, догодина става тийнейджър… ако беше човек, де. Ако беше, щях да се грижа повече за него, а сега съм го позабутал в ъгъла в очакване на по-добри времена, с повече свободно време и си повтарям, че е временно. Но дори и в последните две-три години да не пиша колкото преди, дванайсет години за личен сайт си е доста.

Изминаха едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет такива писания. И пак моят си блог е моето място, което отварям често, нищо че напоследък не успявам да пиша често. И пак си пожелавам през следващата му година да го отварям по-често за писане. То така започна, заради писането и писането помагаше. Днес не пречи, напротив, просто аз нямам сили, защото се тревожа за други неща. Не трябва да се тревожа, животът е хубав, а и както друг път на тази годишнина, наближава пролет.

През тази изминала година се случиха доста неща. Дъщеря ни Рая расте и дивее, тича навсякъде и командва всички. Вече лека-полека започват да сформират бойна група заедно със Светли и Оги, кой знае какви бели ни чакат в бъдеще. Все още не говори, но разбира всичко и е голяма актриса. Общува си съвсем пълноценно с възгласи, гримаси, накланяния на глава “не ми ли вярваш, нали ти казвам, че дистанционното е под чинията” и сочения с пръст “този батко да иде там, онзи там, а ти можеш да продължиш да ми даваш спагети”. Искам да я снимам повече, преди да е проговорила, но е скрила някъде последната празна miniDV касетка и го караме на телефонни клипове. А пък телефоните са нейната специалност – всички трябва да й бъдат дадени, за да натиска и размества неща вътре из екрана и от време на време да си ги слага на ухото “ало, кой звъни”. Другата любимост са компютрите – най-важната помощ за тати е да идем до него край бюрото, да го накараме да ни гушне, за да сме по-близо до компютърните неща и да му избутаме ръцете “ти ме остави сега, и аз мога да мърдам мишката и да цъкам, виж колко хубаво ми се получава и с клавиатурата”. Ако не ни слушат, веднага се разсърдваме и отчаяно опираме глава на някоя стена, хълцайки в отчаян плач – винаги действа и винаги веднага пак ни слушат.

Все си спомням лятото, когато съм уморен в тоя студ сега – не беше кой знае какъв круиз, но като за нас беше супер. Ходихме с колата (да, Рошко, същият стар Ровър) до “Журналист” в Златните, онзи същия хотел в Слънчев и “Замъка” в Пампорово. Ако можеше да комбинираме повечето от нещата в първия (без плажа), плажа във втория и планината и квартирата в третия, щеше да е върхът. Но и така си беше добре. На първото море Рая започна да щъпурка постоянно, водена от пръстче на приведен родител край нея, но това е подробност. Може би за първи път с деца на море ни е толкова спокойно, уредено и почти свободно – можеш да кажеш на детето “иди до стаята, аз ще те чакам тук” и вместо да ходиш навсякъде с децата, просто да си останеш още малко на пейката с чаша в ръка, докато то се върне с взетите плажни неща. Учихме ги да плуват в басейна и се разхождахме в дървесната градина наоколо, обсъждайки ботаниката.

На Слънчев пък само плажът си е класика, иначе пак е ужасна гмеж. Но пък ги учехме да плуват в морето. Светко имаше взета маска с шнорхел. “Ау, има много раци по дъното, бързи и опасни!” Там е един от плажовете, където се уморяваш, докато стигнеш нормална дълбочина и после се уморяваш, докато излизаш. В Ахтопол също е така. Готино, само да нямаше толкова много истеричен народ наоколо. Последния ден пък аз след плуване по-навътре, когато се връщах към претъпкания бряг, “хванах” с крака си една изгубена детска маска – и така и Оги имаше вече оборудване, непредвидено.

Пампорово мина под знака на разходки, паления на камината вечер (защото така ни харесва и защото децата се влюбиха в нея, не за отопление) и тестове на квадрокоптера в близките полянки в посока вр. Снежанка. Този път не се обадих на никого по пътя и там, защото бях много зает с почиване със семейството. Бележка: за следващото пътуване да взема повече батерийки, че тези резервните, които дойдоха от китайския сайт, са хем друг размер и трябваше да ги закрепяме с ластик отвън, хем сдадоха багажа и след няколко заряда се издуха.

Най-важното в тия пътувания и това, което най-много ги прави “почивки” за нас е, че храната е готова и ни чака да я изядем, разнообразна е и децата могат да избират, а не да се цупят и накрая никой не ни кара да мием чинии и да пазаруваме за утре.

Много наши приятели не го разбират това и като им разказвахме, кимаха с глава “е, да, ама то ви е било пренаселено, виж друго щеше да е, ако бяхте на еди-кое си диво място, където нямате никакви градски удобства и си готвите сами, ама с истински свежи продукти и, хм, така е по-добре”. Не, не е по-добре. По-добре е, ако нямате деца. Или ако нямате три деца. Или евентуално имате три, но са някакви нетипично кротки деца, които не ви се качват на главата, а си умират да помагат с чиниите и подреждането. Или може би сте на успокоителни – нищо лошо, даже май е добре идея.

Това ми напомня на нещо, което беше минало през социалните мрежи по-рано миналата година – колко било много по-полезно да се мият чиниите на ръка, защото така оставала част от мазнината и това помагало да се развива имунитетът. И затова не било полезно да се ползват миялни машини, а трябвало да се радват хората, когато имали възможност да мият на ръка. Мдааа, и един мармот го завива в станиол… докато ние се затрупваме с мръсни чинии и миенето им за 5 човека вкъщи си е предизвикателство, което организираме и разпределяме, някои ме убеждават колко лоши били миялните! Аз искам миялна не за да си унищожавам имунитета, а защото искам да мие чиниите – и без това в казармата съм мил предостатъчно.

Конкретно тук проблемът е, че сме под наем и на практика няма място за миялна машина. А цялостна реорганизация на кухнята нито имам сили, нито желание, нито пък излишни средства, за да я започна. Но всичко това и да го обяснявам на хората, които четат само “био” и “диви” сайтове, няма да ме разберат. Хипстърска му работа… това не мина ли демоде вече?…

Най-голямата промяна при мен от предната година е, че напуснах работа и започнах своя фирма. Беше много трудно решение, всъщност продължава да е трудно всеки месец, с всякакви предизвикателства, но засега успявам да се справям някак. Имам много идеи и проекти за тази година, дано поне с някои от тях успея.

Говорих за първи път на OpenFest, след като години наред се чудех дали да не се обадя за лекция, сега решението да разкажа за това, над което работя, дойде естествено. Конференцията беше супер, видях много хора от предишните линукски времена – повечето за много кратко, но пак си беше супер да видиш познати физиономии и да си се усмихнете “а ти как си, ами горе-долу”. Трябва повече да се виждам с тия хора, това е една от чергите ми все пак. Другата, тази от студентството вече съвсем се е прокъсала, трябва да се обадя и на тях. Всъщност част от състудентите ми се занимават именно с ИТ, така че има и допирни точки. А на лекцията ми за видеоконференциите трябва да има запис, но май още не е качен – ще пиша отделно, като се появи. Мисля, че се справих горе-долу добре… като за първи път говорене пред публика – след академичните времена не съм говорил пред публика, а пък за ИТ досега изобщо не бях. Сбърках на едно-две места, например нарекох Apache лиценза “апачи пъблик лиценз”, а то такъв няма… Срам за човек, който е писал дипломна работа за свободните софтуерни лицензи!… Явно съм го объркал в бързината с APL, което си е съвсем друго нещо. Но надявам се да е простено, като за първи път.

Предизвикателствата за новата година ще са да издържа до лятото и до почивката, която надявам се да успеем да си направим. Искам да съм някъде и да не водя кореспонденция с клиенти и евентуални клиенти – но сигурно няма как да стане, така че поне морето и планината трябва да компенсират и заредят.

За малко да забравя, а то е важно – през 2015г. най-накрая си взех капитанско свидетелство. Вече съм “водач на кораб до 40 бруто тона”, но вие може да ми викате “шкипер” или “капитане” :)

Историята е много дълга и назад стига до началните класове, когато четях всякакви морски книжки, гледах чертежи на клипери и ходех на корабомоделизъм. Веднъж минах покрай една обява за набиране на екипаж на “Калиакра”, летен лагер за момчета. Е, не отидох, но мечтата си остана. Сега, четвърт век и повече и един куп книги за ветроходство по-късно съм официално готов да започна да трупам опит.

Трябват ми поне едно-две обучителни плавания по море, после малки яхти има доста и то на доста ниски цени. Макар че там като се започне, няма евтино, все си е някакъв разход. Жалко, че хем имаме голяма морска граница – до неотдавна сме имали и на Бяло море – хем не сме точно морска нация. В Холандия или Англия да имаш лодка е почти ежедневна подробност и даже малките не ги регистрират, а тук е огромно бюрократично бреме. Там из големите марини редовно има “безплатни яхти” – някоя изоставена само заема място, няма кой да й плаща таксите и собственикът на марината казва “ако дойдеш да я вземеш и махнеш, за да мога да давам под наем мястото й, ти я давам без пари”. Или пък за няколкостотин пари, ако е някаква по-запазена или има интерес. А тук не само че няма лодки, не само че се смята за някакъв неземен лукс, ами и няма достатъчно пристанища. Има само няколко, има и някои стари, които са затлачени, изобщо безхаберие. После защо гърците били толкова напред с туризма – ами защото си правят сметката и се грижат за хората, които ще оставят някой лев. А не като у нас – дай да откраднем, пък след мен потоп.

Затова толкова много нашенци си държат яхтите в Гърция. Тук като казвам яхта говоря за девет-десет метра ветроходна лодка, не за някаква триетажна луксозна моторница на милионер – каквато е масово представата на хората, като чуят за яхти. Но пък Черно море си е истинско море, с истински вълни. Абе където и да е, само да може да се плава. А тук го смятат всички за екзотика. Ще видим, добре е децата да поплават, докато са малки, но пък трябва и да се изкарат пари.

Ех, аз като не пиша, не пиша, а пък… Да завърша с нещо готино – и двете ни момчета се занимават с музика, Оги в музикалното с виолончело, а Светко с мен с китара. Краси си припомня пианото на една детска йоника. И тези дни Оги ми каза “не се притеснявай, да знаеш, че ти пак можеш да си направиш рок група – ще е с нас и пак ще се казва Лунните вълци, но ще е с китари, пиано и чело”. Трябва някой ден да питам другите от старата група. Или по-добре, трябва да се видим някъде заедно – е, без Милен, който вече не е сред нас. Гери е по морето и не съм я виждал от сватбата им, Сашо все пътува по чужбина, а Дикс когато го срещам по детски рождени дни не говори за група. Нищо, приятели, наздраве!

Единадесет години по-късно

Този блог направи 11 години миналата седмица, а аз не намерих време да пиша в деня на годишнината. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет… Все изоставам последните години, но то е не от възрастта – няма и как, млад съм си – нито е от друго, а само от ежедневни мои грижи и тревоги. Като добавим и че в работата си постоянно разделям вниманието си към няколко неща едновременно, умората след това си казва думата. Човек не е многозадачен, трябва някой да ни го повтаря това на нас, компютърджиите, щото го забравяме.

Това е годината, през която се роди дъщеря ни Рая. Расте и се смее, радва се на батковците, които все се щурат наоколо и на мама и тати, дето тичат след батковците и повтарят “изми ли си зъбите”, “идвай на обяд” и “написа ли си домашното”. Голям купон, явно. Радваме се, че ти харесва, Райче! Малката мишона-бебона обикаля цяла София, даже ходи на театри и концерти, ходи и на море, катери върхове със стари крепости.

Та за една година станаха и много, и малко неща. Много, защото станахме по-много, колата стана по-малка, квартирата и тя. Имаме си и рибки. Малко, защото от миналата нова година всеки работен ден сядам на лаптопа, връзвам външния монитор и отварям няколко прозорци и десетина-двайсет раздела на терминала ми и така започва работният ми ден в Jitsi. След това минава през най-различни трудности и лесности, в търсене на грешки по сървъри и в проследяване на видеоконференции, в писане на писма до клиенти и колеги, за да се връщам всеки път отново към прозореца с терминалите за поредното уж малко нещо в някой сървър.

Доволен съм, защото начинът на работа и хората, които я правя, ми допадат. Отдалечената работа има своите предимства, а да работиш с разбрани и разбиращи от работата си колеги е огромен плюс.

Извън това работно ежедневие не се справях чак толкова добре, колкото исках. Пропуснах някои от извънкласните изяви на Светко и Оги, пропуснах доста техни водения от и до училище, занималня, хор, читалище, уроци и т.н. Краси понесе всичко това вместо мен, при това с малката Рая в слинга или на ръце. Огромен проблем за поредна (тази беше втората, сега започваме трета) година се оказа и паркирането в центъра. Как изобщо да тръгна нанякъде, особено с жена и три деца, когато знам, че на връщане няма да има никакво място за паркиране? Редовно обикалям да търся и/или чакам да се освободи място и така около един час, когато имам късмет. При това вече знам в кои дни и в кои части на деня на кои улици се освобождават места. Поне половината коли в Яворов са на работещи в Полиграфията и дневният им режим е лесен за отгатване. Но пак не винаги има места. Разбрах, че някакви ентусиасти от квартала имат огромното желание, свободно време и фейсбук група, за да настояват през общината да направи зелена зона не само “Цар Иван Асен II”, а и всички малки улички в квартала. Така щяло да се реши проблемът – глупости, масово магазинчетата разчитат на левчетата за хляб и сирене на хора като мен, които нямат постоянна регистрация в квартала, съответно не могат да си извадят винетка за паркиране. “Кореняците” искат да изгонят всички други, за да си паркират свободно, но да им фалират всички магазини от липса на клиенти – умно. Да разрешат винетка по временен адрес или само с договор за наем и подкрепям, дотогава – не.

И така мина година – работа, деца, планове за “след Яворов”. Започнах отново малко по малко да свиря на китарата. Изрових китарите, взех си от мрежата разни дреболии – тунер, струни, нови ключове за електрическата, усилвателче за слушалки… Заглеждам едни нови китарни неща, но всичко трябва да почака, понеже тук ни е тесничко, а и разходите, наемът и сметките не питат.

Ходихме на море и планина, всичко това в десет дни отпуск лятото. Добре беше, но може и по-добре. Например трябваше да пиша тук и за Пампорово, където бяхме след Слънчев бряг. Но то беше вече връщане, беше край и нямаше кога. Така сме ние, а не трябва, трябва тази година да оправим качеството на живот – особено по-малко нерви, повече почивка и смях. Че децата си растат, а ние само ставаме по-възрастни – пък стресът състарява и убива.

2014-та отмина доста бързо, но и без големи тревоги и промени в семейството – като изключим появата на малката Рая. А пък аз тая нощ пътувам, както миналата година и като се върна и се наспя, ще пиша пак.

Пътешествието започва. Лична карта и радлер.

В събота успяхме да тръгнем на почивка. Аз съм в отпуск от понеделника, а и без това работя отдалечено, така че важното за работата ми е да имам добра връзка с Интернет и достатъчно време и внимание да си движа задачите. Лека-полека сега връзката ми хем става все по-лоша, докато накрая увисвам с мобилния на минимална скорост, хем успявам все по-рядко да се спасявам на сянка от тичане след детските колела. Време е да призная, че отпуската влиза в пълния си размах и да оставя колегите ми да си починат от мен малко. Вярно си е, че в последните месец-два съм все много изморен – дали покрай Рая и недоспиването, дали просто от стоенето все вкъщи – а когато съм изморен, ставам разсеян и забравям подробностите. Работната дисциплина ме държи да не забравям, че съм ги забравил и да проверявам всичко, но така пък върша всичко с една идея по-бавно. Кафето не помага, най-вече защото попрестанах да го пия.

Виж, разходките помагат. Нямам сили и ентусиазъм да се вдигна до парка, дето е на двеста метра от нас, но пък миналата неделя отидохме с Краси и трите деца до Цари Мали Град. Пътуване море майката, пътуване и връщане вкъщи – защото да се върнеш вкъщи е най-хубаво, но как да се върнеш, ако не си заминал някъде? Рошко се справя добре и от кола за двама с бебе, през кола за двама с дете и бебе, сега стана кола за двама с две деца и бебе. Задните седалки са заети с цяла редичка столчета и кошче за кола. Райка-зайка в средата, малък и голям батко от двете страни. Е, така се плаче, затова сега в голямото пътуване опитваме с мама в средата, гушнала Райчето.

През последните седмици опитах да постегна колата. Минах през 8-ми канал на сервиза на ЕМ Комплект в Павлово, където легендарният в София Найден вдигна ровъра, погледна изгнилите тръби и каза “ти май много внимателно караш, щото ако някой по-висок легнал полицай беше ударил това, щеше да падне на земята” – и удари с длан една от снадките и паднаха средното и задното гърне… Колата от няколко дни беше започнала да гъргори бая, май точно след една бабуна стана. Смени средно, задно гърне и тръба и сега ръмжим по-приглушено. Трябваше да оправя и климатика, дето миналото лято изведнъж даде фира някъде в Лагера – нещо каза “фъссссс” отпред, омасли се радиаторът и друго нямаше, само дето и климатик нямаше. Отидох при най-нахваленият сервиз за климатици, баща и син на ъгъла на Позитано и Троян, зад Нипроруда/НАП – казват, че повечето по-нови сервизи в София са на хора, дето са се учили при тях. Жоро там наду климатика, чу се познатото съскане и ми показа къде е пробит радиаторът. Оказа се, че едно чукване с 20-тина км/ч през онази мразовита зима в началото на 2012г. е изкривило леко гредата под бронята, тя е притиснала радиатора на климатика към охладителния радиатор, търкали са се и този на климатика се е протрил и пробил. Смяна на радиатор и фиксиране на всичко, с гаранцията, че поне една година няма да имам никакви проблеми с климатика. И наистина – друго си е на път с малка кола, пълна с двама възрастни и три деца, ако имаш климатик. И съвсем, съвсем друго си е, ако нямаш. Навремето Арти усещаше веднага, щом спирах климатика и започваше да вие от клетката, а той е котарак все пак, представете си как реагират три деца… без клетки.

Първата дестинация беше Троян. Тук стоим два-три дни, за да се порадва тъща ми на мен и да ми даде да я ядосам малко, тъкмо да ни се зарадва, когато ни види обратно след десетина-петнайсет дни. Шегувам се, всички се радват на децата. И с право – батковците са големи сладури и само бели правят, а Рая се оглежда леко стреснато и дава повод на бабите на площада да цъкат с език “ау, колко е мъничка, ама вие как пътувате с двумесечно бебенце, пу-пу”. След интензивно такова купонясване ожаднявам за радлер и за щастие навсякъде имат от този на Ариана, оригиналната идея за радлер, с лимон. Тъща ми каза, че “лимонадата е поразила бирата”, но аз явно не разбирам от бира и затова ми харесва. Супер е и това, че е с ниско съдържание на алкохол, а лошото е, че не е с ниско съдържание на цена. Плащаш бира, пиеш лимонада – но кой е казал, че светът е идеален?

Като казах за площада в Троян, там е купонът, да знаете. Особено в топлите месеци следобед и привечер централният площад се изпълва с всякакви баби, познати, съученички, тук-там по някой отегчен татко и цяла огромна сюрия дечурлига – някои с колела, други със сладолед, трети с бабите си – и се започва едно общуване и преплетени светски разговори на всякакви теми, ум да ти зайде направо. Никой не се обижда, ако изведнъж се обърнеш и поздравиш друг и започнете съвсем трети разговор, защото и той ще се обърне, за да види какво прави съседката и дали внучката й се е прибрала от море в Гърция. Примерно. Или изведнъж някой ще скокне да съветва нещо детето си, или пък ще отиде до магазина, само за да се върне след това, защото разбира се, че не му се прибира вкъщи – та нали купонът е на площада, не вкъщи. Хора, отраснали в големия град, като моя милост, трудно разбират това. В големия град има малки квартали, площадки и пейки пред входовете, но не е същото. Площадката пред блока е като селски мегдан в сравнение с площада на малкия град. Малкият град е много по-голям в това отношение. И много по-голям е купонът му, който, както ви разправям, е на площада следобед и привечер.

Дойдохме тук със страшно много багаж, защото взех за колата напречни релси за таван и автобокс. Голяма работа е това, ви казвам! 300 литра – вярно малък, но отвътре, казват, бил по-голям. :) Събра почти всичко, нужно за пътуването и в задния багажник остана толкова място, че реших да вземем колелата на децата, леко разглобени. Е, забравихме да вземем телескопа, затова сега ще гледаме луната и звездите през крив макарон… или направо с невъоръжено око. Забравих си и личната карта. Нося си шофьорската книжка, дано това не е проблем при пътуването и при регистрирането в хотели. Иначе засега всичко върви добре. Даже днес ми се счу мяукане като на Арти, но се оказа нахалната котка на съседите. Милият, дали е още някъде тук, дали си е намерил друг дом и затова не се връща?

А ние ще продължим – още ден-два почивка тук и товарим обратно. Засега посоката е изток. Или изток-югоизток. Цяло чудо е, че успях да напиша това, преди бебето да се разреве. Гладна е, но докато чакаме мама, ще се носим на рамо и ще пеем “Тих бял Дунав” и “Ясен месец”. За едни – бунтовни песни, за други – приспивни.

Три деца и рибки

Да, засега сме само с рибки. Светко отдавна иска животни и аквариум е компромисът засега. В квартира в центъра не можем друго. Това поставя въпросът къде ще сме след тук, но за това не сега. Та отпреди месец някъде децата имат шест неона. Задвижихме цикъла първо с растения, после неоните зацапаха всичко, докато не се появиха охлювите, от яйца във водата на растенията.

Аквариумът с растения и неони след това беше за края на учебната година, а сомчето взехме докато чакаме мама и Рая да излязат от болницата.

И така сега сме петима, имаме си домашни любимци и ни предстоят тревоги и разходи, свързани по един или друг начин с лечение, почивка, автомобил, жилище. Може би не задължително в този ред. От друга страна, най-после съм ценен в работата и това ме кара да се чувствам спокоен и полезен, макар пренатягането от дежурствата в предни фирми все още понякога да ми влияе зле. Започнах пак да програмирам (прости неща), а и изрових китарите и някой ден току-виж съм се пресегнал.

Светко очаква, както съм му обещал, това лято да правим роботи и да учим кибернетика. Търся идеи за първи проект, между другото. Искам да го заведа на картинг също, но не знам дали има курсове. Почасово е кратко и скъпо, а ние да сглобим карт ще е супер, но нито имам гараж да го държа, нито пък място за каране.

А Рая расте и вече е на седмица. Спи кротко почти през цялото време, за разлика от батковците си, дето оревяваха махалата. Сега разбирам женските татковци сред приятелите ни, които все не разбираха с какво толкова ни изморяват момчетата ни. Знаех си аз и преди, че има някакво несъответствие в представите, но сега разбирам. Нищо не знайте вий. :)

Поправка: Писах това преди седмица и все нямах време да го публикувам. Междувременно Рая започна да ни буди за нощните хранения и вече гледаме като призраци, все недоспали. Много по-спокойна е от момчетата, но може би е така и защото ние с Краси сме много по-спокойни сега.

Като капак на всичко е помията в обществото и политиката. Излишък от власт, мафия навсякъде, фалшиви промени за заблуда на народонаселението, липса на каквато и да е историческа справедливост, извинение и лустрация на виновните. На всичкото отгоре някакви купени с рубли болни глави искат да ни вадят от ЕС и НАТО…

Ужасна среда за планиране на семейно бъдеще. Така ми се иска нещата поне малко да започнат да се оправят. Поне да вървим направо, дори и бавно. Така не ми се иска да местя семейството си в нормална, но неговореща български среда. По този повод – да вземем да се изнесем по-масово някъде? Нещо като проекта за ИТ-село, но не тук, а направо в нормална страна, в град в нормална страна… Или в краен случай в малък български град, но сигурно ще е много по-трудно да се нормализира средата… Нещо като free state project, но по български, в по-малки мащаби. Не за някакви еко-отшелници, а с научно и технически изкушени хора. И изкуство, но не предварително и самоцелно. Може би не е лоша идея… жалко че не съм толкова социален тип, особено пък не съм социално организиращ тип.

Роди се дъщеря ни

Днес се роди Рая – 51см, 3.5кг щастие, сега навярно спящо увито в пелени и с малки ръкавички. Има си двама батковци, които с нетърпение я чакат да си дойде вкъщи и да й се радват как расте. Да й се радват заедно с нас с майка им.

Краси е добре и всички сме щастливи и уморени – еднакво много щастливи и всеки по свой си начин уморен. Светли и Оги усещат от доста време промяната, която им предстои и са леко по-енергични, което в техния случай е сравнимо с леко природно бедствие. Аз съм уморен от очаквания и правене на планове, както и от ежедневието и подреждането след домашния тайфун, дето кой знае как минава през стаите, когато гледам в друга посока. И като се обърна – всичко с главата надолу и насред всичкото – две “изненадани” и усмихнати момчешки физиономии. Почивам си, когато спя и когато работя – е, не мога да ги съчетавам, но редуването им дава резултати… когато имам време да ги редувам.

Днес видяхме малката Рая – обещаващо усмихната и спокойно дремеща. Отвори очички, за да види през стъклото другите трима от семейството й, после явно се поуспокои от видяното и пак се унесе. 70 години след десанта в Нормандия нашето момиче форсира границите на този свят и дойде при нас точно навреме, но без бързане. Като я гледах как сладко спи и се гуши в пелените, смятам че е доволна от постигнатото. Дерзай, Рая, има още много за постигане в света! И нека много дни с все нови предизвикателства за нови открития и изпълнени с ново дръзновение те чакат занапред! Доколкото ни дават силите, и ние ще сме с теб – аз и мама и двамата ти батковци!

Добре дошла, Рая!

BlogDay 2007

Това ми участие ще е за втори път, миналата година писах за BlogDay 2006. Инициативата “blogday” малко ме обърква пак, може би защото неща от рода на “седни и пиши, днес трябва” никога не са ме трогвали. Става малко като верижните статии, само че по-“спешно”. Е, не ми е неприятно — ако беше нямаше да пиша изобщо. Просто ми е чудно кой сайт да включа. През тази година намерих много блогове, четох голяма част от тях и също така значителна част изтрих от четеца и от отметките си. Някои с удоволствие. Може би около две години вече опитвам да вирея колкото мога повече в блогсферата. Дори търсенето си прехвърлям в блог-търсачки — когато е ясно, че темата няма как да не е обговорена от блогъри, ползвам такива търсачки. Прави са като казват, че при търсене в блогсферата човек се натъква на много по-малко, даже пренебрежимо малко спам.

Та към темата. Трудно, лесно — няма как, ето ги в случаен ред…

Mix – блогът на Kanew може да ви е попадал пред очите, може и да не ви е впечатлявал като някой от поредните супер-мега трафик-разбиващи блогове. Канев пише както си му е редът — личен дневник, с неща от първо лице и насочени към читателя. При него няма лъскави крещящи блог-примеси като “ние трябва да”, “приоритети на юзабилити”, “да протестираме”, нито има нещо, което да си личи, че е писано за повече трафик и рейтинг. Когато ви стане леко носталгично за ония времена преди година, когато хората пишеха за себе си, а не за агрегатори, търсачки и реклами от гугъл, вижте историите на Канев.

Dagranov – Илиян Даргънов пише отскоро и се надявам това тук да не го обърка по никакъв начин — не се заблуждавайте, макар и съвсем нов, блогът е интересен и списван с грижа и внимание към важните детайли. Интересите му са свързани с фотографията, авиацията, астрономията, уеб-стандартите и ползваемостта на страниците. Може би не точно в този ред, но винаги подредени интересно и разказани увлекателно. Лиценз – някои права запазени, CC-BY-SA.

Winter is comming – Ели е дизайнер с правилна нагласа към музиката и приятелите. Имам предвид, че ги цени, събира ги и ги слуша, а не ги ползва само за фон, както правят други. Разбрах за блога й наскоро и по тъжен повод. Но след като знаете блогове на философи, които са линукс-сисадмин и фотолюбител, продуктов мениджър в онлайн-фирма, пътуващ докторант и филолог, сега се запознайте с Ели, която е музикален фен и графичен дизайнер. Без да се стреми със сайта си да печели някакъв ресурс, Ели просто успява да пише лично, от първо лице. А нали блоговете бяха за това, remember? :)

Velqn – Велян е спорно дали е с нов блог, но мен поне ми харесва с това, че успява да направи всичко около сайта си интересно, занимателно и в същото време ценно. Определено това е един от най-обгрижваните откъм визия блогове, които следя. Не казвам, че е с идеална ползваемост, а че Велян редовно се грижи нещата да стават не идеално, но по-добре. Но за него и други ще кажат и линкнат за BlogDay, няма да говоря повече ;) Лиценз – някои права запазени, CC-BY-SA.

Assenoff – Асенов пише доста за свободен софтуер и за нещата, които са близки в ежедневието на системния администратор. Който по определение трябва да работи с GNU/Linux и да е хевиметъл. И той като Велян не е неизвестен, но си позволявам да го промотирам, защото с особено някои от статиите си напоследък ми връща онази нагласа, за която все говоря тук по-горе. За писането за себе си и за подразбиращото се, но ненатрапвано обръщение “ти” към читателя. Особено с текста “Моят хеви метъл”. (Като проверявам препратката, сега виждам, че и той ме е свързал за blogday. Да не заподозрете заговор някакъв :) Лиценз – някои права запазени, CC-BY-NC-SA.

Станаха пет. Уж ми беше трудно да започна, а сега ми се ще да сложа още два или три пъти по толкова. Никой да не се “сърди”, подбрах адреси, които не съм споменавал досега и които не съм свързвал преди. Всъщност какво ти сърдене, животът продължава и както казахме най-важното в блогването е човек да може сам пред себе си да си отговори защо го прави. Такива цитирания и обяснения от външни хора (мен в случая) са си малко “алабала и дрън-дрън”.

И формалната част — адрес на инициативата BlogDay и на етикета в Technorati.