Category Archives: blogging

Дванадесет години по-късно

Този блог е вече на 12 години, догодина става тийнейджър… ако беше човек, де. Ако беше, щях да се грижа повече за него, а сега съм го позабутал в ъгъла в очакване на по-добри времена, с повече свободно време и си повтарям, че е временно. Но дори и в последните две-три години да не пиша колкото преди, дванайсет години за личен сайт си е доста.

Изминаха едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет такива писания. И пак моят си блог е моето място, което отварям често, нищо че напоследък не успявам да пиша често. И пак си пожелавам през следващата му година да го отварям по-често за писане. То така започна, заради писането и писането помагаше. Днес не пречи, напротив, просто аз нямам сили, защото се тревожа за други неща. Не трябва да се тревожа, животът е хубав, а и както друг път на тази годишнина, наближава пролет.

През тази изминала година се случиха доста неща. Дъщеря ни Рая расте и дивее, тича навсякъде и командва всички. Вече лека-полека започват да сформират бойна група заедно със Светли и Оги, кой знае какви бели ни чакат в бъдеще. Все още не говори, но разбира всичко и е голяма актриса. Общува си съвсем пълноценно с възгласи, гримаси, накланяния на глава “не ми ли вярваш, нали ти казвам, че дистанционното е под чинията” и сочения с пръст “този батко да иде там, онзи там, а ти можеш да продължиш да ми даваш спагети”. Искам да я снимам повече, преди да е проговорила, но е скрила някъде последната празна miniDV касетка и го караме на телефонни клипове. А пък телефоните са нейната специалност – всички трябва да й бъдат дадени, за да натиска и размества неща вътре из екрана и от време на време да си ги слага на ухото “ало, кой звъни”. Другата любимост са компютрите – най-важната помощ за тати е да идем до него край бюрото, да го накараме да ни гушне, за да сме по-близо до компютърните неща и да му избутаме ръцете “ти ме остави сега, и аз мога да мърдам мишката и да цъкам, виж колко хубаво ми се получава и с клавиатурата”. Ако не ни слушат, веднага се разсърдваме и отчаяно опираме глава на някоя стена, хълцайки в отчаян плач – винаги действа и винаги веднага пак ни слушат.

Все си спомням лятото, когато съм уморен в тоя студ сега – не беше кой знае какъв круиз, но като за нас беше супер. Ходихме с колата (да, Рошко, същият стар Ровър) до “Журналист” в Златните, онзи същия хотел в Слънчев и “Замъка” в Пампорово. Ако можеше да комбинираме повечето от нещата в първия (без плажа), плажа във втория и планината и квартирата в третия, щеше да е върхът. Но и така си беше добре. На първото море Рая започна да щъпурка постоянно, водена от пръстче на приведен родител край нея, но това е подробност. Може би за първи път с деца на море ни е толкова спокойно, уредено и почти свободно – можеш да кажеш на детето “иди до стаята, аз ще те чакам тук” и вместо да ходиш навсякъде с децата, просто да си останеш още малко на пейката с чаша в ръка, докато то се върне с взетите плажни неща. Учихме ги да плуват в басейна и се разхождахме в дървесната градина наоколо, обсъждайки ботаниката.

На Слънчев пък само плажът си е класика, иначе пак е ужасна гмеж. Но пък ги учехме да плуват в морето. Светко имаше взета маска с шнорхел. “Ау, има много раци по дъното, бързи и опасни!” Там е един от плажовете, където се уморяваш, докато стигнеш нормална дълбочина и после се уморяваш, докато излизаш. В Ахтопол също е така. Готино, само да нямаше толкова много истеричен народ наоколо. Последния ден пък аз след плуване по-навътре, когато се връщах към претъпкания бряг, “хванах” с крака си една изгубена детска маска – и така и Оги имаше вече оборудване, непредвидено.

Пампорово мина под знака на разходки, паления на камината вечер (защото така ни харесва и защото децата се влюбиха в нея, не за отопление) и тестове на квадрокоптера в близките полянки в посока вр. Снежанка. Този път не се обадих на никого по пътя и там, защото бях много зает с почиване със семейството. Бележка: за следващото пътуване да взема повече батерийки, че тези резервните, които дойдоха от китайския сайт, са хем друг размер и трябваше да ги закрепяме с ластик отвън, хем сдадоха багажа и след няколко заряда се издуха.

Най-важното в тия пътувания и това, което най-много ги прави “почивки” за нас е, че храната е готова и ни чака да я изядем, разнообразна е и децата могат да избират, а не да се цупят и накрая никой не ни кара да мием чинии и да пазаруваме за утре.

Много наши приятели не го разбират това и като им разказвахме, кимаха с глава “е, да, ама то ви е било пренаселено, виж друго щеше да е, ако бяхте на еди-кое си диво място, където нямате никакви градски удобства и си готвите сами, ама с истински свежи продукти и, хм, така е по-добре”. Не, не е по-добре. По-добре е, ако нямате деца. Или ако нямате три деца. Или евентуално имате три, но са някакви нетипично кротки деца, които не ви се качват на главата, а си умират да помагат с чиниите и подреждането. Или може би сте на успокоителни – нищо лошо, даже май е добре идея.

Това ми напомня на нещо, което беше минало през социалните мрежи по-рано миналата година – колко било много по-полезно да се мият чиниите на ръка, защото така оставала част от мазнината и това помагало да се развива имунитетът. И затова не било полезно да се ползват миялни машини, а трябвало да се радват хората, когато имали възможност да мият на ръка. Мдааа, и един мармот го завива в станиол… докато ние се затрупваме с мръсни чинии и миенето им за 5 човека вкъщи си е предизвикателство, което организираме и разпределяме, някои ме убеждават колко лоши били миялните! Аз искам миялна не за да си унищожавам имунитета, а защото искам да мие чиниите – и без това в казармата съм мил предостатъчно.

Конкретно тук проблемът е, че сме под наем и на практика няма място за миялна машина. А цялостна реорганизация на кухнята нито имам сили, нито желание, нито пък излишни средства, за да я започна. Но всичко това и да го обяснявам на хората, които четат само “био” и “диви” сайтове, няма да ме разберат. Хипстърска му работа… това не мина ли демоде вече?…

Най-голямата промяна при мен от предната година е, че напуснах работа и започнах своя фирма. Беше много трудно решение, всъщност продължава да е трудно всеки месец, с всякакви предизвикателства, но засега успявам да се справям някак. Имам много идеи и проекти за тази година, дано поне с някои от тях успея.

Говорих за първи път на OpenFest, след като години наред се чудех дали да не се обадя за лекция, сега решението да разкажа за това, над което работя, дойде естествено. Конференцията беше супер, видях много хора от предишните линукски времена – повечето за много кратко, но пак си беше супер да видиш познати физиономии и да си се усмихнете “а ти как си, ами горе-долу”. Трябва повече да се виждам с тия хора, това е една от чергите ми все пак. Другата, тази от студентството вече съвсем се е прокъсала, трябва да се обадя и на тях. Всъщност част от състудентите ми се занимават именно с ИТ, така че има и допирни точки. А на лекцията ми за видеоконференциите трябва да има запис, но май още не е качен – ще пиша отделно, като се появи. Мисля, че се справих горе-долу добре… като за първи път говорене пред публика – след академичните времена не съм говорил пред публика, а пък за ИТ досега изобщо не бях. Сбърках на едно-две места, например нарекох Apache лиценза “апачи пъблик лиценз”, а то такъв няма… Срам за човек, който е писал дипломна работа за свободните софтуерни лицензи!… Явно съм го объркал в бързината с APL, което си е съвсем друго нещо. Но надявам се да е простено, като за първи път.

Предизвикателствата за новата година ще са да издържа до лятото и до почивката, която надявам се да успеем да си направим. Искам да съм някъде и да не водя кореспонденция с клиенти и евентуални клиенти – но сигурно няма как да стане, така че поне морето и планината трябва да компенсират и заредят.

За малко да забравя, а то е важно – през 2015г. най-накрая си взех капитанско свидетелство. Вече съм “водач на кораб до 40 бруто тона”, но вие може да ми викате “шкипер” или “капитане” :)

Историята е много дълга и назад стига до началните класове, когато четях всякакви морски книжки, гледах чертежи на клипери и ходех на корабомоделизъм. Веднъж минах покрай една обява за набиране на екипаж на “Калиакра”, летен лагер за момчета. Е, не отидох, но мечтата си остана. Сега, четвърт век и повече и един куп книги за ветроходство по-късно съм официално готов да започна да трупам опит.

Трябват ми поне едно-две обучителни плавания по море, после малки яхти има доста и то на доста ниски цени. Макар че там като се започне, няма евтино, все си е някакъв разход. Жалко, че хем имаме голяма морска граница – до неотдавна сме имали и на Бяло море – хем не сме точно морска нация. В Холандия или Англия да имаш лодка е почти ежедневна подробност и даже малките не ги регистрират, а тук е огромно бюрократично бреме. Там из големите марини редовно има “безплатни яхти” – някоя изоставена само заема място, няма кой да й плаща таксите и собственикът на марината казва “ако дойдеш да я вземеш и махнеш, за да мога да давам под наем мястото й, ти я давам без пари”. Или пък за няколкостотин пари, ако е някаква по-запазена или има интерес. А тук не само че няма лодки, не само че се смята за някакъв неземен лукс, ами и няма достатъчно пристанища. Има само няколко, има и някои стари, които са затлачени, изобщо безхаберие. После защо гърците били толкова напред с туризма – ами защото си правят сметката и се грижат за хората, които ще оставят някой лев. А не като у нас – дай да откраднем, пък след мен потоп.

Затова толкова много нашенци си държат яхтите в Гърция. Тук като казвам яхта говоря за девет-десет метра ветроходна лодка, не за някаква триетажна луксозна моторница на милионер – каквато е масово представата на хората, като чуят за яхти. Но пък Черно море си е истинско море, с истински вълни. Абе където и да е, само да може да се плава. А тук го смятат всички за екзотика. Ще видим, добре е децата да поплават, докато са малки, но пък трябва и да се изкарат пари.

Ех, аз като не пиша, не пиша, а пък… Да завърша с нещо готино – и двете ни момчета се занимават с музика, Оги в музикалното с виолончело, а Светко с мен с китара. Краси си припомня пианото на една детска йоника. И тези дни Оги ми каза “не се притеснявай, да знаеш, че ти пак можеш да си направиш рок група – ще е с нас и пак ще се казва Лунните вълци, но ще е с китари, пиано и чело”. Трябва някой ден да питам другите от старата група. Или по-добре, трябва да се видим някъде заедно – е, без Милен, който вече не е сред нас. Гери е по морето и не съм я виждал от сватбата им, Сашо все пътува по чужбина, а Дикс когато го срещам по детски рождени дни не говори за група. Нищо, приятели, наздраве!

Проблеми с коментарите

Миналата седмица разбрах за проблем със сайта ми, който е спирал всички нови коментари. Било е някъде най-много за две седмици, а и аз през това време не съм писал нищо ново, но все пак на всички, на които са били така спрени коментарите към стари публикации – моите извинения. Поне двама човека са се опитали да пишат под статиите и са улучили въпросния бъг.

Всичко идва от желанието да оставя блога си колкото може повече на самотек, откъм техническата страна. За да мога когато имам време, да се съсредоточавам върху съдържанието, а не да ровя файлове на сървъра и тем подобни иначе интересни занимания. Една анти-спам защита се е сритала с друга такава и са се неутрализирали в такава супер-защита, че нищо не е било пропускано. Моя грешка. Навремето хаквах из blosxom и това не ми пречеше да пиша и статии. Та кой има нужда от прекалена автоматизация, това си е направо покана за alien invasion – справка някой от последните ви sci-fi филми.

Иначе, добре съм. Тъкмо мислех да пиша тия дни за други неща, та ще ги оставя другите неща за другия път. Линдеас напредва бавно, но надявам се стабилно. Трудно е, може би и защото или децата станаха истински викинги, или нашите прагове с Краси са се снижили след лятната почивка много. Викат викингите, а на мен нещо май се оказа, че очилата не са ми били точни, което си е бая притеснително… ще разказвам.

Единадесет години по-късно

Този блог направи 11 години миналата седмица, а аз не намерих време да пиша в деня на годишнината. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет… Все изоставам последните години, но то е не от възрастта – няма и как, млад съм си – нито е от друго, а само от ежедневни мои грижи и тревоги. Като добавим и че в работата си постоянно разделям вниманието си към няколко неща едновременно, умората след това си казва думата. Човек не е многозадачен, трябва някой да ни го повтаря това на нас, компютърджиите, щото го забравяме.

Това е годината, през която се роди дъщеря ни Рая. Расте и се смее, радва се на батковците, които все се щурат наоколо и на мама и тати, дето тичат след батковците и повтарят “изми ли си зъбите”, “идвай на обяд” и “написа ли си домашното”. Голям купон, явно. Радваме се, че ти харесва, Райче! Малката мишона-бебона обикаля цяла София, даже ходи на театри и концерти, ходи и на море, катери върхове със стари крепости.

Та за една година станаха и много, и малко неща. Много, защото станахме по-много, колата стана по-малка, квартирата и тя. Имаме си и рибки. Малко, защото от миналата нова година всеки работен ден сядам на лаптопа, връзвам външния монитор и отварям няколко прозорци и десетина-двайсет раздела на терминала ми и така започва работният ми ден в Jitsi. След това минава през най-различни трудности и лесности, в търсене на грешки по сървъри и в проследяване на видеоконференции, в писане на писма до клиенти и колеги, за да се връщам всеки път отново към прозореца с терминалите за поредното уж малко нещо в някой сървър.

Доволен съм, защото начинът на работа и хората, които я правя, ми допадат. Отдалечената работа има своите предимства, а да работиш с разбрани и разбиращи от работата си колеги е огромен плюс.

Извън това работно ежедневие не се справях чак толкова добре, колкото исках. Пропуснах някои от извънкласните изяви на Светко и Оги, пропуснах доста техни водения от и до училище, занималня, хор, читалище, уроци и т.н. Краси понесе всичко това вместо мен, при това с малката Рая в слинга или на ръце. Огромен проблем за поредна (тази беше втората, сега започваме трета) година се оказа и паркирането в центъра. Как изобщо да тръгна нанякъде, особено с жена и три деца, когато знам, че на връщане няма да има никакво място за паркиране? Редовно обикалям да търся и/или чакам да се освободи място и така около един час, когато имам късмет. При това вече знам в кои дни и в кои части на деня на кои улици се освобождават места. Поне половината коли в Яворов са на работещи в Полиграфията и дневният им режим е лесен за отгатване. Но пак не винаги има места. Разбрах, че някакви ентусиасти от квартала имат огромното желание, свободно време и фейсбук група, за да настояват през общината да направи зелена зона не само “Цар Иван Асен II”, а и всички малки улички в квартала. Така щяло да се реши проблемът – глупости, масово магазинчетата разчитат на левчетата за хляб и сирене на хора като мен, които нямат постоянна регистрация в квартала, съответно не могат да си извадят винетка за паркиране. “Кореняците” искат да изгонят всички други, за да си паркират свободно, но да им фалират всички магазини от липса на клиенти – умно. Да разрешат винетка по временен адрес или само с договор за наем и подкрепям, дотогава – не.

И така мина година – работа, деца, планове за “след Яворов”. Започнах отново малко по малко да свиря на китарата. Изрових китарите, взех си от мрежата разни дреболии – тунер, струни, нови ключове за електрическата, усилвателче за слушалки… Заглеждам едни нови китарни неща, но всичко трябва да почака, понеже тук ни е тесничко, а и разходите, наемът и сметките не питат.

Ходихме на море и планина, всичко това в десет дни отпуск лятото. Добре беше, но може и по-добре. Например трябваше да пиша тук и за Пампорово, където бяхме след Слънчев бряг. Но то беше вече връщане, беше край и нямаше кога. Така сме ние, а не трябва, трябва тази година да оправим качеството на живот – особено по-малко нерви, повече почивка и смях. Че децата си растат, а ние само ставаме по-възрастни – пък стресът състарява и убива.

2014-та отмина доста бързо, но и без големи тревоги и промени в семейството – като изключим появата на малката Рая. А пък аз тая нощ пътувам, както миналата година и като се върна и се наспя, ще пиша пак.

Десет години по-късно

Преди десет години, през януари 2004г. започнах да списвам този блог. Минаха една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет години и ето мина и десетата. Годишнината беше миналата седмица, на 20 януари, но все нямам кога да седна да пиша. Или не, седя си по цял ден, но нямам кога да се спра с всичко друго и да се занимая с личния си сайт. Даже не, не седя, а през повечето време последната седмица лежа – болен съм. Разболях се след едно поредно преработване в края на миналата година. Исках да разчистя някои малки поръчки, защото след това започвах първата си по-сериозна работа във фирма, занимаваща се със свободен софтуер. Първата по-сериозна, защото често преводите на софтуер не се приемат за сериозна работа, въпреки че са си. Та след KDE и работенето с преводи там преди години, после пък дълги години доброволно превеждане, сега съм сисадмин на Jitsi. Както и харесвам джабър от толкова време, пък и най-вече както хората в Jitsi са свестни, работата е супер. Пожелайте ми успех. :)

Комай това е най-голямата новина около мен и компютрите през последната година. Вече съм разказвал за преработването и раздялата с предишната ми работа и за търсенето на нови проекти. Не успях да разкажа за страхотното лято с много пътувания из България, за Пампорово, Поморие, Несебър, едно малко пиратско корабче и един голям ветроход, на който тази година вече трябва да се качим, безбройните километри с Рошко по пътищата… Рошко, който тези дни, в изненадалите ни студове и докато бях с треска и възпалени уши, взе че замръзна. Антифризът му; дано ни се размине ремонтът – имаше доста антифриз и се надявам да не се спука нищо. Когато има примеси, водата замръзва при по-ниски температури и освен това когато има антифриз, първо започва да замръзва на малки кристалчета, които се мачкат и наместват. Това може да е спасило Рошко от повреда, защото няма цял леден блок, който да се разшири при -4 градуса, а много малки кристали, като сладолед с водни кристали.

Вкъщи най-важното е, че Светко тръгна на училище – същото 12-то, в което беше в предучилищна. Оги пък ходи на кооператив. Казва му “къща за игри” или само “игрите”. Там ходят и децата на две двойки наши колеги и приятели от следването. Малък свят. :)

Напоследък нещо не съм доволен от 12 СОУ – Светко беше толкова буден и любознателен, нямаше търпение да ходи там, а сега е все тъжен и притеснен, ядосан и обиден. Или учителката не го оценява, или децата са станали леко хулиганчета – не знам. Работата на учителката е да забелязва и да оценява, да поощрява и да хвали всяко едно дете. Има време за зубрене, за контролни и за учене наизуст – сега трябва за всяко нещо да му се казва, че се е справил страхотно. А не, например, по физкултура да му се карат, че не можел да играе футбол. Моля?!? Първи клас, това да не е спортната академия? Освен това и аз не мога да ритам футбол, чудо голямо! Или пък да го накажат, защото е последвал целия клас и е излязъл на двора, без да изчака учителката. Явно или образованието е станало някакво много “модерно”, или аз нещо не съм разбрал целта на ходенето до училище.

По тоя повод – някой има ли добри впечатления от другите околни училища? Има ли шанс да е по-различно в 119-то или 138-мо? Или пък в по-близкото 31-во? Не че е лошо 12-то, но просто очаквах много повече. И съм прав – човек веднъж е ученик. А предучилищната беше супер – явно всичко си зависи от учителя.

Ами това е. Пък нека разправят, че блоговете били умирали. Имам си WordPress и на мобилния. Страхотно приложение, между другото. И Prestigio 4300 е страхотна машинка – IPS екран и батерия за четири дни с говорене и синхронизиране. Между другото, и ThinkPad T410 е добра машина, нищо че не е с IPS. Сега ви пиша от нея, което значи, че дилемата ми с лаптопите намери разрешение… но за това следващ път. Приятно блогване и до нови срещи!

2180

Още една промяна в сайта ми, която вярвам за много хора би минала незабелязано – вече имам заявен лиценз, CC BY. Причината е, че в България (а доколкото ми е известно изобщо в Европа) пълен отказ от права на практика няма. Та “public domain” стоеше все повече само като табелка тук. Е, вече и официално всичко е позволено, но указването на авторството ми не е само молба, а изискване. Като автор и носител имам правото да сменя условията на ползване.

May the 4th

Няколко неща се случват – и добри, и не дотам. Недоброто е, че съм доста болен и то точно по Великден и прилежащите му почивни дни. Даже си изгърмях два дни платен отпуск, като си мислех, че съединявам почивните дни за малко по-голяма ваканция, а пък то една ваканция… цяла седмица съм с кашлица и на купешки илачи. Ама как да знам, че ще се разболея? Докторът ме пита дали ми трябва болничен, а аз му викам не, аз си имам отпуска – зачуди ми се за секунда, преди да се сети.

Та лошо е да се боледува, но явно стресът ми е дошъл в повече и тялото е казало “баста”. Бронхит, но като гледам как не мина след антибиотика, дано не е някаква пневмония. А яка доза пих – Аугментин 1гр. през 8 часа. В понеделник ще ида до поликлиниката – поне ни е наблизо, даже по-близо от в Надежда.

Между другото, сайтът ми вече не е на Drupal. От преди малко. Преди два дни някъде ми щукна да не се занимавам да копирам на ръка от Друпал в Уърдпрес, както бях почнал преди половин година (и спрял пак някъде тогава). Отворих си конзола в MySQL, за всеки случай и за по-визуално ориентиране се заиграх с пробни заявки през графичен клиент и накрая взех да копирам публикациите от едната база поокастрени и натъкмени в другата. Признавам си – не стана докрай и не стана съвсем добре, затова порових във вечното спасение – някое и друго търсене в мрежата. Не е срамно да си признаеш, а и както вика един приятел, “сисадмините без гугъл сме загубени”. Ползвах някои заявки на хора от нета и накрая съдържанието беше преместено. Само с етикетите и категориите не успях автоматично както трябва. Ще ги добавям на ръка в скоро време, тъкмо ще прегледам самите текстове. Снимките почти ги няма все още, на старото място са, но ще ги премествам и тях.

Отказвам се от всякакви допълнителни, нестандартни и рядко нужни екстри, каквито бях изсипал в Друпал и ще поддържам минимална инсталация на WordPress. Лесна поддръжка и всъщност колкото може по-малко поддръжка, това е целта. Спестеното време по-добре са го отделям за писане и снимане, отколкото за ровене в код и четене на иначе прекрасната документация на drupal.org. Та честит ми нов блог-дом!

Темата е под-вариант на TwentyTwelve, промених я доста, но нещо все още не ми харесва шрифтът, не ми пасва за четене много. Ще се дооправя в движение. Чудя се дали, за да ми е по-лесно, не преместя и фотоблога така – въпреки че Pixelpost е страхотен и удобен, само спам-контролът му куца (а и си е изоставен проект, колкото и да е кофти).

Най-хубавото е за десерт, разбира се. Който знае какво е “May the 4th”, може да се е досетил. Успяхме да намерим време този късен следобед и до тъмно, с една почивка за следобедна закуска по средата, да изгледаме с децата “Междузвездни войни: Нова надежда“. Или “Епизод 4”. Тоест първият… тъй де. Гледахме обновената версия, от 1997г., с добавените кадри, с надписи на български. Светко се оказа, че си ги е чел съвсем свободно и бързо през цялото време, а аз и Краси се редувахме да им четем – всъщност да четем на Оги. И двамата са много впечатлени, разказвахме им за идеите и им давахме прилики с приказките, с доброто и злото, различните видове характери и различните мотивации на хората…

Светли е много доволен и, познайте – казва, че е Дарт Вейдър. Той му бил харесал най-много, а и освен него готини били Джаба и R2. Джаба участва в римейк версията, затова. R2 – ясно, най-готиният дроид. Но Вейдър… И тогава се сетих, че и аз като малък повече харесвах Империята и Вейдър. Оня Император ми беше гаден, но виж Лорд Вейдър си е друга работа! Даже му рисувахме шлема по тетрадките… Бунтовниците и джедаите във старите серии са някаква шайка несериозници, като се замисли човек – за разлика от новите серии, където си е пълно с джедаи.

Майтапа настрана, тези филми са класика на жанра, нещо повече – обемат го почти целия.

May the 4th be with you!

Девет години по-късно

Преди девет години започнах да пиша тук. Тъжно е, че сега това се оказва единственият повод да намеря начин и време да пиша. Тия дни си мислех за добра идея да кажа на всички, че ако месец или месец и нещо не пиша в блога, може някой да ме потърси. Ако дълго време не пиша, то е сигурен признак, че нещо не е наред около мен. Но няма страшно сега – добре съм, вкъщи сме добре, децата посвикнаха с новото място. Все пак най-важното е да сме здрави и щастливи. За първото стискам палци, за другото събирам енергия и спокойствие.

Промените през годината са и много, и малко. След като преди година и половина реших да тръгна отново на офисна работа, вече я смених веднъж. Сега оценявам, че Опенкод си е добра фирма – не казвам нищо лошо и за сегашната си работа, разбира се. Плановете да защитя дисертация за PhD в БАН се пообъркаха и макар тази коледа да не ме отложиха пак с една година, както миналата, все пак се оказа, че текстът ми не е достатъчно философски и трябва да го преработя. Поне съм отчислен с право на защита – надявам се, не съм се обаждал да питам, само обещаха да ме гласуват за отчисляване на научен съвет. Текстът ми стана 120 страници и наистина не е много, а и е леко междудисциплинарен и не цитирам Кант, а хора като Лесиг, Сенгър и Дон Фалис. И малко Хаким Бей, сред другите. Така и така ще трябва да го преработвам, за да защитя – тъкмо по-скоро ще го публикувам сегашния в блога си. Само да намеря време и да преборя някоя вечер умората.

Като казах време и умора… Много взех да я трупам умората през последните месеци. Време за мои проекти пък не остава и грам. А и които ме познават, знаят как мразя shoulder-browsing, така че това още повече ме изтощава, много. Не се оценява достатъчно работенето с монитор към стената и това е.

Започнах да събирам свободни минутки за работа по свободен софтуер и връщане към проекти и дистрибуции. Освен с преводи, разбира се – това го правя от години, но все ми се ще да започна с по-мащабни, важни и интересни неща. Проектите, които приближавам с танцова стъпка, са Debian, Fedora и OpenStack. С Дебиан си имаме дългогодишна авантюра, крайно време е да се обвържа по-сериозно. Хвърлям и по едно око на непослушния тийнейджър Ubuntu, донякъде защото в работата се ползва за доста неща и донякъде защото взе да ми харесва в подробностите. Особено с неща като Ubuntu for phones, пък и Unity, което доскоро не понасях, но взех да свиквам. Телефонното, обаче, е готина идея и малко нямам търпение да пуснат кода, за да видим дали наистина ще работи на по-стари устройства. Във Федора пък вече се обадих за bugzapper, да категоризирам доклади за грешки. За първо време е добре, особено ако успявам да намирам време.

Като казах за свободно време, наличен съм, както и досега, за предложения за системно администриране – всичко, което няма да пречи на служебната ми работа (и като заетост, и като вид работа). Разбира се, достатъчно зает съм в офиса, затова ако някой има предложение за качествено запълване на свободната част от свободното ми време, може да направи справка в ClaimID, LinkedIn и всички места из мрежата, където има данни за опита и интересите ми. Включително и тук. Като споменах LinkedIn – наскоро си възстанових профила там, след като хора, които ценя професионално и лично ми бяха пращали покани (явно пропуснали, че преди време нарочно се махнах оттам). Не си променям мнението за Линкедин, но вече спазвам прости правила да не приемам HR-спам и контакти от хора, които изобщо не познавам.

Вкъщи сме добре, на ново място, както писах преди. Не е идеалната локация, каквото и да ми разправят феновете на квартала, но поне е 1) близко до офиса и 2) близко до училището на Светко. Да, Светли тръгна на училище. Е, предучилищна група, но пак си е промяна за него. Виждам, как му е леко досадно на моменти и как знае повече неща – например беше обяснявал в клас за магмата, космическите совалки и кратерите. Рисува всякакви неща и всеки ден вкъщи с Краси и Оги прави по нещо ново, което ми показва след работа. Оги напоследък попрестана да плаче, когато рисува и вече не казва, че са драсканици, а обстойно обяснява кое какво е и как го е нарисувал. От няколко дни и спи по цяла нощ. Сещам се каква промяна беше, когато Светли започна да спи по цяла нощ без будене и реване.

Колата от месец не се е движила. След многобройни опити и интервенции в обедната почивка се оказа, че трябва смяна на високоволтовите кабели. Централният кабел беше толкова корозирал откъм делкото, че като извадих куплунга, се изсипа бяло-зеленикав прах и накрая клемата се откъсна. Електрохимична корозия някаква, но пак е странно как се е получило, защото тия кабели ги сменях преди около 4 години… Сега взех нов комплект, плюс капачка, палец и четири свещи. За цяла седмица вече да ги бях сменил, но се оказа, че централният кабел много трудно се щраква в другия край, при бобината. Всичко е завряно зад двигателя, при маркучите и май начинът да достигна с нещо повече от върховете на пръстите е да сваля целия смукателен колектор. Това в ровърския случай значи и източване на антифриза и подмяна на гарнитурата на тоя колектор. Липсва ми удобството на колата – дори и в такова не-автомобилно място като центъра си е важно. За пренасяне на разни неща, за водене на децата някъде, за пазаруване, за пътуване извън града… или просто за почивка половин час на обедна в “своето пространство” на колата.

Та такива неща около мен. Не успявам да намеря време за фотография и за уеб-проектите, но дано взема да намирам. Тук никой да не се задява – наистина е трудно, не е от мързел или липса на интерес. ;)

А това, че не пиша често, си е симптом. От лекарите знаем, че има два основни начина за справяне – насочване към симптома и насочване към болестта. Стоят ни и по-общи въпроси за това къде и как да живеем, как и какви заеми да вземем, дали и кога. Но това са общи и сложни неща, за които опитвам да мисля по-малко, пък и са сложни за обясняване. Взе да звучи като оплакване, а не е. Хайде накрая пак като друг път да си припомня какво съм писал досега за тая годишнина – една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем години. Признавам – правя го заради себе си, харесва ми да се връщам назад така. Сега се сетих – местя сайта си на WordPress, но е на час по лъжичка и я стане тая година, я не. Важното е да е весело. :)

Осем години по-късно

Блогът ми стана на осем години – какво трябва да е това, втори клас? Все едно беше вчера студеният януари 2004г., когато на работа в енергото качих на видим отвън сървър Blosxom и му насочих безплатен поддомейн. Известно време след това си напазарувах lindeas.com, а известно време пък преди това – трябва да е било в късните месеци на 2003-та може би – си обсъждах с Йовко, Калоян, Роси, Пейо и другите разни неща за това чудо блоговете. Те си направиха, после по някое време реших и аз. На една от първите срещи на тогавашното бъдещо сдружение за свободен софтуер в Пловдив разпалено разправях на Дончо и Владо какво точно е trackback и каква е разликата с pingback и linkback, как обсъждането може да става разпределено, да се разклонява… Търсех философски основи на всичкото и донякъде май ги намирах – обяснението куцаше, но какво пък. ;)

едно, две, три, четири, пет, шест, седем

През годините съм писал доста за отношението ми към блогването (или бложенето – последно наложи ли се или не?), понякога съм сливал рождения ден на блога с новогодишна равносметка – че така и така все не ми е оставало достатъчно време за отделно и/или често писане и по традиция съм смесвал. Имах (е, имам и сега, де) отделен етикет “разхвърляно” в блога, където е… разхвърляно.

Мисля, че разбирам защо все ми се пише, пък все не намирам време. Не се отказвам от блогването, но все не мога да напиша всичко. Може би просто с времето и особено по някои теми (политика, философия) започнах да пиша дълго. А това пречи. Не, то си е хубаво, даже си е супер, когато се получава, но пречи на честото писане. Затова 140-те знака в identica ми идват така добре. Или пък микроблогът тук, в сайта – с малко думи гледаш да кажеш ясно едно, а не десет неща. Просто казваш десет пъти и готово. ;)

От друга страна – блогът ми, както казах в началото, е бележник, а не дневник. Така че няма проблем. Важното е да имам какво да казвам. Жалко само за многото пъти, когато ми се е искало да пиша, а съм нямал начин – я време, я сили. Както сега, с новата ми работа – нямам кога да си отворя лаптопа вкъщи и все служебния монитор гледам, все за служебни цели… Както и доскоро, с дисертацията ми (която е тема с продължение, така че ще ви “досаждам” с текстове през годината, надявам се).

Новините около мен – и много, и никакви са. Трябва да пиша отделно. Имам страшно много неща за уточняване в живота си, в плановете си, дори в ежедневието – всъщност особено в ежедневието, щото ходене на работа в другия край на града след няколко години свободна практика са голяма тежест. Ще ме разбере, който е бил на свободна практика и знае как се свиква после с офис…

Тези дни в Щатите опитват да сложат ръка на Интернет. В CERN се надбягват със светлината, американците тръгнаха към Марс, а на мен ми се иска да имам свободното време като растат децата ми, да играя на смислени и ентусиазиращи игри с тях – например да пуснем самоделен балон в стратосферата, защо пък не и да сме от първите, самоделно и любителски извели полезен товар в стабилна стационарна орбита. Да печатаме и сканираме триизмерно и да им предам очевидното откритие, че всички имаме подкрепата да сме свързани и свободата да сме независими. Да започна да правя неща с arduino, да подготвям електромобилна конверсия на Рошко, да започна да уча някой екзотичен език – компютърен имам предвид, но сега като се замисля… защо не и говорим. Тъкмо да си обновя не-английските езици, че ако току-виж се обадят от CERN…

Не са много неща за човек с ентусиазъм и свободно време. Даже малко са – имам още доста, но е ясна идеята и с тези. Но лошото е, че не съм нито с ентусиазъм, нито със свободно време. Нека това да си пожелая за новата година – ентусиазъм и свободно време. Добро начало са за пътя към смислена и ценна работа и богато, пълно прекарано свободно време. Лошото е, че двете неща са свързани – като нямам грам свободно време, какъв ентусиазъм ме гони? Нищо – нали пожеланията са за неизпълнени неща, затова – ентусиазъм и свободно време, нали чу, Дядоколеданаблоговете? И, разбира се, вкъщи да сме живи-здрави – това е с дребния шрифт, допълнително обвързващо споразумение.

Честита нова година на всички! Както си казахме наскоро – остават още 11 месеца и нещо, докато хората престанат постоянно да говорят за маите.

Седем години по-късно

Да, толкова станаха и да, и на мен ми е леко странно. Блогът започна не на шега, но някак леко, безгрижно и замечтано. И като всяко дете не броеше годините, а само дните и седмиците. Сега се сещам – така си беше, пишех често и доста пъти с нетърпение съм чакал да се прибера, за да запиша настроения, планове, радости, провали и тревоги. Сега ми е трудно да намирам начин, но желанието си остава. Всяка година повтарям и на себе си, и на блога, че не съм се отказал и не ми е престанало да ми е интересно. Но каквото и да си говорим, щом не се намира начин, и желанието започва да страда. Но кът дъ крап – днес е празник, ден за торти и конфети.

Седем години… броих ги – една, две, три, четири, пет, шест и сега седем – вече мога да се успокоявам, че не ми липсват първите седем години. :)

Прелиствам прашните страници и си мисля, че май доста съм се оплаквал на тия рождени дни. Но то е едно по-особено мрънкане – не отчаяно, а по-скоро нещо като план за справяне, списък за пазаруване, жълти бележки за справяне със следващия ден. Не успявах в справянето, но вече разбирам – не в мен е грешката, а в грешно поставените проблеми. Скоро, при едно много дежа-ву пиене на кафе ми беше напомнено нещо – “Стига си мечтал, действай!” Трудността идва, че когато опитваш да действаш, течението става толкова силно насреща, че ти се иска още повече да се ядосваш и мрънкаш. Не за друго, а защото има очевидно основание. Но това не е важно, не трябва да е важно, не трябва да ми пука за трудността. Защото не са важни всичките глупости за тежестите и трудностите в живота, а важното е само това, че има вече трима човека, които гледат на мен малко по-различно от другите. Разчитат на ентусиазма, на енергията ми и на това да успявам да бъда аз. Пък майната им на трудностите – да ходят да затрудняват другиго. :)

—-

Какво стана през тази година? Ох, ужасна година. Готиното беше, че синовете ми растяха и всеки ден ни радваха с по нещо ново. Но другото беше тъпо, гадно и… абе нека няма друга такава година.

В тази година, след като първите месеци живяхме в Троян с тъща ми, се решихме на пренасяне обратно в София. Всичко стана за около ден, Рошко събра огромно количество багаж и четиримата ни с Краси и децата и на осми март се върнахме. Промяната беше огромна, защото цяла есен и после цяла зима аз бях идвал до София не само за задължителните (и безмислени, но все едно) административни събрания в БАН, а и за да търся квартира.

Това беше междинното ни решение, квартира. Къща под наем из околните квартали, по-специално витошките на югоизток. Къща, в която децата да могат да играят на воля и спокойствие и да не се ядосваме на селянина от македонско под нас. Къща, която да приюти и мой кабинет, за да мога да започна да изкарвам лека-полека пари за следващата стъпка, когато вече няма да сме под наем. Но не стана така и трябваше да се върна в гарсониерата, която съвсем сериозно я бях изключил от представата за дом. След лек стрес всичко си дойде на мястото, защото все пак това е нашият си апартамент, който сме го ремонтирали преди години с много желание и любов.

Продължих да пиша чужди сайтове за пари. А парите все бяха малко, работата все беше повече, а и от БАН постоянно ме натискаха да пиша текстове, да се отчитам на научния и да взимам изпити. Е, взех изпитите – но само аз си знам какво е било да тичам между БАН, лаптопа и все пак да помагам поне малко на Краси за вкъщи и децата.

След провала на последния проект реших да не взимам повече нищо. Само за да си върна нервите ми трябваха седмица-две. И вече не правя чужди сайтове – на принципа “който иска сайт, да си направи” съм. И без това чуждите сайтове винаги имат кусури и или клиентът не разбира, или посредникът вика “абе остави, да си трошат главите”. Ми не е гот. Да не казвам и че аз толкова време, години вече, от разработка на сайтове някакви по-добри пари не съм видял. Изваждам от сметката случаите, когато съм работел към фирми, защото тогава не съм правел точно сайтове. И нещата, които остават са някакви проекти, от които аз виждам мизерни пари, често с голямо забавяне и накрая не съм доволен и от качеството. Когато Светко беше бебе, работех за един англичанин – той поне беше стриктен във всичко, особено в обещанията за нови проекти. Но пак бяха малко пари, макар че тогава успявах да карам само на тях.

—-

И така, сега съм свободен и се уча да го ценя. Имам лични тревоги напоследък – например всичко около тръгването на Светко на детска градина и особено смяната на полудневната с целодневна наскоро много силно ме разтърси. Там е обширна темата. Но отново най-важното е да успявам да удържам ентусиазма и спокойствието си и да ги пазя в баланс.

А, това е и годината, в която най-накрая успяхме да идем на море с децата. Шкорпиловци форевър! След няколко години прекъсване и ние видяхме голямото мокро. За Светко беше голямо изживяване, а и Оги видя път. Това беше и най-дългото ни пътешестване с Рошко засега. 1019 км. с тръгване от базов лагер Троян и връщане пак там. От и до София – отделно.

Преди морето пък ремонтирах колата пред блока. Първо скъсах маншон на външно каре няколко дни преди рождения ден на Светко и после на самия рожден ден ги карах до парти-центъра без да ползвам изобщо спирачки. Защото бях решил, че тая зеленикава маслена течност, която е опръскала целя подкалник и джантата отвътре е спирачна течност… После пък водихме Светко до италианския лицей в Овча Купел, да го препитат за детската им градина там. Но той отказа да влезе, защото не хареса лелите, а на връщане Ровър-ът изби гарнитурата на главата и смеси маслото и антифриза. Един месец ремонтирах това – пак сам, пред блока. Нямах време да пиша тук и направих грешката да пиша в ровърския форум – сега знам, че прекаленото участие във форуми спира блогването. Сега Рошко е тип-топ. (Мерси на феновете от BGdriver!)

—-

Като цяло интересна година, но все се сещам за нея с лошите й неща. Затова имам план (хехе, и аз като сайлоните) и тази година при всяка удобна възможност ще си повтарям “стига си мечтал”. Е, което значи, че ще мечтая – щом ще казвам “стига”. :) Но все пак – крайно време е…

А, и Арти не се върна. А го чакахме. Даже сега, по Коледа като ходихме, пак обикалях привечер площада в зимната мъгла и се оглеждах, виках го тихичко. Дано е добре и дано е намерил дом, милият. И Светко се сеща за него и казва, че му е мъчно, хълцайки.

Шест години по-късно

Преди година гледах назад петте години (05, 06, 07, 08), през които се радвах на блога си и неусетно взеха, че станаха днес шест. Реших да пусна Blosxom, един прост, но гениален за времето си блог-скрипт на Perl някъде в средата на януари 2004г. Намерих време чак на 20-ти – не че имахме много работа като сисадмини на енергото, просто аз все се заривах в разни странични, странни и, накратко, безсмислени неща като iproute, bash-скриптиране и врънкане на шефа за бракувани машини, за да си направя клъстър. Да, знам, да ми се чуди човек. Но важното е, че сайтът стана за нула време и на следващия ден вече Arcane Lore се радваше на уеб-детството си. Като помисля сега, сайтовете винаги стават за нула време… е, след това им трябва вечност, за да влязат горе-долу в релси…

Една година – много време, ако пишеш всеки ден и сигурно още повече, ако следиш рейтинги, класации, ефект на промотиране в социалните мрежи и процент на посещаемост по ключови думи в Гугъл при пълнолуние. Или наистина малко време, ако все не ти достига за писане. Не, даже не за писане – за сядане пред клавиатурата. Не, още повече – само за събиране на ентусиазъм за нещо толкова трудоемко и очевидно ненужно. Когато вместо това можеш да използваш половин час тишина между така редките бебешки заспивания и следващото кресчендо на ежедневието за… разходка… или бързо кафе навън.

Мислех си за блога, докато карах днес до София. Може би трябваше да мисля за колата и да слушам равномерния й (на моменти) шум, за да знам дали е наред и дали не е чиста проба глупост да карам на дълъг път кола, която май си има своите проблеми. Но все се сещах за блога и за това, че все по-често забелязвам отслабващия ми ентусиазъм за две неща – блога и фотографията. Китарата е даже извън класацията, за жалост или не – та кой има време за свирене на китара, когато трябва да играе със сина си, да помага за мъничкото му братче и да стиска зъби, докато инатливата му мечта за своя работа, свой “бизнес”, свое свободно време и отказ от работа на бюро все повече и повече стои… абсурдно. Най-вече финансово.

Защо нямам ентусиазъм ли? Ами не е защото съм решил да не блогвам, или пък защото някак снобски съм решил, че това с блоговете е глупост, че не е модерно или пък че има някакъв закон, по който на всеки блогър му “идва времето” и спира да пише. Глупости. Всъщност ми се пише. Но и ми се спи. И ми се стои на някое спокойно място, в което не трябва да се прави нищо и за това никой не е виновен или закъснял. Както казват, “с чаша бира на плажа”, макар да не държа изобщо нито на бирата, нито на плажа, а само на спокойствието. Разбира се, лесно щеше да е, ако вземех просто да се наспя и после да си отворя да пиша тук. Но не става, трябва и да се тормозя – я за пари, я за докторантурата, я за все по-изплъзващите се планове за живота с изтичащи срокове.

—-

През тази година ми се случиха доста неща и всичките са критични, определящи. Влязох в БАН да ходя три години на едночасови седмични административни събрания, да пиша малко текстове и накрая да напиша и дисертация. Само по себе си е добре, а и аз и семейството ми много го приехме. Даже Светко лятото, когато пътувах всеки понеделник от Троян до София за тия административни сбирки (на които нямам право на глас в гласуванията, които понякога без предупреждение не се провеждат, но пък съм длъжен да посещавам), ми казваше “Тати ходи бан”. Веднъж каза, че трябвало тати да иде до бан, да вземе малко старци, за да си сготвим да папаме. (Май това последното може да е неразбираемо след време, но сега поне се сещате ;)

Роди ми се вторият син, Огнян. Краси издържа предизвикателствата на бременността и сложностите около преместването ни първо в Троян, после обратно в София, после пак в Троян. Накрая и майка й дойде и, някой би казал, забрави да си тръгне – но това е друга тема. Светко издържа ужасното за него очакване на взимането на мама от болницата, и то неведнъж. Аз също издържах да съм край него и далеч от майка му и да успявам и с нервите, и с мотивацията. Бременността, за щастие, успя да приключи само с тези тревоги и станахме четирима. Тоест сега петима – но това е друга тема.

Това е годината, в която наистина започнах да се уча да карам кола. И то защото в същата година купих първата ни кола – Рошко. След обикаляне и оглеждане, може би около месец или два, накрая отидох, видях една кола – беше в центъра и беше за кратко, защото собственичката бързаше за зъболекар. Бял Rover 200 RF. На тия коли им харесвах единствено външния вид. Иначе бях и съм “за” японски марки, и то две или максимум три от тях. Но след като за Subaru чисто и просто не можах да събера пари, а всичките Lancer-и, които гледах бяха за боклука или някъде около него, накрая като видях тоя бял Rover, просто казах “стига, тази ми харесва, точка, скачам и я взимам, че ми втръсна вече”. И я взех. Въпреки че един добър подробен оглед може би щеше да ме разубеди бързо. След това развих и завих сам доста болтчета по нея, но все още не е дообслужена и може би има и други проблеми. Дано да бъркам! Не, нямам предвид гарнитура на главата, макар че то при ровърите кой знае.

Колата ни заведе на много места лятото и ни помага сега по-лесно да издържаме студа в Троян, като обикаляме магазините и детската кухня на Светко. Имаме планове за нови завеждания на места идното лято – така че, Рошко, дръж се! Днес, когато се прибирах към София, километражът вече доближаваше интересна стойност, която чакам от известно време. Когато я купих, показваше 192 хил. км. и нещо, а днес на влизане в София наближи 200 хил.

По-точно превъртя наистина съвсем на края на пътуването – когато стана 199 999, отбих в един паркинг между блокове тук в квартала и снимах таблото. По радиото пускаха Perfect Strangers” на Пърпъл. След това прибрах колата до нашия блок и когато спрях, километражът показваше точно 200 000 изминати километра, а радиото пръскаше “Sympathy for the Devil” на Стоунс. Не, няма символика, няма защо да я търсите – просто съм запомнил песните.

Далеч съм от убеждението, че колата е наистина на 200 хил. км. Със сигурност броячът е превъртан, може би неведнъж. Ако не е поне на 300-350 хиляди, пък на. Но няма значение… 8 хиляди километра за половин година – за някои може и да е малко, но на мен бензинът ми е с пари. Хм, тъпо – казах за сина ми и за докторантурата с по един абзац, а за автомобили още не съм спрял… Мъже…

—-

Случиха се и много други неща. Даже всеки ден се случваха по много. Но кой да ги помни. И то да си ги спомни наведнъж, че да ги изпише… Абе, наздраве! След 6 години блогване тук има: в блога 554 записа с 1856 коментара, в микроблога 258 записа със 108 коментара, в галериите и фотоблога 977 снимки с 37 коментара. Чудо голямо, статистика някаква. Но не го бях правил и ми стана интересно колко са наистина, та ги преброих. Скоро може би и видеоблог. Отдавна си мисля, но с моите фотографски изисквания към визията, все не става с наличната ми техника. А видеоблог от типа “яз пред лаптопо с уебкамерата” нещо не ме кефи. Бе, ще видим…

Пожелания? А, за какво – няма смисъл. Пожелавам си само каквото си пожелая да се получава. Или накратко – да започнат да ни се подреждат нещата, че нещо в последните месеци взеха да се объркват. Иначе каквото и да си пожелае човек, след една година като си го чете, изглежда някак странно и не на място. Така че си оставям пожеланията направо за следващата година.

Това го бях написал вчера, но едва сега успях да се свържа към отворена точка, за да го изпратя. Все още блогът не може сам да си честити годишнината, но пък това едва ли му липсва. Take care, good night!