Tag Archives: memories

Линукси стари, линукси нови

Не знам какво ме прихвана, но около Коледа и Нова година реших да изтупам праха от някои стари машини вкъщи. От много време вече работя все на лаптоп и настолна машина не бях пипал от доста години. Светко има в стаята си едно настолно HP, което нарочно бях избрал, за да е по-лесно за ъпгрейди, но няколко години вече не е видяло нова част, а пък и Линуксът му е стар. Деца на обущар…

Но понеже Оги получи за рождения си ден кашон с части за сглобяване на настолен компютър, след като го сглобихме, инсталирахме и настроихме, темата за настолните машини някак се завърна. Оги си избра Ubuntu 20.04 Focal Fossa – май основно заради “котката” на тапета. Всъщност фосата не е котка, а вид африканска цивета и има толкова общо с котките, колкото и, например, африканското диво куче или лисиците. Но тапетът е готин, а и си прилича на дива котка, няма какво да се лъжем.

Покрай всичко това реших да изровя старите машини. Старият ни компютър, който с Краси бяхме взели на части и сглобили, когато отидохме да живеем в Надежда навремето, бях дал на мама и татко с идеята да го ползват за музикална кутия. Вътре има много музика – копирана от мои дискове и изтеглена със свободни авторски права от интернет. Много класическа музика – тогава те искаха да могат да си слушат класика и аз бях подготвил стария “wishmaster” да им служи за това.

Дал съм им го някъде преди 10 години. Толкова не е бил включван. Сега, като го пуснах, при стартирането взе да си проверява файловата система, защото са били минали 3580 дни

Музиката си е там, линуксът си върви, макар и вече стар. Но тати го няма, така и не са стигнали до това да си пускат музика от компютъра. Трябваше да им показвам и повече да им настоявам да го ползват.

Тази машина се казва “wishmaster” заради Nightwish. Да, близо до ума е. Между другото, и името на блога ми е от същата песен. Сега се чудя дали да обновя софтуера ѝ – всичко е замръзнало някъде между 2009 и 2011. Комбинация от Debian Squeeze, когато още е бил Sid/unstable и Sidux.

Няма проблем да го обновя – аз с такива неща даже си почивам, но като се сетя, ми става тъжно. Гледам го като паметник на отминало време, сещам се за татко. За всичко, което сме си говорили, за трудностите накрая, за болестите, колко трудно му беше на него и колко мъчно ми беше на мен, че не мога да помогна повече и как нямах даже на кого да разкажа, освен вкъщи на Краси и децата. Сигурно ще ми мине с времето…

Другата машина, която пуснах, е един попаднал ми Уиндоус 10, който беше в ужасно състояние като инсталация и на практика работеше само в safe mode, но има интересни чаркове, които все още мога да използвам – видеокарта и т.н. След като Уиндоуса не успях да оправя (е, не си дадох и прекалено зор), преинсталирах. Но понеже или заради дъното, или заради флашката, не успях да заредя от usb, се наложи да изровя старите класьори с дискове. Не съм записвал CD/DVD от ужасно много време, и аз не помня откога. В един класьор, дето Краси ми го беше подарила, когато работех в Енергото, намерих всичките дискове на Debian Woody (от когато излезе, значи от 2002г.) – е, тръгна, но не разпозна твърдия диск… то SATA по това време си е все още лека екзотика.

Рових, рових и намерих едно Ubuntu 4.10 – всичко мина ОК, само дето не можа да пусне видеокартата и остана в текстов. Тя тая geforce-ка излиза бая години след това – как да я познае. Викам на децата, “ето, тоя диск е от 4 месец (април) 2010г. – явно тогава за последно съм записвал инсталационен диск”. И тагадък-тагадък – лека-полека надстройване до 6.06, после до 8.04, после до 10.04… Следва минаване към 64-битов (дискът беше 32) и евентуално към Debian. Чак взех да се чудя защо си губя времето, но пък след толкова години администриране на сървъри, ми е интересно.

И изведнъж ми просветва – първо е годината, след това е месецът. 4.10 не е било април 2010г., а октомври 2004г.! Една предишна вечност… След това кой ще ти записва инсталационни дискове?

Най-веселото е, че всички тия линукси си работят достатъчно добре за нещата, за които смятам да ги ползвам (или за които съм ги ползвал и преди).

Има един още по-стар линукс, който наистина първо трябва да бъде почистен от прах и да видя дали изобщо се включва. А и не знам дали имам AT клавиатура.

Не искам да пазя стари вещи и да събирам прах вкъщи. Просто ми беше интересно да поровя в тези стари джаджи и да си спомня разни неща. После дойде новата година и вече трябва да гледам напред. Поздрави на всички за новата 2022 година, много здраве ви пожелавам! Другото ще си го купим, ако изобщо ни потрябва. ;)

Тъжно за FOSDEM

Да, тъжно ми е. FOSDEM беше много важно събитие за мен и го смятам за част от израстването ми като компютърен специалист, като философ, ако щете и като човек изобщо. Това е мястото и времето, в което се включваш, макар и за малко, в пулса на цялата общност на свободния софтуер. Това, че е в университетски кампус е още по-показателно. Не успях да ида да уча навън като студент, но още първата година, когато с Jitsi отидох в ULB, все едно имах крила на обувките и търсех да видя коя сграда на кой факултет и на коя специалност е. Не намерих по-социални науки от право, май, но все едно бях в някой от онези колежански сериали, дето във викториански сгради учат ту физика, ту история на американската литература… примерно.

Тази година ФОСДЕМ няма. Е, уж има онлайн събитие, но аз не мога да следя излъчвания в мрежата. Не знам защо, просто не ми се получава. Мога да гледам записи, понякога нарочно търся нещо тематично, но наживо да следя емисии, да гледам “live-ове” – това не е за мен. А има някои неща, които много искам да следя, някои от тях имат редовни емисии – например всеки петък или веднъж на две седмици… и пак не успявам. Случвало ми се е да се сещам вече закъснял и да тичам към компютъра или пък да ровя бързо в мобилния, само за да открия, че излъчването току-що е приключило. Някои казват, че това с живите предавания на събития, конференции и дори концерти било страхотно, така сме щели да се справим с предизвикателствата на ковид – е, сори, но аз своите записи из мрежата не съм догледал, та камо ли друго.

Конференцията в Белгия е по-специална за мен и по други причини. Като франкофон ми беше още по-вълнуващо да крача из улици, сред всякаква френска реч, от разбираема до съвсем нечленоразделна за мен. Помня как първия път се загубих в нощен Брюксел и първо реших да разчитам на естествения си усет за ориентация, който бързо ме предаде и се оказах в квартали, в които не чуваш точно френски говор, а фасадите бяха с една идея по-близки до мизерните квартали на София. Заговорих се на френски с полицаи и разбрах, че съм вървял бързо в обратна на центъра посока. Спомням си как с Емчо вървяхме през половината град към Beermania и като стигнахме се зарекох като се прибера, да изхвърля кубинките. Как с Ицо и Боби се заливахме от смях из нощните улици, след като в Delirium-а бяхме седяли до една италианска двойка на средна възраст, дето подозрително цяла вечер миришеха на джойнт. Разходките из града с Любо и Слави. Всички срещи с българската група там – някои редовни участници от българските конференции и общности, някои съвсем неочаквани, като Шопов. Оглеждането на опашката за жетони за бира, тъкмо пристигнал, дали ще видиш познати лица. Посрещането на Даменчо на гарата и после двата часа по тъмно отвън на по бира, с разказване как са те, как съм аз. Като бонус – всички познати лица от големите проекти, пък и от по-малките, някои легенди в средите, всички интересни проекти, щандове и лекции, на които или си искал да идеш, или случайно си попаднал, защото съседната зала вече е била пълна. Дори лицата от поредното подписване на ключове. Тук-там и някой от големите компании, дето са се свързвали с теб в миналото и ти ги знаеш по име и лице, но те не и си стоиш във фоайето на сграда K и си говориш с тях…

Marché Aux Herbes / Grasmarkt

Още първия път, когато тръгвах, през 2014г., Светко ме пита дали не може да дойде с мен. Даже се отчая малко, като разбра, че заминавам и ще съм без него. Всеки път след това въпросът беше поставян отново, а междувременно и той, и Оги започнаха да ходят на курсове по роботика, да опитват да програмират на Scratch, даже преди две години, то вече са две години и половина, едно лято на морето започнаха да измислят компютърна игра. Няма да издавам тайни, но е свързана с море и вълни. Имахме съвсем сериозни планове като се приберем, да започна да ги въвеждам в програмиране и да имат свой проект, да разучаваме заедно – ако не бъркам, идеята беше да разучим Blender и после Unity, все свръх амбициозни планове. Така и още стои на трупчета, но пък точно миналата година реших, че е крайно време да ѝ изтупаме праха, да направим проект и да идем с децата на FOSDEM следващата година. А то… онлайн излъчване на видеозаписи на лекции.

The always busy Jitsi stand

Да, това ме амбицира още повече да направим тази игра и да помогна на момчетата да продължат сами да разучават технологии и концепции. Много е лесно, особено с това “онлайн обучение”, всички не-изкушени от технологиите да разбират от всичко и по много. Не ме притеснява това, че децата растат в такова бурно време или че се учат отдалечено. Повече се тревожа от този “вечен септември” на интернет интерактивността, който започва да създава грешни представи. Всички изведнъж разбират от онлайн комуникации, а всъщност най-често не разбират нищо. Начинът да се остане “на вода” в този потоп е да се осмислят процесите и ценностите на онлайн средата.

Липсва ми това специално събитие в средата на зимата. FOSDEM е нещо специално. Догодина се надявам да има и конференции, и фестивали. 2021-ва я пропускаме, но 2022-ра вече трябва да е ок, че ние остаряваме, децата растат…

Спомени на един студент

20 години след 10 януари 1997г. Изпращам поздрави на всички приятели и познати от онова време и онези протести. Аз бях тъкмо излязъл от родната казарма, почти всички наоколо бяха студенти, сега започваха или щяха да станат наскоро. Имахме много мечти и надежди за промяна и тръпнехме от ентусиазма, че самите ние сме част от тази промяна, нещо повече – че точно ние сме промяната и без нас няма да може да се случи нищо.

Помня шествия в София, помня барикади в Дупница, помня много, много и дълги разговори с колеги на всякакви теми, най-вече социални, политически, после за музика, филми, изкуство. Дългите дни из кафенетата на Университета, прави на групички около вратите на аудиториите между лекциите или в дупките, отново и пак разговори и спорове – с на практика първите ми истински приятели, тези от студентството, толкова много на брой и толкова наведнъж. Е, имам няколко мои хора от казармата, но войската е друго нещо, различно.

Помня коридорите на СУ, в които постоянно се стелеше цигарен дим… е, това е от неприятните неща, но си беше така, пушеше се на абсолютно всеки ъгъл, а понякога дори и на минаване през коридора на ректората.

После помня и вечерите с купони някъде у някого – или в квартира, или дом, повечето пъти с повод, понякога и без. И пак разговори за какво ли не, музика, а пък когато съвсем ни доскучае или пък в някоя уморена сутрин между две лекции в Яйцето – игра на асоциации.

Някои участваха по-активно, по-официално, други бяха критични, но почти всички “държахме фронта”.

Помня как Ийори направи плакат “Не на черве(н)ите, които изядоха България”, на който “червеите” беше написано с червейчета. Беше един от малкото изпипани плакати, но той си е художник – съответно днес отдавна дизайнер. Според Живко това с червеите беше кофти и агресивно, но пък Цочо Бояджиев каза, че му харесва. Другият Живко пък скоро след това замина да учи в Германия. Видях го последно след две години, когато едно лято работихме с Дикс като хамали на летището. Тръгнахме да си говорим край вратата на летищен автобус, когато някакъв тъпанар от охраната ми се развика с пяна на уста, за малко да му скоча, но Дикс ме спря.

Венци тръгна да прави плакати също, но не му достигаше времето, казваше, че за добра карикатура трябва малко време, но много вдъхновение и късмет. После рисуваше за “Стършел” и щяхте всички да знаете за него, ако не ни беше напуснал без време. Но тогава беше навсякъде с нас, а и сега го носим, всеки по своему.

Помня Юнуз и Шази, които възприемахме като нашето отражение в големите политики на студентските съвети и цялата сериозна работа по организиране на всякакви неща. Сериозни хора, ние се разкарваме из улиците и хулиганстваме, а те правят от разнопосочните ни мечти проекти за бъдещето. Особено Юнуз кипеше от идеи за всичко и винаги беше готов да обсъжда и спори с всеки по теми, най-странни за външните на компанията ни.

И Вера, която на едно шествие, което започна с пърформанс от студентите актьори, с едни пижами и будилници, на минаване покрай телевизионните репортери, качили се на стълбите на библиотеката, взе една кърпа и се направи че забърсва камерата на един оператор. Онзи май нещо се смръщи и възнегодува, ние се смяхме, а вечерта в “Панорама” Гарелов показа кадъра на въпросния оператор и многозначително рече, че това момиче е измило очите на българската журналистика, за да прогледне.

На един концерт пред катедралата търсихме Дикс. Имаше голям митинг, беше късно и всъщност вече щеше да почва голям концерт. Вили Кавалджиев беше водещ, това се сещам. Бяхме се събрали малка група уморени колеги и си търсехме приятелите, за да се съберем някъде на купон и пак да приказваме, пеем, слушаме музика и подобни все важни за уморения протестиращ неща. Трябва да напомня, че тогава нямаше мобилни телефони, сещате се, нали… и ако хора се събират, те трябваше да се търсят и да се уговарят, за да се озоват на едно място по едно време. Та не знам как, но решихме да търсим Дикс, защото други приятели смятахме че трябва да са с него, понеже той си беше такъв – завихрящ хора около себе си – ако намерим него, сме намерили и другите. Обикаляхме тълпата в площада, но то много народ, вече е тъмно и може да се разпръснем и ние – трудна работа. Не помня как го решихме, но трябваше да обявим от сцената. Не знам как се опря до мен, може би всички други са се дръпнали, но на мен се падна честта. И така, значи аз с черно кожено пардесю, отдолу с разкопчана вълнена риза червено каре, с черно поло и черни дънки, кубинки и въздълга коса пробивам път през охраната. Имах някакви значки на ревера, не помня какви, нещо “студентско”, та ме пропускаха и съвсем искрено казах на всички, че съм от еди-кои си и трябва за нещо важно да говоря с Вили. А, сетих се – май им казвах, че съм от “Лунните вълци” – името на групата ни… щото нали са колеги музиканти… кой знае какво са с мислели.

Все едно, накрая след няколко дни Дикс ми разправя, как той си бил вкъщи тогава, но на митинга имало негови познати, които после притеснени му казали, че са го търсили. Аз се бях опитвал да помоля някои от музикантите (до политици кой ще ме пусне с това хайлашко облекло) да каже кого търсим, но ми отказваха. А то Вили Кавалджиев по средата на концерта да спре за важно съобщение и да каже, че е много важно нашият Делян да се яви, защото го търсят по спешен въпрос… Кой знае какво са си помислили тези от притеснените му познати, които са си спомняли повече неща от тоталитарните години… И даже няколко пъти повторили съобщението от сцената. А през това време ние вече или сме били някъде, или сме се били разпръснали.

Помня и много, много други събития и хора. Няма да е честно да се опитвам да изброявам, защото все ще пропускам. Важното е, че преди 20 години имахме много надежди и много силна решителност “да оправим нещата”. Имахме някакво общо усещане, че “историята е с нас” – да, знам, точно историята ни учи, че това е измамно чувство, но го имахме и то ни зареждаше. Сещам се как малко по-късно, на 2 февруари на излизане от двора на университета видях как Фъки се качва на някаква тротоарна саксия с обърнато знаме в ръка — помните, че тогава знамената ги обръщахме, нали — и започва да го вее и да крещи с всичка сила “втори февруари, ден на бесепе!” Всички реагираха веднага – беше едновременно толкова нахално и толкова вярно, толкова на място… като нещо предопределено.

Сега, 20 години по-късно в политически план хем всичко се промени, хем си е същото. И все пак, ако нещо успяхме да извоюваме тогава, напук на всички задкулисни договорки на партиите, напук на тези, които не харесваха движението на студентите, дори напук на тези, които искрено ни подкрепяха, когато се врязвахме в поредния митинг, идващи от шествие, подскачащи и скандирайки “ние сме студентите, нас не ни е страх!” – та ако има нещо, което беше извоювано тогава и което успя да “натрупа промяна” около себе си, то е станалото по-късно членство на България в ЕС и НАТО. Хич не се хваля и хич не надценявам всички нас тогава, но в историята има неща, около които събитията се завъртат, както е с кристалните зародиши. Имаше доста зародиши на тези промени, но съм сигурен, че студентските шествия и ако щете дори събирането на много млади хора заедно и обсъждането на много и различни теми – това определено беше един от тези зародиши. И само това да е, стига.

А аз – аз получих много приятели, които винаги ценя, дори и да не им досаждам всеки ден, като им го казвам. Е, поне веднъж на 20 години става, нали – “да сте живи приятели, и бог да ви пази”! Някои вече не са сред нас, но и тях ги носим в спомените си.

9 и повече

Както ми е тръгнало на писане за годишнини, искам да изпратя поздрави на всички, които бяха заедно с нас с Краси преди точно 9 години. Беше страхотно, благодаря ви! Двама приятели вече не са сред живите – Венци, Милен, много ни липсвате! Сигурно всички, които се смеехме заедно тогава, танцувахме на какво ли не и пяхме какво ли не, сега биха отново вдигнали от онези юзчета за наздравица и поздрав на цялата голяма и разнородна компания. Наздраве на всички – които се събрахме тогава, които не успяхме, “но понякога все пак се срещаме”. За тези, които ги няма, да разлеем малко на земята, а за другите – да сте живи, здрави и щастливи и пак да се събираме!

А е и девет, и повече, понеже вече бяхме заедно от шест години… та значи са 15, догодина е кръгла, 16. Две на четвърта степен. :) Честита годишнина, мило!

Пропуснах OpenFest

Не успях да ида на OpenFest. Имах намерение, но вкъщи сме с леко болничка мама и всички – дечица и тати – се опитваме да помагаме. Не ми липсва пропускането на фестивала – от няколко години вече съм леко встрани от тия неща, по едно време и престанах да ходя. Радвам се, че хората, които продължиха и продължават да го организират, не губят ентусиазма. Аз не съм бил никога от централното ядро там, но покрай Сдружението за свободен софтуер имах досег и донякъде, доколкото можех, съм помагал косвено. Първият OpenFest беше точно на рождения ми ден и отидохме заедно с Краси, после цяла вечер бяхме с хората от екипа, с Krzysztof Zaraska от Prelude IDS и Harald Welte. Беше 2003-та. Сега погледнах – на сайта на OpenFest най-старото споменаване в историята на фестивала е 2006-та. Може би има нещо общо със смяната на хората, с промяната на екипа. Може би има личен момент, както имаше и личен момент в разтурянето на FSA-BG. Жалко, но все тая. Имам много добри приятелства и познанства от тия години и си ги ценя – макар и повечето хора да ги виждам “веднъж на високосна”.

Прекарах топлите пладнета на съботата и неделята в парка с децата. Игри, езерца, катерички, жълъди, въртележки и пързалки и разговори със Светко защо някои деца се държат лошо и как трябва сам да се справя, защото не е честно аз да се намесвам. Хубави дни. Краси е по-добре. Трябва да платим наема днес – като мине това, ще се успокоя, надявам се. Бях изнервен вчера и взех да се карам на децата – поуката е, че валидолът не е лошо нещо и митовете за опасности са пълна глупост и чист HealthScare.

Сбогом, бабо Венке!

Баба ми почина наскоро. На 23-ти октомври, няколко месеца преди да навърши 92г. Чух няколко пъти да ми казват, че добре си е поживяла, че “и ние да докараме до толкова” и подобни неща. Няма значение кой колко е живял – това не е състезание. Животът си е живот и някакви глупави срокове не го обезценяват. Милата ми баба! Последните две години вече не беше съвсем добре, а последните месец-два изведнъж се срина. Допреди 8-9 години беше здрава и права, работеше на вилата повече от всички ни и градината й беше с най-добрите домати в селото. Не помня някога да се е оплакала от работа, но и никога не се е изтъквала като много “работна” – за нея всякакъв вид работене си беше нещо в реда на нещата. Независимо дали ще готви поредната вкусотия, дали ще се грижи за нас като малки, дали ще плете по цял ден фините дантелени фигурки за покривки или ще копае, сади, плеви, храни животните и носи дърва на село – това все е била баба Венка, каквато я знам, откакто се помня.

Откакто като най-малък се помня, живеехме с нея тук, в гарсониерата. Мама, тати и бати се прибираха вечер от работа и училище, а аз по цял ден си играех, правех малки пакости или дълго стоях с играчките на леглото в кухнята, докато гледам през прозореца ширналия се квартал и блоковете към центъра или си говорех с баба и я гледах как готви. Бати вече ходеше на училище в Банишора и го виждах малко по-рядко, а после се пренесохме всички там, защото и аз тръгнах ученик. Когато няколко години след това оставихме съвсем гарсониерата, за да я даваме под наем, стоях дълго в празната стая и се опитвах да се сбогувам със спомените си. После, вече със семейство, се върнах и се чувствах вкъщи, прибрал се. Баба като идваше с нашите на гости, все се радваше, а през последната година, когато краткосрочната й памет вече я изоставяше, все ме питаше дали съм в гарсониерата, какво правя, кога ще работя и после се оплаквала на нашите, че ако им е в тежест, ще ходи при Ясето да живее, в нейната си гарсониера. И ето че сега трябваше повторно да се сбогувам с онези години, с всичките ми спомени и с баба, която навремето винаги е била до мен, винаги и навсякъде.

Веднъж се върнахме от море с нашите и аз вместо както друг път да се втурна при баба и да заразкавам как е било, съм ревал непрестанно, защото си бях ожулил целите колена от падане. Дете, какво да правиш. Баба Венка ме намаза с крем “Здраве” и всичко ми мина за няколко дни – още си спомням колко бях уплашен и накрая даже бях леко изненадан и разочарован, че не съм носил “геройските рани” по-дълго, че да се фукам с тях. И в Надежда се бях излюскал по очи при старата чешмичка пред местните хали и бях ожулил ръце и крака – баба каза, че ще намажем с крема и ще мине. И мина.

Спомням си всичко, какви неща е готвила – панираните пилешки хапки, цяла купа от едно пиле и се наяждахме всички, зелника и лятната чорба с яйце. Зелник в Земенското краище наричат баница с много тънко разточени многобройни кори, навити в концентрични кръгове в тавата и в средата в дупката сложено “зейе”-то. То не е от зеле, а от лук и разни други неща – спанак, лапад, не знам точно – и покрито цялото с надиплена кора се пече на фурна. Един зелник с пет литра мътеница нахранваше всички ни – мен, бати, мама, тати, двете ми баби, дядо… Спомням си и как ме водеше като мъничък из Надежда, да идем я на пазар, я до супера, я да се разходим, я да наберем пресни мънички лозови листенца и после да направи малките крехки лозови сърми.

Спомням си на село как ходехме с баба Дица и дядо Вене за дърва, за сено, за ягоди, за какво ли не. С каруцата и с магарето Мара. Магарцедес-а, както викаше дядо. После, много години след това, магарето умря и дядо ми е плакал. Почина и баба Дица, по-малката сестричка на баба ми и накрая и дядо ми почина при негови роднини. Къщата и сега стои и се разрушава лека-полека. Малката стара селска къща, където баба ми ме водеше през летните ваканции да откривам света и да му се радвам. И бунарът сега сигурно е вече позатрупан, и плевнята е с избушен покрив и скоро няма да я има – същата плевня, в която тъпчехме сеното за Марко и с бати скачахме из него и се гонехме, докато от другата страна, под навеса кокошките кудкудякаха, че са снесли яйца.

Спомням си всичко – как се връщах всеки ден от училище и баба беше вкъщи, сготвила ми обяд и как й помагах да разчистим, как ми правеше забележки, когато дрънках прекалено силно на китарата или пък как все ми казваше да махна тия неща от ушите си, че ще оглушея. Но най-вече си спомням усмивката й. Не си я спомням ядосана – сигурно все за нещо се е ядосвала по малко, но никога повече.

Винаги леко усмихната и замислена, загледана нанякъде. Може би някъде назад, към годините, когато дядо ми я е прегърнал и е отишъл на война, от която не се е завърнал. Може би към баирите на нейното и на неговото село – прекрасни места, гледките от които се радвам, че познавам и аз. Може би към годините, през които е отглеждала сама малкото си момиче – само, без татко, само с мама, която трябва все да работи, за да могат да живеят в сутерен. Може би и назад към годините, когато вече задомената й дъщеря се е радвала на двама малки бебоци, каквито сме били аз и бати. Спомням си снимка от изписване – може би е било моето, може и на двама ни да съм гледал – мама и тати, в облекла от 70-те и баба Венка застанала до тях, с костюмче и неизбежно с чантата си през ръка. Горда, че е станала баба. Милата ми баба!

Помня всичко, помня и още много, но не ми се плаче повече. Спомням си по малко, понякога дълго преди да заспя. Тези дни съм сам и когато загася светлината и дръпна пердетата, става почти толкова тъмно, колкото беше навремето като малък на село – тъмно, тъмно и пак тъмно – виждаш на светлината от звездите белите очертания на варосаната стена, а в средата – дупка на прозорец и в прозореца нищо. Помня как веднъж се бях загледал в отсрещния прозорец и не можех да заспя, бил съм съвсем малък, и си мислех, че пердетата са дръпнати и затова е тъмно. Изведнъж в далечината, ама в далечната далечина, някъде на отсрещен баир, в някоя махала в далечината някой дядо явно е запалил лампа и аз виждам точица. Толкова тъмно беше. Дано на теб не ти е тъмно, бабо, за теб трябва светли дни и слънчеви усмивки – дано си ги намерила там, където си сега! През последните седмици, когато я виждах в болницата и стоях на ръба на леглото й, тя си говореше нещо с мен, преповтаряше едни и същи неща и после полека се разсейваше, започваше да гледа настрани. И започваше да въздиша, да протяга уморени ръце, сякаш гали невидими лица. На мама е казала, няколко дни преди да умре, че нощем сънува своите си хора. Аз знам, че беше започнала да ги вижда и денем.

Малко ми е тъжно, че децата ми няма да я познават, каквато беше преди. Оги е мъничък и сигурно няма да я помни хич, а Светко ще я помни като старата баба, която повече мълчеше, все не чуваше и все се усмихваше. Много се радваше на децата. И на Краси много се радваше. Допреди година-две, когато още ги помнеше. Накрая мен все ме разпознаваше и когато идех у нашите, все ме познаваше и се развеселяваше. Казваха ми, че след мен е била по-спокойна и по-весела, доколкото е възможно.

Спомням си как все казваше “само спокойствие да е” и “няма да се ядосваш”. Аз се ядосвах за какво ли не. А баба Венка, вече след университета трябва да е било, по повод на някаква моя голяма грижа или с работа, или с дипломиране, не помня какво, ми казваше на гости у нашите “Нема да се ядосваш! Да не е къща, да изго̀ри?” Не, баба, не е къща, права си! Няма да се ядосвам. :)

Двете ми баби, майките на родителите ми най-силно ме свързваха с България и с оставане тук. Баба Богдана беше от стар род, съпруга на царски офицер също от известен род и май все се надяваше някой от внуците да събере и запише всички спомени, да подреди документите и снимките от онова време. Тя беше моята връзка с историята, с несгодите и подтисничеството и с роптаенето против това подтисничество, връзката със старите сгради в София, с къщите и тесните им стълбища с ковани парапети. Баба Венка пък беше връзката ми с рода като изживяна история, изиграни игри на село, всички рождени дни и семейни празници, меда с масло за филийката ми като малък и игривите сутрешни слънчеви лъчи след нова година, когато уморен от чакане на Дядо Мраз заспивам много късно и едвам се събуждам, за да видя усмихнатите лица на всички. И двете ще ми липсват! Ще ми липсват много.

Лека ти пръст, бабо Венке, и Бог да те прости!

Ясето

Стив Джобс, 56г.

Починал е Стив Джобс. За някои може би не беше голяма изненада, но съм сигурен, че тези дни ще завалят много публикации – част от тях от хора, истински възхитени от Джобс, но другата от просто силно благодарни за iPad, iPhone и Macbook консуматори. Затова реших да прекъсна за малко пренебрежителното мълчание, с което удостоявам всичко, свързано с Apple и да кажа нещо по-различно. По-старо и в духа на спомените – както би казал самият Стив, трябва да гледаш назад, а не напред, за да свържеш събитията.

За първи път по-подобно съм чел за Стив Джобс в списание “Компютър за вас” преди вече много години. Бях в училище и може би още не беше дошъл 10 ноември. Може и да бъркам, де – той “краят” на комунизма винаги ми се е изплъзвал хронологично в спомените. Всичко и преди, и след тогава си беше едно и също в някакъв смисъл. То пък един преход, биха казали някои, но думата ни е за Стив Джобс сега.

Статията беше за Apple, NeXT и Steve Jobs. Беше от тези текстове, които и кратки да са, те карат да се оглеждаш и ровиш за новини по темата. То тогава имаше съвсем малко източници на новини, особено пък такива специализирани. Но всяко дете с ентусиазъм може да рови данни и между буквите, между редовете, да доизмисля историите, дори само гледайки леко разфокусирано вестникарския текст. Тогава разбрах, че има по света такива неща като Macintosh и NeXT. Разбрах за визията на Стив Джобс за нов, различен и по-динамичен компютърен свят и че “пътят” дотам според него е NeXT. Всичко звучеше като едно голямо, примамливо, неизвестно и опасно, но привличащо обещание. Приключенска книга, която имаше само чернова на заглавието, но нещо в ентусиазма на Джобс ти казва “абе ще стане, точно така ще стане след време”.

Нямаше айфон, нямаше айпад, макбук еър, нямаше MacOS X, нито онлайн магазини, нямаше даже мобилни телефони, нито екрани с пипане… То и уокмените бяха екзотика. Нямаше ги Епъл такива, каквито ги познават днешните хлапета. Но знаех, че има нещо голямо и то е “следващото”, NeXT. Тим Бърнърс-Лий е работел на него и е пускал първите уеб-сървъри на NeXTStep.

Но и това не знаят днешните хлапета и днешните дядовци – те знаят само, че Стив Джобс е велик, защото е дал на света iPhone. Ами… как да ви кажа, мили деца… не е велик затова, хич даже. Ако е велик, то е такъв въпреки iPhone и въпреки цялото развитие на Apple след завръщането му. Когато разбрах, че NeXT изчезва, за да се прелее в новия Apple след завръщането на Стив Джобс в компанията, ми стана тъжно. И сега ми е тъжно, когато се сещам. Защото от една идея за “следващо” човекът, който като млад е ценял най-много свободата да разглобява и сглобява, който е бил хакер в оригиналния смисъл на думата (е, ако сме честни – хакер и в двата смисъла), прави компания, която дава най-удобния полуфабрикат и играчка за затъпяване на народонаселението.

Да, епълските неща са донякъде красиви, явно са удобни и стават за изложба в галерия. Престижни са, лъскави са, говорят че си “в час” и си “куул”. Но не са нещо много повече. Няма го хакерският момент, няма го NeXT. Няма я идеята, че може да си хакер и да не те е срам, че си предал широката приложимост и свободата на използване за сметка на приятна за пипане повърхност, софтуер, който ти казва “не се занимавай с мен, не се интересувай от мен, а само си върши работата” и светещи ябълкови лога от типа “гле, гле – ква е убава и апетитна”. Човекът с визия за всички лека-полека се превърна в човек с визия за себе си, продаващ заглушители на визия на народните маси. Самият Стив Джобс не загуби нищо от ентусиазма и енергията си – затова и днес с удоволствие гледам записи на стари негови интервюта, представяния и речи. Страхотен е, не му го отричам. Това, което казвам е, че е тъжно, че можеше да даде много повече на света, даже се беше засилил да го прави – а накрая пак даде много, направи и каза страхотни неща… но днес вместо постоянна “следваща” визия за бъдещето имаме iPhone.

Ще кажете, че преувеличавам. Може, но за мен тогава NeXT не беше продукт. А iPhone е.

Не казвам нищо лошо за Стив Джобс. Не защото почина, а защото нямам лоши думи. Все съм очаквал, че след поредната лъскава джаджа ще
направи нов обрат и ще се захване с принципни промени в разбирането ни за компютрите, както искаше навремето. Вместо това идваше поредната и поредна джаджа, идваха патентните войни на Apple, идваше несвободен код, DRM, идваха лицензни ограничения на разработчици и потребители и нарочно орязани “за удобство” интерфейси.

Но всичко това са мои си, лични очаквания и разочарования. Стив Джобс направи много, направи колкото можа и умря. Както би казал той – това очаква всички ни, така че не преставайте да се опитвате да правите най-великите си постижения. Сбогом, Стив, и благодаря ти!

1705

Нещо не ми се връзва как хора приблизително на моя възраст не са садили никога дръвче. Ама никога? Нито в училище навремето, нито евентуално в казармата? Дори и да не са прекарвали време на село или на вила като малки, все пак в училище имаше часове за такива дейности. Пролетно време едно от смислените занимания беше чистене на градинка или засаждане в парка. За по-малките ясно, ама за нас?