Tag Archives: 1997

Спомени на един студент

20 години след 10 януари 1997г. Изпращам поздрави на всички приятели и познати от онова време и онези протести. Аз бях тъкмо излязъл от родната казарма, почти всички наоколо бяха студенти, сега започваха или щяха да станат наскоро. Имахме много мечти и надежди за промяна и тръпнехме от ентусиазма, че самите ние сме част от тази промяна, нещо повече – че точно ние сме промяната и без нас няма да може да се случи нищо.

Помня шествия в София, помня барикади в Дупница, помня много, много и дълги разговори с колеги на всякакви теми, най-вече социални, политически, после за музика, филми, изкуство. Дългите дни из кафенетата на Университета, прави на групички около вратите на аудиториите между лекциите или в дупките, отново и пак разговори и спорове – с на практика първите ми истински приятели, тези от студентството, толкова много на брой и толкова наведнъж. Е, имам няколко мои хора от казармата, но войската е друго нещо, различно.

Помня коридорите на СУ, в които постоянно се стелеше цигарен дим… е, това е от неприятните неща, но си беше така, пушеше се на абсолютно всеки ъгъл, а понякога дори и на минаване през коридора на ректората.

После помня и вечерите с купони някъде у някого – или в квартира, или дом, повечето пъти с повод, понякога и без. И пак разговори за какво ли не, музика, а пък когато съвсем ни доскучае или пък в някоя уморена сутрин между две лекции в Яйцето – игра на асоциации.

Някои участваха по-активно, по-официално, други бяха критични, но почти всички “държахме фронта”.

Помня как Ийори направи плакат “Не на черве(н)ите, които изядоха България”, на който “червеите” беше написано с червейчета. Беше един от малкото изпипани плакати, но той си е художник – съответно днес отдавна дизайнер. Според Живко това с червеите беше кофти и агресивно, но пък Цочо Бояджиев каза, че му харесва. Другият Живко пък скоро след това замина да учи в Германия. Видях го последно след две години, когато едно лято работихме с Дикс като хамали на летището. Тръгнахме да си говорим край вратата на летищен автобус, когато някакъв тъпанар от охраната ми се развика с пяна на уста, за малко да му скоча, но Дикс ме спря.

Венци тръгна да прави плакати също, но не му достигаше времето, казваше, че за добра карикатура трябва малко време, но много вдъхновение и късмет. После рисуваше за “Стършел” и щяхте всички да знаете за него, ако не ни беше напуснал без време. Но тогава беше навсякъде с нас, а и сега го носим, всеки по своему.

Помня Юнуз и Шази, които възприемахме като нашето отражение в големите политики на студентските съвети и цялата сериозна работа по организиране на всякакви неща. Сериозни хора, ние се разкарваме из улиците и хулиганстваме, а те правят от разнопосочните ни мечти проекти за бъдещето. Особено Юнуз кипеше от идеи за всичко и винаги беше готов да обсъжда и спори с всеки по теми, най-странни за външните на компанията ни.

И Вера, която на едно шествие, което започна с пърформанс от студентите актьори, с едни пижами и будилници, на минаване покрай телевизионните репортери, качили се на стълбите на библиотеката, взе една кърпа и се направи че забърсва камерата на един оператор. Онзи май нещо се смръщи и възнегодува, ние се смяхме, а вечерта в “Панорама” Гарелов показа кадъра на въпросния оператор и многозначително рече, че това момиче е измило очите на българската журналистика, за да прогледне.

На един концерт пред катедралата търсихме Дикс. Имаше голям митинг, беше късно и всъщност вече щеше да почва голям концерт. Вили Кавалджиев беше водещ, това се сещам. Бяхме се събрали малка група уморени колеги и си търсехме приятелите, за да се съберем някъде на купон и пак да приказваме, пеем, слушаме музика и подобни все важни за уморения протестиращ неща. Трябва да напомня, че тогава нямаше мобилни телефони, сещате се, нали… и ако хора се събират, те трябваше да се търсят и да се уговарят, за да се озоват на едно място по едно време. Та не знам как, но решихме да търсим Дикс, защото други приятели смятахме че трябва да са с него, понеже той си беше такъв – завихрящ хора около себе си – ако намерим него, сме намерили и другите. Обикаляхме тълпата в площада, но то много народ, вече е тъмно и може да се разпръснем и ние – трудна работа. Не помня как го решихме, но трябваше да обявим от сцената. Не знам как се опря до мен, може би всички други са се дръпнали, но на мен се падна честта. И така, значи аз с черно кожено пардесю, отдолу с разкопчана вълнена риза червено каре, с черно поло и черни дънки, кубинки и въздълга коса пробивам път през охраната. Имах някакви значки на ревера, не помня какви, нещо “студентско”, та ме пропускаха и съвсем искрено казах на всички, че съм от еди-кои си и трябва за нещо важно да говоря с Вили. А, сетих се – май им казвах, че съм от “Лунните вълци” – името на групата ни… щото нали са колеги музиканти… кой знае какво са с мислели.

Все едно, накрая след няколко дни Дикс ми разправя, как той си бил вкъщи тогава, но на митинга имало негови познати, които после притеснени му казали, че са го търсили. Аз се бях опитвал да помоля някои от музикантите (до политици кой ще ме пусне с това хайлашко облекло) да каже кого търсим, но ми отказваха. А то Вили Кавалджиев по средата на концерта да спре за важно съобщение и да каже, че е много важно нашият Делян да се яви, защото го търсят по спешен въпрос… Кой знае какво са си помислили тези от притеснените му познати, които са си спомняли повече неща от тоталитарните години… И даже няколко пъти повторили съобщението от сцената. А през това време ние вече или сме били някъде, или сме се били разпръснали.

Помня и много, много други събития и хора. Няма да е честно да се опитвам да изброявам, защото все ще пропускам. Важното е, че преди 20 години имахме много надежди и много силна решителност “да оправим нещата”. Имахме някакво общо усещане, че “историята е с нас” – да, знам, точно историята ни учи, че това е измамно чувство, но го имахме и то ни зареждаше. Сещам се как малко по-късно, на 2 февруари на излизане от двора на университета видях как Фъки се качва на някаква тротоарна саксия с обърнато знаме в ръка — помните, че тогава знамената ги обръщахме, нали — и започва да го вее и да крещи с всичка сила “втори февруари, ден на бесепе!” Всички реагираха веднага – беше едновременно толкова нахално и толкова вярно, толкова на място… като нещо предопределено.

Сега, 20 години по-късно в политически план хем всичко се промени, хем си е същото. И все пак, ако нещо успяхме да извоюваме тогава, напук на всички задкулисни договорки на партиите, напук на тези, които не харесваха движението на студентите, дори напук на тези, които искрено ни подкрепяха, когато се врязвахме в поредния митинг, идващи от шествие, подскачащи и скандирайки “ние сме студентите, нас не ни е страх!” – та ако има нещо, което беше извоювано тогава и което успя да “натрупа промяна” около себе си, то е станалото по-късно членство на България в ЕС и НАТО. Хич не се хваля и хич не надценявам всички нас тогава, но в историята има неща, около които събитията се завъртат, както е с кристалните зародиши. Имаше доста зародиши на тези промени, но съм сигурен, че студентските шествия и ако щете дори събирането на много млади хора заедно и обсъждането на много и различни теми – това определено беше един от тези зародиши. И само това да е, стига.

А аз – аз получих много приятели, които винаги ценя, дори и да не им досаждам всеки ден, като им го казвам. Е, поне веднъж на 20 години става, нали – “да сте живи приятели, и бог да ви пази”! Някои вече не са сред нас, но и тях ги носим в спомените си.