Pentax *istDL

Pentax *istDL – новият ми фотоапарат и първият DSLR (цифров огледално-рефлексен), който държа за по-дълго в ръцете си. Отдавна съм привлечен от неща с марката Pentax – някои по-стари филмови тела, новите им цифрови, но най-вече някои модели обективи. “Истерията”, както някои я нарекоха, в сайта на фото-форум около различните модели 50-ци на същата фирма, известни като Asahi Takumar (в различните му версии) си е съвсем оправдан любителски интерес всъщност. Особено когато се поставят пред по-малката матрица на DSLR, тези обективи стават нещо средно между нормални и портретни, боке-то им става леко по-остро. Като прибавим и добрата им светлосила, стават още по-ценни – повечето евтини днешни зуум-ове в късия си (широкоъгълния) край са с бленда 3.5, 4, че дори и 4.5. Оставяме настрана това, че са често прекалено “меки”, без рязкост. Но да оставим обективите, да говорим за хората.

Тоест за мен и за нас с Краси. Тя също снима с *istDL – по-малкият му размер явно пасва на ръцете и на двама ни. Ако беше още малко по-малък, на мен вече щеше да ми е определено неудобен. Ръцете ми са сравнително големи и пръстите ми са издължени, но пък не са дебели. Винаги това ми е помагало чисто технически в свиренето на китара – сега ми помага пак технически в снимането с фотоапарат. Формата и размерите на тялото на *istDL (и на *istDS, защото е с почти същата форма) ни допадат и на двамата. Докато филмовият ни Canon EOS 3000 беше големичък за Краси и тя не много често решаваше да снима, Pentax-ът май й е по-удобен.

За мен е малко трудно да свикна с цифровата “огледалка” и снощи дори извадих EOS-а от шкафа, сглобих го, доизснимах двата кадъра, които ми стояха в лентата от доста време и заредих следващата. Ако имах по-голяма чанта или фото-раница, щях да си нося и двете тела – със сигурност ще продължа да снимам на фото-филми, а и EOS 3000 е прекрасна машинка, нищо че изглежда леко “несериозна” на фона на по-високите класи филмови тела на Canon – 300, 30/33, 1. Канон-ът е забележимо по-лек от цифровия Пентакс, нищо че е по-голям. Обективът му е изцяло пластмасов, за разлика от китовия SMC Pentax DA 18-55/3.5-5.6 AL, който е по-масивен и с метален байонет. Байонетът на тялото също е метален и обективът така плътно прилепва към него, че в първия момент реших, че може нещо да е “заяло” :). Тялото на EOS 3000 е изцяло от пластмаса, а това на Pentax *istDL е с носеща стоманена конструкция и само облицовката е от пластмаса. Заедно обективът и тялото на *isdDL са достатъчно тежки, за да стоят учудващо стабилни в ръцете и все пак са достатъчно леки, за да не уморяват. По-малкият размер на тялото е компенсиран с добра преценка на ергономията – лявата ръка не може да се опира стабилно на левия край на тялото, но пък може много удобно да обхване обектива отдолу и отляво. Така двете ръце могат по-добре се разпределят около центъра на тежестта (който може да е изнесен и по-напред при по-тежки обективи) и апаратът стои по-стабилно и не уморява. Което означава по-малко клатене на образа при снимане от ръка – с по-голяма амплитуда и съответно по-лесно контролируемо. Става дума за по-забележимите трептения, разбира се – иначе всеки апарат се разклаща от много неща – дишане, малки потрепвания на мускулите, пулс. Но те се забелязват чак при големи увеличения или при много плитък фокус и дълга експозиция. За такива случаи е нормално да се използва статив или светкавица. Аз не ползвам и двете, но пък и не снимам такива сцени :).

Неудобното нещо, единственото неудобно нещо, което съм забелязал досега, е създаващата усещане за нестабилност врата на отсека за батериите. Вратичката се намира на долната страна на захвата за дясната ръка и ръбът й “излиза” до ръба на самия захват, тоест при държане с ръка усещате и вратичката. И понеже тя понякога може малко да приплъзне в едната или в другата посока, се създава неприятното усещане, че “нещо се размества” в апарата. Вратичката, разбира се, е направена добре и макар пластмасова, си е достатъчно солидна. Но проблемът е в усещането, което носи това леко приплъзване при по-силно стискане на захвата.

Други забележки към конструкцията нямам – *istDL е прекрасна машинка и нямам търпение като посъбера пари да си взема някой евтин, но качествен твърд обектив – нещо от серията “стари, но златни” на Asahi (старото име на фирмата Pentax). Част от обективите ги имам в списъка с желаните обективи на резба М42. Много от тези обективи там имат версия за Pentax K-mount, стандартния байонет на Пентакс, който е възприет след не съвсем успешното “налагане” на М42 като “универсална свръзка”. Тези обективи на К-байонет не само че не отстъпват на версиите си на М42, ами и има някои по-нови, които са само за новия байонет. А на всичкото отгоре и са по-евтини, защото М42 и днес продължава да е “универсален” и се използва от потребители на почти всички системи – има преходници за EOS и Nikon, които са много по-популярни. Повече са хората, които си купуват М42 и си ги завинтват на Каноните и Никоните, отколкото тези, които си купуват К-версията и си я закачат на Пентаксите. А обективът си е същият на практика, само задната част на тялото му е с друг накрайник :).

Засега много снимки нямам – все още разучавам апарата. За разлика от EOS 3000, визьорът на *istDL е по-чист и светъл, но не е по-голям и има много информация в долния край. На Канон-а бях свикнал да снимам в ръчен режим (М) – колелцето за управление се намира до спусъка и просто премествам показалеца от спусъка и въртя колелцето. Без да отлепям око от визьора – в него има малко данни и са с големи цифри. Индикацията за експозицията е отчетлива, едно квадратче, което се премества по скала. В *istDL има най-различни данни във визьора. Вярно, че повечето са свързани с автоматични режими, които още не съм изключил напълно. Но специално експозицията се управлява малко трудно, или може би просто несвойски за мен, като свикнал с EOS. В най-десния край се изписва едно число, което показва колко преекспониран е кадърът или колко недоекспониран е (ако е отрицателно). Това все още ме обърква и ми е трудно да следя експозицията. А не ми се снима в изцяло автоматичен режим. Дори и в полуавтоматичните, с приоритет на бленда или скорост режими е трудно да се следи. Може би е така, защото не съм свикнал с контролното колелце, което при Pentax е отзад на тялото, при върха на палеца. Идеята е с палеца да се управлява, а не с показалеца. Показалецът може да натиска копчето за превключване на контрол на блендата – това копче при EOS е отзад, при върха на палеца. Тоест до голяма степен са “разменени” действията на палеца и показалеца. След като съм свикнал досега само с EOS, не мога да кажа кое е по-удобно – трябва да имам време да посвикна с различното разположение.

Втората причина да нямам много снимки още е, че обективът май не ме “грабва” съвсем. Не казвам, че е лош, напротив – от снимките, които направих се убедих, че оптически е много по-добър от моя EF 38-76/4.5-5.6. Поне в широкоъгълните кадри е по-рязък, не така прекалено мек като китовия за EOS 3000 обектив. Но недостатъците на канонския ми обектив ги бях превърнал в предимства – например съвсем нормално беше да снимам поне половината си кадри с обърнат обектив. При голямо увеличение се получава много готино макро, но пък фокусът става толкова плитък, че е трудно от ръка, без потвърждение на фокуса и с придържан с лявата ръка обектив. Затова повечето такива снимки излизаха размазани, но това не ме притесняваше, имаше понякога добри попадения. А пък при по-малко увеличение, с така обърнат обектив се получаваха приятни снимки на детайли в по-голям размер, с приятно боке на заден план. Сега не смея да отвинтвам за щяло и нещяло обектива на Пентакса – на филмовия апарат не е проблем да извадя комплекта за почистване и да “измия” огледалото, да бръкна и да изчистя и долната страна на пента-огледалото, внимателно, с лека струя от помпичката да почистя и ламелите на затвора при вдигнато огледало. Защото прах си влиза, и то немалко – особено с въпросния обектив от тип “прахосмукачка” и с това негово постоянно сваляне и обръщане. На цифровия апарат не ми се ще да правя такива експерименти, не ми се чисти всеки ден матрицата. Може да си взема макро-пръстени на първо време. Но и това ще почака сигурно :).

Последната причина е, че все още съм с четири алкални АА(R6) батерии. Трябва да си взема презареждаеми, да си взема и зарядно за тях, но пък и това е разход, който ми е в повече в момента. А алкалните ще издържат седмица-две, особено с моите “икономични” филмови навици.

Снимам само на raw-формат и все още разучавам как, какво и защо се прави при преобразуването на raw. Опитвам се да напредвам бавно, като за всяко нещо чета в мрежата колкото информация успея да намеря. И преди знаех за баланса на бялото, за компенсирането на експозицията при конвертирането на raw, но само на теория. Преди обработвах вече проявените си и сканирани във фото-то негативи с The GIMP като обикновени картинки, най-много можеше да се прилагат филтри за обработка и да се регулират нивата и баланса на цветовете. Винаги за сметка на качеството. Сега качество може да се загуби само при силово преекспониране от raw, но то е пренебрежимо малко в сравнение с шума от лошо сканираните негативи.

Е, говорих повече за апаратите и обективите и по-малко за хората.

Ще пиша още неща за фотографията. За мен и фотографията.

Неща със снимки. Скоро, скоро :)

Leave a Reply

Your email address will not be published.