Category Archives: everyday

Разхвърляно 13

Не пиша, защото нямам време – не от прекалено много заетости, а от прекалено много нерви и притеснения. В крайна сметка, и притеснението си се оказва ангажимент. Липсата на време пък ме кара да търся по-бързи начини за писане, по-ситуационни и по-непречещи на постоянните тормози наоколо ми. Затова все по-често зареждам профила си в Diaspora, затова тези дни си възстанових профила в GooglePlus. Затова за пореден път се опитвам да намеря клиент за StatusNet, който да ми е по мярка – откакто се сбъгяса джабър-поддръжката и не мога да следя нещата през месинджъра си, все нещо не ми е таман в Identica. Последното, което се задържа, е Hotot – приличен клиент, който не се натрапва и просто си върши работата (само да можеше да се добавя повече от една инстанция на статуснет).

А нервите, а притесненията? Скоро се опитвах да го обяснявам на едни приятели – скоро, скоро – преди вече месец може би. Първо съм на работа. Много хора са свикнали, много хора си им харесва да прекарват всеки ден сред колеги – е, аз не съм такъв. Една от житейските ми трудности е да стана преди децата, от ставането ми те да се разсънят и да почнат да щъкат, щото знаят, че тати след малко ще излезе и няма да е при тях. След това да прекарам девет часа в другия край на града (то и близко да беше, пак е подобно, де). С пътя в двете посоки – още два часа. Ако има задръстване, дъжд, сняг и тем подобни – стигаше до два часа само в едната посока. Прибиране, вечеря с полу-затворени очи и заспиване или докато се опитвам да разбера какво точно гледам по телевизията, или докато някой от синчетата ми обяснява нещо за някакви неща, които е правил през деня. Сън. И после пак.

Но не се оплаквам. Парите ми трябват. Просто обяснявам – много хора ме питат, като ме видят за малко какво ми е, защо съм уморен, защо не съм весел (навремето все бях весел и усмихнат и пълен с планове за бъдещето). Ами ето затова е.

Другото нещо – вкъщи вече не се чувствам вкъщи. Може би към десет години сме в Надежда, а уж бяхме отишли с Краси само временно, докато стъпим на крака и докато си намерим по-подходящо местенце. Годините си минаваха, родиха ни се вече две деца и тия двама малчугани живеят в същата тази гарсониера, дето уж я ремонтирахме, за да поостанем в нея две-три години. Две-три, та над десет.

Апартамент = общежитие. В лошия смисъл.

Съседите в блока са идиоти. Съседите в блока са селяни. Съседите в блока са или леко странящи от отговорност снобари, или хора със свои си грижи, които не искаме да притесняваме, или са бесни селяни, дето ми иде да ги подкарам с една гьостерица – и бой, докато омекнат целите. Но не съм такъв човек. Даже не вдигам и скандали чак – само се оплакваме по каналния ред. А селяндурите използват това и ни се качват на главата.

Тия отдолу, дето ни правеха проблеми, се махнаха. Таман се зарадвахме, и дойдоха нови наематели – още по-кухи парчета. Ама хем кухи, хем злобни. Предишният идваше да ни се кара, че Светко му тропал, пък той бил нощна смяна. Идва, кара се и после известно време си трае, щото гаджето му го спираше да се кара на/за детето ни. А сега тия две кокошки са някакви мърли, работещи в близкия МОЛ, дето не се карат директно, а само ни обтягат нервите. Първо тропаха по радиатора всеки път, когато бебето претичваше по коридора. После почнаха да се оплакват, че били до късно предната вечер на работа и сме им пречели. Веднъж казала на Краси тая скочубра “Ама вие какво искате от нас, да не си почиваме ли?” – и това в 11 часа сутринта!!!

Не вдигаме шум в тихите часове – децата спят между 22 и 8, а следобяд от 14 до 16 или спят, или майка им чете приказки и пак са тихи.

Обаче от нас се иска нещо повече – иска се да “дадем на хората да си почиват”. Абе майната ви!

Въпросните през вечер си правят купони с няколко човека и ядене и пиене (поне чалга не гърми) – чуват се докъм 1-2 часа през нощта как се хилят и пият долу. Децата не могат да заспят от тях, но иначе ние сме им пречели през деня…

Тези под тях пък, два етажа под нас, взеха да тропат и те по тръбите на парното. Защото им пречели тия над тях, със среднощните си купони. Една вечер тропаха така до 3 часа среднощ. Едните се кикотят и им викат разни глупости, а тия отдолу се ядосват още повече и удрят с нещо много тежко по радиатора. В целия вход ги бяха чули – накрая като че ли с голям чук удряха.

Не издържах и изкрещях на всички през прозореца да престанат да удрят, защото децата спят. Хеле, половин-един час след това се кротнаха. Аз после се опитвах да се успокоя и заспя цяла нощ.

Искам в къща! Дано най-накрая намерим нещо хубаво и на разумен наем в селата-квартали.

Оплаквахме се на касиерката, на домоуправителя, Краси ходи в полицейското управление да съобщи и да се оплаче… Полицаите знаете ли какво й казали – “ами то това не е в нашите правомощия, ние сме за ако стане нещо бой, заплахи, такива работи – за друго си се оправяйте с домоуправителя, така е по новия закон за етажна собственост”… Да ви пикая на закона за етажна собственост… като трябваше да се събират пари за какво ли не, викахте събрания и се карахте на всеки, който закъснява с таксите за ремонт на еди-кое си. А сега, когато имаме реална нужда от помощ, всеки си пита ушите.

А децата си не мога да ги вържа да не се движат в апартамента. И не мога, и не искам – не сме наематели, който е под наем – да се изнася и да си търси еднокатна къща на село, та да не му тропа никой от горния етаж.

Навън

И на фона на всичко това много, много сериозно си търся работа в чужбина, за да можем да се изнесем от тая измислена държава. Сега-засега си имам работа, затова не търся поредното българско работно място с прецакване с нощни смени, примерно. Но какъвто съм недостатъчно решителен за емигрирането, кой знае кога ще успея. А и изискванията са ми високи – отказвам оферти като за сам студент, все пак сме четирима вкъщи.

—-

Космонавтика

А смятах да пиша за Деня на авиацията и космонавтиката… Днес стават 51 години от полета на Гагарин. Има смисъл да се помисли защо интересът към космическите изследвания е така спаднал. Защо единствените новини, достигащи до масовата публика, са някакви кратки анонси за поредния изстрелян спътник или пък за конфликтите със Северна Корея. Все политика, ала-бала и разтягане на локуми на фона на зрелищни снимки – каквато си е рецептата за вечерните телевизионни новини.

Но защо го няма другият интерес – по-трайният, който кара ученици и пораснали деца да мечтаят за пътуване в Космоса и да четат за термоядрени космически двигатели и пътуване до Проксима, примерно? Защо във всеки училищен двор няма освен редовните футболни врати и малка площадка за ракетните модели? Като едно време. Защо Елон Мъск, например, разказва с прости думи за идеята му за заселване на други планети и я разказва в сегашно време, не в бъдеще – а от това зрителите не се трогват?

Все едно че всичко вече са го преживели, знаят го и не им е интересно… Кой е виновен? Липсата на полети, липсата на нови космически програми с хора на борда или пък прекаляването с фантастични филми? Дали това, че днес се гледат филми и не се четат книги с научна фантастика е, което ни спира тоя интерес? “А, това вече съм го виждал в <който-и-да-е-касов-филм>, знам го – интересно беше, ама не е нещо особено.”

2090

Нов ден, ново тичане по и от децата, ново броене на стотинки, спане следобед за отърваване от главоболието (трябва да си направя нови очила, ама…). После ново къпане, укротяване, обличане, укротяване, четене на приказки, гушкане за укротяване на децата. И нова вечер, в която се залъгвам, че уж напредвам по мои проекти. А нито текстът върви, нито имам работа. Е, как да не се депресира човек?

2089

Защо всички обяви за работа завършват с “енергичен, млад и приятелски екип”, какво да правим ние 30-тина годишните? И защо всяка обява втълпява, че “адекватност при висок стрес” и “способност за работа под напрежение” са добродетели? Напишете го – “наехме неориентирани студенти и търсим някой да си трови нервите с тях, а и се натрупа бая работа”. БАН ме убива – няма пари, а нямам право на договор.

2068

Какво става с мен? Хора наоколо закриват блогове, чак мен ме подпитват какво правя. Уморен съм. Няма друга причина да ползвам ежедневно Identi.ca, вместо да пиша в блога си. Децата ми поглъщат всичкото внимание (чат-пат и нервите) и вярвам, че това е по-добре от вманиачаване в статистики на блог. Но блогът си ми е жив! Едвам издържам (буквално) с парите от БАН. Иначе сме добре. Дано скоро пропиша.

2038

Разминават ми се периодите на внимание с тези на будност. Дори и да спя следобяд с децата, вечер не мога да остана да работя до късно, защото и да не ми се спи, вече нямам достатъчно внимание. Обратно, да будувам през деня и да се опитвам изобщо да свърша нещо е безумие, щом през няколко минути Светко идва да ме пита нещо, да ме врънка за “Мечо Пух” или да го изпишквам. И на фона Оги реве. Идилия.

1995

Четвърти ден и най-накрая съм малко по-добре. Enterol-ът ми помогна най-много, но и той не успя съвсем за закрепи положението. Искам да се излекувам по-бързо и да се прибирам в Троян. Втора седмица без Краси и Светли е ужасно дълго. Рошко стои долу измит от дъжда и готов за път. Утре е празникът на Троян и ще има веселби, малкият ще танцува и тича по площада. Да можех да се прибера и да го видя.

1994

Болен съм. Миналата нощ изкарах в треска, с компрес вода на челото и ходене през час до тоалетната. Днес съм малко по-добре. Нагъвам дюля като невидял, пих чай от джоджен, пих Smecta, наливам се периодично и с Fervex. Идилия. Дано тази нощ смъкна малко температурата. Най-лошото е, че моите хора са в Троян, Светли хълцаше по телефона “искам да додиш”, а аз не съм намерил още подходяща квартира.

1903

След като напоследък се тревожех и смятах дни и стотинки до 17-ти, когато трябваше да преведат стипендията, днес без конкретно очакване проверих сметката си. О, чудо – парите са били преведени още на 5-ти. Стоят си в банката, а аз се тормозя. БАН и ДСК е умопомрачителна комбинация. Два пъти не са съвпаднали датите на стипендиите. Изобщо – ужас. Но добре, че са дошли пари, да не им се ядосвам сега.

1900

Захващам се с много неща едновременно, а нямам достатъчно време дори да се наспивам, камо ли да градя “кариера” и тем подобни. Поемам ангажименти, които ако са важни и хората са ми ценни, след това ми носят още стрес, заради липсата на време, бебегледане и сметки. Защото такива ангажименти гледам да не провалям. На свободна практика е трудно, на стипендия от БАН – повече. Чак си се чудя направо.

1848

Днес е Великден, Христос възкресе! Може би трябва да празнувам, или поне да почивам отатък в игри с бебо, вместо да седя пред лаптопа. Причините да съм в мрежата, когато всички са извън нея са две – 1) да си редактирам есето за приложни онтологии, а нещо запецнах и 2) да си намеря работене, което да ми дава достатъчен доход, за да се изнесем под наем. Второто става наложително. Търся PHP-telework.