Tag Archives: Atia

Снежна приказка и отново… на море

Сега навън е снежна приказка, а ние всички вкъщи сме болни. Аз вече издрапвам от хремата и температурата и комай се водя най-оздравял, децата също вървят към оправяне, но пък Краси след като дълго време държа фронта, изведнъж вдигна почти 40 градуса, треска и студени компреси и все такива тревоги. Утре ще сме на лекар, че днес успях да стигна само до “Европа” за припаси и до аптеката за парацетамол за милото. Но времето е един път! Както казах наскоро – студено време без сняг си е простотия. А сега сняг имаше не, ами имаше! Вървях край стени от сняг с подаващи се тук-там клонки и по пътеки, дълбоки почти до колената. Разни ентусиасти чистеха колите си, а пък Рошко си почиваше и се топлеше зарит от все едно още два-три рошковци, стрити на прах и посипани върху му. Идилия. Само да бях здрав и да имах време да се замъкнем на Витоша… или не, по-добре на вилата…

И в тия снежни, студени и болни дни решавам, че е добър моментът да продължа един разказ за едно пътуване, едно море… и още нещо. ;)

Атия, 6 август 2011г.

Асфалтираха улицата пред блокчето. В събота! В началото на август, в село край морето! Първо не повярвахме, после се зачудихме защо, а накрая, като видяхме как през пръсти и джаста-праста асфалтират, всичко стана ясно – избори, майка!

Още като тръгвахме за плаж видяхме камионите с асфалт и разбрахме защо намерихме цялата ни уличка изровена и изстъргана, когато дойдохме. На връщане, към обед, вече бяха окупирали цялото село и пътищата наоколо. Едвам намерих къде да оставя колата – оставя я, дойде някой мил съсед и ме предупреди, че тук са казали, че не може. Преместя я – пак така. Накрая паркирах на уличката в по-долния квартал, до магазина и тъкмо ще гася и един чичо-дядо, седнал на бордюра до биричката си ми подвиква леко “ама верно ли тука ще я оставиш?”. Викам що, не може ли, да не зареждате – а, не знам кой зарежда, ама кат ги гледам тия камиони как идват… И наистина – по уличката напредваха цяла група, като екип от Париж-Дакар сред облаци от прах и фин пясък. Намерих местенце накрай уличката, където вече едва ли щяха да пипат и маневрирах десет минути, докато я наглася. Аз все си маневрирам, понеже в София ако оставиш колата малко на кестерме или ако стърчиш прекалено, рано или късно ще отнесеш някоя броня.

Следобед ходихме на плаж към къмпинг “Градина”. Останах раздвоен. Прехвалено, а тъне в мизерия и е напълзяно яко от всякакви комерси и селяци с бизнес. Чувал бях много неща за Градина навремето от приятели, но сега не ме грабна никак. Особено в по-“централната” част, където очевидно има някаква далавера с незаконни строежи и хотелчета с бързи печалби. Пътят дотам беше отвратителен, по-зле и от пътя до “Тополите” на Атия. Пясъкът си беше нормално жълт и не съвсем фин – не като в Атия тъмен, на места почти черен и много фин и ситен. След време – когато отново имах интернет – разбрах, че цветът се дължи на земни примеси, които пък са там заради проблем с радиационно замърсяване на плажа през 60-те или 70-те.

Няколко пъти след това през тази дълга ни почивка се изкушавахме да идем пак към тези плажове, но май не повторихме. Или най-много още веднъж да наминахме към Градина. Местният плаж на Атия е в пъти по-хубав, непренаселен и… понякога не знам дали да се стряскам от забраните на общината заради “радиоактивност” или да се радвам, че заради това е останал незабелязан от туризма. Всъщност заливът Вромос си има екологичен проблем, но той се нарича “канализация на вилната зона”, не “радиация”. Или поне се надявам да е така – при тихо време и подходящо течение единият проблем е видим (водата типично позеленява и леко пожълтява), но вторият проблем е от невидимите. И затова лесно се спекулира с него. Все едно – да си ходят в Градина, да се тъпчат в хотелчетата и да лежат на плажа хавлия до хавлия, щом им харесва на хората.

Така мина почти седмица от началото на почивката ни. Светко се радваше на телевизора и особено на обещаната кабелна, която обаче в тая първа седмица си стоя изключена. Радвахме се на подредена и чиста квартира, в която не ни липсваше почти нищо – е, може би едно канапе в общото пространство щеше да е таман, но хората са си го правили за кратки почивки, в които са предвиждали да ползват това общо място за трапезария и за разминаване, докато се подготвят за и от плаж. Не е мислено за семейство с малки деца. Но пък ние си прекарвахме доста време там, край масата с кръглите столчета. Оги се научи да седи с нас на масата и лека-полека започна да яде от обща храна, а Светли ставаше все по-добър и по-добър в оцветяването на книжки и в рисуването. Редовното четене от мама на книжки за двете заспивания на ден се харесваше на поколението и всички си прекарвахме готино.

Единственото притеснение на нас с Краси бяха две неща – 1) съседите и съседчетата и 2) липсата на пари. Хората наоколо не бяха курортен тип, повечето от тях просто си бяха “на вилата” или “на село”, някои от тях сигурно и там си живееха – това е доста по-различно от нагласата на хора като нас, които все пак възприемат всичко това като почивка и курорт. Дори и да не си личи по възрастните, по децата веднага се разпознава – децата на почивка са различни, играят по различен начин, а децата, при които си на почивка са по-отегчени някак, по-ежедневни, игрите им са по-обикновени и по-груби, лесно могат да те засегнат и да не разберат, а и най-вече се познават по това, че прекрачват границите на личното пространство. При всяка удобна възможност, дори и да ги помолиш да не го правят. Сега се сещам – така си е на село, всъщност.

Втората тревога беше финансова и макар да бяхме изчислили всичко, лека-полека се оказа, че ще поостанем повечко време. Трябваше да изчакаме да преведат следващата ми стипендия, за да можем да се приберем. Преживяхме някои доста напрегнати в това отношение дни, но накрая се справихме и дори не ни личеше. През последната година-две станахме специалисти в това отношение. Та значи поостанахме в Атия. Затова и ще ви разказвам още за това място – има доста за разказване.

2117

Върнахме се от море. Снощи, в 11 часа. Три седмици – е, всъщност на самото море 18 дни, но общо ни “нямаше” 21 дни. То не е море това, направо си е начин на живот. Има много интересни неща за разказване, водих си бележки и тия дни ще започна да пускам и тук със задна дата. Връщането пък беше епопея – колата закъса от лошо гориво, “спасяваха” ни, абе обиколихме родината. Добре сме. Само уморени.

Атия. Пътуването.

Това приключение започва на 4-ти август и за мен е в минало време, но ще се пренеса назад, за да го изживея наново, докато го разказвам. А то си е наистина цяло приключение – неочаквано море, късметлийски съвпаднали приходи и разходи, живописно пътуване, неочаквани обрати на връщане, произшествия, отчаяния и веднага след това – надежди, радости и помощ от добри хора. Но най-вече – 19 дни край морето, от които сме пропуснали плаж и плискане с вълните в едва 3 от тях. Неочаквана ваканция, в която със Светко бяхме “свободни морски скакалци”, тичащи по дългия полу-пуст залив, за да търсим “златни камъчета” и “миди като пеперудки”. Почивка, в която неведнъж си казвахме с Краси, че не е никаква почивка, щом е с две деца и колко почивно щеше да бъде, ако бяхме с приятели или особено пък самички. Но и всеки ден си казвахме с усмивка, че всичко е страхотно и децата и те са страхотни. Три седмици, които ни заредиха със слънце и настроение, но и ни събраха много копнеж към градското, към ърбана, към спокойствието на неспокойния град. Град, в който не ти досаждат, защото не те познават и град, в който все пак са приятелите. Колкото и редки да са срещите с приятели, като сме с две деца в претоварената София, все пак знаем, че са принципно възможни. Но стига уводни думи.

Искахме да заведем децата на море, но нищо не се нареждаше. В Шкорпиловци, където бяхме миналата година, нямаше свободни места, а и цените сега ни се видяха солени. Не са се вдигнали, просто аз тази година съм с ужасно ниски доходи. Нямам търпение да напиша текст за дисертация, да добавя текстове за три статии, да ги пратя в БАН и да чакам да ме отчислят с право на защита в края на годината. Защото когато ме отчислят (и то с право на защита, това е важно), ще мога да започна работа. Сега в заповедта ми за зачисляване в БАН пише, че нямам право по време на докторантурата да работя с трудов договор на пълен работен ден. А работа ми трябва – време е за заем и за уреждане на дом за децата и за нас.

Когато се чухме с една наша приятелка и стана дума за море и се оказа, че има възможност да идем в Атия в едно тяхно местенце и да си стоим там на море, засъбирахме багажа веднага. Стана още тогава, хм… тоест стана днес – на 4-ти. Краси събра дрехи, играчки и всичко останало, а аз излязох да уреждам бумагите на колата. Беше изтекла гражданската застраховка. Моя грешка – пропуснах датата на поредната вноска и реших, че е анулирана вече, ядосах се и отложих за малко по-късно правенето на нова застраховка. А то се оказа, че когато е на вноски, застраховката не се прекъсва автоматично – има двуседмичен срок, в който може да се плати със задна дата и всичко си се подновява. Но не знаех и бях оставил така точно две седмици нещата… Нищо де – тъкмо се оказа, че имало малко по-евтина компания и като приспаднем тия 15-тина дни без застраховка, в които колата стоя “на трупчета”, се оказва, че даже може да съм на далавера с лев-два пред държавата.

Остана винетката. Тази година пропуснах да си взема годишна винетка – тя излиза най-изгодно, ако се пътува често през годината, но понеже допреди месец изобщо не бяхме излизали от София и околностите, все отлагах и бях решил, че може и да не ни се наложи изобщо. Защо тогава да давам пари за годишна винетка, щом няма да я ползвам? Наложи ни се преди половин месец, за ходенето до Пловдив, до лекаря на Светко в пловдивските хирургии. И после същия ден – от Пловдив до Троян. Можехме да минем с една седмична винетка (10лв.) за цялата година. Но сега за морето пак трябваше да взема. Не знаехме колко ще стоим, затова пак взех седмична. То беше една одисея… отивам в бензиностанция – нямаме, не знаем къде имат. Отивам в друга, на “Петрол” – там знаех, че трябва да имат – “нямаме”. Вдигам лек скандал – как така нямате, в целия град няма, аз какво – да опъвам палатка и да живея в тоя град ли, какво? Ами господине, имахме, но свършиха, какво да се прави? Че поръчайте си повече, да ви остават – тия пари да не би аз да ги прибирам? Карахме се, карахме се – накрая обърнах колата и отидох в пощата на центъра на града и оттам си купих седмична винетка. Тия винетки са супер измама на държавата – оставяме настрана, че парите от тях се източват и пътищата си стоят с дупки. Има само седмични, месечни и годишни. Като годишната важи за календарна година, а другите две – от дата до дата. Цените са така измислени, че всеки да си взима годишна – пък пътуващите рядко са тотално прецакани. Както с цените, така и със сроковете на валидност. Щом годишната е 67лв, значи седмичната трябва да е лев и нещо. И да има дневна и тя да е съответно 20 стотинки. Да, ама не. След цялото това обикаляне, тръгнахме за Бургас и Атия към 15:30ч. Кофти – явно ще се кара на фарове на края, а като знам из гларусленд колко внимателни шофьори са…

Преди тръгване изучих картата в Интернет. Интересното е, че Google Maps настояваше да ми препоръчва път през Русалийския проход. Всъщност това е един от няколкото прохода в Стара планина, които са… кози пътеки. Минаването оттам дори и с джип било трудно, някакви хора с кросови мотори едвам го минали, та аз с Рошко ли… Добре, че порових в мрежата за тоя проход и се отказах предварително, защото ме беше изкушила идеята да минем оттам – навсякъде пишеха, че гледката била страхотна. Минахме все пак през селата, като се водехме по картата-атлас в жабката. Ако някой ви каже, че има път между Батошево и Камещица през Кастел, да знаете, че му е грешна информацията. Подминахме язовира Кастел, видяхме магаренца, кокошки, кончета и влязохме в поредното селце, където изведнъж… пътят свърши. Задънена улица, наоколо стари къщи и вили и наблизо една жена, явно виладжийка, ни видя и идва да ни каже “За Габрово ли сте? Объркали сте пътя, то на картите е сгрешено, тук път няма, не е трябвало да се забивате толкова навътре в Балкана.” Върнахме се пак покрай магаренцата, язовира и се включихме в малко по-широкия път, който ни отведе до следващото село и после на пътя за Габрово.

Габрово всеки път ме очарова автомобилно. Много по-уредено е от съседно Севлиево, а пък нали уж Севлиево беше по-богатият град, с повече инвестиции, заводи и т.н.? В Севлиево на връщане не уцелихме изобщо бензиностанция, а табелите само ни объркаха и за малко да се загубим. В Габрово е обратното – навсякъде табели към главните посоки извън града и е много трудно да се изгуби човек. Особено пък ако търси такъв основен изход, какъвто е пътят към прохода Шипка. Е, и ако вече веднъж е минавал с кола оттам, де.

Самият проход ме изненада също приятно. Отново са го ремонтирали, има нов асфалт и са още повече отбивките с пейки, дръвчета и чешмички. Поне откъм габровската страна. Пътят е затворен за камиони – всичката професионална сволоч минава вече само през Хаинбоаз (прохода на Републиката), който е най-равен и с малко завои. Живи и здрави да са – тъкмо за нормалните шофьори остава удоволствието да караме по живописните виражи през тунели от дървета и с отбивки с чешмички, но без гадните тирове.

Откъм юг беше монотонно. Краси трябваше да се премести на задната седалка, за да приспива Оги и аз останах без навигатор. Наложи се лека-полека мнението, че следващата покупка за Рошко трябва да е навигация. “Женски навигатор”, както се шегувах с Краси. Имам някакъв поглед върху тия устройства, най-вече от съветите и разясненията на Петър. Не търся нещо марково, а по-скоро колкото може по-евтино китайско устройство, на което да мога да кача всички програми, които ми допадат, а не само едната фирмена. И съответно всички и всякакви карти, които биха ми били полезни.

Иначе и на юг аборигените по морето са като на север – карат като побъркани. Регистрация “А” не отстъпва на “В” и повечето ме задминаваха и засичаха като напушени. Една много важна вметка за всички, които живеят със заблудата, че покрай морето има магистрала – пътят между Бургас и Варна НЕ Е магистрала! С едно съвсем кратко изключение на входа на Варна, но там пък е бъкано с ниски ограничения – егати магистралата. На юг от Бургас пътят продължава в едно нашенско Camino del muerte – аз стигнах само до Атия, но по на юг, при Ропотамо май, нали големият ни пързаляч беше изпопребил народа с джипа си. Целият този път трябва да се минава с повишено внимание – не се шегувам, пътят е тесен! Наистина, гледай ги как се смеят – тесен е! Още откакто стъпихме на тоя път (местното население му вика “магистралата”…), ме обзе натрапливо усещане за притиснатост, клаустрофобия някаква. Отстрани дървета, отляво мантинела, пътят е само две ленти и тези две ленти сякаш са прекалено ТЕСНИ за колите. Наистина са – просто пътните ленти са по-тесни, мамка им! Та внимавайте – там е опасно не само заради джигитите (били те локални или не), а и заради теснотията. Ограничението е 80км/ч и през километър има огромни табели, указващи, че лявата лента е забранена за автобуси и камиони. Познайте кои караха най-бързо и кои през всичките тия три седмици ни изпреварваха по няколко пъти на пътуване! Автобусите, разбира се! Караха с поне 100 или отгоре – опитах се на отиване да стоя напред пред един рейс и поддържах 90-100, но оня ме застигна в нощта и нарочно блесна с дългите, заслепи ме и ме изпревари… Това беше още едно от новите неща, които научих – явно е станало модерно като си с бърза кола, да се доближиш максимално близо до “жертвата” и малко преди изпреварването да включиш дългите светлини… Случи ми се доста пъти край морето. Много весело… нямам думи.

Открихме кв. Миньор на Атия лесно, но с квартирата се затруднихме. Обикаляхме посред нощ селото – бяхме пристигнали към 10 и половина – накрая звъняхме по телефона за упътвания “наживо”. Оги беше заспал в колата, след като бесня по магистралата около Айтос. Със Светко стояхме под уличните лампи, Краси търсеше правилното място, а откъм тъмните съседни улици и гората се чуваше вой. Дали има вълци – зачудих се, но бързо отклоних мислите към друго и показвах на Светко звездите, Млечния път и т.н. А той все обръщаше поглед към близката детска площадка и ме питаше дали ще може утре да поиграе и да се полюлее.

Ще може, разбира се. Така започна неочакваната ни ваканция.