Tag Archives: decentralization

Властта провинциално

Някъде преди три години е било, когато на среща на кафе с Юнуз веднъж отворихме темата за географското разпределение и децентрализирането на властта по градове. Може би Юнуз каза по-подробно, а след това и подробно написа какво има предвид. Аз мислех, че също съм писал за това тогава, но колкото и да рових назад, явно пак съм блогвал наум и съм бил зает и уморен от други неща.

Накратко – ставаше дума официалните служби на властта да бъдат разпръснати географски, да бъдат в различни български градове. Не да са скупчени всичките в София. Най-очевидните ползи от това биха били “отдъхване” на София и съживяване на други градове.

Един бърз паралел с “онова време” – тогава работеха по такава децентрализация през предприятията и изобщо през всички работни места за квалифицирани – спомнете си само схемата на “разпределенията” след завършване на висше. Тогава са правели така, защото са можели да си го позволят – от една страна са имали възможността, защото всички работни места са били държавни (държавата беше централизирана, не казвайте за свобода на общините и подобни – рано е тогава). От друга страна не е имало и от какво да се спират – заплаха за тоталната централизация не е имало, защото това е било разпределение на пролетариата – иначе ЦК така и така си е бил на едно място.

Сравнението с разпределенията при комунизма е само повърхностно. Ако днес се прави опит за разпределение на някакви ресурси между повече градове, то няма да е като преди. Защото това, което е останало на властта да разпределя, е преди всичко именно самата власт. Може би днес вече не е много дръзко да се каже, че ако в годините на интернет комуникациите, видеоконферентните връзки и т.н. властта не предприеме географско децентрализиране, което да доведе лека-полека до цифовизирането й, което пък да даде някаква обща възможност за истинска прозрачност на управлението, то няма кога по друго време да стане.

Аз имах предвид всяка структура на изпълнителната власт нарочно да се опита да бъде преместена на различно от другите място. Така самата власт най-накрая ще започне да се учи да общува електронно, което в крайна сметка ще е полезно за всички ни и ще се появи и развие истински електронен интерфейс на властта към гражданите. Ще спрат и да пътуват разните служители за щяло и нещяло по пътищата, с кортежите си – е, или поне ще се ограничат. Служителите в местните офиси на министерствата ще си купуват банички на обяд от местния баничар и децата им ще ходят в местните детски градини и училища.

Идеята на Юнуз беше да се разделят географски отделните власти – например съдилищата в един град, парламентът в друг и т.н. Той е описал подробно защо и как.

—-

Това беше преди три години и нещо. Хич не сме очаквали, че наистина ще дойде време темата да е в новините. И то точно Бойко Борисов да лансира такива идеи. Не крия, че това е може би първото нещо от решенията и изказванията на премиера (преди това кмета), което ме поставя пред дилема. Подкрепям разделението на властта на географски принцип, подкрепям всякаква децентрализация на властта – защото властта у нас има въпиюща нужда от децентрализация (но задължително с прозрачност) – но не зная дали решението ще сработи.

http://offnews.offroad-bulgaria.com/index.php/48902/plovdiv-stava-stolitsa-na-turizma-za-da-namaleyat-zadrastvaniyata-v-sofiya

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4763851

Всички решения на правителството са някак “на юруш”. Правят се някакви гигантски усилия в говорене, преповтаряне, обвиняване, завъртане на мнения, пренареждане на хора и какво ли не и… накрая няма много резултат. Да, може да не знам какво става. Може само историята след 50-тина години да може да каже. Но прекалената потайност и преиграването пред публиката не са приятни за съвременниците на такава власт. С други думи – управляват ни или гении, или некадърници. Нямам начин да зная и това ме кара да се съмнявам в тази поредна приумица за отделяне на агенцията по туризма и на земеделското министерство в Пловдив.

Иначе – пак казвам – принципно идеята е много добра. Преди някой да почне да критикува, че така щяла да се затрудни комуникацията вътре във властта и щял да стане по-труден достъпът на гражданите – спомнете си за интернет връзките и електронните документи. Ето ви една обективна и реална причина електронното правителство най-накрая да почне да се случва – истински и масово.

И още нещо… Чудя се какви хора правят стратегиите на премиера, какви хора го съветват по тия въпроси. В един по-добър свят think tank-ът на властта също би трябвало да може да говори с/на хората. Представете си дискусиите, които са се водили по темата. Да, знам – след 50-тина години историята ще знае… може би.

Проблеми на властта

Властта има един основен проблем — не я разбират правилно. За всяко друго нещо такъв проблем би бил наистина критичен, но цялата система на властта го приема за периферен. За съвременната управленска система най-важно изглежда да функционира добре пред себе си, тоест да е разбирана от себе си, да има вътрешна цялост. Но не и да се разпознава адекватно “отвън”.

Ще кажете, че това е в реда на нещата — всяко нещо, което удържа вътрешна цялост, е нещо отделно, на което могат да се видят границите, да се проследят взаимодействията с другите неща и да се разбере принципът на съществуването и действието му.

Но истинският проблем е, че властта не е система “за” управляване, това не е отделен свят, в който има само управляващи. Управлението е двустранен процес и в понятието за власт трябва да присъстват и управляваните. Разбирането на властта от подвластните е същностно за властта. Нещо повече, осъществяването на властовите действия трябва да бъде разпознавано и дори да може да бъде насочвано не само от “властимащите”, а и от всеки отделен човек.

За какво говоря?…

Проблемът на властта

Проблемът на властта е, че се мисли от хората като начин за прехвърляне на права от многото обикновени към малкото избрани, чрез които завишени права избраните управляват живота на множеството. Властта не е това. Тя е начин за прехвърляне на отговорности и концентрирането им върху малцината, които се натоварват с тяхното поемане пред множеството. Основното не са правата, основното са отговорностите.

И в двата случая властта е начин за управление живота на общността. Това е ясно при поглед отвън. Но е грешно и много опасно да се мисли властта като механизъм за прехвърляне на права вместо за прехвърляне и споделяне на отговорности.

Робът, слугата, васалният владетел прехвърля правата си на господар. Гражданинът в гражданското общество не прехвърля на други нито едно от правата си, а ги пази и защитава. Гражданинът прехвърля само отговорности — на практика не си избира господари, а си назначава под-изпълнители. В етимологията се е запазила тази специфика на идеята — думата “министър”, например, означава “слуга”. Но това е само езиков анализ, на практика нещата са обърнати.

Затова да казваме, че на избори ние, гражданите, делегираме своите си права на избрани представители, за да ги експлоатират по свое усмотрение, да казваме, че на избори даваме гласа си, за да бъде говорено с него някъде от наше име — това не е просто и само заблуда от наша страна. Това е грешка от страна на властта, защото с такова разбиране много лесно една власт от прехвърляне на отговорностите може да се преобразува незабележимо в прехвърляне на правата.

При отговорността нещата винаги са някак по-размити и неясни в сравнение с правата. Всеки говори за отговорност, но пряко никой не отговаря пред никого. Отговаря се непряко пред обществото, но не с проучвания или избори, а много бавно през общата нагласа на хората и праговете на търпимостта им. Правата, от своя страна, могат да са много по-точно определени. Макар да има свобода на тълкуванията, всяко конкретно право може да бъде достатъчно уточнено.

Разликата и това, в което се съдържа опасният момент е, че правата при преотстъпване се губят, а отговорността може да се споделя. Затова е важно властта да се опира на взаимната си отговорност с гражданите, а не на употребяване на права, събрани от хората.

Неправилно е да се казва “вие не се грижете за това, ние поехме властта и вече ние ще се грижим, вие няма какво да се интересувате, има си наш си канален властови ред и той не ви интересува, защото нали на изборите сте ни делегирали правата да представляваме гласа ви“.

Правилно би било “ако вие поемете отговорността да постъпвате правилно и честно с нас, тогава ние ще се съгласим да приемем ангажимента да сме отговорни за нещата, които ви причиняваме с управлението си и във всеки момент ще сме готови да отговаряме на въпросите и да се поправяме при забележките така, както ще очакваме от вас да правите пред властовите ни органи“.

Макар второто да ни звучи много познато от лъскавите лозунги, всъщност то е само обещание, а реалността е на първото. Това, че властта замества отговорността с права първоначално е проблем на гражданите, защото първо те се осъзнават като ощетени. Но същностно през цялото време е проблем и на самата власт, защото власт с граждани, съзнаващи ощетеността си никога не остава само с един проблем.

Надеждата на властта

Разбирана като надежда на хората за една по-отговорна власт. Веднъж започнал, процесът на замяна на отговорности с права вече трудно може да се обърне. Все пак типично за това движение е, че е нужна централизация. Събирането на права винаги се крепи на безнаказаността си, а тя може да се гарантира само ако практиката е глобална. Ако има една община дори, в която върховенството на правата над отговорността не е прието, самата практика вече е не чак застрашена, но поне подвъпросна. Става дума за тотално отричане, заклеймяване и преследване като нещо неправилно, а не за някакво външно и показно предизборно парадиране.

Целта е не друго, а изграждане на разбиране в самите хора. Такава нагласа, която да им дава надеждата, че могат и трябва да търсят диалог и отговорност на въпросите и проблемите си от властта. И съответно да са готови да влизат и те в диалог и да дават отговори за своите си действия. Това е нагласата, в която може да се развиват понятия като “справедливост” и “равенство”. Защото правото вирее в среда на отговорност — обратното, взаимна отговорност да се развива в условията на едностранно “събрано” право не е реалистично.

За да има такова разбиране трябва условията да го позволяват. Чисто оперативно, надеждата на властта е в искрената, същностна децентрализация. Това не е никаква опасност за държавата, за военната стабилност и др. под. Става дума за друго — изграждане на разпределена система от поемане на взаимни отговорности на местно ниво. Никой не може да поеме цялата отговорност на едни общи избори, например, но всеки може да приеме делегирането на правата от тях. И го прави редовно, на всеки нови избори. За да се поема отговорност и отговарянето да е ефективно, трябва въпросите да са конкретни, местни, специализирани. “Пълна отговорност” няма. Всеки отговор е конкретен и съответства на зададен въпрос. Когато властта през права казва, че “поема отговорност”, тя може само да работи през някаква абстрактна, обща отговорност. Защото тя работи с такава материя — централизирана и обща, тотална. Но това не е отговорност, защото абстрактна отговорност в обществото няма.

За разбирането на властта, с което започнахме, все в някой момент идва необходимостта от външно й разговаряне. За такъв диалог е нужно от схемата “правоимащи — подвластни отговарящи” да се премине към симетрична система на отговорност. В която това гражданите да изискват от властта да не е нещо толкова извънредно, колкото извънредно е например днес някой властимащ да реши да поеме конкретна отговорност.

—-

Този текст стои за публикуване от 1 ноември 2006г. След малки редакции и допълнения, реших че е време да се освободя от довършването му. Въпреки че идеята му беше по-различна, може би по-мащабна, когато съм го писал, смятам че и така не стои недовършен и основните казвания в него се разбират.

Тотални избори

Винаги е модерно да се критикува властта и хората да се оплакват, че нищо не се оправяло, защото сме си били виновни самите ние. Защото не сме били гласували на изборите. Защото не сме били ангажирани, не сме го били показвали. Защото народът ни бил муден и изборно незрял и затова, видите ли, си заслужавал управлението. Не бил луд този, който яде зелника, а тези, дето му го давали. Тоест на някого са му виновни хората, които не са гласували. Или не са гласували за неговата партия.

Майната му – проблемът изобщо, ИЗОБЩО не е в това. Общите парламентарни избори не променят нищо и джафкането че “трябвало да гласуваме” си е нищо повече от точно джафкане. Има два вида джафкащи – едните са недоволни от неучастието на хората в изборите, защото имат някаква чиста вяра в непорочността на представителната демокрация и затова съжаляват, че с всеки следващи избори очакваната мечта за идеалното общество на всеобщо щастливо гласуване се отдалечава все повече. Тези хора са готини – точно заради безкористното им отношение.

Вторият вид джафкащи ме изнервят и досаждат. Тайният им или в някои случаи не толкова таен мотив за недоволство е фактът, че на предните избори е спечелила не “правилната партия”, а някоя друга. Това винаги е свързано с отместване на недоволството от властта и грешките на властта към недоволство от конкретни хора, конкретни властимащи. Проблемът става личен и грешките на системата на властта минават на заден план. Защото, разбира се, “когато дойдат правилните хора, всичко ще се уреди”. Ще се уреди, грънци… Отвращава ме това принизяване на дебата – всъщност най-често точно хора с такива мотиви и разбирания са хапливи към съзнателно негласуващите. Честно казано, ако някой привижда така лична или партийна “греховност” и заменя с нея общите проблеми на властта, за мен това е плитко, несериозно и неграмотно. И не го уважавам.

Ще кажете “ама нали има силни личности, нали има лидери, нали има честни политици, нали има реформатори…”. Има – грънци… Истината е, че “всички са маскари”, защото “келепир има в тая работа”. Не, това не е някаква простащина или нихилизъм, нито пък “балкански манталитет”. Всъщност може и да е, няма значение – важното е, че не е нещо, от което да се срамуваме. Алеко, през репликите на Бай Ганьо, е казал толкова верни неща. Ама ние не – той нали простак и далавераджия, значи ще страним от всичко, което казва.

Всички са маскари – това, че един конкретен министър щял или не щял да си подаде оставката няма никакво, ама никакво значение. Или пък че някакво си правителство за n-ти път искат да му гласуват недоверие. Или че имало някаква си коалиция, дето била толкова акана. Всички са ченгета, комунисти, мафиоти – маскари с една дума. Да не се заблуждаваме – няма хора във властта, които да не са замесени някак в някакви игри на нелегални пари и далавери. Или които да не са свързани с милиционерското по някакъв начин. Или пък които да не са комунисти – не по идеи и брошури, а по начин и методи на управление. Маскари са, защото никакви избори не могат да ги засегнат. Изборите “засягат” само прохождащите нови депутати и кметове, дето още не са се намърдали на “правилните места” и свързали с “правилните хора”. Всички други, и в трите вида власт, са буквално недосегаеми.

Всички са маскари – протестът срещу конкретни личности във властта само размива проблема. Защото и да падне това правителство, след него ще дойде или пак същото, или по-калпаво. Няма “лидери” и “силни личности” – има PR и точни хора, промотирани в точното време и поставени на точното място. Един голям цирк, в който ние сме зрители, а ни карат да се изживяваме като участници и ни убеждават, че не било цирк, а сложна и много важна и трудна драма на Шекспир. Глупости.

Решението?

Истинско решение няма, защото в някаква степен е така по целия свят. Но това, което можем да направим, е да намалим и ограничим проблема у нас.

Нищо няма да стане с протести, нищо няма да стане с излизане на улицата, нищо няма да стане с крещене пред парламента, нищо няма да стане с подписки, нищо няма да стане с оплаквания из медиите, нищо няма да стане с оставки на министри, депутати или генерали. Нищо няма да стане и с нови избори – освен ако толкова много не искате следващия батко-полицай-бабаит да седне на големия стол.

Ще стане с избори – но не с общи парламентарни избори. Те са измислени за заблуда на населението. Нито и с кметски избори – добре, този път се гласуваше вече не само за “големи” кметове, но и за кметове на отделните общини. И какво се промени? Някой да е забелязал някой “малък” кмет да е направил нещо сам, отделно? Дори и да се гласува за тях поотделно, ясно е, че пак се назначават. Само че не както преди след изборите от кмета, а преди изборите от шефа на партията.

Ще стане с избори. Избори за всичко. За всяка публична управленска длъжност, за която може да се организират избори.

Избори за началници на полицията

Защо хем полицията ще има политическо, тоест не-полицейско ръководство, хем това политическо ръководство ще се назначава от изпълнителната власт? Ние гласуваме единствено за парламентарната власт. Делегираме си изборните права на депутатите. После те избират кабинет от министри. Делегират нашите делегирани права на премиера. После той, заедно с партийните централи, избира министър на полицията. Делегира делегираните му от депутатите делегирани наши права на министъра. Е това ако не е далеч от народа… здраве му кажи.

Всеки началник на районно управление и всеки началник на районна дирекция на полицията – на изборна длъжност! Оперативните началници вътре в управленията и дирекциите естествено могат да бъдат само специалисти полицаи, но защо е казано началниците на институциите да не могат да се избират от народа? Може пак да са полицаи, може да излизат на предизборни дебати и прояви с униформите си. Но да са изборни. И когато две години подред тази районна структура на МВР не си изпълнява задачите и хората пропищяват от престъпниците и вече започват да прибягват до саморазправи, защото полицията не прави нищо – идват нови избори за полицейски началник и хората си казват думата.

Така всеки такъв полицейски началник на изборен пост ще се замисля много силно, преди да вземе подкуп, преди да се обвърже с престъпници, преди да прави всякакви зулуми, вместо да си върши истинската работа. Защото столът ще му е горещ. Защото ако не е читав, утре чисто и просто ще излети от него.

Избори за съдии и прокурори

Положението със съдебната система е още по-отчайващо и от това в полицията. И защо за съда не се шуми толкова в медиите, а все се гледат полицаите? Може би защото е по-лесно, защото полицейските неща са все по-видими някак, всяко отделно нещо е по-скандално от някакви си там проблеми в съдилищата. Но не е така – истинският проблем на положението в България е точно това, че съдът като институция, съдът като власт е неработещ. Неработенето на съд е много по-страшно от някакви кадрови проблеми в полицията. Защото ако работи съдът, за всички проблеми има културно решение – съд. Ако съдът пък не работи, тогава решенията са все некултурни и повече или по-малко силови.

Дейността на един районен съдия или прокурор е също толкова замерима, колкото и на полицейския началник. Защо тогава не се направят преки избори за местните ръководители на съда и на прокуратурата? Хората могат да гласуват и то могат да гласуват много точно и правилно, когато проблемът е близо до тях. Много ми пука на мен кой ще е депутат, при условие, че ме делят десетки и стотици километри с местоработата му. Или десетки и стотици административни стъпала за достъп до него.

Но за местен кмет, местен началник на полицията, местен съдия и местен прокурор всеки може да гласува. И то да гласува наистина по съвест, защото ще има преки впечатления от тези хора и ще знае, че ще е пряко засегнат от грешка в избора си.

—-

Това е начинът. Ако толкова са ни мили изборите, нека не се крием зад парламентарните избори. Много лесно е да се крием зад тях, да се обвиняваме кой гласувал и кой не, кой протестирал и кой не – но нищо добро не правим за обществото си. Ако ще твърдим, че все пак изборите могат да променят нещата, тогава трябва да въведем избори за всички власти, а не само за една. Защото така, с едни избори за само една власт, която след това избира и делегира нагоре по веригата не става нищо. И така наистина изборите не променят нищо. Както не променя и мрънкането и джафкането срещу нарочното съзнателно негласуване на хората на общи избори.