Миналата седмица разбрах и още ми е някак тежко. Почина един човек, когото почти не познавах, но винаги усещах, че е точен, някак близък като някой, който не е в компанията ми само защото не сме имали късмета да се “засечем” по-рано. Ели ми каза в разговор точно преди седмица. А и Ели ми е близка и тя сега е тъжна.
Запознах се с Добри по работа — преди да започна в НАП, откъдето се махнах с огромно удоволствие няколко месеца по-късно. Ели беше казала още отдавна, че фирмата, в която е дизайнер може да си търси админ. Помня, че беше преди доста време и бяхме на балкона на квартирата на Мила и Венци за по цигарка и да си полафим на тихо и проветриво. Рядко сме се засичали с Ели на купони там след завършването. А тогава и Венци беше жив още, може би беше рожден ден на малката или пък на него.
Аз й казвам, че най-вече ще се радвам да работя с нея, но тогава беше първото ми опитване да работя сам и й обясних. След няколко месеца си търся вече работа и се разбрахме да ида да видя дали ще ми хареса при тях. Това беше едното от предложенията, другото беше при данъчните. Да ме питате сега да ви кажа в прав текст защо не отидох там и не приех предложението на Добри… не мога да ви кажа. Хареса ми много повече, но някак се “жертвах” за другата работа, може би търсейки сигурност, не зная. Когато след това на няколко пъти се търсехме за работа — я аз си търся, я на него пак му трябва админ — все си казвах, че има време. Има време и някой ден ще ида да работя там. Защото ми допадна как говорихме на интервюто, защото е сериозен и точен, пие бира и слуша правилна музика. Така подразбрах, не успях да се уверя сам.
И сега е починал неочаквано. Подробностите са за статистиците. Не са важни за хората, които се замислят сега за него. Инцидент на магистралата, за който изобщо не е бил виновен. Не че има значение днес. Не че има и значение, че се е връщал от почивка и че е говорил с колегите си преди тръгване. И че се е радвал и е бил нетърпелив да се гмурне отново в работата с приятели наоколо.
Нито пък има значение, че аз често се сещах за него и за работата с него и всеки път си казвах, че някой ден, някой ден… Няма значение, защото там, където и както е, предполагам не му трябва линукс администратор. Замислям се и за това, че беше на моите години, че даже и малко по-малък. Какво става, нормално ли е? Да не би да е време вече?!? И ако не е, тогава защо така някои си отиват?
Не знам защо, но винаги такива истории ме натъжават. Така беше например и със случая на загиналите при катастрофа двама разработчици на Debian (http://lists.debian.org/debian-news/debian-news-2004/msg00024.html), така е и сега. Тези хора аз не ги познавам, но въпреки това ми е някак гадно :-(
И на мен ми е тъжно. Разбирам те, те тъжните неща не искат оправдания и обяснения. Просто се случват… и е тъжно. На мен ми е тъжно и че приятели тъгуват. Може би винаги е така, може би тъгата е някак заразителна. “Съ-страдание”, както му казваше един от ония с дебелите книги. Всъщност нямат значение дебелите книги, наистина е така — някак празно само при мисълта, че има някъде твой близък, дето страда повече.
Благодаря ти че го споменаваш с толкова хубави думи. Не мога да кажа друго. Още боли много. Просто се опитвам да си повярвам че някъде по пътя е казал Майната му на всичко, заминал е за Австралия и сега си кара големия камион по безкрайните пътища, както толкова искаше. И че все някога, кой знае кога всъщност, може би и по-скоро, отколкото мислим, пак ще сме заедно.