Arcane Lore

Мина втори юни. Трудно е да пиша за такъв ден на самата дата, стои ми леко фалшиво, като някакво задължение. Какво е денят на Ботев всъщност? Или не, така е прекалено претенциозно. Като нещо телевизионно или нещо от “вървежните” блогове. Затова — какво е денят на Ботев за мен, лично…

Много просто — ден като всеки друг, в който по обяд леко ме изненадват траурните сирени. Не че съм ги забравил, ами ежедневието ми ме е понесло и разсеяло. Днес знаех, но не очаквах, когато в далечината се чу извисяващият се вой някъде от другия край на града. След малко се включи и кварталната сирена, някъде наблизо, на висок глас и така дълго си говореха от различни краища на полето и воят им се удряше и кънтеше в планините наоколо. Обяснявахме на бебето какъв ден е, защо сирените вият и защо това не е нито страшно, нито тъжно, нито срамно, а напротив. Денят на Ботев е мълчалив празник на осъзнаването на свободата. Карнавал, в който всеки от нас е без маска сам на улицата и търси себе си в неспирния поток на ежедневието, в който “свободата” обикновено е само думичка, с която се комбинират рекламни слогани.

Не съм от онези комплексирани псевдо-бунтари, които показно продължават да вървят по улиците или пък напук седят и говорят на висок глас пред мълчаливо станалите си колеги. Не искам да обиждам, но за мен това отношение “стига вече, дайте да гледаме напред, това са отживелици, а вижте ме мен какъв съм разкрепостен, готин и модерен” е поза, която ако не беше толкова жалка, щеше да ми е само смешна.

Да, почита се геройство и се отдава чест на хора, горели с идеалите на времето си. Не своите лични, не за облагите си, не за кариерата си или пък за премията или тринадесетата заплата. А за идеала на общото, това, дето днес клиширано наричаме “обществена ценност”. Всеки е чувал за обществените ценности, гражданското общество, общото благо. Но никой не ги разбира. А навремето хора са страдали и загивали в името на тези неща. Най-страскащото, най-вълнуващото във всичко това е, че са загивали с ясно разбиране на общественото. На практика те са изживявали свободното общество с всяка своя строфа, с всяка реч, с всяко свое изгнание и всеки звън на сабята им.

А ние само говорим за свобода, равенство, справедливост, братство, съединение, общество, право, кауза… Само говорим и в краен случай правим по нещо, колкото да не изгасне огънят побутваме някоя съчка. Ние днес сме смешните, ние днес сме старомодните, ние днес сме отживелите. Не те.

Вярно, имаме късмета да не познаваме войната и дано завинаги остане така. Повтаряме си, че живеем в свободна страна, във век на облекчаващите живота технологии и че сме на ръба на вълната на времето — устремени и замечтани към неизвестни нови цели, но определено със съзнанието на познали и овладяли свободата. Но не се спираме всеки път в категоричността си и не си задаваме всеки ден съдбовните въпроси, както са правели всеки ден те.

А трябва. Свободата не е отговор, тя е въпрос. Защото все го казваме като заучено стихче, а пък все забравяме смисъла му — “свободата е като хляба, всеки ден се замесва, изпича, изяжда“. Паметта и почитта не е “вчерашен хляб”, тя е нашето тук и сега в размисъла ни за свободата, равенството, справедливостта. Размисъл, който е толкова натоварващ и толкова пречещ, колкото са три минути вой на сирени на година.