Мисля, че определено съм екипен играч. Но от най-лошите.
Не в смисъл, че не върша работа – напротив. “Лош”, защото работата с мен е трудна и доста често и моята работа с другите изобщо не е лесна, макар все да съм имал късмета да действам в среда адекватна и благоразположена. И сред ентусиазирани специалисти. Лошото е, че почти винаги май екипният ентусиазъм е служел за смазване на моята “трудна екипност”. Рядко и трудно е оставало нещо, за да попривършим замисленото в началото.
Благодарен съм на всички, че все пак са извървявали доста от пътя с мен. И все е имало резултат – дори и да сме се успокоявали, че “междинният резултат е важен, хубаво е, че поставяме жалоните” и че “естествено, че е само междинен”. Вярвам в тези неща – те крепят равновесието в Силата, все пак…;)
Лошото за мен е, че в машинката аз съм все зъбното колело. Не съм нещо грубо, счупено или ръждясало – просто съм зъбен. Бях казал преди време на една от “бирените срещи” на линуксчиите в София, че мога да работя с хора, но съм конфликтна личност. Пасвах си някак на тогавашната длъжност – сисадмин в голямо предприятие. Едва ли не – “всичко ще оправим, само не се обаждайте отново днес, че наистина ще си имате проблеми с компютъра” ;) Е, не чак така.
Тези дни почистих китарата си. Едната – другата има нужда от малко ремонт на ключовете, та засега подрънквам само на електрическата. Имат си и имена, естествено, не ставайте смешни…
Но нещо ми липсва. Трябва да отидем с Majestic до музикалните магазини и да си купим по някоя китарна джаджа – и той май се е зарил в админски линукски грижи и не свири.
Трябва ми екипно усещане. Нищо, че пръстите са ми схванати от толкова време само орлови дращения по клавиатурите.
Бях се поободрил и откъм снимане. Отщраках се, доколкото е възможно с лентов апарат и с моите доходи на временно безработен. Имах добри кадри в очите, макар и малко на брой. Опитвах най-различни трикове, повечето с плачевен резултат, но пък се уча.
Но нещо ми липсва. Отчайващо е да харесваш да снимаш на лента, а да нямаш възможност да го правиш качествено. Нямам скенер и сканирам във фото-то. Стават добре файловете, но ако съм тръгнал да ги копирам на хартия. 10х15 може би най-много.
За компютър просто не стават – резолюция малко над 3 мегапиксела. Да се чудиш да режеш ли, да замъгляваш избирателно ли, да изостряш ли… Ако приложиш повече от два филтъра на Gimp, резултата го пиши бегал, освен ако не е за уеб. В по-голям размер не струва.
Днес излязох за първи път от доста време без фото-чантата си. Трябва ми екипно усещане. Нищо, че още нищо не отбирам от снимане и съм с кофти техника.
Наближава времето за предаване текста на дипломната ми работа. За пореден път наближава. Ще я довърша и ще я дам на научния, но после какво? Ще стискам палци да не ми се паднат миналогодишните злобари на комисията, пък и ще се подготвя добре. Дано се дипломирам най-накрая.
Но нещо ми липсва. Искам да се занимавам с философия отново, но колегите ми или са се преформирали в компютърни (най-често) специалисти, или се интересуват само от философия и ми говорят с думи, които помня, но вече трудно разбирам.
А ми е интересно и ценно занимание. От ученическите години вярвам, има важни неща за случване във философията. Не точно чисто академични, а социални. Преди време спорехме за различните ни разбирания, за ужас на околните, но когато леко-полека се оказа, че са ни сходни, ги помирихме и престанахме да ги обговаряме. И да се срещаме.
Трябва ми екипно усещане. Няма да е като първоначалното на “Проектория”, но трябва да го достигна.
Всъщност проблемът е в мен, в това ми усещане. Трябва да “поиграя екипно” с него… Резултат все някакъв ще излезе, пък бил той и междинен. ;)