За проблемите в БАН е писано много. Сигурно и в момента някой някъде пише. Но въпреки че имам достатъчно подробна визия за проблема на реформата, няма да пиша за това. Въпреки че тези лични наблюдения съм съпоставял с мнения на колеги, развивал съм ги в разговори с хора около мен, гледащи на въпроса от различни страни – докторанти и доктори в БАН и СУ, научни сътрудници (както е модерно да ги наричат журналистите, “млади учени”;), колеги философи и други – ИТ-та, фотографи… не това ми е болката днес.
За “реформата” в БАН и изобщо във висшето образование е лесно да се пише. Прочетеш едни двайсет-трийсет статии във вестници, ако си по-електронен даже направо поровиш ден-два в мрежата, прелистиш водещи по темата блогове, после един-два електронни вестника – и си готов с мнение. Ако си по-принципен тип, гледаш и нещо по телевизията или по “Христо Ботев”, някой “дебат” – и си готов да бориш “неправите в Интернет” с вярната си кауза. За по-мързеливите стига да се позомбират малко от еднаквите новини на някоя от еднаквите ни телевизии и вече са готови и те да обясняват как в БАН имало “консуматори”, как реформата ставала с жертви, как… не знам си какво. Е, има и ценни текстове, но се появяват много рядко.
Да, лесно е да се пише за неща, които нито разбираш съвсем, нито усещаш съвсем. А само “по малко” – щото си социално отговорен гражданин и за всичко си така – с мнение, с разбиране и с усещане “по малко”. Защото обществото ни е такова – “по малко”.
—-
Това, за което ще пиша, е личното ми разочарование. Не зная дали за всичко е виновен Симеон Дянков, ГЕРБ или цялата днешна власт с това, че тръгнаха да брулят дървото, на което е къщата на академията. Нямам идея дали и преди не е било така, особено в моята специалност, философията. Все пак точно философията и в СУ, и в БАН, не е била случайно нещо и кой знае какъв е бил идеологическият филтър и контрол там едно време. Аз не – влязох да следвам чак по виденово време.
Не зная и дали академиците са виновни, а всички надолу в администрацията са бистра вода ненапита и всеки ден лягат и стават с мисълта за науката. Не знам и откъде е дошла и защо се усилва тази неприязън между хуманитарни и точни науки, нито знам защо първото разделение, което се вижда в БАН, е “млади и стари”.
Не знам и дали ме интересуват тия неща…
Това, което ме интересуваше, беше да имам възможност да работя и развивам науката си. Тази възможност трябваше да се изразява в много неща – срещи, дискусии, семинари, всякакви обсъждания на философски идеи и текстове, свои и чужди, трябваше да се изразява и в малка, но достатъчна финансова свобода. Която да ми позволява да не ходя от 8 до 5 на работа и пак да имаме с какво да храним децата вкъщи. Можех, а и предполагам все още бих могъл да намеря такава работа и тя да ми осигурява поне няколко пъти повече от стипендията пари. Но не го направих, за две години съм отказал някъде към двайсетина добри предложения. Всеки път съм се изкушавал – не само заради парите, а и защото под “добри предложения” разбирам интересна и ценна според разбиранията и познанията ми работа. Повече или по-малко. Само един от далечните ми вътрешни доводи е бил, че формално според заповедта за назначението ми нямам право да съм на пълен работен ден и трудов договор по време на докторантурата. И все пак…
—-
В края на втората от трите ми години phd-следване съм бил на вътрешни семинари на секцията ми, които се броят на пръстите на двете ми ръце. А събрание на секцията има всяка седмица и бях длъжен да присъствам (дали още съм – не знам, новото ръководство на новия институт сигурно ще каже). Имах покана да участвам в един интересен проект заедно с математици, информатици и други на тема динамични онтологии, но трябваше да ходя по тъмно вечер на другия край на града и бързо се отказах. Пропуснах една конференция по онтология, но някои колеги споделиха, че пропускът не е голям.
И това е – за две години. Повече съм говорил на философски теми с колегите си в кафенетата, отколкото на събирания в зали. Не знам дали това е лошо – за мен май не е, даже напротив – някои сигурно завършват без такива приятелства и разговори.
—-
Парите ли? Пари няма. Вече 20-тина дни чакам стипендия и явно ще дойде следващият месец и аз все така ще си чакам. Досега стипендиите са били превеждани, въпреки че с колегите не успяхме да хванем някаква логика у счетоводителката и директора. Идваха някъде около средата на месеца.
А този месец – чакам аз, пари няма. Колеги ме питат – и те знаят, колкото и аз. Преди, без да се усетим, започнахме всеки път да си изпращаме съобщения “блага вест” – който разбере, че има вече пари, пише или мейл, или моментно съобщение на другите. Никой не ти казва кога ще ти преведат парите за месеца. Нито ти казва ДАЛИ ще ги преведат.
Тия дни писах на научния си ръководител дали има някакво административно решение, свързано със стипендиите ни. Не съм му казал, че разчитах на парите (то всеки път разчитам, но този беше наистина много), нито че вкъщи сме събирали стотинки, за да вземем пелени на бебето, нито че баткото всеки ден ни пита кога ще може да се вози на количките, пък те са по левче – не съм му писал, защото личните подробности интересуват само мен. А това, което трябва да я интересува академията, е да ми превежда навреме парите.
Отговорено ми беше, че нямало решение, а щяло да има забавяне. Брей, как така хем не е решено нищо, хем е решено парите да бъдат забавени. То и за тях нямало да има пари. Това го знам, но не е това въпросът – знам, че няма пари за тях и че три месеца до края на годината ще получават една заплата, разделена на три. Но стипендията не е по това перо – парите за стипендия са установени с наредба от министерството и нямат нищо общо с бюджетните пари за заплати. И накрая – щели да бъдат преведени стипендиите, евентуално някъде в началото на следващия месец…
После научавам, че вчера на събрание в института директорката е питала какво да прави с ведомостите, да ги разписва ли и изобщо как да си разпределят хората оставащите пари за заплата за един месец на части за трите месеца до края на годината.
Значи всички “нагоре” са знаели, че заплатите ще се забавят, че ще има разпределение на парите на “вноски” и т.н. Всички са знаели, че заради тези заплати ведомостите не се пускат и пари не се превеждат. Явно покрай заплатите горят и стипендиите, макар да са други пари.
Всички са знаели, че докторантите няма да получат навреме стипендиите си. Но никой не си е направил труда да предупреди докторантите. Никой не можа да сдъвче сливите в устата и да каже “момчета и момичета, тоя месец нещо има проблем с парите ви, така че още отсега опитайте да ги спестите или да вземете назаем, защото ще ви дадем чак другия месец”.
Никой.
Иначе всеки ден в пощата ми пристигат средно 5-6 писма, всичките с огромен списък видими адреси в “Cc”, по теми от административни съобщения за събрания и заседания, през призиви за протести, подписки и социологически проучвания, до обяви за сборници и постдок-стипендии.
Но за едно писмо, което ме касае пряко никой не намери време.
Счетоводителката не е превела две от здравните вноски – на мен и поне на няколко колеги. Когато ходих да си изваждам справка за доходите, я чаках два часа и накрая се оказа, че се заключва отвътре и отваря само като я извика някой шеф, по старата соц-практика.
Всички тия проблеми не спират да ми напомнят за нещо, което прочетох наскоро – “Не сме лоши хора, защото нямаме пари, а нямаме пари, защото сме лоши хора” (link)”. Нищо лично към никого конкретно – просто обща констатация за всичко и всички в тая страна. А каквато страната – такъв и БАН, такива и “реформите” му.
Ето и две неща по темата за БАН и за висшето образование, които четох днес. Както писах в началото, има ценни текстове из блоговете от хора, които разбират проблемите. Нищо, че тия текстове са малко и другото в ефира е шум.
БАН се надига срещу “феодалните старци” на Николай Павлов
Некрологът на едно несбъднато общество на Петър Станчев
—-
Иначе интересът ми към философията и интернет не намалява – днес открих това и съжалих, че нямам възможност да посещавам такива събития. Но поне темата продължава да набира скорост. В чужбина, не у нас.
Прочети си отново текста – сам си отговорил на въпроса дали в БАН сте само (по-скоро основно) консуматори :)
Марто, консуматор е този, който има какво да консумира и го консумира. Жалко и грозно е да наричат научните сътрудници и докторантите в БАН “консуматори”, когато са притиснати в ъгъла и доста често остават без пари. Кажат нещо по телевизията за протести на учените, за това, че искали повече пари и веднага всички цъкат с език “ей, ненаяли се, бе, все пари искат” – ами да, искаме, защото нямаме! Хем нямаме, хем се иска от нас да правим наука. Докато в същото време бюджетите на армия и милиция са огромни – сбъркани приоритети, сбъркана държава…
А консуматори в БАН има, но те не са (сме) сътрудниците и докторантите. Консуматорите в БАН са академиците и цялото централно ръководство. Които продължават да правят “реформа” за сметка на стандарта на учените в институтите, а техните административни длъжности и възнаграждения си остават ненакърнени. И са практически несменяеми. Може да има свестни хора сред тях, нищо против – но нека цялото ръководство подаде оставка, после да се изберат наново хора и тогава да правим реформи.
Когато писах, че в института ми за две години няма достатъчно събития не значи, че не се работи – напротив, точно на това ниво в академията се върши цялата работа. А и международната оценка на института по философия от миналата година е една от най-високите.
По-скоро тези, които не работят, са “нагоре”. Тези, от които зависи цялата тази реформа и които си пият кафето с ББ и Дянков и им приемат условията, защото не техните пари са застрашени и не техните стипендии се бавят с половин месец.
П.П.: Казах в началото, че няма да пиша за общия проблем на БАН, а за личните ми, преживени неща. Но явно злободневното е по-интересно…
Тази сутрин имаше малък проблем с коментарите и ако сте писали нещо, но не го виждате тук, значи се е изгубило. Съжалявам, ако все още имате желание да коментирате – пишете пак. Както казва един друг блогър – “хубаво ми е, когато хората коментират” ;)
Съвет: Бягай от БАН надалече. Работи за по-свестни институции или хора, и да ти плащат добре, и всичко да е коректно. Пък философията – за удоволствие… :)
Иначе в държавата ни много работи са сбъркани. На МВР бюджет 2011 са милиарди, полицията ни е над 100’000 човека (половината администратори), смятайте си сами. А пък лекарите пари нямали. И образованието ни е зле… Пък ти – наука! Не наука, наивитет! ;-)
Michel, разумният глас казва това, да. Но не е честно, не е и правилно. Утре и на театър няма да можем да идем, защото професионални актьори няма да има, и на училище няма да можем да пратим децата си, защото и учители няма да има. Само тук-там някой ще чете книжки на такива теми след работа, за удоволствие.
Иначе си много прав, много…
Утре ако е толкова зле, купуваш си билет за някоя държава от EU, където все още има театър и наука и образование, и се местиш и това е. :)
За какво ти е да страдаш за БАН, дето са зле? Няма смисъл… Използвай си страхотните таланти за смислени работи и пък си прави каквито искаш други хубави неща, ама като хоби… :)
В едно общество, основано на търсене и предлагане винаги ще има и училища и театри, но може би няма да са спонсорирани от държавата (не твърдя дали това е добро или лошо). Американския колеж ще продължи да съществува, също и частните театри – а може би и тези от държавните, чийто продукт се харесва на публиката.
В този ред на мисли, може би е редно БАН да престане да съществува, а тези пари да се дадат на университетите? Какво значение би имало за теб, дали си в БАН или към СУ? Също така, колкото и да ми е неприятно да го кажа, не съм сигурен доколко парите, инвестирани в разработки в областта на философията имат някаква полза за държавата и малкото ни общество, особено за бедна държава, каквато е нашата. Ако това е така, защо в условия на криза държавата да плаща за развитието на философията, вместо за развитие на здравеопазването (примерно), или пътища и т.н.
…може би е редно БАН да престане да съществува, а тези пари да се дадат на университетите? Какво значение би имало за теб, дали си в БАН или към СУ?
БАН има много традиции и въпреки че има много трески за дялане, носи и огромна ценост. Изследователската работа е различна от преподавателската. Вярно, че нито една от двете не е в чист вид и както в институтите се преподава, така и в университетите се изследва – и това е добро и в реда на нещата. Но има разлика между това да предпоставиш за цел преподаването в единия случай и изследването в другия. Едно без друго не могат, но аз за момента предпочитам второто.
…доколко парите, инвестирани в разработки в областта на философията имат някаква полза за държавата и малкото ни общество, особено за бедна държава, каквато е нашата. Ако това е така, защо в условия на криза държавата да плаща за развитието на философията, вместо за развитие на здравеопазването (примерно), или пътища и т.н.
Това е широко разпространена заблуда, че философията не била “нужна”. Всъщност философията, с всичките и дисциплини – онтология, логика, етика и т.н. – осмисля дейността на другите науки. Казано най-общо, защото няма място в коментар за по-подробно. Тоест частните науки правят страхотни неща, няма спор, но без философията те не могат да бъдат интегрирани в научния опит, да бъдат осмислени в развитието им.
Един пример – имаше един стар филм от соц-а, май беше от “сериалите”, но може да бъркам:
В едно село или малък град идват археолози. Строи се язовир, но са открити древни руини и археолозите трябва да кажат дали да се строи язовирът и да се залива всичко или да се спре строежът. Старият даскал води нашия герой в старото училище – порутени стаи, изкъртени прозорци, пълно с гълъби – и му вика “Навремето колко деца имаше, а сега няма. Ако направят язовира, ще има работа и пак ще има деца и ще можем да ги изучим тука”. Археологът го гледа и отговаря “Даскале, а НА КАКВО ще ги учите тия деца?”
П.П.: Изтръпвам от данъкоплатско настроение, което приема да дава парите си за армия, изтребители, чуждестранни мисии, полиция и дори “пътища”, но не и за наука, образование. И философия.
Може би не си ме разбрал добре. Философията е много важна наука, в това съм убеден и не оспорвам нейното място сред науките. Не съм убеден обаче в нейната важност в рамките на Република България, в момента.
Пари за образование трябва да се дават – докторантството, обаче, не е точно образование – по скоро си е начало на научна кариера. И за наука трябва да се дават пари, разбира се – за нанотехнологии, за генетика, за инженерни науки… Не искам да съм груб, но ти практикуваш това, което ти е интересно и се жалваш, че обществото не го цени достатъчно, за да бъде достойно заплатено. Ами така е, за съжаление – ако мислиш прагматично, ще знаеш, че няма как с магическа пръчка положението да се промени в следващите 5-10 години. Ами опитай се освен това да се занимаваш и с нещо, което обществото цени повече, дори и да ти е неприятно.
Ще попитам по друг начин – защо в условия на криза, държавата да дава пари за институция с неясна ефективност, а не за образование и наука в университетите? И това, че има една група хора, които предпочитат само да изследват, но да не преподават (тоест да взимат пари, но да не дават нищо в замяна) дали е достатъчно валиден аргумент за това да продъжли да съществува БАН във вида, в който е сега? Ако си преподавател, държавата има стимул да те развива като специалист, защото учиш другите и колкото си по-добър, толкова си по-важен за обществото. Ако освен това постигнеш и други успехи – чудесно! А каква е ценноста ти като кабинетен учен, който може 25 години да изследва и нищо да не постигне, или пък вътрешно-катедрени интриги да му попречат, или просто някой да го изпревари?
Виж сега, това са някакви общи разговори за държавната политика в сферата на образованието – казах няколко пъти в текста, а и под него, че не искам да пиша за това. За образованието и всички тия неща съм писал преди – сега не ми се пише. Сега ми се пишеше за личния ми проблем с некадърната администрация на БАН. А това не е нещо типично за БАН, че да обсъждаме самия БАН сега – такава некадърна администрация има почти навсякъде в България.
Не искам да коментирам другото – на всичките ти въпроси съм отговорил вече по-нагоре. И докторантството е образование, както и студентството е вид научна работа. Практикувам това, което ми е интересно – да! Още когато съм тръгнал да кандидатствам философия съм знаел много добре какви са перспективите, реализациите и критиките към специалността. Но въпреки това се занимавам с това. Както и се занимавам с GNU/Linux, програмиране, фотография, музика. С различна интензивност, но винаги заради едно и също “защо” – защото ми е интересно.
Не се жалвам, че “обществото не го цени достатъчно”. Пиша за проблемите на обществото, както аз ги виждам. Нямам на кого да се жалвам, а и нямам готови решения. Само знам, че има проблеми и пиша за тях. Ти не си ме разбрал – никой не говори за “магическа пръчка” и за “5-10 години”. Че то над десет минаха вече само от предишното ни “чакане” като студенти… Не ми се пише за такива популизми.
Ефективност? Изследователските институти могат да имат ефективност, могат да имат и приложимост на изследванията си и нещо повече – имат ги. А това отношение, че учените никакъв продукт не произвеждат, “даже не преподават”, а само взимат пари, е също погрешно. Науката се прави с изследване и преподаване – трябва да имаш и двете. Да откриеш истината и да я покажеш, обясниш, предадеш. Не става само с едното.
…А каква е ценноста ти като кабинетен учен, който може 25 години да изследва и нищо да не постигне, или пък вътрешно-катедрени интриги да му попречат, или просто някой да го изпревари?
Е, такова мислене ме разбива, честно! Я да опитам и аз… “А каква е ценността ти като преподавател, който може 25 години да преподава и нищо да не постигне, или пък вътрешно-катедрени интриги да му попречат, или просто някой да го изпревари?” Пак да те питам – “Даскале, а НА КАКВО ще ги учите тия деца?”
“Постигането” в науката почти винаги е в самото изследване. Правенето на изследвания удържа живота на науката. Както и преподаването – и то така. Много малко са гениалните преподаватели, които само с две думи вече могат да те вкарат в темата си и така да събират огромни зали и хората наистина да ги разбират. Както са много малко и гениалните изследователи, които правят големи открития, оставят диря от последователи и доразвиващи и за които преподавателите след това дълги години наред преподават.
Много малко са. И не в това да си такъв е цялата тръпка. Науката не е холивудски филм – в нея е важен пътят, изследването, преподаването, whatever, а не да убием лошите, да спим с мацката и да вземем едни пари накрая, яздейки в залеза.
Не ми се пише за това. Още нямам стипендия…