Странно нещо е да имаш блог, желание да пишеш в него, не на последно място – теми, които са ти важни и които намираш време да обмисляш и… все трудно да намираш време и начин да пишеш. Владо беше писал наскоро, че много по-удобно би му било, ако можеше да си прави звукови записи на статиите. Разбира се, текстовият блог е много, много по-различен от аудио- и видео-блоговете. Колкото и някои хора да хвалят мултимедийните излъчвания като следващ етап в развитието на блоговете, аз смятам, че развитието на блогсферата не следва да се влияе толкова директно от технологията. Блоговете се развиват, като развиват свързаността си, разширяват полето на обсъждане и споделяне на идеи. А не като се усложняват технически – писаният текст е много добър инструмент за споделяне. Такъв е бил хилядолетия, такъв е и във времето на блоговете.
Но текстът иска настройка за създаването си. Не зная дали това е външно въведена нужда от образованието и изобщо от средата ни в обществото или текстът е по-“труден” на по-ниско ниво. Но е така – не мога да седна ей-така и за две минути да напиша нещо в блога си. Тоест мога, но не всеки път. Дори не повечето пъти. Всъщност ако успявам, то е заради такава стрес-блогерска-настройка. Не е нещо, за което имам начин.
В опашка за дописване ми стоят вече две или три статии на различни теми. На път за работа сутрин ги написвам мислено по няколко различни начина. Но на път за работа нямам клавиатура пред себе си.
Разбира се, сигурно проблем няма – не го казвам като нещо проблемно. Просто ми е странно. Чудя се и дали с другите е така. Дали при другите превес има бързото писане или бавното? При вас как е?
Дали е старост-нерадост, дали е от стрес, или просто съм станала разсеяна… ама толкова много да забравям напоследък, че направо сама си се плаша :-) Наблюдателна съм уж, обръщам внимание на детайла, успявам даже да формулирам ама-как-точно-ще-изглежда-това-на-блога и накрая просто забравям да го напиша. Пък и нали пиша за забавление и разпускане, често просто не ми допада да взимам отношение по злободневна тема. Или да мрънкам :-)
Имам 9 постинга в редакция. Първият е от миналата година, последният — от преди 2 седмици. Обаче обикновено си ги довършвам, макар и със закъснение.
Това е решение донякъде на твоя проблем –>
http://www.mobiletechreview.com/NECMobilePro900.htm
Мисля, че могат да се намерят и на по-ниска от посочената във връзката цена, както и че не е необходимо да бъде точно тази марка и модел, а нещо подобно.
Другият вариант е да възприемеш моя подход, но не мисля, че ще ти допадне толкова много :)
Обикновено пиша в блога, за да не забравя (макар после рядко да чета какво съм написала :) ) Така или иначе, ако не го напиша веднага, губя интерес към темата. Или междувременно съм я погледнала от друг ъгъл. Във всички случаи, щом съм тръгнала да пиша, поствам го. Ако не съм сигурна и смятам, че ще се наложи редакция, просто не пиша нищо. Остава си на седалката в автобуса :)
Не знам това бързо или бавно писане е.
Любопитно, защо ти е интересно да знаеш как е при другите?
@Nick: Е как си предстаявш да се разхождам с джобен компютър с уиндоус? Пълен с уиндоуски софтуер вътре? Аз? :) Иначе изглежда ок – аз обмислях много сериозно възможността да си взема хубав лаптоп, който да ползвам именно за блогване и за презентации пред клиенти – това когато опитвах да работя на свободна практика. Сега, като пак се “включих в матрицата” (както каза една приятелка наскоро) няма смисъл от лаптоп, защото огромна част от времето си прекарвам пред служебния TFT, под служебните луминисцентни лампи. Мобилността би била излишен и неизползваем лукс.
Но джобна машинка е нещо друго, може би наистина си заслужава. Не понасям мобилните телефони, но PDA-тата винаги са ми привличали вниманието. Може някой ден, сега с тази заплата би било финансово сепуко.
За твоя подход – ако имаш предвид нагласата за съвместно блогване… мне, прав си, не би ми допаднало. Нищо против тази нагласа, просто не е за мен :)
@Illa: Просто ми е любопитно, затова подпитах. За мен блогсферата е нещо много ценно и важно. Не искам да обяснявам надълго, защото само ще се объркам и аз – с две думи мисля че блоговете са нужни за развитието на днешното общество, нужни са и са нужни качествени. Ценни за авторите си. Естествено е да се опитвам и моят да е ценен за мен и оттам по някакъв начин и за цялата блогсфера. Беше ми интересно защо теми, които намирам за много интересни и дори успявам да изложа мислено и ги нова “в проект” цяла седмица понякога не намират път до страниците, когато реша “да им дойде времето”.
Може би ако успея да намеря начина да изразявам по-лесно такива теми ще направя по-добро и самото си писане в блога. Не че това е най-важното на света, но пък от друга страна… както казах, ценно и важно си е. Тъй де, заслужава си любопитството. :) Ясно е, че всеки сам намира пътя си през такива странности, но пък може да изскочи някоя идея в разговора :)
Като теб съм в блогването. Не мога да драсвам ей тъй на – не че е лошо, даже често завиждам на тези, които съумяват да нахвърлят моментно настроение, хрумка, поглед… Аз имам някакво пиететно отношение към писаното слово, то трябва да има логичност (вкл. и емоционална логичност – да, има такова нещо – примерно стиховете имат емоционална логичност), точност, завършеност, цялостност. Поради това, когато имам идея, сядам с намерението да я нахвърлям и се усещам, че започвам да я развивам, подплатявам, оформям, редактирам, защото искам да кажа максимално пълно и точно това, което е в главата ми. И в този процес нерядко се оказва, че не толкова “изваждам” нещо готово от главата си, колкото го създавам. Тоест, самият факт на написване на нещо е сътворяване на нещо. Това за мен е най-ценното в блогването – имам предвид личната му ценност, а не ценността изобщо. Открих го постепенно, защото започнах по други причини, които малко по-малко останаха на втори план, сега блогвам, защото това е начин не само да изразявам себе си, а и да създавам себе си в смисъла на декартовото Cogito, ergo sum, поразширено до Cogito et sentio, ergo sum.
Това лято за първи път чух тезата за бързото/бавно писане, съотнесено точно към блоговете.
Не мисля, че е така. Просто си е начин на мислене, разбирано като творчески процес. Един приятел-писател (по-популярен в Европата, отколкото в родината си) казва, че пише с пръстите, автоматично демек. Метафора. Просто предварително е премислил нещата до степен една формулировка на секундата да го извежда към следващата и т.н. до цял роман.
Аз обикновено си го “пиша” наум. Ако нещо не се получи, забравям го. Понякога го забравям даже и да се е получило :)
Малко завиждам на тия, които пишат с пръстите, понеже съм мързелива :)
Във всеки случай няма добър и лош начин. Важен е резултатът.
Да, като че ли най-истинското и най-правилно блогване е това, което е съобразено само с нуждата за написване на конкретната статия. Имам предвид – не с някаква друга нужда, например да се поддържа “периодичност” или “популярност”. Аз поне се стремя към това, а и личната ценност на блога по-лесно се пренася към ценност и за другите – по-ценно за хората е да има лични дневници, писани с нужда за писане, а не някакви други, писани с целта да станат нужни…
Иначе, мислех си по-скоро за трудността на блогването, не за бързината му. Понякога и бавно написаните статии носят удовлетворение от предадения смисъл, понякога и бързите. В този смисъл това за “писането с ръце” вместо “писането наум” като че ли прави блогването по-лесно. Но пък на мен ми е нетипично, все си мисля, че нещата трябва да бъдат помислени поне веднъж преди да се положат в текст. Не че писането на текст не включва мислене, просто обмислянето при писането наум дава много по-голям обхват. Като че ли?
Аз не знам, кое е правилно. Знам само на мен кое ми е интересно :) И като блогвам, го правя по интересния за мен начин. На други хора пък им е интересно да пишат заради периодичността и/или популярността. Това му е хубавото на блогинга, че дава свобода да правиш нещата, както ти харесват.
Вие двамата с Ники чували ли сте, че съществува древен инструмент за запаметяване – нещо като антична външна памет. Лист хартия, може и много на куп, подвързани – нарича се тетрадка, и нещо, което да оставя следа върху листа – молив, химикалка…
Особено удобно при отиване на работа и висене в задръстване.
Няма нужда от рестарт…
от батерии също…
не работи с уиндоус…
романтично е да ровиш вътре след време…
опитай :)
А иначе – пиша всичко, което ми се върти из главата и смятам, че си заслужава да бъде написано. и го пиша веднага щом ми се завърти из главата, защото не ми дава мира, ако стои вътре :)
бързо ли е или бавно?
Много по-различно е да пишеш на хартия, поне за мен днес да пиша на хартия е нетрайно и несигурно, някак временно като инсталация, пърформанс… или като творбите на онзи безработен художник, който направил голям ръчен валяк от бетон с релефен отпечатък на картата на града върху него и всяка сутрин минавал по плажа, правейки безброй малки кулички от пясък. Пишеше навремето в “Паралели” за това, всъщност беше малка снимка с няколко реда текст, но ме е впечатлило като малък :) Човекът казваше, че за него изкуството е ценно точно защото е временно и се руши и се радваше, че творбите му не изтрайват и след час-два даже нямало и следи.
Та писането на хартия във времето на компютрите чисто технологично е като тая работа с валяка и плажа. Навремето, когато печатни книги не е имало и всяка се е пишела на ръка, за предпочитане в манастир и с пост и молитви, е било много ценно писаното на хартия слово. Но днес да пиша на хартия не е никакво улеснение, а напротив – ограничава и затруднява ме.
Най-малкото имам опит с едни изгубени текстове на групата ми навремето… Всички твърдяха, че са ми върнали листовете, но… Не че робувам на някакво текстово архиварство, но все пак следва аз да имам решението дали да унищожа текстовете си или не, нали? Ако са на хартия, почти винаги се губят или остават забравени в някой шкаф, пъхнати в някоя папка. Която при следващото местене може просто да изчезне. Да не говорим, че “хартиената” нагласа трябва да се преодолява и при писането на компютър – имам един голям файл със стари неща, който е защитен с парола. И вече няколко години не мога да отворя, защото защитата е от някаква конкретна версия на StarOffice за уиндоус и днешните програми просто работят по друг начин. А аз не помня версията. Дълго отлагам написването на програма за разбиването на тая парола, въпреки че текстовете са ми ценни. Защо е станало така? Защото съм гледал на файла като на отворена тетрадка и съм решил да я “пъхна някъде”, за да не бие на очи…
Не, определено днес текстовете трябва да се пишат на компютър. Освен ако са сравнително кратки и плод на настроение, дошло в кафене, парк – ако човек пише на работната си маса, е престъпление към текста в днешни дни да е на хартия.
Може би проблемът ми е, че не мога съвсем да реша дали бложенето ми е от типа “бележки на коляно от чакането на спирката” или “сядам на бюрото, за да запиша нещо”. Или пък това не е проблем, а очарование за всеки блог? Кой знае… :)
Въпреки че аз това лято се убедих, че не важно как пишеш, а какво пишеш. Наложи ми се, значи, да прекарам цялото лято в с.Тюленово, където трябваше да надзиравам как върви един строеж, т.е да не правя нищо по цял ден. И понеже туристите в далечния север са малко и идват рядко, нямаше какво друго да правя, освен да пиша. Хубаво, ама в тая жега не върви да сложиш лаптопа да те нажежава допълнително между краката, от слънцето в екрана почти нищо не се вижда, а батерията държи само два часа и край…И така, принудих се отново да пиша на ръка. Изненадах се колко е приятно. Спусках се близо до морето между скалите по моряшка фланелка с тетрадка и молив в ръка и като истински човек на изкуството се оставях на всичко да ме вдъхнови – от препичащата се върху камъка змия до морските водовъртежи и зловещата красота на подводните пещери, с които това място изобилства. Та, значи, пишех си аз и си скицирах пейзажчета дори. Не мога да рисувам, но ей така – за допълнително вдъхновение и концентрация. Вечер се прибирах в къщи, изкъпвах се, палех наргиле и набирах текста в компютъра. Трябва да ти кажа, че беше много яко.