Вчера имаше протест срещу централната власт, който нямаше ясна визия, но за сметка на това има видими оплаквания. Не ми се пишеше, но не протестът, насилието, битите или оправданията на едни и самовлюбените хвалби на други политици ме накараха да пиша. Накара ме отвращението. Отвращение от лъжата, че сме свободни, че избираме, че влияем, че изобщо имаме право на планове за бъдещето и че печелим нещо от всичко това. Лъжата, че живеем демократично.
България не е излизала никога от тоталитарния режим. Много е тежко да си го кажем, особено след толкова години, но е по-вярно, отколкото да твърдим, че сме свободни. Днешният тоталитаризъм е невидим и само се усеща — както и предишният тоталитаризъм беше (е бил) невидим и само се усещаше. Няма официално “срастване на партията и държавата”, защото номенклатурата е плъзнала сама навсякъде и се е укрепила и размножила. Ако т.нар. “комунизъм” и РСО бяха гнойното възпаление на обществото ни, то днес вече имаме метастази. Живеем в тоталитаризъм, от който изъмкване не виждаме, защото е добър, оправдан и съвременен. Живеем в мимикрия на свобода, която ни успокоява и в същото време ни поробва, без да усещаме.
—-
Периодично статуквото “позволява” изблици на възмущение и възгласи за свобода. Не че не ги подкрепям и аз, но днес протестите са безмислени, защото са безгласни. Искам протест, който да идва отвътре, от умовете на много хора — такъв протест дори няма да има нужда от агресия, защото нещата сами ще се оправят. Когато всеки човек с визия аз бъдещето се погрижи да направи нещо за това по-добро бъдеще, колкото и малко да е, тогава може да има поне шанс за свобода. И всеки с вътрешна тревожност за благото и свободата на обществото започне да полага усилия да подобрява живота на хората с по нещо малко, но ежедневно. И да учи и детето си така.
—-
Вчера полицията би хора на площада и това е отвратително, съгласен съм. Но още по-отвратително е, че хората търсят проблема в отделни лидери и чиновници, вместо във всички. Защото виновни за тоталитаризма в България днес сме всички. Всички, които уж не търпим потисничество, но в същото време не виждаме, че сме роби.
Винаги съм го казвал — в България има огромен излишък от власт.
Стигнали сме дори до абсурда когато има проблем със самата власт, някаква неадекватност вътре в нея, да търсим още власт, с която да я закърпим. Полицаите са нарушили нещо — няма проблем, ще викнем още полицаи, за да ги контролират тях, ще сложим още и още камери навсякъде. Депутатите лъжат и крадат — няма проблем, ще направим нови избори, за да вкараме в кацата с меда нови депутати, че те горките гладни и жадни се облизват отвън из партийните централи. Власт, власт навсякъде — контролира се телевизията, затова дайте да контролираме и Интернет, защото, видите ли, той много лошо нещо е и много неконтролирано и опасно. Един вид — ако нещо лошо стане, то сигурно е дошло от Интернет, иначе щяхме да сме проконтролирали.
В България няма автономност, самоуправление и нищо не може да се случи, ако не бъде “организирано”. Иначе думички си имаме, но нямаме смисъл в тях — казваме “свобода” и в същото време мислим как да заглушим гласа на несъгласния. Или поне да го разобличим пред драгия зрител като некомпетентен, незапознат с темата, идеалист — малцинство някакво.
—-
Протестът ще мине и отмине, използван или не. Въпросът е какво парвим оттук нататък — дали ще си живеем със сладкото чувство, че “нещо все пак е направено” и така до следващия разрешен от системата изблик, до следващото пукване на пъпка или ще започнем да променяме нещо в живота си малко по малко.
Започвайки от себе си. От работата или шофирането си например. От мисленето си.
И трябва да започнем да мислим нещата по-малко и по-рядко през власт. Тя не е единственото решение — свободата винаги стои отвън на прага и ни чака да я повикаме.
[…] Живеем в тоталитаризъм […]
http://lydblog.wordpress.com/2009/01/15/14-january-protesti-sofia/
Дадох линкове тук по обичайния начин – не ми се показа нищо за пингване и бла-бла. Затова те пингвам лично, за да хвърлиш едно око на една снимка ;)
Насложих линкчета към твои неща в публикацията “от всекиго според възможностите” с дата днешна, както и снимка… познай на кого :)
Страхотна снимка, Lyd! И много приятен разговор, въпреки някои смешни абсурди около него — аз как се шашнах, като “зацепих” за представянето ти, а пък и цялата празнична атмосфера и детски джангър наоколо все дърпаше към други разговори и теми :) Беше ми наистина приятно, радвам се, че се запознахме и наживо! ;)
Излишъкът от власт наистина е голям, щом като полицаите, които представляват самата държава, ходят да протестират. Т.е., поради липса на друг, самата държава протестира против себе си. Пълен абсурд!
Какво означава тази дума “тоталитаризъм” и има ли почва у нас?
Единствено в България преходът м/у “демокрация” и “комунизъм” е минал без жертви и благотворително. Желю Желев според много хора е бил прикрит комунист, като “Фашизмът” е написан според тогавашните настроения колкото да послужи за прикритие, а Костов според някои източници по време на първите протести на СДС е писал статия за “Работническо дело” на тема “Как БКП трябва да се отърве от опозицията” (отделен е въпросът, че според някои политически анализатори СДС първоначално е създадено колкото да замаже очите на хората). Симеон Сакскобурготски и Ахмед Доган няма смисъл да ги коментирам. Просто ни трябват млади хора във властта, трябва ние да участваме, колкото и да ни мързи.
Много си прав, но за съжаление малко са онези, които са способни да оценяват като теб. Може би час от човечеството все още не е достигнало необходимия стадий на интелектуално развитие, за да може да види, разсъди, пък камо ли и да намери адекватно решение за ситуация от такава величина.
демократ, наистина — пълен абсурд. Много добър пример е това за протестиращите полицаи.
PS, приемам го като иронична закачка. Закачка с мен и закачка със статуквото. Всъщност където има доза ирония, винаги има надежда, защото иронията е все пак похват в изкуството на убеждаването; не е някакво отричане. ;)
За Костов и Желю не знам. “Фашизмът” съм чел още навремето, макар, признавам си, не от кора до кора. Прекалено статистически подробно ми се видя като студент-философ. “Нови хора”, казваш… Аз пак твърдя, че в една тоталитарна система номенклатурата определя кадрите, а не обратното. Политиката определя политиците, а не обратното. Общоприетото води нагласите и разбирането.
Не виждам друг начин за “измъкване”, освен концентриране върху самия проблем. А за това първо трябва да припознаем абсурда и безизходицата на положението ни. За това трябва много работа по осъзнаването и разбирането на социалното ни изобщо. Трябва много работа и по културата, всеки както я разбира тази думичка. Иначе сме в някакъв постмодерен политически тоталитаризъм, от който все се измъкваме и все попадаме отново.
Това “всички” обезличава и в крайна сметка означава “никой”.
Съгласен съм, че не сме излезли от тоталитаризма.
И с много други неща съм съгласен. Но начина за действие, който предлагаш е обречен, понеже докато малкото хора, които осъзнават проблема се мъчат да превъзпитават околните, средствата, които са в ръцете на властимащите “превъзпитават” много по-голяма маса и много по-бързо.
И не става въпрос да се сменят едни управляващи с други, а да се упражнява контрол върху тях. Иначе които и да дойдат, няма да са по-добри, ако се чувстват безнаказани. Един начин за контрол е гражданското неподчинение.
Но вижда се разликата между ’97-а година и 2009 — хората, които се вълнуват от съдбата си бяха в пъти по-малко, след 2-3 години може би няма да са и стотина.
Божо, две бързи забележки:
1) Моят начин задава стабилност на промяната. Както системата, “средствата на властимащите” днес са стабилни, така и нещата, които всички исакме могат да станат и те стабилни след време — именно като станат част от нагласата, от общественото разбиране. Ако няма такова нещо, всяка промяна е нахалост, защото не удържа противодействието. И си живеем в едни “преходи” и “революции” — размахвания на махалото или завъртания на масата с папото пред единиците, седналите да се облажат от липсата на стабилно разбиране, липсата на нова култура у множеството.
2) Като се казва за “хората, които се вълунват от съдбата си” е малко некоректно да се визират само тези, които излизат на поредния протест. И тези, които отиват да гласуват на избори. И тези, които агитират околните и те да идат да си “пуснат гласа”. И аз се вълнувам от съдбата си, вълнуват се и всички близки и приятели, с които не пропускам възможност да поговоря на такива теми. Вълнуват се и хората из блогсферата — не само коментарите тук го показват. Тъй че генерализирането “свестните и будните са еди-къде си” е лоша реторика — най-малкото не е вярно, а и винаги е субективно.
Иначе съм съгласен с другото. Мерси, че се включваш — ценя мнението ти. Знам, че ще разбереш и тези две забележки ;)
Мда генерализирането обикновено не е правилно.
Вярно е, че общественото разбиране и нагласи трябва да се променят.
Обаче как може да стане, когато от едната страна е малцинство, а от другата мощната пропагандна машина, включваща медии, развлекателна индустрия и даже целенасочено пускане на слухове, ако щеш?
Как — ами трудно. Не зная рецепта, но все ми се струва, че единствено важното е да се работи по правилната обща нагласа и по развиване на чувствителността по проблемите и разбирането им.
Няма конкретно “как”, или може и да има, но сигурно хората по света праявт докторати по такива теми и пак не изчерпват всичко. В някакъв смисъл и двата начина, за които говорим, са обречени — пропагандата заради зависимостта си от статуквото и “просвещението” заради липсата на подкрепа от него. “Тук и сега” “владее”, а не всякаквите умозрителни въздушни кули.
Въпросът е как отделяме ежедневното от проекта си за бъдеще. И как изобщо виждаме пътя към това бъдеще, дори описан с конкретни стъпки?
Аз например не виждам обозрима възможност представителната демокрация да стане поне търпима в България. Ние дори не можем да скрием корупцията, камо ли да я ограничим и премахнем. Да махнем тия от валяка и да качим на него някой, на когото “вярваме” — това ми иде като дежа вю. А времето не е без край, когато говорим конкретно — нямаме сто живота, за да пробваме комбинации.
Затова за мен работещият вариант е да възпитавам сина си не да оцелява ден за ден, а да прави проекти за бъдещето на света си. И също така да бистря политиката над чаша бира с приятели в кръчмата и хич да не ме е срам от това — даже си мисля, че с това правя много повече, отколкото ако си замъкна задника до стаичката с бюлетините. Не, сериозно — бистренето на политиката “по кръчмарски” много се подценява. Обругава се. И хората продължават да го правят, но някак се срамуват от това и се самобичуват, защото такава била “народопсихологията на българина” и това било срамно. Глупости — ако политиката се бистреше истински в кръчмите, отдавна доста неща да са “избистрени” и доста идеи да са обговорени, ама сериозно и с плам и с хъс.
Но не — все се казва, че той българинът разбирал от политика, футбол и коли и все за това бърборел на чашка — и съответно никой не гледа сериозно на това. А не трябва — това е серизно, това е пулсът на въпросното разбиране и нагласа.
Въодушевих се и се отплеснах, но защо го казвам — казвам го, защото и блоговете започват да се смятат от доста хора като такава “кръчма”. В която се шуми нещо, бърбори се, мрънка се… Ама нека се шуми — то и без това не е важно, то е като онзи “кръчма толк”.
А не е така — блоговете са също пулс на това разбиране на общото. И да — в този смисъл това е моята подсказка — блоговете са един от начините за промяна. Не просто “интернет”, а блоговете. Без да ги надценяваме, разбира се. Лека-полека ще помогнат.