Arcane Lore

Наскоро казаха по телевизията, че някакво радио казало, че след някаква анкета ли, проучване ли, пресмятане ли, се оказало, че тази година най-добрият за живеене град бил София. Преди да успея да сдъвкам и изплюя “новината” с необоримия аргумент “телевизията умира и вече дори не измисля добре новините си”, всичко това беше повторено по друг канал. След ден бях в София и докато се тътрех в задръстването из булевардите край НДК, по радиото започнаха да нищят пак тази тема и “новината”. Уж музикално радио.

Вярно, че е чудо голямо. Предните две години “първа” била Варна, а аз не харесах последното си ходене до там, макар Варна да ми харесва от малък. За момент се зачудих как така са изпуснали поне една годинка да дадат на Пловдив — там става все по-задръстено и непоносимо по улиците. Може би трябва да си оставят лятото няколко пъти кофите пълни, че да настигнат София. И кучета да си завъдят, ама много, и да застроят всичките околни села. Да ги кръстят “квартали” и да вдигнат там “бизнес-паркове” и “молове”.

Но темата беше за друго. Оставям пренаселването и претъпкването на София — и без това има порода хора, които необяснимо защо се дразнят, щом се споменава този проблем. Не трябвало да се говори така, то в София имало работа, винаги имало място за още население и проблемът бил другаде — я в инфраструктура, я в нещо друго. Е, сега правят инфраструктура — честити задръствания години напред заради метрото, дано после има друго оправдание за гмежта. Макар че… някои хора казват, че след 10-15 години София ще е мъртвило. Оглозгана и захвърлена да си ближе порутените блокове. Има резон, може би. Но да оставим това, наистина.

За доброто живеене. София бил добър за живеене град. Объркали сте се — София е добър за работене град. Не за живеене. Разликата е огромна, ако не я виждате, може би гледате отвътре на това работо-живеене. И виждате само картината в рамката на офисния прозорец, в който един “добър за живеене град” се разраства и свети с всички неща, които никога няма да си купите, но знаете че са там, “в наличност”. Живеенето, обаче, не се интересува от наличности, а от действия. Ако нямаш време да идеш на Витоша, кел файда, че живееш в град “в подножието на планина”. Ако всяка вечер се връщаш уморен и достигаш само до дистанционното, какво от това, че има емнайсет театъра, още толкова кина и два пъти повече музеи? Какво ти пука, че има за децата ти забавления в Южния парк, когато живееш чак до Северния (примерно), а пък утре си отрано на работа?

Никакво значение няма, разбира се. Със същия успех София можеше да е построена насред пустиня. Важното за това “добро работене” в София не е Витоша, а е Витошка. Което ми носи следната мисъл — колко добре за софианци би било да се построят някъде на майната си бизнес-паркове, молове и търговски улици, да им се прокара отдолу метро и чисто и просто хората, които живеят, за да ходят на работа, да идат там. Нищо лично, разбира се, но е много неприятно да не мога да дишам, когато се прибирам в града си. Да не мога да дишам от мърсотия, да не мога да дишам и от стрес.

Наскоро на интервю за работа бях поразен от едно от откровенията на шефа. Отдавна престанах да ходя на такива интервюта, но човекът, който ни свърза, ме беше препоръчал, пък на мен ми беше казал да ида да видя все пак. Та стоя аз с нагласа почти до последния момент, че това не е точно типичното нашенско интервю и по-скоро аз трябва да ги одобря — хората и дейностите им. И изведнъж в разговора ми се казва “А, то парите не са основното, те не са важни, важно е какво правим, работата, която планираме.” А фирмата не е излязла на пазара и “се развива” вече много време на свои издръжки. “То ако е за пари — продължава с весел тон — има всякакви начини за печеленето им, по-важна е визията на фирмата ни”.

И после при обсъждането на заплатата следваше обяснение как трябвало първоначално аз да “инвестирам в себе си”, а после накрая пък можело и съдружие. Нямам думи. Значи парите не са важни — един вид “ние ходим на работа, защото сме работохолици, не че нещо друго”. За тия неща си има специалисти, които помагат. Най-стряскащото беше, че после разбрах, че въпросният човек е точно такъв специалист — даже е бил асистент на Краси в университета.

Вече не знам кое движи това “добро живеене” в София. Мислех, че са парите, но май не са. Самото работене е — пристрастяват се хората. Не го казвам с някакъв добър смисъл, имам предвид болестно пристрастяване.

Не искам такъв живот. Бих се пристрастил към бира с приятели или към салатка и ракийка, но към стоене на бюро, пътуване сам в кола в задръстване два пъти на ден, броене на дните с “днес свърших еди-колко си процента от работата за утре” — не, мерси!

Преди време говорихме с yyovkov за нещата, които харесвам в Троян. Той подхвърли, че за мен днес Троян е това, което е бил преди 20-тина години кварталът ми в София. И е прав. Колкото и тъпи анкети ли, проучвания ли, пресмятания ли да правят от медиите, наистина най-добрият за живеене град за мен ще си остане София. Но моята София не е метрото, не е бизнес-паркът, не е поредният самовлюбен кмет. А е усещане, което днес го намирам в Троян. Ще ми се някой ден то да се върне в София, но какво пък — няма значение, има толкова по-истински градове, по-неунищожени градове. Има Париж и Дъблин, Ню Йорк и о-в Реюнион. Или пък Троян. Има всякакви места, но когато човек е превзет от матрицата “кола-офис-прозорец-кола-телевизия-сън”, няма как да усети разликата.