Поредният трети март – някои ще се сетят за ученическите години през соц-а, други ще гледат новини с чипс и бира в ръка, трети просто ще се радват на почивните дни и на свободата да кажат “майната му” на целия работен цикъл, на цялата екипна мотивация и да си идат по родните места за няколко дни. И те ще бъдат най-прави. Точно свободата е важната – не плакатите, не рециталите и определено не новините по телевизията.
Както много други, и аз имам проблем с 3-ти март. Освобождение – ами-и-и добре, да кажем, че е освобождение донякъде. Братска признателност – ох, това е още по-трудно, но хайде, нека си признаем, че солдатът с крепостно мислене бие целият път дотук, за да освободи от потисничество народ, в много отношения по-богат и по-свободен от неговия си.
Защо и днес не можем да въстанем, защо и днес не може някой да ни освободи – така обичат да крещят някои по такива празници. О, я се вземете в ръце! Точно днес е най-свободното ни време и точно днес е най-добрият ни живот! Защо го казвам ли? Ами защото от времето след първите години на комунистите досега по тия земи се живее в мир. И да – това е добро.
Никой не воюва из българските земи, никой не убива народа и не го кара да ходи да убива другаде. Вярно – властта ни е потискала и продължава да ни потиска всеки ден и до днес. Потискани са всички различни – както на политически, така и на етнически принцип, потискана е и религията. Но не е имало кланета, не е имало гражданска война – няма и днес.
Наскоро четох за Априлското въстание, препрочитах от записките на Захари Стоянов, рових за клането в Батак, после за войната. Ако някой не си спомня за подобни неща, нека препрочете и порови. Днес не можем да възприемем мащабите, по които е мислено и преживявано насилието по онова време. Не искам да си припомням подробностите, защото са ужасяващи. Хронологически последни масово избиват хора т.нар. “комунисти” (които даже не са и истински комунисти, но все едно). Днес? Днес, за щастие, не можем да мислим такива масови зверства. Дългите години мир са ни научили да уважаваме живота. Вярно – имаме още много да учим за свободата, още много повече пък за отговорността. Но имаме основа за развитие. :)
Не принизявам геройството на всички, участвали в онези съдбовни и бързи години – напротив. И от двете страни, и в тези две страни техните две страни и тъй нататък има забележителни личности. Били са времена на ярки, заслепяващи контрасти – на едно място убиват хора, на друго място правят нови политики. Днес? Днес сме щастливи, че тук живеем в по-безлични времена. Истинското лице на времето, истинският контраст е вътре във всеки от нас и се прави на свое, лично ниво. Това е и по-голямото геройство.
Така че трябва да сме благодарни за всичко и на всички от онова време – те са ни направили каквито сме днес. Направили са ни да сме търпеливи, но и да не търпим. Научили са ни да сме толерантни, но и да се пазим. Научили са ни, през дългите десетилетия на “свикване”, да осъзнаем ценността на живеенето заедно.
Четох отново и за Левски. Дали това е била мечтата на Левски? Дали е предполагал, че именно провалите и неосъществената вяра в революцията ще ни накара да извървим дългия път на обществената еволюция? Защото България след Освобождението категорично не е България на Левски – чистата република, в която всички са равни и живеят заедно, макар и с различни вери, обичаи и езици. Дали днешната България има поне малък шанс да бъде тази на Левски? Не като власт, не като правителство, политическа шайка и административно управление – той Левски и без това не е говорел за такива неща – а дали като усещане и преживяване днес сме по-добри заедно? Казано просто, дали днес ежедневието е по-добро? Преживяването заедно всеки ден с конфликти, но в мир, с неправди, но и със свобода.
Аз смятам, че да. Определено да. И искам децата ми да могат да се учат на ежедневие в мир, пък бил той и скучен и незабележителен.
Честит празник, всички!