Днес проектът Дебиан навършва 13 години от създаването си. Кръгла годишнина по тринайсетичната система – честито! 13 години определено са си много време – ето сега аз се опитвам да се сетя къде съм бил и какво съм правил по времето, когато се е създавал Дебиан. Хм… да, сещам се – това трябва да е времето, когато завършвах гимназия. Ходех с тъмни дрехи и въздългичка коса, защото си бях хевиметъл. Е, не слушах най-новите неща, а по-скоро по-класически групи от 70-те и 80-те. Нещо прекалено “мелодик” го раздавах, за да потръпвам приятно от звуците на дет и траш. Както правеха някои от съучениците ми. Всъщност малко от връстниците ми от времето на раждането на Дебиан се интересуваха от нещо по-старо. Във времето на големи промени в отсамната страна на разделена Европа почти всеки втори казваше, че слуша grunge. Е, друг е въпросът, че почти никой си нямаше представа какво значи това.
Все още се радвахме, че има нови групи и дори ги пускат по телевизията. Nirvana и Pearl Jam си бяха нещо задължително, RHCP – също. Масово момчетата започнаха да твърдят, че много се “кефят” на скейтбординга и всеки втори искаше да си вземе (или дори направи) скейт. Аз не – аз четях Стивън Кинг и слушах Iron Maiden.
Всички момичета пък постоянно бъбреха за абитуриентската вечер. На която аз така и не отидох. Сега хвърлям по някое око на американски сериал, в който всички абитуриенти лудват по тая вечер, но наистина тогава класът ни почти не се интересуваше от въпросното събитие. Знам, че май и други момчета не са отишли. Или са отишли, обаче са си тръгнали след час-два отегчени. Иначе, естествено имаше пълни улици с коли и много джангър, клаксони, викове и музики. Не беше като през последните години, когато вече се разсъбличат и се натискат из улиците, защото си мислят, че са много “куул”. Вярно, преди пък нямаше чалга. Поне не така “вкултурена” както сега. Но пък и метъл не слушаха, вярвайте ми – разходих се него ден около училището. И гръндж не пускаха.
По времето, когато е започван проектът Дебиан, аз бях поизоставил интереса си към компютрите. Май имахме вече машинка вкъщи, но имах други интереси. Интересувах се от писане на стихове и свирене на китара. Пръстите на лявата ръка си ми бяха с твърди мазоли, защото нямаше пари за електрическа китара и свирех на акустичната, с метални и високо опънати струни.
Какви ти компютри – в 7-ма гимназия с триста зора учителката по информатика беше издействала да оборудват залата с “Правец 16” и един 286. “Големият” 286 го играеше някакъв сървър – така и не разбрах как е сървър, като нямаше мрежа. А мрежа знаех какво е – в предишното ми, 14-то училище имаше богато обзаведена компютърна зала още от времето, когато бях 5-6 клас и с Явор от класа ми се записахме в компютърния кръжок. Явор май завърши компютърна специалност и сега прави сайтове. Аз завърших философия и и аз правя сайтове…
И след като часовете по информатика представляваха мъчително за съучениците ми писане на програми на Pascal за разни пермутации или чертаения на разни фигури, как можеше да ми е интересно… Написвах с леко променен начин програмите на хората от околните чинове (то няма как да промениш много такава проста програма), предавах си листа и сядах на някоя 16-ка да играя табла. Спомням си, че нарочно бях помолил даскалицата да инсталираме шах, но тя каза, че не можело игри и даже тази табла не знаела как е вкарана във всеки компютър. Скука ви казвам. Аз табла и до днес така и не мога да играя.
Трябваше да изляза от казармата, където упорито твърдях, че не разбирам нищо от компютри, за да не ме карат да пиша документи (забележете – на ръка), за да започна пак да се интересувам от софтуер.
След голямата криза от 97-ма в Университета се оказа, че имам доста колеги, които по подобен начин са лъкатушели в интереса си към информационните технологии.
И чак може би около пет години след началото на Дебиан се оказах пред конзолата на сървъра на “Минерва”. След като имах малък опит с домашния RedHat, Калоян Доганов ми предаде щафетата на въпросния дебиански сървър. Който, много скоро след като си тръгнах оттам, беше зверски преинсталиран с продукт на Microsoft и скоро след това изчезна от мрежата.
Но пък моят интерес към Debian си остана.
И днес, 13 години след началото, макар периодично да хвърля в потрес собствената си общност, проектът Debian продължава да е ако не “универсалната операционна система”, то поне най-приемливият за привържениците на свободния софтуер компромис.