Решихме да отидем тази година някъде на север на море. Поне на север от Бургас и залива му с бетонните курорти. Преди много харесвах морето на юг – с плажовете, с жежкото безветрие и почивния сезон, който продължава докъм средата на октомври поне. Винаги досега сме ходили на юг, изключая няколко “забягвания” в зимно време към Варна. Тези зимни уикенди си бяха страхотни, но ако говорим за почивка през лятото, за онова нещо с печенето и къпането, винаги първата асоциация е била с някой южен плаж.

Например Ахтопол с плажа си, до който се слиза по изтощителни пътеки и стъпала. И от който се качва след препичането под жаркото слънце и на гладен предобедно стомах по още по-изтощителните същи пътеки и стъпала. С уличките му, завързани на възли между баирчета и стълби пак. С главната, на която има чалга-заведение до чалга-заведение, но и рок-кръчма, където как да не седнеш на бира, след като тон-колоните отдалече те приветстват именно теб с “Nightwish”. С рибарското пристанище с пристана, където можеш просто да си стоиш и да наблюдаваш рибарите как се връщат с полупразни лодки. С огромната зона на лагерите с бунгала, може би по-голяма по площ от самия град. Бунгалата, които навремето явно са били поддържани от строящи социализма заводи и предприятия, но в наши дни са вече позападащи и безпарични.

Но как човек да иде днес в Ахтопол, след като за има-няма две години там са построили хотел до хотела и са урбанизирали всичко? Не, не ми е мечта на почивка да спя на земята чак, но все пак защо да ходя в Ахтопол днес, след като само ще се разочаровам – видял съм го красив, сега казват, че е застроен и че концесионерът на плажа не е оставил свободна зона и хората му даже бият, ако се “обясняваш”?

Или пък Варвара, откъдето от почивката прекрасни спомени има май само Арти. Варвара е прекрасно място, но преди година се чу, че и там всички земи в посока към брега са изкупени от някаква голяма родна петролна фирма. И щели да строят големи хотели на терените. Още хазяите там ни казваха, че много вили-хотели са построени през последните две-три години там. Е, сигурно няма да стане чак като в Поморие или в Созопол, където вече не знаеш дали си отишъл на море или погрешка си попаднал в Лас Вегас сред пустинята. Но и там строят, няма да го изпуснат. Не защото има голям плаж, който да привлече немските баби и руснаците. а защото на юг почти няма заливи с плажове – брегът е така изяден, че са останали заливи със скали. Не зная каква е причината, но си е факт – пътувайте от Ахтопол към Царево и гледайте брега. После идете на север и гледайте брега от Шабла до Дуранкулак.

Царево оставаше единственото място в района, което си заслужава и е непроменливо в същото време. Може би защото от доста години Мичурин се е развивал като по-големичък град и ърбан-настроението определено не му е чуждо. В Царево мога да се почувствам градски, без да се насилвам изобщо. И в същото време плажът на Нестинарка е на половин час път пеша на юг, закътаните кръчми и извитите улички в богатите квартали на Василико са още по-близо. На север пък с рейс бързо се стига до Арапя. И все пак Нестинарка е посрещнал това лято с чисто нов огромен хотел, голяма част от тополовата горичка там е отишла на кино, жертвана в името на новото хотелско строителство. От северната страна, в Арапя също строят – дочува се, че някакъв си богаташ бил изкупил цялата земя там и почнал да загражда с телени огради и да строи. Браво, бърза печалба сигурно? Е, честито…

За Поморие, Созопол и Несебър даже не ми се говори. В София новите блокове са по-ниски и по-старовремски от никнещите като гъби след дъжд в Поморие и Созопол. Несебър пък е дотам комплексиран по “античното си минало”, че вече му проличава психичното разстройство. В цял Несебър няма повече от 3 (три) стари къщи. От тях едната е музей, другата се опитват да я възстановяват май, а третата е полу-съборена. Само тази с музея е по-големичка, другите са малки. Всичко останало в “стария” град Несебър е ново строителство. Както казвах на Ванката миналата година, когато кръстосвахме стария град на Созопол, това са “сгради от периода жълтиус тухлус с елементи на бетоний”. “Парапетът” в стария Созопол, култово място едно време, днес не струва нищо – нацвъкали са заведение до заведение, кое от кое по-скъпо. На някои места трудно се минава – трябва да минеш през заведение, защото то просто е построено върху самата пътека.

Е, да – остава гъделът да идеш и да се снимаш с гаджето пред някоя “развалина” и да имаш в албума си “снимка от почивка”. Нещо като “ето, вижте ме тука, дето съм край едни развалини – това е почивката ми”. Браво, браво…

Единственото място по южното Черноморие, където си заслужава човек да отиде, ако не иска да прави компромис както с чисто градското, така и с почивното настроение, е Сарафово. Но Сарафово не е точно курорт, а квартал на Бургас. То всъщност това, като се замисля, май го спасява засега. Там има всички екстри на градския живот, големият град е на половин час път с автобус с градски билетчета. И въпреки това е по-квартално, по-отделено някак от жуженето на големия град място. Е, да – ако искате да почивате там, ще ви се наложи да свикнете с постоянното “фиууууу-фиуууу” на чартърните самолети с чуждестранни летовници. Защото Сарафово, освен всичко, всъщност е и летището на Бургас. Но с шума от самолетите се свиква, а и той не е много силен – след първите два дни няма да го забелязвате – особено ако човек е в къща по-близо до брега, шумът на морето е много по-осезаем. Другото леко неудобство на Сарафово е миризмата. Между Сарафово и Бургас има заблатени езера, повечето от тях – защитени територии с редки видове птици. Но заради заблатеността си при пътуването с рейса към Бургас се усеща силна и неприятна миризма на развалено. Отново, както с шума, след втория ден няма да забелязвате нищо, но на отиване си е стряскащо.

Та дълго се чудихме дали да не отидем отново в Сарафово на почивка. Но една идея дълго време зрееше в главите ни – тази година да отидем на едно място на север. Аз исках първо да изкарам шофьорски изпит и да взема някаква кола. Макар да съм против автомобилите, все пак за дълъг път си е по-добре. Така де – така и така нали се возим на рейсове – те замърсяват не по-малко. Истинският проблем с леките коли е, че сульо и пульо ги ползват да ходят на работа в града, нищо че там няма къде да се паркира. И нищо, че живеят на десет минути с обществен транспорт от офиса си. Важното е да имаш кола, да задръстваш с нея и без това задръстената до безумие София и да паркираш в уличка в центъра досами знака за забрана, “щот си пич, ръзиръш ли”.

Но не взех изпита, не взех и кола. Затова се чудех дали да не отложим пътешествието за догодина. Много неща се промениха от предишното ми море – вече сме семейство по всички официални начини, бюрокрацията на властта може да е спокойна и да ни вписва в документите си с еднакво име, за да не се обърква горката. Вдигнахме сватбено тържество, на което се събрахме с много приятели и всички имахме дълги месеци за разказване за това тържество. Аз междувременно напуснах работа и се ядосвам всеки ден с клиенти, които хем искат уеб-страници, хем ги искат без пари, но за сметка на това бързо. Някъде по средата на този разказ трябва да е денят, в който почина приятелят ни Венци, който ни беше станал наскоро и кум.

Изобщо – много разбъркана година, с много хубави неща в нея, но и с тъжни. Желанието да отидем на ново място надделя и в събота вечерта си събрахме багажа. След като бяхме проверявали разписания, адреси и дати и след като Краси се беше обаждала и накрая беше резервирала мястото на бъдещата ни почивка. Предния ден се видяхме с Иван и Петя и ги уговорихме да идват вкъщи за да хранят Арти и да му обръщат внимание. Той, милият, е пристрастен към вниманието.

Извикахме такси, излязохме набързо – докато котаракът ни гледаше уморено и учудено от дивана. На автогарата не чакахме много, но аз бях на ръба на нервите си и едвам се удържах да не се разпадна. Защото си бях втълпил, че не е добре да отиваме с толкова малко организиране и това лека-полека повиши нервността ми много. Истинската причина може би е, че очаквах тази година да пътуваме с кола и да не се ядосвам с шофьори, билети, неспазване на места и разписания, топли бири, студени банички и какво ли още не. Всичко, каквото си представях тогава в автогарата, а то беше много.

Качихме се на автобуса и аз лека-полека започнах да се отпускам. След като преди на два пъти сме ходили на море с котарака, всяко такова пътуване ми опъва нервите в началото. По навик явно. Когато рейсът тръгна и пуснаха глупавия филм, се успокоих. Нищо, че винаги пред мен (и в автобусите, и в кината) сядат разни дългучи, които не се сещат да се смъкнат малко, та да виждам и аз и постоянно мърдат наляво-надясно. Нищо – не бях отишъл да гледам филм и почти не го гледах.

Важното беше, че пътувахме. На север.

Във Варна се прекачихме на микробус, като преди това прекарахме времето за бърза сутрешна закуска в кафенето на бензиностанцията там. Около цялата автогара няма нормално място, където човек да хапне и пийне нещо. Ако ходите с рейс във Варна, просто закусвайте в бензиностанцията. И хич да не ви пука, че може да дойде някой шофьор клиент и за него да няма място. Кафенето е за всички, не само за шофьори.

После продължихме с микробуса. На север.