Вчера беше последният ми работен ден на старата работа. Строго погледнато, в момента вече съм безработен. Но аз не гледам така строго, в моите очи съм “свободен”. И усещането е страхотно.

Цял ден обикалях канцелариите, за да събера подписи под разни документи. При условие, че единственото нещо, което ми се “водеше” беше компютърът, това обикаляне мога да го опиша само като чиста загуба на време. Бюрократщина на голяма администрация – все някой е на обяд, друг не знае при кого да ида, трети пък просто пропуска да подаде обходния лист на колегата до себе си. То защо да го прави – нали аз ще наобиколя пак след час-два. За един ден видях толкова лоша, тромаво работеща организираност, че определено не ми се работи отново на подобно място. В последния момент реших да съм поне малко откровен в изходящото интервю и вместо празния лист, който имах намерение да предам, им надрасках едно “поради по-добри предложения за работа”. Тъй де, да не съм излъгал все едно…

Поне гледах да не се нервирам – колкото и пъти да обикалях из етажите, поне знаех, че го правя за последно. Из тия кабинети ми казваха, че доста хора напускали напоследък – ами живи и здрави да са, пожелавам им успех. Когато напусках предишния път, също бях един от много. То е така, като са лоши условията. И като е държавна работата.

Цял ден си тананиках една песничка, “Sail Away” на Дейвид Грей. Около мен цял ден премигват захранвания, включват се ups-и и пищят аларми – както каза един колега “изпращаме те с дискотека”. Обаче на мен не ми става неприятно, нито нервно, само си подпявам:

 
Sail away with me honey
I put my heart in your hand
Sail away with me honey now, now, now