В този момент сигурно свирят Blind Guardian във “Фестивална” или може би по-скоро вече приключват. Съвсем скоро хората там ще се разотидат, ако вече не са започнали. Може би е раничко, но след половин-един час най-много всичко ще свърши, “Фестивална” ще стане пак тъпата кръгла сграда в “Слатина”. Или както там се казва, то е място между три квартала.

Аз съм си вкъщи и явно не съм на концерт, щом пиша това. Бях решил да си заредя доста песни на Гардиън и да компенсирам настолно, но имахме други тревоги. Явно и Светли имаше доста свои си тревоги днес, та накрая ни попритесни допълнително с редуване на рев и хълцане от рев. Не съм слушал днес още нищо, освен станалият редовен диск с Бах, така любим на бебо. И на преминаване през кухнята по някое и друго парче от радио “Ретро”. Готино радио, преди малко танцувахме тримата с мъника под звуците на “My oh my” на Слейд.

Та някъде там, в дъждовна Слатина или дъждовен Редут или както там се води, точно сега Калин мята коси и повтаря след Ханси Кюрш “don’t break the circle” и посред разказите за елфи и гоблини вдига показалци и малки пръсти и се оставя на музиките от “Damned for all time” до “The bard’s song”.

Бях казал, че и аз ще ида и както преди време из коридорите на ректората пеехме “Valhala deliverance, why’ve you ever forgotten me” така и сега, там… Калинский е обещал да разправя, аз си стоя без музика и бавно довършвам този текст и все повече се чудя какво правя с живота си в представяните, мечтаните подробности. В общите неща и в непредвиденото ежедневно живеене се справям, сигурно успявам да свърша и някои неща наистина както трябва, или поне се надявам. Но защо малките нещица, на пръв поглед незначителните подробности, които съм си ги представял някак, сега все ми се изплъзват. Не ходя на концерти, рядко се виждам с доста от важните ми хора, често липсва сякаш онова авантюристко “да правим каквото искаме, да става каквото трябва”.

Какво, остарявам? Брргх, да бе да. Може би просто продължавам да планирам, продължавам да мечтая. А трябва да отделям по някое малко местенце всеки ден и за осъществяване. На някое от тези, малките нещица. Да ходя на концерти, да свиря на “Уембли”, да обиколя с ветроходна яхта моретата, да пиша книги, да рисувам отново… Е, може би без това за “Уембли” – то е малко на шега, стига ми само да свиря. Може и да е другаде.