Днес гледах Ангел Грънчаров по bTV. Хората от “Реално” и Иван Бедров явно бяха решили, че целият шум около блоговете и намесата на полицията за сплашване на свободно пишещите си заслужава малко внимание. С две думи, хареса ми. След всички уговорки за уеб-присъствието на колегата Грънчаров, говоренето му наживо намирам за успешно. Особено имайки предвид явното притеснение от камерите и студиото – нещо, което успяват да избегнат само най-най-претръпналите телевизионно “звезди”.

Не съм съгласен с начина, по който той води разговорите си в мрежата. Не мога да приема, че е нужно чак толкова силно провокиране на читателя, за да работи той за общия на диалога смисъл. Поне така е казвал преди Ангел, така каза и в предаването – той провокира нарочно. Да, съгласен съм – философското занимание е в голяма степен именно интелектуална провокация – но както всичко друго и то си има своите граници, след които губи ценността си за смисъла и става чисто заяждане.

Не ми харесва и това, че още в самото си започване като бложещ, Ангел Грънчаров показа неразбиране на разликата между авторство и авторско (издателско) право. На всеки друг колега философ съм успявал да обясня ако не по-цялостната идея за свободния софтуер и свободата като ценност в технологиите, то поне идеята за отказ от някои права с лицензите от групата на CreativeCommons. Някои хора приемат за достатъчно обяснение дори само чисто практическата полза от използването на отказа от права и от свободните лицензи. Но трудност в разграничаването на авторството и авторското право не бях имал и точно философ да не ме разбере ми подейства неприятно за дълго време.

Понякога “Грънчи” (както някои започнаха да го наричат) наистина прекалява и след казването му, че Саддам Хюсеин не е човек, а животно и смъртното наказание е едва ли не малко за тези като него (цитирам по памет, извинете ако бъркам, Грънчаров;) аз чисто и просто престанах да го чета. Беше ми наистина неприятно пресечната точка на философията и блоговете да е в такива екстремизми. А аз екстремизма не понасям, страня от него. Когато се отнася до живи хора, всичко крайно, особено всичко политически крайно ме отвращава.

И все пак предаването беше приятно и като се абстрахираме от на моменти видимото притеснение на колегата, всички казванния бяха добре обговорени – нямаше хвърлени на масата слогани-заклинания, нито пък бръщолевене без казване, така характерно за политиците. Ангел във всяка реплика опитваше да постави теза и набързо, преди водещият по журналистически маниер да го отклони надругаде, да нахвърля обяснения, примери – да обговори и очовечи сухата теза.

Това, което можеше да е по-добре, именно да не набляга така на негативните хулигански “изцепки” из форуми и блогове, е свързано със самия му стил на бложене. Той провокира наистина много и вярно, че страницата му е често зареждана и често свързвана. Но има добра и лоша известност – и при него заради скандалните провокиращи текстове се “роят” често такива коментиращи от иначе сравнително редкия в блоговете вид “махленски гамен”. Те са по-типични за форумите, не се срещат в блогсферата. Аз в личния си блог например като не искам да събирам такива коментари, не ги “привиквам” с начина си на провокиране. Защото да, и аз провокирам обмислянето на отделни теми. Но не така явно, нападателно и дори понякога заядливо.

А разликата между форуми и блогове е от земята до небето. След оная тъпа статия в парцала “24 часа” това трябва да се казва. Не че някой като Зюмбюлев ще чуе или разбере, не – той не е целевата група. Личният дневник е различен от публичния форум, той е като да философстваш край трапезата в къщата на приятел след постановка на пиесата му. Да “кръжиш” в общата истинност и с регламентираното обговаряне да я достигаш. За разлика от това да се гмурнеш в шума и праха на площада, където всички, от Диоген до Александър да се надпреварват да ти показват своята си истина. Не казвам, че едното е добро, а другото – лошо. Просто са различни. Блогът не е форум, форумът не може да бъде блог.

Но пак казвам, аз от доста време вече много рядко чета Грънчаров – така че може да бъркам в преценката си. Ако е така, да ме извинят той и читателите му. Пиша това, защото той е нещо като “новината на деня” – показаха го по телевизора и говори за неща, които са ми близки – блоговете.