Вчера имаше протест срещу централната власт, който нямаше ясна визия, но за сметка на това има видими оплаквания. Не ми се пишеше, но не протестът, насилието, битите или оправданията на едни и самовлюбените хвалби на други политици ме накараха да пиша. Накара ме отвращението. Отвращение от лъжата, че сме свободни, че избираме, че влияем, че изобщо имаме право на планове за бъдещето и че печелим нещо от всичко това. Лъжата, че живеем демократично.

България не е излизала никога от тоталитарния режим. Много е тежко да си го кажем, особено след толкова години, но е по-вярно, отколкото да твърдим, че сме свободни. Днешният тоталитаризъм е невидим и само се усеща — както и предишният тоталитаризъм беше (е бил) невидим и само се усещаше. Няма официално “срастване на партията и държавата”, защото номенклатурата е плъзнала сама навсякъде и се е укрепила и размножила. Ако т.нар. “комунизъм” и РСО бяха гнойното възпаление на обществото ни, то днес вече имаме метастази. Живеем в тоталитаризъм, от който изъмкване не виждаме, защото е добър, оправдан и съвременен. Живеем в мимикрия на свобода, която ни успокоява и в същото време ни поробва, без да усещаме.

—-

Периодично статуквото “позволява” изблици на възмущение и възгласи за свобода. Не че не ги подкрепям и аз, но днес протестите са безмислени, защото са безгласни. Искам протест, който да идва отвътре, от умовете на много хора — такъв протест дори няма да има нужда от агресия, защото нещата сами ще се оправят. Когато всеки човек с визия аз бъдещето се погрижи да направи нещо за това по-добро бъдеще, колкото и малко да е, тогава може да има поне шанс за свобода. И всеки с вътрешна тревожност за благото и свободата на обществото започне да полага усилия да подобрява живота на хората с по нещо малко, но ежедневно. И да учи и детето си така.

—-

Вчера полицията би хора на площада и това е отвратително, съгласен съм. Но още по-отвратително е, че хората търсят проблема в отделни лидери и чиновници, вместо във всички. Защото виновни за тоталитаризма в България днес сме всички. Всички, които уж не търпим потисничество, но в същото време не виждаме, че сме роби.

Винаги съм го казвал — в България има огромен излишък от власт.

Стигнали сме дори до абсурда когато има проблем със самата власт, някаква неадекватност вътре в нея, да търсим още власт, с която да я закърпим. Полицаите са нарушили нещо — няма проблем, ще викнем още полицаи, за да ги контролират тях, ще сложим още и още камери навсякъде. Депутатите лъжат и крадат — няма проблем, ще направим нови избори, за да вкараме в кацата с меда нови депутати, че те горките гладни и жадни се облизват отвън из партийните централи. Власт, власт навсякъде — контролира се телевизията, затова дайте да контролираме и Интернет, защото, видите ли, той много лошо нещо е и много неконтролирано и опасно. Един вид — ако нещо лошо стане, то сигурно е дошло от Интернет, иначе щяхме да сме проконтролирали.

В България няма автономност, самоуправление и нищо не може да се случи, ако не бъде “организирано”. Иначе думички си имаме, но нямаме смисъл в тях — казваме “свобода” и в същото време мислим как да заглушим гласа на несъгласния. Или поне да го разобличим пред драгия зрител като некомпетентен, незапознат с темата, идеалист — малцинство някакво.

—-

Протестът ще мине и отмине, използван или не. Въпросът е какво парвим оттук нататък — дали ще си живеем със сладкото чувство, че “нещо все пак е направено” и така до следващия разрешен от системата изблик, до следващото пукване на пъпка или ще започнем да променяме нещо в живота си малко по малко.

Започвайки от себе си. От работата или шофирането си например. От мисленето си.

И трябва да започнем да мислим нещата по-малко и по-рядко през власт. Тя не е единственото решение — свободата винаги стои отвън на прага и ни чака да я повикаме.