Имам чувството, че всеки ден с по нещо малко тая държава ме кара да се изнеса. Като че ли съм роден в грешна страна. Далеч назад са останали всички повече или по-малко кухи лозунги — за това, че сме си обичали родината, че сме имали дълг към нея, за това, че навън имало само носталгия и вина и тем подобни. Ако аз не отида навън, няма да е от криворазбран патриотизъм или пък от страх от пристъпите на носталгия.

Аз носталгия си имам и тук, и сега — носталгия по една по-чиста София, една по-малко населена София, носталгия по едно незастроено Черноморие, носталгия по какво ли не. Носталгия по една София без “сутрин рано в колата и бързаме всички към другия край на града, в бизнес-парка”. Една София без изобщо толкова много коли… и хора. Носталгия по детски площадки, паркове и градини. Мога дори наум да прескоча всички гадости на комунизма и да придърпам завивката на носталгията по “отпреди девети”, едвам-едвам прокраднала се до мен през булото на поколенията и на онзи постоянен страх “някой да не чуе”. Масов страх едно време.

Та ако не отида навън, ще е от страх пред неизвестното и от умора пред целия труд по приспособяването. Не от друго. Но тая държава ли е, страна ли е, родина ли е, вече ми стъпва сериозно по нервите и лека-полека и страхът, и умората може да се окажат много по-малки и лесно преодолими, отколкото са отчаянието и тихият бяс от полицейщината и безхаберието тук.

Защото се отчайвам и беснея, като се сетя, че никога няма да има чисти улици и кадърен кмет, няма да има честни или поне принципни политици и полиция, която гони престъпниците, а не обикновените хора. Че вече не възстановяването на междублоковите градинки е въпрос, а въпрос е как да се наредят колите из алеите им, че да не си пречат на излизане. Че вече толкова сме свикнали всички да ни тъпчат, че всеки започва да тъпче хората около себе си в отговор. Защото не може да влияе никак на ежедневните големи решения и тъпченията отгоре.

Домоуправителят ми иска пълни лични данни за най-обикновена декларация, за стипендията ми искат задължително да ползвам една конкретна банка, в тази конкретна банка ми искат 10 лева, за да ми открият сметка. Кърпят улиците в квартала на части веднъж на две години и където остане асфалт — натрупват го с лопати на купчинки по тротоарите. Чупят се детски колички, ама на кого му пука, бе. Стрелят поне веднъж годишно в квартала, а иначе се води “спокоен квартал”. Питам се как е в неспокойните. Ако ме няма няколко месеца, не мога да си открия блока, защото има нови ориентири — заведения, блокове, паркинги, автомобили.

За всяко нещо ме карат да се чувствам виновен, само защото претенциите ми се различават от тези на масовката. Отказвам да си давам телефона на непознати и това е подозрително странно и сякаш заплашително за системата. Отказвам да оставям лични данни и това е вече възмутително.

Навсякъде ми искат пари, а почти отникъде не ми дават. Ако си купя найлонова торбичка за 10ст. в супера, понякога благоволяват да ми редят продуктите. Ако не си купя и извадя от джоба си, никога не ги редят. Направо ги хвърлят и плъзгат със засилка. Купувам си билети за трамвая, защото когато съм пътувал без и съм протестирал за условията, са ми скачали на бой. А за условията в транспорта не ми се говори даже. Тия трамваи си ги спомням едва-едва… когато бяха нови. Старите бяха едни заоблени. Тролеите и те така. Може би като остарея, ще има модерен транспорт в града? За сегашното състояние билетите им са не просто скъпи — те са направо излишни. Трябва на мен да ми плащат, че им се возя на бракмите и че чрез мен и съгражданите ми продължават да си цоцат дотациите.

Всеки вижда, че държавата е полицейска и всеки започва да мисли и той полицейски. Ама не да следи за някакъв установен ред, а нещо малко по-друго — да следи за “спазването”. Да прилага власт. Властта се е просмукала навсякъде и тече по улиците вече. Предният път в кварталното кафене — на съседната маса едни полицаи. Разпищолили се, взели си по едно кайвенце и праскат раздумка. Не им видях заметнатите на облегалките пагонести жилетки, иначе щях да се разкарам в друго кафе. Та говорят си за всякакви далавери, кое как го правели хората. Присветна ми, че ако някой нагоре във властта изобщо реши някой ден да лови престъпници, може направо да извика малко полицаи, да им вдигне заплатите, да изпоуволни мързеливите и да каже на останалите “айде сега хванете апашите”. То не бяха разговори за схеми за крадене по магистралите, то не бяха разговори за спестяване и крадене от материалите за ремонт на пътищата в града… Сигурно самите престъпници нямат толкова широка крими обща култура, колкото имат полицаите… Донякъде е нормално, това им е работата — ама престъпността си се шири…

Всеки ден забелязвам по нещо, което ако бях по-параноичен, щях да реша, че си е пряка покана за емигриране. Ако не престъпва поне някои общоприети за престъпване правила, значи на човек работата му “нещо не е чиста”. “Какво ми се правиш на честен”, един вид. Ако всеки ден не се правят компромиси, на пръв поглед ненужни, но очевидно нужни някому, това е вредно и несоциално. Ако някой не иска да фамилиарничи с всички непознати наоколо, значи “нещо крие”.

Махам на маршрутка в пиков час, тя ми спира. Отварям вратата — вътре само мен ме няма. Ама нямам избор — качвам се, плащам си и пътувам, седнал на жабката. Наколо хората — един до друг, разни мацки се надупили и залепили бузи по прозорците. Ама никой не се оплаква, всеки гледа да се прибере след работа. Следва скандал с мен, защото съм “пречел на огледалото”. Иска ми се в такъв момент катаджия да спре маршрутката и да извади кочана с глобите. Знам, нереално е. Затова съм свален от колата и се прибирам два часа от центъра до вкъщи. Бесен на всички шофьори от пернишко, дошли да карат тук хора на жабката, да не дават билети и да държат сметка.

На всеки всички му пречат. Особено ако работи нещо с хора и най-вече ако работи държавна или общинска работа. Масово се бърка държавно с общинско, още понятията са се слели в главите на хората. И двете са нещо, дето “абе това общото, дето е некачествено”. Дето не е на никого и само за пред хората се казва, че “е на всички”.

Всеки ден ме карат да зарежа езика и културата си и да ходя някъде да говоря друг език и да уча сина си на друг език. Не зная дали това значи да си щастлив, но на мен с всеки ден ми звучи като все по-светла перспектива. Особено на фона на черния филм, който е България. Ако някъде имаше по света място, където да говорят български и животът да е поне малко по-добър, черта съм веднага натам. Езикът на детството е важен, каквото и да ми разправят. Но такива места няма. Остава дилемата българия ноар или…