В неделя отидохме със Светко и, както той обича да казва, “ця-а-аото семейство” на “Кой е по-по-най“. Това е предаване на bTV, което преди го водеше Къци Вапцаров, а сега му е продуцент и подбира преди записа децата, които ще се качат на сцената. Води го бате Енчо.

А, да кажа отсега и да не се отплесвам – Светли участва в предаването, беше много готино, на него му хареса, представи се страхотно, всякакви неща им обясняваше и накрая стана “мистър по-по-най”. Спечели наградите, демек. Ще се излъчва на 9-ти април. Милият, цял ден грееше, а и днес, и тази вечер все за бате Енчо, за “динозавъра” и за дечицата там разправяше. И втора нощ заспива, гушнал плюшеното мече от там.

Изобщо, добре завърши този февруари – първо си отпразнувахме тихо и кротко годишнината. Ние пийнахме винце, Светко хапна гофретки. Аз уж тръгнах да се скапвам, че никой не се сети от тайфата, освен едни приятели, които точно на сватбата ни се запознаха. Краси ме спря с довода, че чуждите годишнини не се помнят – и е така, аз все се каня да пращам поздрави за празници, пък напоследък даже и рожденните дни взех да пропускам.

В неделята се качихме в Рошко. Аз заредих малко над 8 литра, за които дадох двайсетачка. Тия цени на бензина ме побъркват, а и особено както карам с малко гориво в резервоара, са кофти. Тръгнахме в 9:30 с идея да сме на мястото в 10:30, когато започваше записът. Аз се притеснявах, че няма да имаме време – задръствания, паркиране, стълби и подлези с количката, билети и т.н. Оказа се, че пристигнахме за нула време, даже успях да изпусна кръстовище и да направя едно кръгче около НДК. Паркираме ние между НДК и Петте кьошета, привършваме с данданията около откопчаване на голямото дете, изваждане от багажника на количката на малкото и настаняването му в нея, обличане на якета и вече подтичваме към билетния център.

Стълбите на подлезите в София са голяма глупост. Досега не съм видял наистина добре направени стълби, удобни за детски колички. Винаги има нещо не наред, ако изобщо има релси. Нейсе – отказахме се и пренасяхме количката на ръце. А Светко, милият, вече позамръзва в студения утринен зимен въздух и ми подава ръце да му ги топля в ръкавите на якето ми, докато продължаваме да подтичваме напред.

Стигнахме. Билети? Има. Колко искаме – ами щом бебето е без билет, значи направо за трима ни. За възрастни билетът е 10 лв., за деца е 7 лв. Но аз се притесних и викам един за възрастен и един за дете – да влезе Краси със Светко, пък аз ще дундуркам бебето отвън, докато ги чакам. Все още, и днес (а технически вече е март) нямам преведена стипендия от БАН и караме на някакви невъзможни спестявания. Десет лева за мен са си сериозни пари – само който остава така без пари в края на месеца и има да храни две деца знае какво имам предвид. Другите – просто пропуснете това, все едно не сте го чели.

Но накрая решихме “какво пък, важно е” и се върнах да си взема билет и за мен. Един татко с дъщеря се бяха наредили да купуват билети за Стинг. Огледах се – плакати наоколо, щяло скоро да има концерт на Стинг на стадион. О-ох, откога не съм ходил на концерти… Скофтих се, ама бая. Таткото избира места, гледа някаква схема на стадиона и чувам “тези значи са по 90 лева, ами тези тук по колко са? а, ясно, значи 150 и 200 лева, ами добре”… Потиснах се още – сто-двеста камъка за концерт, а аз се двоумя дали да дам десет, за да гледам момчето си как пее? Освен това бях пратил моите хора да вървят към колата, за да не губим време и се притеснявах да не ги изпусна.

Оказа се, че те билети хубаво се продават в НДК, обаче самият запис не е там, а на “Цар Самуил” №32. Имахме 20-тина минути. Успях да взема билет, настигнах ги и се качихме в колата – няма как от НДК да стигна почти до пл. “Македония” за 20 минути. Не и с бебе в количка и дете, на което вече му беше студено и започваше да се уморява. Но Рошко и моето понякога сработващо чувство за ориентиране ни докараха точно на място и навреме. Е, повървяхме, защото макар и в почивен ден и без “синя зона”, в центъра места за паркиране няма.

Влязохме – количката остана в колата, но има рампа и за колички, та можеше и с нея. Веднага скокнаха да ни посрещнат двете каки и след като дадох билетите и взех якенцето, шала и шапката на Светко, го отведоха към групичката насядали други дечица. Нямаше чак много хора, залата не беше и пълна. Може би защото беше неделя, вторият ден на записите и освен това беше 10:30, първият час. На излизане отвън едвам си проправих път – явно повече хора идват за втория час. Ако някой ще ходи, може да има предвид. Макар че може пък и да бъркам.

Всичко стана навреме, имам предвид за нас и че го заведохме сега. Той от година или година и нещо се заглежда по бате Енчо и “динозавъра”, гледа дечицата и им се радва. Но чак сега отидохме и май стана много добре, защото ако го бяхме завели на 2 години, примерно, можеше да откаже да се отдели от нас. А сега си седна на меките цветни табуретки и гледаше с жив интерес наоколо. И без да се притеснява – после ни разказа, че то е било приятно и като на празник. Не се беше впечатлил по лош начин и от камерите, макар да знае какво представляват… или поне да сме му казвали. Освен това не е и твърде голям – например ако беше на 6 или почти 7 години, нямаше да е вече същото. Сега беше един от най-малките, обаче смея да кажа, че комай най-много се забавляваше и беше най-отпуснат и естествен. Разбира се, и другите деца бяха страхотни.

Къци и Енчо почнаха да разпитват децата и да подбират кои да участват на сцената. Бях чел из мрежата разни злословения, най-вече в bg-mamma – какъв бил Къци, пък какъв бил Енчо, ама как притеснявали децата, как неправилно ги подбирали, стряскали ги били, неадекватни били. Глупости! И двамата говорят страхотно с деца, а и с възрастните за децата им. Уравновесени някак, с вътрешен ритъм на разговора, спокойствие, такт и в същото време ентусиазъм. Според мен всичко това идва от източните бойни изкуства – тогава не знаех, но сега прочетох за силните интереси и на двамата към японската култура и изкуства и това ме впечатли пак. И аз имам такива интереси, а това, че те успяват да ги развиват, само ме радва. Така че ако някой ви каже, че Къци Вапцаров или бате Енчо (Енчо Данаилов) не могат да работят с деца, да знаете, че не е прав.

Светко го интервюираха най-последен. И го избраха. Не сме го “учили” какво да говори там, даже нарочно не сме му влияли. И той си каза каквото си искаше, видя “динозавъра” наживо и говори с бате Енчо. Кеф!

По едно време видях, че баткото на пианото го извика да си уточнят песничката. Светко пее и си тактува с ръка, баткото свири, а Светко от време на време го прекъсва “не, не така, ей-така” – и пак почва отначало. Тя песента не е сложна, но детето си знае най-добре, тъй де. Игра си при децата и каката с някаква книжка. Баткото, който после си сложи костюма на “динозавъра” (жълтозелено петнисто животинче, което наричат “По-по-найчо”, а Светко нарича просто “динозавъра”) му написа на едно листче “Светльо” и му го залепи на гърдите.

Когато се прибрахме, Светко цял ден остана с това листче и привечер го отлепи, нарисува на него бате Енчо, написа “бате Енчо” и го залепи на стената, редом с вече многобройните му други залепени рисунки. И сега е там. Готино някак.

Извикаха го на подиумчето някъде от последните, може би имаше две деца само след него. Пя “Five little monkeys”, обяснява на Енчо какво се пее в песента, брои му на ангрийски, на български, после обясняваше какъв иска да стане и как вкъщи мама не работи, защото гледа Оги, а тати само работи. “И какво работи татко ти?” “Ами работа” “А така, браво – най-накрая някой, който да си гледа работата!” Напуши ме смях, а в това време стисках здраво малкото Сони, за да го имаме на видео. Голям образ – е, вярно, че нашето гардже си е най-хубаво, ама…

Накрая знаех, че има награждавания и пак започнах да се притеснявам – да не вземе да се разстрои детето, ако не го изберат, дано да не му е неприятно и такива подобни. Обаче гледам как другата кака хваща за ръчича едно момиченце, а каката на неговата група го хваща него и ги водят двамата при бате Енчо отпред! Започнаха да им валят подаръци и подаръченца отляво, отдясно… А Светко си седи, оглежда се щастлив и пак не се притеснява, само му е много приятно и щастливо.

После ни разказваше преди заспиване как искал всеки ден да ходи на попонай и при батеенчо и другия батко и динозавъра. Ние му обясняваме, че той всъщност е получил повечко подаръци и не всички деца са имали толкова подаръци, колкото него и не всеки път може да се печелят така награди.

Той мисли, мисли малко и веднага казва – ами то няма значение, аз не искам да получавам пак награди, нека други деца да са мистър попонай, други да се женят за момиченцето, а пък аз само да ходя при бате енчо и при динозавъра и да пея песнички и да има празник!

С други думи – важно е да има празник, а не всеки път да има награди. Сега му казваме, че може пък все пак да види бате Енчо – една от наградите е посещение на парти-център “Палавници“, а той Енчо май работи там. Та ако го види детето, голям празник ще е, пък дори и само да иде и да му каже “дастии!”

П.П.: Едно нещо ще добавя – ако не харесвате предаването или водещите му, не ми пишете агресивни коментари! Тази статия е за моето дете и неговия празник, не за страсти от жълтите вестници.