Четвърти ден и най-накрая съм малко по-добре. Enterol-ът ми помогна най-много, но и той не успя съвсем за закрепи положението. Искам да се излекувам по-бързо и да се прибирам в Троян. Втора седмица без Краси и Светли е ужасно дълго. Рошко стои долу измит от дъжда и готов за път. Утре е празникът на Троян и ще има веселби, малкият ще танцува и тича по площада. Да можех да се прибера и да го видя.
1994
Болен съм. Миналата нощ изкарах в треска, с компрес вода на челото и ходене през час до тоалетната. Днес съм малко по-добре. Нагъвам дюля като невидял, пих чай от джоджен, пих Smecta, наливам се периодично и с Fervex. Идилия. Дано тази нощ смъкна малко температурата. Най-лошото е, че моите хора са в Троян, Светли хълцаше по телефона “искам да додиш”, а аз не съм намерил още подходяща квартира.
Документите за проверка
Година шофьорски стаж и вече преживях първото си “спиране за проверка”. Тъй де — година за книжката, стажът е по-малко. Странно усещане беше в първия момент, като видях насочената към мен палка. Но не бях изобщо в никакво нарушение и не се притесних за наказания и подобни — реших, че е чисто и просто някаква катаджийска “тука има, тука нема” игра. Примерно кесят си някъде и броят червените коли и спират всеки, минаващ след двадесетата червена кола. И после същото в другата посока. Нали знаете откъде идват думичките “кука” и “ченге”? Куката и ченгелът са неща, които се закачват. Та така — стоиш си някъде и чакаш “да закачиш”. Майтапя се.
Спирам аз, а то се случва точно срещу общината на район “Сердика”. Май “Мария Луиза” №88 беше — е моята случка е в уличката, пряка на булеварда. Трябва да е “Клокотница”, в разбойническото 48-мо от другата страна на Новотела съм учил една година, а то май беше на “Клокотница”. Все едно, няма значение. Завивам надясно, след като вече почти час кръжа в района, за да намеря къде да паркирам — отивах в магазин за авточасти на “Козлодуй”, а там е “кон до коня, мила моя майно льо”.
Вика ми пичът така и така, добър ден, еди-какво си, проверка, столично не знам си какво, Владимиров май се представи, та дайте докюментити за проверка. Аз вече съм се бръкнал и почвам трансфера — книжка и талон на колата, а той чака и вадя нататък гражданска, преглед. Вика а талончето — давам му и моя талон. Откъдето и да ги гледа — таман са си.
Стоя си и аз като него разсеяно и той ми вика “Та, господин Праматаров, много ли беше спешен разговорът?” Гледам тъпо. Ама много. Нещо импулсивно ме човърка, че трябва да отговоря на въпроса, щото така трябва — някакъв казармен импулс требе да е. Ама целият ми останал ум се съпротивлява — ъъъ, какво ме питат, какви пет лева, какъв разговор…?
След вцепенението изведнъж се усмихвам много широко на господин полицая и викам “А, ама мислите, че съм говорил по телефон ли? Не съм говорил. А, ама мислите… а, не — тук отдясно имам някаква рана и нещо ме дразнеше и се потърквах…” И съм напълно убеден, че това е достатъчно обяснение — защото си беше чистата истина!
“Хехе — обръща се назад някъде — сърбяло го, чешел се… хехе, честен бе, честен, и-ии!” “Я, къде” Показвам му — отдясно пред ухото съм се кръцнал преди около месец и от бръсненето все не можеше да заздравее и изчезне и сега нарочно съм си пуснал няколкодневни бакенбарди, за да щадя това място. Точно там се пипнах без да се усетя, докато (явно за тях “най-нагло”) преминавайки гледах полицаите.
“Бе нищо ти нема бе” “Как да не си говорил” “Къде ти е телефонът” Беше в десния джоб на ризата ми — признавам, много удобно място за бързо скриване при проверка след разговор. Седя си в колата и се пуля — вдигнал съм телефона към вратата и му казвам на куката — “Ама той вътре си има история на обажданията, може ей-сега да ги проверим — не съм говорил, ама изобщо”.
Накрая ми върна тескеретата и ми вика че айде нема нищо и да си ходя. А аз разбира се, че не съм си и помислял, че “има нещо” и затова продължавам да гледам с невярваща усмивка. И му викам “Ама вие верно ли…” — като имах предвид “Ама вие верно ли си помислихте, че говоря по телефон, и то че ще говоря, след като съм ви видял още на кръстовището и докато ви гледам и минавам край вас с 15 км/ч?” Но толкова бях шашнат от причината за проверката, че само повторих още един-два пъти “Ама верно ли…?” А той, моля ти се, ми отговяра “Да бе да, пускаме те.” Естествено, че ще ме пускате, аз не на това ви се учудвах. :)
Тъпо ми стана, защото в разгара на “обвинението”, като вадех телефона си, почна да ми прилага разни евтини психо-трикове. “Защо трепериш, а” — един вид, като си невинен, що се разтрепери, а, ‘фанах ли те с’а? Отговарям му веднага “Ми щото ме стресна, бе”.
Нищо против полицията да си върши работата, разбирай да следи за нарушенията и да ги наказва и предотвратява и т.н. Ама това да се забиеш навътре в ниско натоварена пряка и да причакваш е друго. Да идат двайсет метра встрани, на самата “Мария Луиза” — там всеки десети кара с джиесем до ухото. И това е най-малкото. Да вземат да изпонавдигат всичките коли, дето бяха спрели на тая уличка в местата, забранени за паркиране. Да вдигнат колите из цяла София, паркирали неправилно — то човек не може да се движи в тоя град, защото властта е решила да се бори с неправилното паркиране чрез идиотската платена “синя зона”. Да спират такситата и маршрутките, които карат като ненормални. Толкова каране досега и не съм видял да спрат и накажат шофьор на автобус, примерно.
Така че да ми е честито сефтето и ако има занапред, все такива безмислени, заблудени и неопасни случаи да са. ;)
Места и мигове
В Студентски град след доста време и то сам. Странно е да вървиш по същите улици, да подминаваш същите блокове и накаря да сядаш в едно от същите кафенета, а нищо да не ти е познато. Е, или може би почти нищо. Нищо от ориентирите, нищо от разбитите тротоари и от празните междублокови паркинги. С тук-там паркирани коли и по няколко невървящи трошки навсякъде. Когато преди години излизахме от компютърен клуб с Юнуз и Емо, след поредната “нощна” и се майтапехме, че трябва да пренастроим преценките, защото в риъллайф-а пешеходците ги газят, за разлика от тези в Midtown Madness, хич не съм си и представял, че ще ми се наложи да обикалям почти час из квартала, търсейки място за паркиране. Даже не толкова място за паркиране, колкото пространство за оцеляване в движението.
“Грошъ” си е почти същото местенце, макар навремето да не ни е било от любимите. И може би и днес днешните мами, татковци и техните колеги наричат градинката тук “Стоте майки”. Макар градинката да е малко по-“облагородена” някак и появилото се навремето лъскарско заведение да работи с пълна пара от другата страна. Може би и пералнята отсреща си стои, евентуално с нови перални машини, след като старите са уморени от котления камък, за който ни облъчват в рекламите. Поправка — няма пералня, вече е фитнес. Хлапетата из блоковете със сигурност са други, сигурно и учат други неща. Със сигурност вече са и малцинство, като гледам избучаващите черни беемвета наоколо. Но все пак… ако има някакво значение, мястото би трябвало да е същото, нали?
В отсрещното кафене говорих за последен път с Венци, на пейките пред него при пързалките за последен път съм сядал с Ийори, докато Мишо още беше малък и си играеше из градинката. Днес вече е гимназист и всичко това може лесно да ме накара да се чувствам поне малко поостарял. А не би трябвало — нали мястото си е същото и съм тук. Какво е едно пренаселване и комерсиализиране на Студентски на фона на Вечността? Както би казал с лека усмивка някой медиавист.
Всъщност това са неактуални въпроси. Местата са и във времето, както и миговете са в пространството. Ако можехме да мислим двете заедно, нямаше да изпадаме в такива неактуалности. Но не можем и в това е леко смешната ни патетичност. Припознавана като отчаяно лигавене с малко носталгия и доста объркване. А всъщност всичко е смешно, смешно в приятния смисъл. Защото как ли ще се чувствам, ако дойда тук след още 5-6 години…? А сигурно има доста хора, които са преживели тези 5-6 или 10 години точно тук и за тях променливото и странно комфортно-некомфортното е другаде.
Е, поне всички мрежи наоколо са заключени и имам време със себе си и без нет, за да пиша това. Такива места опровергават микроблоговете, “актуалното писане” в блоговете и форумното тролене. Които иначе ни завладяват. Е, за радост мен успява да ме изкуши само първото. Та защо ми е да ходя вдън планина, за да съм “сам”, като мога да дойда до Студентски и два часа да съм сам, с част от мен, останала тук и променила се — чужда, нейна си, но все пак позната.
След това — среща с Велин, разговори за коли, фотография, култови сериали и накрая — към час шофиране към вкъщи. В тъмното, на фарове — сам с Metallica, DIO, Scorpions от радиото. Имах чувството, че чак и на колата й беше кеф да кара с rock из нощна София.
1991
Не съм намирал удобен настолен редактор за блогове. Или е нещо тотално куцо и недомислено, или е ограничено откъм платформа. Като разните “добавки” към Firefox, а аз дори не ползвам Firefox – той е уиндоуска програма, неоправдано бавна под GNU/Linux. Или е само за WP. Сега намерих Bilbo Blogger, който влезе в KDE тия дни под името Blogilo. Влезе и го преведох. И сега го пробвам с това. :)
1990
Кметът на Каварна, небезизвестният рок-кмет Цонко Цонев го даваха по телевизора. Събирал автографи на рок-звездите. Не къде да е, а из тапицерията на колата си. Който дойде да драсне нещо. Идейно – плакатчетата се губят, а колата може след време да поскъпне от тия автографи. Е, малко просташко е, ама нейсе. Друго си мислех – само аз ли забелязах, че пежото е с номер СА. Нерде Каварна, нерде София?
1989
“Сухи закони” е имало на много места по света. Специално в САЩ една от основните му причини не е измислена “борба с порока”, а лобирано подпомагане на зависимостта на индустрията от петрола. Колите са вървели основно на алкохол и това е “било проблем”. Както и забраната на конопа по-късно уж е заради марихуаната, а всъщност е бизнес и е целяла най-вече убиване на бизнеса с промишлен коноп. Гадно.
1988
В Троян сега е празникът на сливата и троянската сливова. Голяма гмеж – не че имам нещо против тук да има празници, но ми е леко неприятно, като за събора на манастира, за празника на сливата, за велосипедната обиколка – все се напълва с коли от цялата страна. С, СО, СА, В, ВТ, СМ, ЕН, РА, А – с такива регистрации се напълни наоколо, освен с тукашните ОВ. Иначе е гот сигурно. Догодина ще обиколим.
На 33 и в стъпките на болярите
Един от най-страхотните ми рождени дни, със сигурност най-готиният ден наскоро. Може би заради звънливия щастлив смях на сина ми и разтапящите се пред него усмивки на мен и жена ми. Може би заради странната смесица от магията на недооцененото ни, но славно минало в краката ми, тъпчещи Царевец и постоянното ми стряскане от бутафорно укрепване и дострояване на руините с бетон, арматура, пластмаси и кабели на декоративното осветление. Може би от това, че няколко човека ми се обадиха и ме ободриха с поздравления. Може би от това, че карах колата общо няколко часа, включително в пиковия час на Търново. Голям купон е движението там, между другото — представете си задръстване, ама с баири и нанадолнища. И преди съм казвал, че обичам баирите и не вирея на равно. Но все си мислех, че всичко си има граници. ;)
Последните дни бяха кофти. Последните месеци не бяха цвете чак за мирисане. Всъщност глупости говоря — всичко около мен лека-полека става все по-добре, просто не е “добре” според някои външни критерии. Какво имам предвид — ами много неща са, но само за пример — имам много време за сина и семейството си, и понеже ми трябва за тях, го използвам, но пък нямам хич много време за докторантурата и особено за бюрокрацията там, дори и само да присъствам на заседания. И ето — нещата се нареждат, но все ме юркат да ходя и слушам административни неща, все ме юркат да пиша текстове и да си вземам изпитите. А аз 1) нямам цялото време на света, не съм студент ерген и 2) когато ме юркат, не работя. И преди съм имал проблем с това, явно хората все решават, че като юркат някого, го “стимулират” и му “помагат да развие потенциала си”. При някои действа, но при мен има обратен ефект. Да ми се каже “колко време ще ти отнеме да направиш това и това” е начин да ме откажат. Колко ми е отнело ще знам, когато го направя. А някои подхождат по обратния начин. Все едно.
Сутринта решихме да идем с колата някъде. Първата идея беше да идем заедно за храна от детската кухня, дотук нищо необичайно. После решихме да се разходим до Ловеч. Аз се ентусиазирах много, защото си представях как ще заведем Светко на кино в Ловеч, за първи път на кино. Но Краси не знаеше дали има останал киносалон там — навремето е имало, но днес… Така и не разбрахме, защото докато се чудехме, преди Ловеч свърнахме на изток към Велико Търново.
Пътят към Варна е ужасен. И брат ми каза така, когато наскоро минаха да ни видят. Всеки кара като луд по тоя път. И колкото повече се доближаваш до Варна, толкова по-лудо става движението. От София до разклона за Ловеч — по пътя, който познавам — има ненормалници, но не са чак много. По пътя за морето обаче като че ли нещо ги събира, като че ли под пътя върви голям магнит и събира всякакви боклуци в коли от наоколо, като стружки.
Ядосах се на няколко пъти, а не трябва. На два-три пъти при поредното очевидно рисковано изпреварване от някакъв “бързащ” давах в началото плавно газ — за да видя дали поне малко ще се стресне, мулето му с муле. Бързо намалявах, разбира се. На два пъти отбивах вдясно на аварийни, за да пусна завтеклата се колона бързаци, на които явно 80-90 км/ч са прекалено бавно за първокласен път. Да не говорим за многото засичания на висока скорост, двойни изпреварвания и най-омразното нещо на света — святкане на къси-дълги в огледалото и tailgating, при това при скорост около или леко над ограничението.
—-
Във Велико Търново съм ходил май общо два пъти досега, като изключим още един-два пъти преминаване с рейс от морето. Като малък с нашите съм ходил на Царевец. Вторият път е, когато женихме Сашо и Ема. Навремето си спомням, че имаше доста чичковци, които дялкаха разни камъни. Явно реставрацията е била все още актуална. Не помня почти нищо, освен че беше много впечатляващо, че докато търсехме къде да паркираме, в далечината се извисяваха някакви крепостни стени и ръмеше дъжд. Църквата на върха не беше довършена, а аз бях най-силно очарован от бойниците.
Сега беше много по-различно, но сигурно е било подобно за Светлин. Изкачи целия хълм, влезе в цървата горе и после обходи и уличките край двореца и надолу. На два пъти си поиска гуши, но ни уйдиса на акъла да изкара цяла разходка без носене. Ние се уморихме, а той щурееше наоколо, сочеше с пръстче и викаше “гояаааам замък”. Говореше ни всякакви неща и всичко беше на място, не бебешко. На две годинки и половина вече говори страхотно. Добре, че беше той, иначе неуредиците и прокрадващият се кич на историческите хълмове щяха да ни развалят настроението.
Например тъпо е навсякъде да е хем достроено, хем с различни материали, хем където не се знае как е било, да е леко “фантазе”. Вярно, че много бързо след Освобождението всичките ни оцелели стари крепости са доразрушени и забравени, но не е оправдано само и само за да има туристи да се строят кули с бетонни плочи и колони, при това виждащи се. Никой не може да ме убеди, че калдъръмите, по които са препускали коне, са били такива — с разместени и разбити камъни, заляти в основата си с бетон, за да не мърдат. По такава настилка даже посетителите днес стъпват внимателно, за да не счупят крак — представете си кон, който си запазва краката по такава настилка.
Нещо друго — обезопасителните ограждения и парапети. Няма ги. Наскоро се оправдаваха по телевизията, че това било археологически паметник и не можело да се разваля визията с поставяне на парапети. Абе тия луди ли са или само се правят? Визията, а? Ами навесите тук-там и по средата заведението с цветните чадърчета, те “вписват ли се във визията”? Ами тия зелените камбани, дето са заради спектакъла май, и те ли са в унисон с археологическото? Ами безбройните лампи из руините, монтирани на не съвсем “скрити” места? Ами кабелите и тръбите, които на места съвсем нангажиращо си пресичат пътеките? Имаше и един автомобил, пакрикан край църквата, май на художника, който там си продаваше графиките — и той “визуално унисонно”.
А опасни места има много, не се майтапя. Най-нормалното е да се постави ненабиваща се на очи, но здрава и сигурна защита за хората. Навсякъде така се прави, никой не се оправдава с “визията”, щом става дума за безопасност.
В “църквата” не дават да се снима, ако не си платиш отделна такса. Явно защото великите творби вътре са прекалено гениални и в същото време скъпи, иначе не си го обяснявам. Църквата е изцяло реконструкция, доколкото знам е “свободно разсъждение на тема” и вътрешността й също е измисляна. Ако не се лъжа, оригинални са само основите й. Но е друго да има “старини” на баира — след като преди век — век и половина си порутваме и без това малкото оцеляло от крепостите за нови строежи и потрошаваме камъните за чакъл за железопътните линии и мраморите стриваме за хоросан, днес вече е модерно да правим “възстановки”. Нищо лошо. Навремето не са мислели за тези “старини” по същия начин, както днес. Днес е ценно друго. Но нека все пак поне не се виждат бетонните плочи, че за смях ставаме…
Чудих се дали и на кого да се обадя. В Търново познавам Ема и Сашо, но те рядко са там, а и като са там, не са в града, а наблизо. Наскоро минаха да ни видят, щеше да е готино да “върнем” гостито, но остана за друг път. Единственият друг, когото можех да потърся, е Бого Шопов. Щеше да е готино да обсъдим над чаши с бира всякакви неща, включително метъл, авторско право и пиратска партия. Но нямаше да има никакво време и не се обадих на никого.
На връщане пак оцеляхме в трафика на лудите и понеже Светко пак по някое време заспа, решихме да не спираме и направо да се приберем. Странното с крайпътните местенца за почивка е, че докато успееш да разгледаш и да решиш дали ти допада или не и вече си го отминал. А за следващото още нямаш мнение и не можеш да спреш предварително. Е, вариант е да спираме на всяка чешмичка и всяко кръчме, докато си изберем някое, но така май си е уморително.
Мен малко ме болеше главата към края на пътуването. Основната причина е в идиотите, които успяха да ме ядосат на един-два пъти. Но и климатикът има пръст — трябва да запомня при по-дълъг път да затварям духалките пред мен или поне да ги насочвам встрани. Готино е вън да е жега, а вътре да ти вее хлад леко в лицето, но прекаленото е зле за главобола.
—-
После паркирахме колата и ядохме шопска салата и пържени картофки, тоест Светли основно ги яде. Аз пих бира за мое си здраве, а на всички препоръчвам заради нечовешки бавното обслужване да избягват пицарията на центъра на Троян, тази точно срещу пощата.
Вкъщи имахме вечеря и много детски занимавки с бишкотената торта с крем, търсене на свещи, снимки, бенгалски огън, подаръчета, разпиляване и събиране на цяла кутийка кибрит, бъркане с пръсти в тортата. Какво ли не. Отворих едно отдавна залежаващо магарешко мляко и пих от него. И Краси пи малко, с нея пи и бебето. Досега сме го пазили от такива гуляи, но вече е по-голямо и една глътка мама може да си позволи. Виното на нас ни хареса, а то как го е усетило ще го питаме през декември. А, и Светко пи — водичка в чаша. Вече започна да казва “вода” вместо така сладкото “дува”. Както спря да ми казва на мен “тита”. Расте, милият.
И той, и аз… 33 — така добре помня времето, когато и 25 ми се струваше ужасно “средна възраст”. После трябваше да се “примиря” с 30-така, а сега и това ми идва до главата… Всъщност няма значение, това са само някакви си числа. Статистика за енергото, НОИ и полицията. Истински важното е как и на каква възраст се чувствам. От какво се засмивам, кое ме ядосва, кое не мога да търпя и без кое не мога. Всичко друго са подробности за тези, които им обръщат внимание. :) Честит рожден ден и на вас!
1982
Днес ставам на 33. Ако почакам още малко, ще съм на 33 и 1 ден, роден съм към 1:30 сутринта. Бях в ужасно отчаяние и кофти настроение. Но Краси и Светко ми направиха най-страхотния ден-ден! Уморен съм, а имам толкова впечатления от днес. Ходихме до Царевград Търнов, каквото е останало от него. Ядохме бишкотена торта, все се смяхме и ми се обадиха няколко човека. Ще си догледам CSI и ще спя. 33…