Още една от странните вечери, които те карат да се чувстваш извън времето. Не по принцип, а извън своето. Но то всъщност какво сме извън своите си неща, извън света, какъвто си го обичаме и какъвто си го живеем?

Очаквайки обаждане от Краси и говорейки с колегите в службата за Линукс, бях нащрек цял ден. Двама от колегите ми като “на магия” след намекването ми тук и пред мен, че ще се оглеждам за нови професионални реализации, започнаха много да се интересуват, разучават Линукс и, съответно (хм-хм, не че съм най-добрият, просто наоколо няма по-добър, нашир и надлъж;Р;)… да ме питат. И аз да отговарям, обяснявам, разпалено да обяснявам. Дали ако духът на съвместност, който е пропил общността на свободния софтуер не беше и в мен, щях така да се заинтригувам от всеки проблем и да се вживявам във всяко чуждо решаване? Ако въпросното светогледане е и мое, то не би ме интересувал много този въпрос ;)

Уговорка с Йовко – изпуснах я. Уговорка с Ийори – той се отказа. Останаха срещата с Калоян и купона на Сашо Конов по случай в-инженерстването му ;)

Запътих се дълго след края на работното време към “Ботуша” да видя Калата и се сетих за сутринта, когато трябваше да върна колелото обратно с асансьора, защото, моля ви ти се, …”валяло” :( На втория оглед на коридора на “Ботуша” видях Жоро, вече очакващ с поглед ориентирането ми ;) Една тъмна бира с картофки беше достатъчна, за да започнем тъкменето на злободневия, като проблемите на ССС и една нова приумица, наречена на името на създателя си, Orkut. За втората трябва да пиша отделно, защото имам много и принципни несъвместимости със света й и трябва или да се разкарам с гръм и трясък (доколкото е възможно за незначителна там особа като мен;), или да изпиша гръмогласно несъответствията си. Като се замисля, то второто си е равносилно на разкарване – кой би търпял такова нещо, без да нахлузи кубинките и да навие вериги, а това си е “трясък”, пък сигурно и “гръм” се чува ;))

Появиха се и поканените от мен Владо и Жана. Те са готини хора и велики приятели, радвам се, че и други успяха да попият от чара им ;) Срещата се оформи, като се присъединиха Сашо Шопов и Калата с малкия джедай Благовест. По това време ми се обади другият Сашо, Конов. Отново. Колко съм несериозен.

След теории за свободния софтуер, Линукс и Майкрософт, все теми, за които съратниците ми от ССС не знаеха, че са по друг начин, но все пак близки и на Владо, всички май достигнахме до консенсус, поне привидно. Това е моментът, в който виждаш на една маса с шест човека да се водят повече от три разговора. Едновременно. Показателно е, всеки смята, че следи поне своя и още един, но мен ако питате, магията е в тъмното пиво ;)

След бързото разпръсване, с Калоян и Благовест поехме по дългия път – те до Младост, а моя милост – до Горни Лозен. Калата има много идеи, както и много други като нас. Но нещо в него ме е учудвало и очаровало винаги – не простата “идейност”, а една много силна начална оперативност. Отказвайки да е “бетоновоз” само, той често поема работата по “наливане на основите”. Той е от хората, които са не само “суровина”, но и “двигатели”, без да се изхабяват като “водачи” и това е достойно за уважение, винаги. Разбира се, и за подражание. Но е много трудно. Но за една среда на “оперативност”, условия, в които такива думи не са важни и се губят, по-важни са много други неща, не тези мои размисли ;)

—-

Пътят до Горни Лозен ме размаза психически. Наистина много исках да стигна и сега се надявам да си изкарат идеално без мен, но пътят ме върна 8-9 години назад и после – обратно. За има-няма час, час и нещо. Най-накрая се качих на рейс 5. Дългият път в нощта с прелитащите светлини ме омагьоса, в главата ми кънтяха песни на “Кино”:

Беше време, когато такива песни можеха да ме вцепенят, както Жоро разказваше скоро за страх от скока. Но все си казвах напоследък, че съм загрубял, изтъркан. Но не би.

Дългите линии на размитите улични лампи се попрекъснаха и спряха. Лека-полека задминахме много ориентири, а аз чаках околовръстното. С гръб към движението. С Владо, същият Владо, сме говорили преди време за магията на усещането на движението “с гръб”. Животът е такъв, че винаги си с гръб, дори и да гледаш напред. Затова е по-достойно да не гледаш напред, понеже напред няма нищо, там е животът ти неизживян, а това е нищо. Силата на постъпките е това, което пали отдалечаващите се светлини. По пътя, който си изминал; защото само той е истинският, онзи, напред не е твоят, а пътят на шофьора. Който е недостижим. Както пеят “Кино”, него “го няма в кабината”…

—-

След време видях себе си, на черен фон. Тъмнината отвън отстъпи на моя образ, осветяван от оскъдното икарусно осветление. И на моя фон – мятащи се черни клони и пробягващи сиви форми. В далечината – спасителните светлини на Витоша. Когато доближих казармата си, усещането доби плът и започна да лази по гърба ми. Видях мрачните лампи в коридорите на корпусите в далечината, опитах се да се взема чувствата, с които не успях да се сбогувам там, след като неуспешно ги погребвах, но не би – пред очите ми се изправи кльонът на оградата. Насочен навътре. Навътре, дори не към мен, който съм дошъл да го видя…

—-

Спирките се нижеха и ги броях, но явно шофьорът имаше друга система. Трябваше да сляза, когато на едно момиче, точно зад гърба ми, му се обадиха да слиза по телефона (после разбрах, че и тя е била за същия купон…).

Другото е проза – важното е, че се върнах и Арти не намира място от кеф и даже отказва да яде, и сега иска да е около мен, да ме гледа, да мърка, да подскача като луд, обсебен от шумяща хартийка или просто да се сгуши някъде и да ме наблюдава.

Да се радва, да изживява всичко. Понякога ми е странно, ако е прав Дарвин, какво сме изгубили всъщност, като сме се отделили от животинското си…