Тези дни имам ту успехи, ту грижи в съвместната си работа с лаптоп Fujitsu-Siemens Amilo 2515. Служебен, даже аз си го избрах от три-четири модела от този клас. Нищо особено като машинка, не е нещо, което ще впечатли мултимедийните манияци или пък отворковците, дето джиткат най-новите игри мобилно. Още повече пък влюбените в Mac и/или ThinkPad — то за тях заместител няма, доколкото зная още не е открито такова лечение ;)

Всъщност не съм съвсем прав — на джуиджицу-то могат и игри да се играят (в линукс-дистрибуциите вече има доста свободни игри, голяма част от тях вече са и готини), и за мултимедия става, макар в някакви нормални граници.

Амило 2515 представлява преносим компютър с Intel Core2Duo (по 1.5 ГХц), вградено видео Intel Mobile GM965, 15.4” WXGA-монитор (1280 на 800) с Brilliant View и безжична карта Intel 3945. Другото са подробности, които варират доста между различните конфигурации, предполагам. Моята е с 2 по 1GB RAM, 160GB SATA-диск и 6-клетъчна батерия, която би трябвало да осигурява около 3 часа и половина нормална работа. Да, ама не съвсем…

Всички неща по компютъра тръгват безпроблемно под GNU/Linux. Инсталирах за нула време Debian testing и го донастроих и обнових до Sid. Всъщност първо се обърках и цяла вечер се опитвах да подкарам инсталация на “ia64”. Правилният порт на Debian, както ми казаха и в българската дебиан-листа, след като леко изтормозен реших да споделя, е “amd64”. Преди това аз в объркването си опитвах да заредя инсталацията от USB-памет, после доста се тормозих с 5-6 варианта на CD, от първи диск на testing до businesscard на stable. По едно време в нарастващото си отчаяние дръпнах 64-битовата версия на Ubuntu. Добре че тя пък не тръгна явно заради лош носител, та сега съм си пак на Дебиан. Не е вярно това, дето имало дистрибуции за начинаещи, за напреднали, дистрибуции дето били по-красиви и други, дето не били… Дрън-дрън, всичко си е линукс, един Slackware или LFS може да се настрои да изглежда и работи както най-най-лъскавото Убунту или каквото там се сетите друго…

А и самата инсталация и настройка на Дебиан не отнема изобщо много време. Сигурно повече щях да се забавя с някоя от по-“лъскавите” дистрибуции. Не бях инсталирал настолен Дебиан от много време — вкъщи Wishmaster ми е инсталиран преди около 7 години може би и от тогава само е обновяван. Когато съм бил линукс-сисадмин пък, системите, които правех и поддържах, си бяха headless, само сървъри. Та не бях виждал графичния инсталатор на Дебиан и останах приятно изненадан. Без да е излишно претрупан, все пак си беше приятен за гледане и удобен за работа. Е, по-голям кеф е без графика, ама нейсе, нали всичкото потребител днес иска да му е шарено и да мърда. ;)

Малко се замотах с безжичната карта, не бях имал работа с такива неща преди, не ми се е било налагало. Накратко, за да работи трябват:

# apt-get install ipw3954-modules-2.6-amd64 ipw3945d firmware-ipw3954

Това последното едвам го открих, защото е в non-free, а аз от много време насам ползвам само main на Дебиан, без да правя компромиси с contrib и non-free. Но за това сега направих изключение, защото ми се налага да ползвам вирелес. Ако сам си избирах лаптоп и знаех за това, щях да го избегна, това е първата причина да не съм съвсем доволен от хардуера.

Почти всички нужни глезотии за работа с лаптоп си се инсталират от съответните task-ове с пакети. Разните датчици, управления на захранването, заключвания, приспивания в паметта и на диска, бързи команди с бутона Fn и т.н. си работят идеално.

Но без едно — не мога да намаля пустата яркост на екрана. Ужасно е — все едно гледам в прожектор. Особено след като последната половин година свикнах с прекрасния монитор Eizo FlexScan S1931. Еизо-то си има и датчик за околно осветление и сам си настройва backlight-а в съответствие със светлината в стаята. През нощта, когато е тъмно наоколо, сам си намалява яркостта и не дразни очите, а при силно осветление наоколо я засилва и така постоянно човек гледа еднакво отчетлива картина. Която не уморява очите — бях забравил какво е да ме болят очите от работа с компютър.

Но Eizo-то си е няколко класи над монитора на Амило 2515. Амило-то е с огледален дисплей, което затруднява още повече работата, докато Еизо-то е с приятно мек матов отблясък и работата с него прилича повече на разлистване на цветно списание, отколкото на гледане в LCD. Друга видима разлика е в зрителните ъгли. Но за работен лаптоп на мен ми върши работа — фотографиите така или иначе ще си ги обработвам предимно на Еизо. Eizo S1931 е с матрица S-PVA, докато Amilo-то предполагам, че е с някаква TN. При накланяне на капака видимо се променят яркостта и цветовете на екрана — типично за TN. Никой никъде не казва в спецификациите на лаптопите какви са ползваните матрици. Много ме дразнят разните идиоти западняци, дето пишат тъпи ревюта за лаптопи и ми обясняват какъв точно отенък на сивото бил капакът, а не са проучили и не пишат дали матрицата е TN, TN+Film, PVA, MVA, IPS… А това е много по-важно.

Touchpad-ът е удобен, вече седмица работя само с него, още не съм излязъл да си взема USB-мишка, а вкъщи имам само PS/2-ки. Представлява правоъгълник със само два еднакви по дължина бутона отдолу. Във въпросните ревюта в Интернет разни неграмотници бяха писали, че тъчпад-ът е добър, ама много лошо, че му липсва поле за скрол. Още една причина да не се четат ревюта — има си скрол и то не само вертикален, ами и хоризонтален, има си даже разпознаване не само на единично, а и на двойно и тройно натискане. Ползвам двойното за среден бутон, тройното — за десен.

Добавя се в /etc/Xorg/xorg.conf:

Section “InputDevice”
    Identifier “SynPS/2 Synaptics TouchPad”
    Driver “synaptics”
    Option “CorePointer”
    Option “Device” “/dev/input/event/2”
    Option “Protocol” “ImPS/2”
    Option “SHMConfig” “true”
    Option “VertEdgeScroll” “true”
    Option “HorizEdgeScroll” “true”
    Option “CornerCoasting” “true”
    Option “LockedDrags” “true”
EndSection

И всичко спи. ;) Е, трябват час-два, за да свикне човек с чувствителността и да си премерва двойните и тройните натискания. Всъщност всички тия неща, че и някои допълнителни, могат да се настройват от Synaptics:

# apt-get install xserver-xorg-input-synaptics gsynaptics

Вместо gsynaptics може да се ползва ksynaptics или qsynaptics. Използват съответно средите на GNOME, KDE и само Qt-библиотеката. Дават лесен начин за настройка на тъчпадите, прелистванията с тях, видове натискания, чувствителности, граници на ръбовете и др. под. Не можело да се прелиства — чушки… Аман от “разбирачи”, дето ги пишат тия ревюта! Видял нашият как изглежда “Виндос Глиста” и вече се пише “експерт”.

Та всичко си тръгна за нула време, никакви проблеми с какъвто и да е хардуер по лаптопа. Изключая един — контрола на яркостта на екрана. Донастройката на всичко друго беше по-скоро занимавка от сорта на “тоя аплет къде точно да го сложа” или “каква цветова тема да си настроя”. Но яркостта е отвратителна.

Добавих модула “video” с `modprobe video`, не беше включен по подразбиране. И пак — acpi “не знае нищо за никакви американци и не е писала таквоз нящо!”. Тъй де, ACPI не разпознава изобщо яркостта на екрана. Няма и никаква реакция от xev на бутоните Fn+<F8> и Fn+<F7>, които би трябвало да са за понижаване и намаляване на яркостта. И в BIOS няма нищо по въпроса, всъщност биос-ът е ужасно малък като настройки, я има две-три общо, я не. Аплетът “brightness applet”, който идва като част от Gnome Power Manager, няма никакво влияние. Преди добавянето на модула “video” аплетът твърдеше, че не разпознава изобщо екрана, а след това работи, има си плъзгач и т.н. Но не променя яркостта.

В /sys/class/backlight след зареждане на “video” има директория “acpi_video0”, но промени във файловете вътре не оказват никакво влияние. Графичните инструменти на KDE и GNOME имат разни плъзгачи и полета за настройки на яркостта при различните условия (на батерии, на мрежа и т.н.), но и тия настройки не оказват никакво влияние.

На практика яркостта на екрана си е постоянно 100% и след час-два работа очите вече болят. И батерията не издържа много — до обявеното 3ч. 45мин. никога не се стига. Аплетите на батерията предсказват 1ч. 55мин. работа на батерии при издърпване на кабела. Но практически времето е максимум час и половина. От екрана-прожектор консумацията явно се завишава силно. Особено ако се ползва и безжичната мрежа — тая джаджа харчела страшно много ток, не знаех. Логично всъщност, то си е малък радио приемопредавател…

Иначе работата на преносима машинка е много по-различна, най-малкото съм спокоен за данните си и не завися от поредното спиране или премигване на тока (бившите ми колеги от енергото се излагат малко от нова година насам). И клавиатурата е по-удобна, стига човек да свикне веднъж с размерите й. Мога да работя и от кухнята, докато бебето спи оттатък, например. Или пък като се позатопли малко времето — навън някъде в някой парк. Което ми напомня да ида освен мишка да си взема и някаква свястна раница или чанта.

Преносимата машинка се казва Rainmaker (дали някой ще открие връзката между имената), а ресурсът ми в джабер, когато съм на него, е “wandering”. Ако някой се интересува, може да ме “разпознава” така — леле, колко социални данни “изпуснах” :D

Но да не беше само тая яркост на екрана… Още търся начин да регулирам backlight-а, но засега неуспешно. Има из Интернет разни “решения” с промяна на гама-настройките, но тия хора просто не правят разлика между гама и яркост. Едното е съвсем, ама съвсем различно от другото. Като се намалява гамата, яркостта на екрана не се променя, само цветовете стават по-тъмни. С гама-корекциите се настройва цветови профил, яркостта на подсветката на LCD-то е нещо съвсем друго.