Arcane Lore

На фоторазходка времето ми минава много бързо, сякаш живея някъде настрани, другаде и на бързи обороти. Не е точно това забързано време, дето го има при приятни занимания, когато си казваш “ей, как лети времето, не съм забелязал кога е станало шест”. Не е свързано с удоволствието, поне не забележимо. Не че не ми е приятно на фоторазходки, даже напротив. Но има една разлика, която ме кара да изживявам набързо — не само времето ми да лети, ами и аз някак с него…

В събота се видяхме с Йовко за стрийт. Имаме нещо като мини-традиция вече за време и място за кафе преди разходката. Още от есента и първите срещи на хора от UrbanStyle и SimpleStudio. Този път в кафенето бяхме само двамата, другите имаха свои си задачки.

Като казвам, че понякога снимането с хора ми е на “бързи обороти” имам предвид самото снимане, търсенето на кадри и гледането с колкото може по-малко замисляне и обмисляне. Разговорите са друго нещо — говорихме за безброй неща, а похарчихме едва час и нещо. С част от хората мога да говоря дълго и все да остава интересен разговорът. Интересни теми не липсваха — основно фотографски и блогерски. Типично за ИТ-та с хоби :)

Отправните ни точки за стрийт явно и тях сме избирани фотографски — почти всяко от местенцата, откъдето тръгваме или където сядаме на по кафе или бира е със свой си фото-колорит. Казахме и в началото, и в края в другото кръчме за фотогеничността на сервитьорките. В “Баба Яга” другите снимаха, аз нямам снимки да покажа. Когато лека-полека всички започнем да снимаме повече хора, може да уговорим някоя фотосесия.

Вървежът от НДК към Борисовата мина почти без снимане. Понякога просто няма какво да снимаш. Тъй де, не виждаш какво да снимаш. Аз отдалеч видях едно малко коте в една от уличките и успях да открадна кратка серия. В парка е малко по-друго, винаги има разни елементи за вече снимани етюди. Но взе да ми втръсва такова снимане. Бях ентусиазиран от снимките на хора на протестите за Странджа и търсех кадри с хора.

Малко съм разочарован от снимките си, комай нищо не можа да ме грабне истински като ги разглеждах вкъщи. Освен един малчуган в детско автомобилче, но там технически не е наред всичко. Явно трябва да внимавам повече, да подбирам и ползвам правилните обективи, а не да разчитам на удобно, но не достатъчно качествено варио. И да гледам повече.

В парка след обиколка на изток в търсене на “Лодки” и едни къщи-катерушки в гората, които кой знае защо бях решил че ще намерим се върнахме в най-населената кръгла площадка.

И там, точно докато си отварях шуменското виждам запътила се към нас двойка и питам Йовко “Да не са това Мишел и Ани?”.

Запознах се с двамата и имаше една размяна на апарати, само ние с Йовко бяхме със сменяеми оптики. И в разгара на снимането на най-различни неща, видени през ентусиазма на Мишел и Ани, през ръцете ми мина йовковия Nikon D200 с Nikkor 80-200/2.8. Възползвах се, разбира се, вие пък ;) Страхотна машинка, залепва за ръката… говорихме и за нагласите на никонци… но хей, аз съм пентаксец :)

80-200 е страхотен диапазон за такъв вид снимане. Може би не за всичко ще ми допада, но за стрийт отдалеч 200мм (с 1.5 кроп-фактора на Никон или Пентакс това е 300мм) са идеални. Докъм 150мм (дългият край на моята помпа Osawa) все още може да се снима “отстрани”, след това към по-късия край вече фотографът става част от снимката, забелязват го, идва много близо пред човека и трябва контакт, усмивка, разговор, предразполагане.

Има такава Sigma, като този Nikkor — 80-200/2.8. За Pentax няма такъв обектив в актуалната продуктова линия. Има FA* 80-200/2.8 ED IF, но цената му сигурно не е приятна, също и наличността му у нас. Макар в мрежата отзивите за него да са все прекрасни. Има и все още невлязъл в производство чисто нов DA* 55-300/2.8, но цената ще е нормална за западняците и ужасна за нас. Щом сега въпросната Sigma струва колкото нов апарат Pentax K10D, че и повече. Всъщност ето ги двата красавци, никорът и сигмата сравнени един до друг.

А, не че съм се затичал да си купувам обективи. Особено в момента съм в “дупка” отново — още чакам нови проекти, а за старите не са ми платили. А домашните разходи не чакат. Но не пречи да погледаме снимки на обективи, нали :)

Приключихме снимането на по бира и цаца. Тоест някои приключихме — Мишел беше във вихъра си в кръчмата, а тогава дойде и Тони. Който след ударно събуждане почна да снове наоколо с филмов Nikon.

Аз трябваше да бързам. Както сам казах и както после се скъсаха да ме иронизират, “имам режисьор в ухото” и все повтарях, че закъснявам. Наистина закъснях, но не беше проблем. Това с режисьора беше готино — май Йовко или Мишел тръгва да казва нещо, като започва с нещо като “само да ви кажа”. На което аз веднага реагирам с “да, но бъдете кратък, защото режисьорът ми каза в ухото, че времето ни изтича”. :)

Харесвам фотосрещите и разговорите за фотография и хобита. Ако сме повечко хора не става така, при десетина човека вече не е толкова лично — оптимумът е няколко човека. Но пък не винаги всеки има време и на практика все има място за двама-трима да се присъединят.

Виждам, че Маниякса е писал, че ме е видял с другите. Те след тръгването ми са джиткали из централните улички около Графа и там са се видели. Стана ми странно и някак готино — и без да ме има, пак съм там. :)

 
П.П.: Снимките са във фотолога ми [index, archive, rss], от тази до тази. Снимки от другите — yovko, michel

Станах рано и отидох днес пред офиса на премиера, покоите на изпълнителната власт — ами покои са си, понякога като гледам как нищо не се прави за важни неща и как се премълчават истини, си казвам че голям покой цари из етажите. Отидох да дам своята лепта за обогатяване на фондовете на евросъюза — събрах стотинки по една и по две, демек баш “жълтици” и отидох да ги дам на министрите. Да помогна и аз с нещо за глобата, която се задава от европата по случай провала на страната ни с включването в еко-мрежата “Натура 2000”. Изядоха фирми, кметове, дупетати (опа, депутати) и нагоре из корпоративната и политическата йерархия де що има останала природа по планини и долини и сега ще ни глобяват.

Начините за ядене — много. Или хотели, писти и кръчми строят — ама това вече е стар трик — или ще отчуждат гори от защитени местности към горското министерство за дърводобив, или ще “прочистват” чисти реки от дървения материал на километри от коритото, или ще се “самозапалват” пожари, та след това някой да мине и да събере огромното количество леко пообгорели сурови трупи. Дървен мат’риал - явно това е най-ценната суровина днес в България. Нямаме нефт, злато, диаманти, урана си го изкопахме и сега остава най-сладкото, самовъзобновимо папо — дърводобивът.

Самовъзобновимо, ама всичко си има граници. Като нищо скоро няма да има толкова дърва, с тия масови сечи и с разкъсването на защитените територии и застрояването им с поредните супер-комплекси за чужденци, с тия явно нарочни пожари и с неуредиците в реките и язовирите, дето където трябва да е прочистено коритото не е, а където изобщо не е корито редовно се ”прочиства”.

Още през 80-те години, доколкото зная, се е доказало, че презалесяването на широколистни гори с иглолистни дървета е порочна практика. Борът расте бързо и бързо може да бъде добит (папо, папо!), но след сеч до голо се засилват свлачищата, ерозията и животните изчезват другаде. Ако могат. Освен това иглолистните гори не задържат влага — подпочвените води слизат много по-надълбоко, защото я няма сянката на старите гори и съответно реките пресъхват.

Но сигурно не е така, аз не съм специалист. Специалистите по управление на “всичко” са в онази сграда, пред която отидох. Те по специален начин ни докараха дотам да излизаме на улицата, за да “разрешат” да имаме парк “Странджа”. И да трябва да се плаща глоба за неадекватна еко-политика. Кой ще я плаща? Ние естествено — нали има данъци.

——

Завъртях се в района, бях дошъл малко по-рано. Случайно се срещнахме със Сашо Шопов и решихме да идем заедно. Пред министерския съвет имаше няколко отегчени репортера, две момчета си говореха нещо, седнали край камера на bTV, наоколо шляеха унили още няколко техни колеги. Не зная дали са знаели за инициативата за жълтите стотинки.

Имаше забележимо полицейско присъствие, в лицето на двама униформени съграждани и трудно отличимо от репортерите блогерско такова. Докато си говорехме с Gergana и NeeAnn, отсреща пред партийния дом се беше събрала група, спирана от двама полицаи. Част от репортерите лека-полека се ориентираха натам и ние решихме да идем също.

Организаторите на даването на жълти стотинки пред министерски съвет бяха спрени от полицаите с аргумента, че не може така, кой ви е дал и как така ще правите разни хулиганщини, при това необявени. Явно хората не са знаели или пък не са били решили как да реагират, ако тия със стотинките вземат че наистина минат.

Беше и дядото, когото снимах на предишния протест, шествието за Странджа и против цензурата в Интернет. Докато полицаите, изведнъж оказали се сред две камери и няколко фотоапарата се съгласяваха с аргументите, че това не е протест, а няколкоминутно предаване на пратка от граждани, репортерка от МСАТ вземаше интервю от ”организаторите”.

Та дядото по едно време каза на висок глас, че всеки по конституция има право свободно да изразява мнението си. В писмена, звукова или каквато и да е друга форма. И всеки има право на граждански протест. “Като не ни пускате, пред кого да протестираме — пред кравите на село ли?”.

Това е основният проблем на властта — няма интерфейс за връзка с хората. Има някакви измислени полицейски правила за обявяване на протести, за законов канален ред за жалби и оплаквания. Но всички знаем, че каналният ред е нещо, което е канал, но не е никакъв ред. Нищо не може да бъде свършено по канален ред — може само да се зарови сред канални нечистотии.

Съгласиха се да ни пуснат и минахме през подлеза (това беше “условието”;). След това пред входа отсреща хвърляхме стотинки в сламена шапка. Хората хвърляха и лека-полека си заминаваха. Затова на репортерите им се е сторило, че сме били съвсем малко. По едно време настана такова щракане на репортерски апарати, такова типично бутане и ръчкане с лакти, че се отвратих и отидохме за кратко кафе и раздумка.

Вижте снимки от събирането на жълти стотинки за глобата за “Натура 2000”.

 
П.П.: Още снимки от събитието при Gergana, NeeAnn

Имаше шествие за Странджа и за блоговете. Ходих на него и го снимах. Чак сега приключих с качването на снимките, защото исках да кача нетипични, живи снимки. Не от онези лъскавите, със стандартна композиция — хора зад плакат или само плакат или обща снимка отвисоко на събитието. Интересуваха ме хората, с техните емоции и с техните безчувствености. С това, което показваха и което криеха. С това, което успявах да забелязвам и да снимам.

Аз бях сред тези хора — сред вас, ако и вие сте ходили. Някои от снимките са неиздържани леко технически — тук-там фокусът леко бяга, някъде пък като че ли фокусът е объркан и композиционно централният обект е пренебрегнат за сметка на нещо в друга равнина. Знам, че не са идеални, но това е моят етюд, моето учене на снимането по усет. Да, далеч съм от добри резултати, но това не значи да не споделя с вас шествието и настроенията му. Усмивките, погледите, ентусиазма и емоциите му. Тъй де - така и така няма начин да се върна и да повторя кадъра, за да стане добър технически.

Използваните обективи са два - Pentax DA 18-55 и Osawa MC 75-135/3.8. Повечето кадри са с Osawa-та. В средата, някъде от Солунска докъм Невски снимах с китовия. Най-вече заради автофокуса. 18-55 на Пентакс, колкото и кусури да си има, за парите си е страхотно малко обективче и автофокусът върши добра работа. Осавата е ръчнофокусен обектив от вида “помпа” (само с един пръстен — увеличението е с издърпване, фокусирането е със завъртане). Много удобно за работа, но когато хората се движат всичко става много трудно. Личи си на кадрите от хорото накрая. Ако хората стоят в една и съща равнина поне няколко секунди, примерно като слушат или си говорят — прекрасно. Но завърти ли се хорото, без автофокус е въпрос на късмет. Да, някои хора могат да снимат бързо с ръчни обективи, но аз не съм от тях.

С две думи, това видях. Може да съм снимал някои от вас, може да сме гледали еднакви гледки. Може и да не сте били там изобщо и да ви е интересно да погледнете през визьора ми. Заповядайте!

Помните кампанията “Спасете българските приказки”, нали? Ето какво съм писал преди за проблема с “Труд”. Кампанийният блог protest.bloghub.org събира ценни и показателни статии от много блогери. Протестът срещу безобразията на издателска къща “Труд” имаше частичен успех и както всяка сериозна инициатива продължава и до днес — осъзналите проблема хора не купуват вестниците на издателството. И сайтът е достъпен, за да напомня всеки ден, че “Труд”, полицията в лицето на ГДБОП и отделни хора като Явор Колев, Стефан Данаилов и Заки Соколов са длъжници на обществеността. Заради избирателната си силова политика на авторските права.

От днес има още една кампания - “Долу ръцете от блогърите”. Проблемът е съвсем актуален и ясен на грамотната и четяща в Интернет общност. Ако сега прочитате за проблема с блогърите, можете да прочетете тук и тук. По-конкретно за проблема - тук (има и списък със статии в други блогове).

Кампанийните блогове са начин иначе разпределената из блоговете на различни хора информация да се събере поне малко на едно място. Това е един от начините - друг начин е читателите на даден блог да се насочват със свързвания към статии в другите блогове. Начини различни, ефектът е важен ;) Дано този нов сайт за проблема с цензурата в Интернет стане поне толкова ефективен и информативен, колкото за кратко време успя да стане другият кампаниен блог.

Блоговете са децентрализирана среда и такива портални сайтове не са някакъв вид централизация, а просто опит статиите да достигат търсещите ги хора по-бързо. Истински “живата” и актуално критична емоционалност си остава в блоговете. Във вашите, в моя.

Отвращавам се да пиша толкова начесто за неадекватността на властта, но някои хора и институции просто не дават почивка и правят гаф след гафа.

Министърът на милицията… тъй де, на полицията Петков е подписал дългосрочно споразумение за сътрудничество с председателя на съюза на писателите. СБП, представяно от шефа си Николай Петев се задължава да произвежда придворна хвалебствена литература, с която да прославя “нелекия труд на служителите на МВР” и да оценява “по достойнство и обективно ежедневието им”, което “да бъде чуто, видяно и разбрано от българските граждани”…

Съвременната власт в България бавно, но със стабилни темпове върви към тоталитаризъм. Някои казват, че “промяна” и “преход” всъщност хич не е имало и че всички политически циркове през последните вече почти двадесетина години са само за разведряване на народонаселението и за запълване на вечерните емисии новини. Може и да са прави, кой знае…

Самият министър казва, че това споразумение възстановява една “хубава и позабравена традиция”. Така професионализмът, отговорността и изпълненият дълг на хората от силовото ведомство щели да “намерят най-верния път към сърцата на читателите”.

А аз си мислех, че признание за качества се постига само когато човек си върши работата добре, правилно, качествено. И без да се грижи за популярността си, без да гледа “брояча” си в проучвания работи за доброто си име сам. Придворни писачи са нужни винаги само на свръх-властните режими. В по-ново време поръчковото писане е градивна част от пропагандната машина. Нима ще възстановяваме държавния пропаганден апарат? Или може би не е бил премахван?

МВР ще открива излъскания си образ в изданията “Пламък”, “Словото днес” и “Новият пулс” и в документални очерци по конкретни случаи. Ще има и конкурси за разкази.

Никой ли няма дежа-вю? Нещо не ви ли напомня едно друго време, друг свят? С “Работническо дело”, “Вечерни новини” и… да и със СБП. Никога не съм разбирал как може свободни художествени професии да се обвързват със задължения към властта и на това да се казва не пропаганда, а нещо друго…

Работата на писателите е да пишат — да пишат както те решат. Работата на полицията е да хваща престъпниците. Толкова е просто. Ако всички показни престъпления и неуредици в страната поне малко намалеят, заслуженото уважение от гражданите ще дойде само. И без поръчкови разкази.

Има още нещо. Дали е случайност, това идва съвсем скоро след гафа на полицията с разследването на блогер? След като се оказа съвсем неадекватна в интернет-среда и реагира неправилно по отношение гражданската свобода на изказването, дали алиансът с писателския съюз не е част от някаква PR-война на властта с блогществото? Един вид “ще видите вие, ние ще напишем повече от вас”. Хм, ако е така — да видим…

 
Още по темата от: Симион Патеев, Валери Дачев, Иван Бедров, Templara, Вени Г., Дончо Ангелов, Весела Ангелова, Васил Колев, Григор Гачев