Arcane Lore

Четири години по-късно…

Преди четири години Arcane Lore се роди. Започна като малък и скъп личен проект и такъв си остава и днес — без излишни претенции, без превзетия шум от гоненето на класации, но с приятната привързаност, която всеки път ми дава сили отново и отново да отворя празен бял файл и да започна да пиша. Със защитеността на личното, вплетена здраво с подкрепата на публичността. Личната публичност.

Започна, мина една, после две, че и три години и макар да пиша рядко (поне в сравнение с някои други, но то пък защо изобщо да се сравнявам), блогването постоянно ми липсва и недостига. Стремежът и недостигът май са по-добрата възможност тук — безметежността е крайна ценност другаде.

Случиха ми се много неща през тази изминала година. За кратко работих отново щатна офисна работа, занимавах се с основите на ITIL и добрите практики за управление на ИТ. Сред страхотен екип от колеги, но се оказа че просто това не е за мен. Веднъж изкушен от свободната практика и работенето от вкъщи, нямам как да се върна към офисна наемна работа и да се чувствам добре. Останах с няколко ценни нови познанства и приятелства, с Велин примерно си паснахме хобитата, и двамата изкушени от фотографията (хей, трябва да излезем да поснимаме пак;).

Преди това успях да се разкарам от НАП, след като потроших професионално няколко месеца там ми дойде акълът в главата и вече нямам никакво желание да работя отново за държавни институции. След енергото и данъчните мисля че съм видял достатъчно. Отидох и да си взема дипломата, с Емо заедно размятахме черно-лилави тоги и се дуелирахме с карамфилите, дето ни ги подариха из стълбите на аулата на СУ. Някои ни гледаха странно — правим се на харипотъровци в такъв “важен” и “тържествен” ден. Нищо, те повечето наоколо бяха хлапета, на около пет-шест випуска след нашия. Мернахме и Маги с дъщеричката й — също беше в тога и си взимаше дипломата (тя, не момиченцето й;).

Мислех си, че магистърската ми промоция ще ми е важен ден, че ще се чувствам някак “по”. Но най-готиното в цялата дандания беше, че след това отидохме с Емо и Ася на кафе и побъбрихме бая, макар и за кратко време и бързащи. Гаврътнахме и по една жива бира, това също направи деня различен. Е, вярно — и самата промоция ми беше приятна, не крия. Мислех, че ще ми е кофти така толкова след випуска си, но като бяхме заедно с Емо ми стана едно готино и свойско. И бях пълен с положителни емоции, като се качих на подиума последен или пред-последен (ех, този азбучен ред…) и поех подадените ръце на ректора и разни други в черно-лилави рокли там.

Иначе университетът не струва. Убедих се, като кандидатствах есента за докторантура. Всъщност не е само университетското, и в БАН явно са подобни нещата. И не е само в София, и на другите места сигурно е същото. Ама нищо де, карай да върви ;)

Видях се много пъти с приятели, с които не се бях виждал отдавна и още повече пъти с приятелите, с които често се срещаме. С някои пък още не успявам да се видя — или те са заети или неоткриваеми, или аз… Важното е, че все пак се сещаме и като можем, се търсим. Някой ден, живот и здраве да е… ;)

Не ходихме на море, нито имаме почивка вече девет месеца. Или май бъркам — май цели девет месеца вече вкъщи си имаме най-великата и най-готината почивка! Да, точно така — малкият ни син Светлин е домашното ни съкровище, милият сладур той. Събитието на годината е раждането му — първо с очакването и тревогите, после с радостите и трудностите по отглеждането му. Или може би той ни отглежда, зная ли ;) Започнах да пиша статии за отглеждането на дете. Имам още теми, Светко расте все по-бързо и по-бързо, всеки ден е уникален и все по-богат да нови и нови изненади, игри, усмивки, закачки, бърборения и зъбчета. Девет месеца, в които имаше и много притеснения и надежди, в които пообиколихме пътищата заради едни доктори.

Заради тези здравни тревоги изпуснахме един много важен за нас ден, сватбата на Петя и Иван. Толкова много се готвихме, още от предната година, обсъждахме и планирахме с тях нещата, но накрая не можахме дори да идем на празника им. А те са ни близки приятелчета и искрено се надявам да успеем да им се реваншираме някак занапред.

Сега Светли бърбори и се смее зад мен на леглото, аз пак работя. След като цяло лято успявах с отделни уеб-проекти на парче, като наемен специалист на свободна практика да изкарвам насъщния, от нова година пак работя към фирма. Само че отдалечено. Много се зарадвах, като разбрах за тези подробности около работата — търсил съм доста, но никога преди не съм намирал работа в София или дори в България, която да е отдалечена. Имам предвид работа за уеб-програмиране или системна администрация на GNU/Linux. Просто няма — всеки шеф е готов да ти плаща за чистачка, вода, ток, храна, транспорт и т.н., но само и само да може да влиза в офиса и да те вижда, че си там, наведен над монитора и копаш нещо. Не могат да проумеят, че работа може да се върши и отдалечено. Доколкото зная, Apple са едни от първите, които преди години въвеждат практиката за работа с отдалечени програмисти и вместо да поддържат огромни халета с нагъчкани вътре програмисти-роби, разчитат на личната и домашна мотивация на служителите си. Които освен че си свършват работата, са и доволни и щастливи, че работят от дома си.

Фотографията ми е постоянно в ума, но апаратът все по-рядко е в ръцете ми. Чувствам се леко изчерпан, имам нужда от някакво презареждане. Да, снимам, даже се събираме на стрийт и правя доста кадри, снимам и семейството си и приятели… Но не си харесвам снимките. Не, не че са лоши, особено ако хората, които съм снимал са ми важни, ми е приятно да ги гледам. Но художествено не се справям с предизвикателството.

Затова и напоследък все по-рядко публикувам снимки тук във фотоблога и галериите ми. Виждам как от доста време нямам достатъчно добри неща и най-много ме грабват все кадри отпреди година-две поне. Даже доста от нещата, които съм качил тук, ми стоят някак кофти. Имам идеи много и постоянно, но все не стават. Все снимките или са добре технически премерени, но нямат тръпка вътре, или пък изобщо не стават… Гледам снимки в мрежата, разлиствам фотографски албуми и книги вкъщи, зяпам на някой хубав филм по телевизията как е снимано — гледам боке-тата, композициите… Гледам и после се отказвам да изваждам аз апарата… Трябва ми някакво вътрешно побутване и вярвам, че скоро в новата година ще го намеря.

Това са нещата, и са все готини неща. Важните неща. На годишнините блогърите нали пишат защо бложат, кое е важното за тях в това, как става при тях, кога и защо… И аз съм писал за това предишните години. Сега не зная какво да допълня на “защо”-то, освен едно — “затова”. Заради всичките тия неща, за които бърборя вече половин час… Лек ден! И лека година!

Да, звучи малко невероятно, може би дори твърде хубаво, за да е истина. Но все пак си е вярно — ICQ (тоест AOL, значи не само ICQ, а и AIM може би в скоро време) вече изпробват джабер-шлюз към мрежата си. Това значи, че най-обикновен джабер-потребител ще може да се свързва с “черната кутия”, каквато до днес беше icq. При това да се свързва пряко, без посредничеството на джабер-транспортите, с които досега ставаше връзката с целия куп собственически или остарели протоколи и други измишльотини.

Аз се радвам, защото имам един стар айсикю-номер, от който дълго време не мога да се отърва, колкото и да се опитвам, колкото и да обяснявам на познатите ми защо трябва да се ползва XMPP. В най-“добрите” дни на това отказване свивах списъка с айсикю-контакти до двама-трима, които просто не мога да изтрия, защото ползват само айсикю. Свързвах се само през транспорти (преди на jabber.belnet.be, а от известно време на jabber.minus273.org, където nikky поддържа страхотно услугите) и то само когато наистина имах нужда от айсикю, тоест за връзка с тези няколко човека. И въпреки това е неудобно. А многопротоколен клиент не ща да ползвам — аз се радвам на напредъка на XMPP, чета доста за джабер-разработките и плановете за бъдещето, а и най-малкото това е протоколът за моментни съобщения, който е стандартизиран. Ако ползвам моментни съобщения днес, то е най-вече заради джабер. Затова ми допада как първо Google с техния GTalk/GMail (вредно недоразумение, между другото, но все едно;), после с налагането им на библиотеката Jingle, а сега и AOL с тази интеграция просто “влизат в правия път”. ;)

Новината е сериозна, но докато пиша това, клиентът ми още не се е свързал. Явно наистина сървърът xmpp.oscar.aol.com е претоварен от нетърпеливи ентусиасти в момента. Грешката е заради изтичане на време, не някаква друго и това ме кара да мисля, че натовареността е приемливо обяснение.

Накратко, за да се свържете с icq-сметката си през джабер, ползвайте JID от вида icqnumber [at] aol [dot] com към сървъра xmpp.oscar.aol.com със съответната парола на icq-сметката и на стандартния порт 5222. Трябва да се ползва TLS, но то повечето съвременни клиенти се свързват по подразбиране през TLS. Доколкото разбирам, би трябвало да работи и свързването с AIM — пак на същия сървър, но с JID aimusername [at] aol [dot] com. Няма да пробвам, макар да имам някакъв “вегетиращ” акаунт — поне от другите затворени протоколи успях да се отърва ;)

Ето го и схематично:

 
1. JID — icquin [at] aol [dot] com или aolusername [at] aol [dot] com
2. Host: xmpp.oscar.aol.com:5222
3. разрешаване на SASL PLAIN
4. включване на StartTLS
  

Аз още не съм се свързал, но то си е алфа-тестване и явно наистина е натоварено. А и честно казано, нямам никакво намерение да прехвърлям общуването си към айсикю, пък било то и през джабер-шлюз. Ако този вид свързване проработи, ще го ползвам в крайни случаи, при връзка с айсикю-списъка ми. Поне няма да го има разкачването на някои от транспортите… а, и също редовните проблеми с кодирането на кирилицата при писане с icq-номер.

Иначе засега мрежата на ICQ/AOL си остава затворена, защото обратната връзка май е невъзможна. Тоест не може някой с айсикю да ме добави мен с моето JabberID. GTalk/GMail се присъединиха към xmpp-федерацията и връзката е двупосочна, но дори и така да стане със сървърите на ICQ след време… пак бих имал резерви при общуването в прав текст нешифрирано с хора към такива централизирани сървъри. Сигурността при общуването през джабер винаги минава през една “тясна” част и това е паметта на сървъра. А “големите” в бранша имат навика да “помнят” всичко и такова намесване на “1984”-усещане е неприятна тръпка. Освен ако не се ползва шифриране от край до край, винаги текстът се дешифрира в сървъра. Тъй че макар и за момент, комуникацията може да е достъпна в явен вид за някой сдобил се с root-достъп до сървъра, дори и да минава през шифриране между сървърите и към клиентите през TLS. Да, вярно — това изобщо не е болка за умиране, особено за такива неща като чат и изобщо щом не става дума за парични преводи, а за дреболии като разговори, хич не е толкова важно. Вярно, някой може да кракне както голям, така и малък сървър, но лично аз имам повече спокойствие за поверителността на данните си, ако са по-далечко от “големите” сървъри.

И все пак всичко това е добра новина. XMPP е правилният начин, защото е описан подробно, публикуван е и е стандартизиран. Освен основната част на протокола има и огромен брой допълнения (“предложения за подобряване”, JEP). Които описват практически всичко, за което днес можем да си помислим в света на моментните съобщения. И с развитието на идеите се пишат нови JEP-ове и клиентите с отворен код ги имплементират бързо.

Тъй че добрата новина е за нас, ползващите джабер. За тези с icq сигурно няма да има разлика, а и едва ли ще има значение. ;)

Преди няколко месеца писах за това, че истинската, работеща общност е тази, в която има съзнаване на ценността на общото. За това, че е важно да се постъпва отговорно в ежедневните малки неща, а не да се лае на мегдана колко ни е лоша управата и какъв ни е лош “манталитетът” и каква ни е презряна “народопсихологията”. Че управата е лоша, лоша си е. Но властта има една своя досадна характеристика — тя не става по-добра с натиск отвън, а с разпределението и отслабването си. Силната централизирана власт е еднакво лоша, независимо дали вашата любима партия или любимата партия на съседа е на власт.

Говорех за това, че всеки ден и ежедневно всеки от нас и всички заедно изграждаме отново и отново обществото. Не е трудно да се разбере, вярвам, че не е и трудно да се повярва. Както свободата, която е хляб, дето всеки ден се замесва, пече се и се изяжда. Сещате се, нали? Затова според мен кампаниите са глупаво нещо. Истински ценното е граденето на нагласа, работа по разбирането в обществото, работа по толерантността, свободата. Всеки ден. В малките неща, но ежедневно.

——

Вчера съм получил коментар към въпросната статия, който няма да публикувам под нея. Не крия, че бях бесен и отвратен. Но първо нека цитирам тук коментара:

Знаеш ли, всеки ден правя тези малки неща и нищо не ми струва да ги правя — това е твърде лесно. И хич, ама хич не ми стига това за успокояване на съвестта в една поробена страна. Или може би не забелязваш че е такава? Че имаме проблем с това кой държи властта и как я употребява? Няма проблем, така ли? Метете си двора, усмихвайте се, садете дръвчета и не гледайте как изнасят България, не е ваша работа. Ако не си от ТЯХ, няма да изтриеш това.

Теди

Не мога да си представя колко злоба трябва да е събрана, за да се напише такова нещо под една от най-позитивните ми статии. Нямам вече ищах никакъв да се обяснявам с въпросния Теди, щом не е разбрал какво съм му говорел с текста си, негова си работа. Пропускам и параноичните подмятания за поробване, злоупотреба с власт — дето може и да ги има, но са неща толкова далеч от темата ми, толкова далеч…

А и ми е писнало вече от два типа поведение в родния Интернет напоследък. Едното е истеричното защитаване на властта, дори и когато видимо греши, защото не било “хубаво” да се “потъпква” или злепоставя властта. Един вид, видите ли, властта тя трябвало да се уважава — не е вярно, на властта човек се подчинява, законите ги спазва. А уважението — уважението, драги, е нещо различно и то е от нещата, които трябва да се спечелват.

Другото е обратното, постоянното плюене срещу властта, но разбирана не като принципи на управление, а като отделни хора. Ах, колко са ни виновни еди-кой си и еди-кой си! Ах, тоя разграбва, оня ни поробва! Знаете ли какво, пука ми — всичките разграбват! Проблемът на властта у нас не е кадрови, а проблем на разбирането на тази власт.

——

И накрая… Друг път няма да обръщам никакво внимание на такива коментари с “ако ме изтриеш, значи си еди-какъв си”. Ниц, бе! Много знаеш аз какъв съм! Никой няма право да ми държи такъв тон в коментарите, особено под статия, в която и моят тон е мек и посланието ми е позитивно! Откакто коментарите тук се одобряват съм се възползвал от възможността за триене много рядко, в голяма част от случаите заради дублиране на коментари.

Но следващия път, когато видя такъв коментар, без да се ядосвам допълнително го трия и продължавам напред. Егати наглеците са се навъдили, ей…

Харесва ми как 2008г. започва за Интернет и ИТ. Много ми харесва.

OpenMoko обявиха, че този месец ще пуснат първия си модел за крайни потребители. Първият смартфон, изцяло изграден да работи със свободен софтуер и съответно първата наистина мащабна програмна среда за смартфон с GNU/Linux. Моделът ще се казва FreeRunner. Прототипът за разработчици, който се продаваше миналата година, беше с име Neo1973. Идва от годината на създаването на първия мобилен телефон, ако не ме лъже паметта — 1973г. Е, FreeRunner звучи по-добре, по-лесно се запомня от незапознатите, предполагам. Все едно, за това има една дума — култово! Други думи нямам просто.

KDE 4 се очаква да излезе до дни. Не съм сигурен, но май до два дни :) Лъскавините в новото КДЕ са нашироко обсъждани през последните месеци и за пореден път слуховете са, че за разлика от GNOME, който с всяка версия става все по-лъскав, но и по-бавен (ах, това Mono), КDE става хем по-лъскаво, хем по-производително. Или ако не по-бързо, то поне не по-бавно. Имаше, разбира се, ревюта от разни западни “познавачи”, най-вероятно писани на MS Word и под WindBlows. Бях чел някакви “преки впечатления” от човек, дето пробвал някоя от RC-версиите под гадна дистрибуция като SuSE или Linspire или нещо подобно. И човекът пищеше как имало някакви видимо недовършени неща, как някои бутони не му работели, как някои програми му забивали. Ми недовършено е, идиот такъв, те хората ти казват, че е недовършена версия… и у нас има такива “познавачи”. Миналата година четох някъде за това колко “страхотна” и “удобна” дистрибуция била Linspire (защото на човека му приличала на уиндоус, естествено) — същият стил. Но KDE 4 ще е нещо, което с удоволствие ще видя. И ако ми пасне, може да реша да сменя GNOME с него. Аз всъщност съм си потребител на Fluxbox, но заради преводите ползвам тия среди. След като се махнах от КДЕ-екипа и останах да си работя по гном-ските преводи, минах изцяло на него, за да си ги гледам. Концепцията на превода на КДЕ и отношението към преводачите на сегашните ръководители не ми допада, иначе може би бих си ползвал КДЕ. А не ми допада идеята да изключа превода. Ще видим.

Wikia на Джими Уелс набира все повече скорост и идеи. Тръгна Wikia Search и напук на мрънкането на разни световни интернет-отворковци, това наистина е революционна търсачка. Защото Wikia Search не се занимава с търсенето, а с намирането. Ето това е, което всичките залепнали за чисто формалната страна на Web2.0 не могат да вдянат. Google беше добро нещо, да. Но не е Web2.0 — колкото и Ajax-и да слагат из страниците на проектите си, в основата си всичко това е стара концепция. Чак в последно време Гугъл тръгна да вкарва по-силен потребителски елемент в индекса си и също така започна да прави своя си потребителска енциклопедия… забравих как се казваше, а даже и не ми се търси. Затова Wikipedia е велик проект, защото изкарва напред хората, човешкото, личното. Затова и Wikia Search ще бъде по-доброто търсене, защото ще е изцяло ориентирано към ценността на търсенето, към намирането. А не към формалната страна, в която даже избуя цяла отделна уеб-специалност, тази на работещите по по-доброто машинно позициониране на сайта в резултатите в Гугъл. Да, вярно е — засега Wikia не изглежда впечатляващо, но хората забравят нещо. Преди време и Wikipedia не е изглеждала изобщо впечатляваща. Оригиналното е в концепцията, във визията за растеж на проекта. А не в петабайтите обработена информация — ясно е, че днес никой не може да стъпи на мастодонт като Гугъл по тоя признак. Въпросът е в това дали петабайтите са най-важното… дали е по-важно търсачката ти да е огромна… или е по-важно да намираш търсеното?

OpenID набира все повече ресурс. Все повече сайтове приемат идентификация през OpenID, което е прекрасно. Аз лично си имам списък на сайтовете, в които имам регистрация. Направих си труда и един ден миналата година ги издирих и ги изписах. Огромна, огромна част от тях вече не са ми нужни и профилите ми в тях са неизползвани. И само пощенският ми адрес стои и събира още и още спам. Много малка част от сайтовете имат опция за деактивиране и изтриване на сметката от самия потребител. Тези, които не поддържат това, получиха от мен фалшиви данни и адрес в mailinator.com. Да, зная че OpenID не е точно и само за контрол върху деактивирането на акаунтите. Той е за много повече неща, но и контролът върху данните на акаунта също е едно от тях. Доста хора се притесняват, че централизирането на идентификацията и съответно аутентикацията на едно място само (в доставчика на OpenID-услуга) може да е слабо място. Тоест ако някой ти разбие сметката в OpenID-доставчика, добива контрол върху данните ти в много сайтове. Така е, няма живот без болка. И все пак предимствата на OpenID са много повече. Да не говорим, че има толкова много, толкова много калпаво написани сайтове, в които един най-прост sql-injection и можеш да имаш контрол не само върху своя, ами върху всички профили. Така че предпочитам да мога да си избера добър доставчик на OpenID и да му делегирам сигурността си (или да си пусна сам OpenID-услуга при мен), отколкото да се предоверявам на всичките PHP-ученици из мрежата.

Blogger включиха OpenID за коментиране (най-накрая!). Yahoo явно ще започнат да поддържат OpenID. Засега работи във Flickr, но в кода на страницата се вижда, че идентификацията се делегира на външен сървър (още едно от готините неща в OpenID, по този начин и адресът на сайта ми е OpenID). И този външен сървър е в домейна yahoo.com. Явно изпробват услугата и в скоро време ще пуснат обща идентификация за всичките си услуги през OpenID. Нямам идея и не мога да гадая дали ще допускат и външни идентификации. Тогава би било по-сложно технически, защото всяко влизане с OpenID би трябвало да активира профил в Яху, със съответните пощи, търсачки и т.н. Не е невъзможно, може да го направят така, че съответната услуга да се активира на новия потребител чак като той я достъпи за първи път. Но нямам идея, може и да подходят откъм по-лесната страна и да си пуснат вътрешен OpenID, който само да улеснява общите акаунти за услугите на компанията, намиращи се на различни домейни и под-домейни.

Тръгна и български сървър за доставка на OpenID. Нещо не ме впечатлява много идеята, защото малко ми прилича на истерията миналата година около Digg.com-подобните сайтове. Тогава куцо и сакато се юрна да инсталира Pligg в надпреварата за повече рейтинг и повече посещения и т.н. Дано да бъркам, пък и сега някой да не ми се обиди. Все пак за сайт, който ще съхранява данните ми, bgid.eu предлага много малко инфо за себе си. Как се съхраняват данните, на какви машини, кой стои зад проекта (от странични сайтове се разбира, че Илия Базлянков от Тиликс и домейните на кирилица има общо с проекта, но това си е съвсем неофициално, само слух)? Какъв софтуер е използван — писан специално за сайта или е направен редизайн на нещо готово като Claimshell примерно? Ако е писано специално за сайта, достъпно ли е като свободен софтуер, тоест мога ли да видя в кода, мога ли да наема човек при мен, който да го види?… и т.н. Големите и сериозни проекти си поддържат корпоративен блог. Това не е блог на хората от фирмата, както някои у нас смятат, а блог на самата фирма. Вътре се пишат неща от “кухнята”, от процеса. В родните проекти такова нещо няма. В най-добрия случай някой от основните хора зад даден проект си прави свой си блог и почва да пише “интересни” неща вътре, които в общия случай нямат нищо общо с проекта. У нас всички ги тресе някаква параноя да не би някой да им “открадне” творбата. Съвсем сериозно, получавал съм предложения за работа с допълнителна клауза за поверителност към договора… Смешно, но това е друга тема и не засяга OpenID и bgid.eu. Пожелавам на хората от bgeu да развият добре проекта си и потребителите им да са доволни. Аз си оставам на claimID.

Щом се видим с Яската Захариев, не мога да сваля усмивката от лицето си. Когато чуя някъде зад мен веселото “Яска, как си, пич?”, не мога да не се засмея и аз и в отговор да върна “Добре съм, Яска, а ти как си?”. Темите, които съм обсъждал с Яската на по бира са толкова много и различни, че не успявам да се сещам за подробности, а само за позитивното настроение дори при засягане на иначе болни теми. Рядко успявам да се видя с Ясен Захариев, особено напоследък, но вече това не е причина да се откъсвам от интересните теми, защото отскоро той има свой блог с краткото и ясно заглавие “Ясен” и малко по-общо мото “за изгубеното време, многото вино, малкото философия и накрая… нищо лично!”.

Преди време, още когато випускът ми завършваше, Ясен вля нови сили и идеи във философския ни екип “Проектория”, може би тогава се и запознахме. След това ние завършихме, той стана асистент, повечето от нас се пръснаха и проекторианствахме най-вече аз и Юнуз, всъщност по-малко аз. Няколко пъти след това се виждахме с Ясен и си говорихме за Австралия, където той ходеше всяка наша зима и тяхно лято, за да работи в производството на вино. За австралийците, които пият (бира) много повече от прехвалените балканци, за страстта им към хазарта, за пингвините на о. Тасмания, за отношението към аборигените, австралийските закони за животните и природата от средата и края на миналия век, за велосипедите ни, за какво ли не.

Спомням си как една сутрин двамата с Юнуз се домъкнахме до стъкленото кафе в двора на университета. Едвам гледащи, пребити буквално от умора и преносно на компютърни игри. Идвахме то поредната “нощна” — тогава все още правехме такива геройства, а днес нещо все не намираме време. Пък то и компютърни клубове не останаха. И жадни за сън, над чаши с кафе и накакъв общ наш си разговор, виждаме Яската, който може би имаше някакви упраженния. Не помня да съм бил повече уморен, защото веднага наляхме с големи чаши ентусиазъм и добро настроение в разговора. Той тогава, ако не ме лъже паметта, беше вече започнал работата си по запазване и систематизиране архива на проф. Иван Саръилиев в НБУ. Тази зима, за кандидат-докторантския ми изпит четох “Прагматизъм” на Саръилиев и се сетих за това.

Отскоро, от няколко месеца и аз имам малка лична мания на тема вино. Не казвам нищо повече, защото далеч не разбирам от вина, да кажем, че само имам интерес към темата. И тъй като възприемането на виното и съответно насладата от него си е нещо лично и не може само да се обговаря, готино е, че вече имам къде да чета впечатления за философия и за вино. Това не замества срещите наживо, разбира се, но пък има и неща, които по-скоро се пишат в личния блог, отколкото се обсъждат всеки път нашироко наживо. Като “много вино, малко философия” и “нищо лично”. :)