Arcane Lore

В неделя подготвихме няколкочасовото най-страхотно изживяване напоследък — първия рожден ден на Светко. И го проведохме след това, “с малко помощ от приятели”. Аз бях притеснен за купона, и то доста. Може би защото напоследък все не се събираме с приятелите и особено след раждането на бебето, а и още в последните месеци на бременността, не ходим много-много навън заедно. Имаше едно приятно кино, например, но пък с него имаше и неприятно каране с персонала. Когато се роди синът ми и по едно време после бях сам и се видях с компанията. Но не е същото, колкото и да са мили хората и колкото и весело да е — не е както когато сме заедно двамата с Краси. Още от времената в Студентски. Всъщност за толкова дълго май не сме се разделяли от компанията ни. Преди все се виждахме или след лекции, или на рожденни дни, или на нова година у Емо, или на концерти в центъра. Но нищо де, и това сега ще отмине и пак ще е готино.

Мина подробна и обсъждана вкъщи подготовка на деня. Най-вече го мислехме яденето и пиенето. За музика, например, изобщо не ни хрумна да се тревожим, но то и като бебешки празник нямаше и много нужда от някаква спецална музика. Дните преди уикенда с кратки рейдове на шандовете на близките супермаркети започнахме да запълваме купон-плана.

Предния ден успях да открадна съвсем малко време да се засека с peterst и да поснимам, защото имах по-висше задание за деня. Търсих видеокамера из магазините за техника и при представителя на Sony. То беше едно ходене по мъките, цял ден до вечерта. За това ще пиша друг път, но с две думи прибрах се без такива екстри вкъщи. Идеята всъщност не е моя — според мен една добра фотография е много по-ценна от некачествения видеозапис. И Краси и тя е съгласна с мен. Но все едно — имаме снимки от рождения ден и сме си доволни. Което ми напомня, че още не съм обработил снимките, а присъствалите сигурно вече са нетърпеливи да ги видят.

Започнаха да идват хората, повечето от различни далечни квартали и съответно били доста път. Пристигнаха и нашите — мама и тати винаги ме очароват, те за такива събития идват подготвени и изглеждат страхотно. И този път не беше изключение, бяха супер. Всички веднага започнаха да се суетят около малкия рожденик, разбира се. Всъщност всяко от бебетата също беше център на внимание. Бебешорите си общуваха по техен си начин. Да си кажа правичката, с немалка таткова гордост казвам, че Светли си беше веселяк и купонджия през цялото време. Усмихнат и лъчезарен, гледаше всички с такъв възторг, че нямаше начин притесненото ми и объркано настроение да не се изпари веднага и на негово място да не дойде спокойната усмивка, с която изкарах деня.

Събраха се цяла агитка бебета, със съответните си мами и татковци. Малка детска градина. В по-горна група бяха и племениците ми. Бате Васи веднага започна да показва на бебетата коя играчка как се разопакова и кое камионче как се кара. С погледи се разбираха — ами тъй де, има подаръци-играчки по пода, как така няма да се играе с тях? Така бързо-бързо намериха начин да ги оползотворяват. И готиното беше, че никой не се караше с другите и даже малките деца намериха интерес за себе си в тази игра с камиончетата и я наблюдаваха с усмивки. Васко беше като някакъв посланик, пратен от големите в смета на бебешорите. Борянка, кака му, пък наблюдаваше весела всичко отстрани. На сватбата ни тя намери по едно време за игра Дени, дъщерята на кумовете ни, но тя сега не дойде. Бяха предимно момчета и по пода имаше все камиони и подобни.

Мен някак ме нарочиха за барман. Идеята беше всеки да си сипва и хапва каквото иска, тоест стоях зад нещо като шведска маса. “Зад”, защото с масата беше преграден пътят към компютъра и контактите край бюрото. Значи седя аз на въртящ се компютърен стол, зад мен бюро с компютър, а пред мен — дълга маса с ядене, пиене, ядене, пиене… И почти никой не идва да си иска да му налея — повечето сами се оправяха. Кеф и спокойствие :)

Все пак си отбелязвам някъде наум червена точка — остана много пиене и все пак остана и хапване. За друг път трябва или да се идва без коли, или да не се презапасяваме алкохолно. А сега — хем то нали бебешки празник и не върви хората да гаврътват разни чашки пред децата, хем пък и почти всички бяха с коли и го караха на сокче или максимум мъничко бира.

Музиката не беше подбирана, но то пък май никой не обърна много внимание на песните. Аз пуснах през профила ми в Last.fm тематични радиа, като смених на няколко пъти основната група. В началото, докато имаше малко хора и бебешката глъч не беше така силна, музиката се открояваше и някои я забелязвахме. Но после си беше приятен и весел джангър, на който музиката е само фон. По едно време даже май я спряха, за да се пуснат детски песнички от стари руски анимационни филми.

Тортата беше готина. Беше странна и многовкусова, май не бях ял чак такава нетипична. Но беше вкусна. Тортата за бебоците пък беше от моркови. Направо толта от молкови! Сварени моркови, картофи, намачкани и отгоре с украса от изкиснато обезсолено сирене и други подобни нещица. Бебетата я ометоха за нула време! Не била вкусна, я! :)

——

Честит рожден ден, малък Светли! Да си ни жив и здрав, много щастлив и весел!

Идва Цветница и както всяка друга година напоследък пак ще се разминем с приятелите, които също празнуват. Именните дни са странно нещо — значи не се канело на имен ден, това — добре. Но докато често пъти съм бил на купони, на които приятели си празнуват заедно рождените дни, дори и да имат няколко дни разминаване, досега не съм бил на общ имен ден. Нищо че не се кани — и неканен не съм ходил. Тъй де… ако всички именници не канят никого и решат да си останат вкъщи “за всеки случай, ако някой мине”, каква е вероятността да се засекат на купон? Ето, вчера Павката ми звънна да ми предаде покана от Цецо да се съберем една малка тайфа някъде, кани човекът за Цветница. А аз всъщност не празнувам Цветница чак така за себе си — може би два-три пъти досега сме се събирали някъде няколко човека и то не е било нещо чак извън реда на ежедневието.

Тази година е по-специално, за мен поне. Моят имен ден съвпада с рождения ден на Светлин. Така че дори и аз да не празнувам за името си, няма начин да не ме подбере ихуаху-то на бебешкия първи ден-ден. Което е супер.

Едно само не ми побира умът и не спира да ме тревожи. Как ще се съберат двайсетина човека, как ще успеем да “гледаме” всички бебоци. То ден-денят е планиран точно като бебешки, затова голямата част от гостите ще са приятели с бебетата си. Всъщност даже пропускаме някои бебета от компанията, но просто няма начин. Защото пак умът ми не побира как ще се разположим, къде ще се сместим, как ще трябва аз да се промъквам, за да нося прибори, чаши, храни и напитки от кухнята. Най-вече, най-големият проблем — как ще правим всичкото това, докато пазим проходилите бебета да не пипнат нещо опасно, да не паднат и да не се наранят някъде, докато пазим непроходилите бебета да не се наранят в опитите си за изправяне и ходене и… най-вече, най-вече… как ще става всичкото това в присъствието в коридора на котарака ни Арти. Който, милият, още отсега, като дойде тъщата, предусеща някакво събитие и жално-милно се мъчи да привлече внимание и да ни кара да го гушкаме. А е станал един грамадан — най-голямата котка, която съм виждал, и то не е дебел, а истински едър. Не харесва шума (и той като мен) и не ми се мисли как ще живеем всички заедно така за няколко часа на рождения ден.

Котарака най-вероятно ще изпроводим на стълбището, той и без това постоянно иска да излиза да се разхожда на междуетажната площадка и да си зяпа през прозореца там. Това донякъде решава проблемите, но още се чудя как да организирам пушенето на хората. От година и нещо вече вкъщи е зона без дим и приятелите ни пушат на площадката на стълбището, като идват на гости. Но така е тъпо, защото е неудобно. Може примерно да организирам хората на групички и да ги смъквам на разходка в градинката зад блока. Така тъкмо ще се разходим, тъкмо ще можем да се видим и поговорим повечко, пък и на мен няма да ми пречи димът. Може пък и да се уговорим с хората, които имат време, да се съберем след бебешкия купон и да се насочим към някое кафе в квартала, където да могат да запалят и всички да се видим на спокойствие.

Но това са подробности, важното е, че синът ми става на годинка. Много готина беше идеята да му направим бебешко празненство, той много се кефи на връстниците си. Бърборят си нещо на бебешорски и са видимо много доволни. Ние, големите, винаги можем да се уговорим да се съберем без бебета около нас, но точно на този ден ще е гот, че мъничката ни къщура ще се пълни с бебешки бърборения, смях и писъци.

А за Цветница, пак казвам — не съм кръстен на дърво, нито на някаква си папрат или цвеке! Аз съм Ясен и името ми означава “ясен” като в “ясен ден”. “Ясен” не е име на дърво, това че на български има и такова дърво си е съвпадение. Ако някой Ясен много се кефи да е кръстен на дървото ясен — радвам се за него, добре. Но аз съм “ясен”, това е прилагателно, а не съществително и име на дърво. Донякъде и синът ми има имен ден с мен, защото светлината също пряко се свързва с цветята и ясния ден. Макар да има светец Фотий и да разправят, че Светлин празнува на неговия ден.

Ако някой си мисли, че нещо се майтапя или пък това му звучи нещо претенциозно — има име за жена Ясна. В България всъщност днес е рядко срещано (което е жалко, защото е страхотно име), но се среща по-често в Сърбия, ако не се лъжа. Значи точно това, което прочетохте — ясна. Ясен и Ясна са две имена с еднакъв смисъл и няма никакви дървета, тополи, липи и плодни в цялата тая работа. ;)

Все повече имам нужда от повече време. Знам, че не е нито нормално, нито приятно и му казват “стрес”. Опитвам да го лекувам с кратки разходки следобяд в квартала, но след спокойствието на първите пъти сега идва тревожността от “ох, и тук ли ще строят, ненастроиха се, серсеми със серсеми” или от “и това място го развалиха — кафето все по-скъпо, масите все по-захабени”. Някои обвиняват за всичко това пролетната умора. Други пък — нас, негласуващите (сефте…). Трети се лекуват с чашки и цигарки, повечко срещи с приятели и повече усмихвания.

Нищо лошо — нормални реакции. Има и ненормални, поне за мен — незабелязване. Не, не “непукизъм” — за да не ти пука трябва все пак да забелязваш нещото, то да те дразни, но ти въпреки това да махваш с ръка “майната му”. Има по-други хора, които не стават за непукисти. Има ръбове, дето даже намират начин да печелят пари от всичко това и да са си щастливи в цялата тая неразбория наоколо. Не говоря за тях — аз май с такива въобще не дружа и не познавам, нито пък искам да зная.

——

Вчера си мислех за всичко това на фона на уеб-идеите на приятелите ми и моите. Трябва ли човек да се зарие в офис, да работи от мрак до мрак, за да изкарва сигурни пари, но да изпуска целия ентусиазъм на новите концепции, обсъждането на нови идеи и тръгването на дългоочаквани или изненадващи нови проекти? Трябва ли да сме професионалисти в офис за сметка на развитието ни в крак с най-новите и най-жизнени проектирания в областта ни?

И съответно другата крайност — заслужава ли си човек да преценява всеки договор дали ще го ограничи излишно и ако нещо не му харесва, да става от масата и да отказва предложения за работа? Аз отказвам да подписвам допълнителни споразумения за поверителност (в Кодекса на труда и законите има предостатъчно стандартни обвъзрващи ме изисквания), не ми е приятно и да ме ограничават в странични, но професионално полезни ми неща. Като например да ми забранят да ползвам моментни съобщения. Много често точно джабър-контактите ми са били в основата на бързото решаване на работни проблеми. Някъде пък дори забраняват човек да си следи личната поща. Не било редно, защото това било служебно време, а не лично… Всичкото ми време е лично, лично мое! Но все едно де — има хора, които жертват личното, дори професионалната си адекватност на новите тенденции в областта за сметка на сигурна заплата и удобно бюро.

Въпросът е личен, разбира се. Не мога да преценя кое би било грешка за мен. От една страна в работенето на свободна практика и програмирането отдалечено има много трудности. Особено в България, където явно никой отсреща няма нагласата да работи адекватно отдалечено. Също така и парите са доста по-малко. Получавал съм предложения за пъти повече пари, но все работения в офис. И винаги изниква въпросът “ама ти защо искаш отдалечено, как така не искаш в офиса?”. Вече не отговарям. Обсъждам понякога с приятели, наживо или онлайн, ако ме подпитат между другото.

От друга страна обаче имам много по-широк и в същото време по-детайлен поглед върху развитието на нещата. И то не само в една област, а във всички области, които ме интересуват. Защо, по дяволите, да се забия в някакъв ИТ-офис някъде в мазе или в бизнес-парк и да чета неща само за ИТ? И то конкретно за фирмената технология, нищо друго, нищо различно и нищо ново? Как? И без например нищо за фотография, нищо за музика, нищо за философия? Ами не става тая…

Работенето трябва да е красиво. Красотата около нас ни прави щастливи. А щастието е най-важното винаги. Ако бях шеф, не бих наемал за офиса си сбирщина нещастни и омърлушени програмисти — бих ги оставил всеки да работи така, както е щастлив. Най-щастливи са хората тогава, когато усещат, че не си губят времето. Затова някои наемат отдалечени специалисти, за да могат хората да остават вкъщи или при приятелите си и да работят в среда, която е красива и ги прави щастливи. Да, пак трябва да се отдели работна среда от домашната или приятелската, но не е невъзможно.

——

Имам нужда от време — все повече и повече време, което някои хора ще нарекат “свободно”. Човек трябва да изработва идеите си, а не да се оправдава с “то няма време”, “няма начален капитал”, “абе това е работа на фирмите”. Имам нужда и от граници, които да спират временно ентусиазма ми за нови и нови “вмечтавания” и да ми дават сили и търпение за доработка на всяко нещо. Но пък имам нужда и от пари.

Ама първо да мине тая пролет, с нейната умора…

Винаги е модерно да се критикува властта и хората да се оплакват, че нищо не се оправяло, защото сме си били виновни самите ние. Защото не сме били гласували на изборите. Защото не сме били ангажирани, не сме го били показвали. Защото народът ни бил муден и изборно незрял и затова, видите ли, си заслужавал управлението. Не бил луд този, който яде зелника, а тези, дето му го давали. Тоест на някого са му виновни хората, които не са гласували. Или не са гласували за неговата партия.

Майната му — проблемът изобщо, ИЗОБЩО не е в това. Общите парламентарни избори не променят нищо и джафкането че “трябвало да гласуваме” си е нищо повече от точно джафкане. Има два вида джафкащи — едните са недоволни от неучастието на хората в изборите, защото имат някаква чиста вяра в непорочността на представителната демокрация и затова съжаляват, че с всеки следващи избори очакваната мечта за идеалното общество на всеобщо щастливо гласуване се отдалечава все повече. Тези хора са готини — точно заради безкористното им отношение.

Вторият вид джафкащи ме изнервят и досаждат. Тайният им или в някои случаи не толкова таен мотив за недоволство е фактът, че на предните избори е спечелила не “правилната партия”, а някоя друга. Това винаги е свързано с отместване на недоволството от властта и грешките на властта към недоволство от конкретни хора, конкретни властимащи. Проблемът става личен и грешките на системата на властта минават на заден план. Защото, разбира се, “когато дойдат правилните хора, всичко ще се уреди”. Ще се уреди, грънци… Отвращава ме това принизяване на дебата — всъщност най-често точно хора с такива мотиви и разбирания са хапливи към съзнателно негласуващите. Честно казано, ако някой привижда така лична или партийна “греховност” и заменя с нея общите проблеми на властта, за мен това е плитко, несериозно и неграмотно. И не го уважавам.

Ще кажете “ама нали има силни личности, нали има лидери, нали има честни политици, нали има реформатори…”. Има — грънци… Истината е, че “всички са маскари”, защото “келепир има в тая работа”. Не, това не е някаква простащина или нихилизъм, нито пък “балкански манталитет”. Всъщност може и да е, няма значение — важното е, че не е нещо, от което да се срамуваме. Алеко, през репликите на Бай Ганьо, е казал толкова верни неща. Ама ние не — той нали простак и далавераджия, значи ще страним от всичко, което казва.

Всички са маскари — това, че един конкретен министър щял или не щял да си подаде оставката няма никакво, ама никакво значение. Или пък че някакво си правителство за n-ти път искат да му гласуват недоверие. Или че имало някаква си коалиция, дето била толкова акана. Всички са ченгета, комунисти, мафиоти — маскари с една дума. Да не се заблуждаваме — няма хора във властта, които да не са замесени някак в някакви игри на нелегални пари и далавери. Или които да не са свързани с милиционерското по някакъв начин. Или пък които да не са комунисти — не по идеи и брошури, а по начин и методи на управление. Маскари са, защото никакви избори не могат да ги засегнат. Изборите “засягат” само прохождащите нови депутати и кетове, дето още не са се намърдали на “правилните места” и свързали с “правилните хора”. Всички други, и в трите вида власт, са буквално недосегаеми.

Всички са маскари — протестът срещу конкретни личности във властта само размива проблема. Защото и да падне това правителство, след него ще дойде или пак същото, или по-калпаво. Няма “лидери” и “силни личности” — има PR и точни хора, промотирани в точното време и поставени на точното място. Един голям цирк, в който ние сме зрители, а ни карат да се изживяваме като участници и ни убеждават, че не било цирк, а сложна и много важна и трудна драма на Шекспир. Глупости.

Решението?

Истинско решение няма, защото в някаква степен е така по целия свят. Но това, което можем да направим, е да намалим и ограничим проблема у нас.

Нищо няма да стане с протести, нищо няма да стане с излизане на улицата, нищо няма да стане с крещене пред парламента, нищо няма да стане с подписки, нищо няма да стане с оплаквания из медиите, нищо няма да стане с оставки на министри, депутати или генерали. Нищо няма да стане и с нови избори — освен ако толкова много не искате следващия батко-полицай-бабаит да седне на големия стол.

Ще стане с избори — но не с общи парламентарни избори. Те са измислени за заблуда на населението. Нито и с кметски избори — добре, този път се гласуваше вече не само за “големи” кметове, но и за кметове на отделните общини. И какво се промени? Някой да е забелязал някой “малък” кмет да е направил нещо сам, отделно? Дори и да се гласува за тях поотделно, ясно е, че пак се назначават. Само че не както преди след изборите от кмета, а преди изборите от шефа на партията.

Ще стане с избори. Избори за всичко. За всяка публична управленска длъжност, за която може да се организират избори.

Избори за началници на полицията

Защо хем полицията ще има политическо, тоест не-полицейско ръководство, хем това политическо ръководство ще се назначава от изпълнителната власт? Ние гласуваме единствено за парламентарната власт. Делегираме си изборните права на депутатите. После те избират кабинет от министри. Делегират нашите делегирани права на премиера. После той, заедно с партийните централи, избира министър на полицията. Делегира делегираните му от депутатите делегирани наши права на министъра. Е това ако не е далеч от народа… здраве му кажи.

Всеки началник на районно управление и всеки началник на районна дирекция на полицията — на изборна длъжност! Оперативните началници вътре в управленията и дирекциите естествено могат да бъдат само специалисти полицаи, но защо е казано началниците на институциите да не могат да се избират от народа? Може пак да са полицаи, може да излизат на предизборни дебати и прояви с униформите си. Но да са изборни. И когато две години подред тази районна структура на МВР не си изпълнява задачите и хората пропищяват от престъпниците и вече започват да прибягват до саморазправи, защото полицията не прави нищо — идват нови избори за полицейски началник и хората си казват думата.

Така всеки такъв полицейски началник на изборен пост ще се замисля много силно, преди да вземе подкуп, преди да се обвърже с престъпници, преди да прави всякакви зулуми, вместо да си върши истинската работа. Защото столът ще му е горещ. Защото ако не е читав, утре чисто и просто ще излети от него.

Избори за съдии и прокурори

Положението със съдебната система е още по-отчайващо и от това в полицията. И защо за съда не се шуми толкова в медиите, а все се гледат полицаите? Може би защото е по-лесно, защото полицейските неща са все по-видими някак, всяко отделно нещо е по-скандално от някакви си там проблеми в съдилищата. Но не е така — истинският проблем на положението в България е точно това, че съдът като институция, съдът като власт е неработещ. Неработенето на съд е много по-страшно от някакви кадрови проблеми в полицията. Защото ако работи съдът, за всички проблеми има културно решение — съд. Ако съдът пък не работи, тогава решенията са все некултурни и повече или по-малко силови.

Дейността на един районен съдия или прокурор е също толкова замерима, колкото и на полицейския началник. Защо тогава не се направят преки избори за местните ръководители на съда и на прокуратурата? Хората могат да гласуват и то могат да гласуват много точно и правилно, когато проблемът е близо до тях. Много ми пука на мен кой ще е депутат, при условие, че ме делят десетки и стотици километри с местоработата му. Или десетки и стотици административни стъпала за достъп до него.

Но за местен кмет, местен началник на полицията, местен съдия и местен прокурор всеки може да гласува. И то да гласува наистина по съвест, защото ще има преки впечатления от тези хора и ще знае, че ще е пряко засегнат от грешка в избора си.

——

Това е начинът. Ако толкова са ни мили изборите, нека не се крием зад парламентарните избори. Много лесно е да се крием зад тях, да се обвиняваме кой гласувал и кой не, кой протестирал и кой не — но нищо добро не правим за обществото си. Ако ще твърдим, че все пак изборите могат да променят нещата, тогава трябва да въведем избори за всички власти, а не само за една. Защото така, с едни избори за само една власт, която след това избира и делегира нагоре по веригата не става нищо. И така наистина изборите не променят нищо. Както не променя и мрънкането и джафкането срещу нарочното съзнателно негласуване на хората на общи избори.

Правилата на българския правопис не са много. Вярно, все пак има правила, но нали всички ходят на училище? Какво, питам аз, са правили всички тези неграмотни редактори, копирайтъри, коректори, журналисти и цялата пасмина “разбирачи”, дето се шири из корпоративните български сайтове днес?!? Какво са правили цели 11 или 12 години, когато съучениците им са отделяли по няколко минути на седмица, за да научат и отработят тези малко на брой, прости и ясни правила?

Всеки ден, когато пускам по един поглед на афишите навън, когато се заслушвам в новините по телевизията или тръгвам да зареждам уеб-страница си повтарям, че няма да се впечатлявам, няма да се възмущавам и ядосвам. Така де — има неграмотници и точно тези неграмотници са се намърдали навсякъде в т.нар. “медии” — какво да се прави. Точно те са тези, които мрънкат “абе какво ме занимаваш с глупости, правопис, правоговор — аз имам толкова много друга и то важна работа”. Или пък “той езикът трябва да се промени, да се промени веднага, защото ни е неудобен и тия правила са тъпи” — тъпи сте вие, правилата са си ок. Вярно, езикът се променя, но доста по-бавно.

И въпреки всичко това не се търпи. Разбирам все още някой да бърка “кой” с “кого”. Да е станал къмто трийсетина години, да е малък шеф във фирмичка, пътят на кариерата да му се е опнал напред и да бърка нещо такова — халал да е. То и правилото за “кой кого” е супер-лесно, ама той човечецът се е изтормозил да научи това за пълния член, затова не му е стигнал умствен ресурс за повече. Разбирам и някой да бърка бройни форми с множествено число. Не, не го разбирам… но за разговора да кажем, че е донякъде ок.

Но да има толкова много неправилни употреби на пълен и непълен член, при условие, че правилото е кристално просто и ясно и на всичкото отгоре периодично някой в уеб-средата изпищява от досада и го преповтаря и обяснява — е това не го вдявам.

Нещо повече — всички тези “разсеяни модерни бъркащи” са хора с престижни и добре платени професии. Работят в телевизии, вестници, интернет-компании. Доста са с нехуманитарно образование, вярно — но след като си научил и разбрал много по-сложни неща, като закон на Ом, език за програмиране “С”, закон за ДДС, атомна маса или пък например си се научил да караш автомобил с ръчни скорости, как така не можа да се научиш как да пишеш на езика, дето го говориш всеки ден?!?

Пак казвам, става дума за няколко прости правила, не за някаква сложна и тайна наука. Учи се в началните класове.

Не говоря за хората, които в бързината в блоговете си понякога разместват “министри” с “министъра”, “големия” с “големият” или “някой” с “някого” — случва се, и аз понякога бъркам, пък и не е болка за умиране. Говоря за хората, които системно използват първото, което им хрумне и играят на “тото-2” с правописа си. Или тези, дето слагат пълен член там, където е “по-важно”. (?!?…) Или тези, дето не знаят кога се пише “й” и кога — “ь”. Или тези, дето слагат запетайките на принципа “тук-там, за красота, да има”.

Хора, изровете си читанките от първи до трети клас и си отделете един ден да ги прочетете. Все някъде там ще пише за тия неща. Ако нямате време, вземете си неплатен отпуск — можете да си го позволите.

А на шефовете на неграмотни журналисти и копирайтъри ще кажа: “Когато следващия път ваш служител ви поиска хонорар за такъв слоган

ми се обадете да ви го препиша грамотно. Ако два хонорара ви се виждат много, изритайте своя си копирайтър”. Ако пък е измислено от програмистите ви — мога и да програмирам, няма проблем. Между другото, на въпросната страница има още поне двадесетина грешки. Да, повечето не се забелязват… щото сме свикнали…

На никого не се карам. Никого не обвинявам. Правилото е просто — който не пише разбираемо не го четат. А за да се разбира всеобщо написаното слово са създадени правописни правила. Пример за правописно бъркащите програмисти — ако твърдя, че програмирам, но не спазвам синтаксиса и не извиквам функции правилно и не създавам обекти както трябва, нищо няма да излезе, нали? Ами същият принцип е. Но много по-прост и лесен.

“Ние искаме твоя бизнес”… Хехе, идеен слоган, между другото. Щеше да е готино, ако ефектът беше търсен. Но така си личи, че е грешка от неграмотност.

Всички знаем откъде тръгва това, но все не го казваме. Тръгва от нечетене на книги в училище. Сега е късно — днес масово се бърка и в книгите, защото днешните коректори навремето не са чели книжки. Който е чел като малък, няма начин да не е схванал поне визуално идеята на правописа. Когато следващия път на детето ви в училище му дадат задача да прочете книги през зимната ваканция не се чудете защо и не се възмущавайте — за това е.