Arcane Lore

Тази сутрин излизаме на разходка с малкия и какво да видим — някой е тършувал в количката му. Силно учудени и леко възмутени разбираме, че набързо някой е бръкнал в джоба на количката и е измъкнал пакетчето му с обикновени бисквитки. Количката е бутната малко настрани и долу е паднал и полупразен пакет носни кърпички.

Опитам се да разбера какъв тъпанар трябва да си, за да крадеш бисквитите на бебе. Даже не са някакви примамливи лакомства — всъщност лакомства са си само за него, той обича бисквитки. Най-обикновени, даже и името им е такова, ”обикновени”.

Колко трябва да си жалък, за да влезеш в жилищен вход, да претарашиш бебешка количка, която очевидно се ползва в момента и да откраднеш бисквитите на бебето? Съвсем честно, не мога да си го представя…

Тия дни, както бях писал наскоро, в Троян е малко по-оживено от обичайното. Прииждат разни туристи заради скорошния празник на манастира, заради летните разпускания в многобройните курортни селца наоколо. И заради всеизвестния Априлци, разбира се. До много късно нощем по улицата фучат форсирани разни “спортни” автомобили, младежи вдигат шум по до късно. Няма лошо — нека почиват хората, нека се веселят. Но да вземат бисквитите на малко дете от количката му…

Вечерта до малките часове под прозорците някакви младежи си бърбореха и се задяваха. Пак няма лошо — лято е, ваканция е и няма даскало — като си тийн и нямаш домашни, що да не се задяваш с тайфата до късно? Ама и лято да е, и пубер да си… пак си има най-нормално социално приличие, съобразяване и толерантност му се вика. И не стига, че малкият се буди вечер от тия викове и крясъци, а и количката да му тарашат…

Има и още нещо. Напоследък в града има все повече цигани. Не съм с предубеждение към тях — както не съм принципно против пиещите до късно пубери. Тъй че и братята роми не са ми пряк проблем. Но едно е истина, мисля — май градът лека-полека и почти неусетно за местните се превръща в спирка или дестинация за туризъм. С това нараства все повече и броят на привходящите “елементи”. Хей, в някакъв смисъл дори и аз самият съм такъв…

Не ми пука кой точно е тарашил количката на малкия ми син. Не ме вълнуват особено силно и емоционалните му подбуди. Само искам да стои надалече и да не си позволява да припарва. Както до нашата, така и до всички чужди колички. Абе направо до всички чужди вещи! Прошляци. Направо не ми го побира умът колко изпаднал и осакатен трябва да е човек, за да краде от бебе! Не е кражба от глад — три счупени бисквитки на дъното на пакетчето няма да го заситят. Но успяха да разтревожат Светко, а и успяха да вбесят мен.

Без да наблюдавам отвътре архитектурната общност у нас, мога само да се възхищавам на ентусиазма на активното поколение български архитекти. На лекотата и размаха, с които мислят и правят проектирането си. Лекота, която заразява силно. И размах, който е внимателен, нежен. Не пречи на средата и цели да улесни, запази, подпомогне и подобри. А не да разчисти всичко и да строи наново или пък да строи според статуквото, без да се интересува дали е добро или не.

След WhAT Association и блога им, наскоро открих и друг екип архитекти, адекватни на средата в Интернет. ProvoCAD подържат блог, който със сигурност ще е интересен на хората, които вече са забелязали WhATa. Представяне на проекти и макети, които са достатъчни, за да ме “залепят” пред екрана за доста време.

Като гледам неща като това и това си мисля, че е някак жалко, дето във времето на все по-честото говорене за свобода, за комуникация, за граждански решения, за обществени дебати никъде няма… форум. Няма къде хората да обменят идеи и проекти, няма къде да ги критикуват пряко и къде да ги изпитват в обсъждания. Да, имаме паркове и градинки, но отиваме там, за да се откъснем и да помълчим. Имаме кафенета и барове, но в тях дебатът е леко странично занимание и по кръчмарски е “между другото”.

Всички “дебатираме” единствено пред телевизора. Не че чак абсолютно всички гледат телевизия, но моделът е ясен. Няма начин за истински дебат, просто няма изградена физическа среда. Да, обсъждаме в Интернет, но не е съвсем същото — за добро или за лошо все още живеем предимно извън него. Нямаме форум.

Ще цитирам текста на проекта на Милен Мечкуев и Тодор Кузнецов от ProvoCAD: “Целта на проекта е именно превъплъщението на „революционния комитет”, като обществен форум, като съвременен център за дебат. Възрожденците присъстват в него и остават едни от нас, такива, каквито винаги са били – хора от народа. По този начин се почитат не само отделните личности, но и се продължава святата идея за общество.”

Надявам се, че няма проблем и разчитам на правото си на цитиране, защото сайтът не е освободил права (не бих посмял и да попитам, най-малкото защото има толкова много и подробни проекти вътре, че само и единствено авторите му трябва сами да решат дали да освобождават някои издателски права или не). Но това не ми пречи да се радвам на още един сайт за култура и изкуство и да го препоръчвам на всички, които са имали или имат интереси към архитектурата, рисуването, дизайна и градските технологии въобще.

Това не е някаква блог-реклама със скрита цел, каквито стана модерно да правят тези, които си следят постоянно броячите на блоговете и подскачат от радост при всяко ново записване за емисията им. Който ме чете по-отдавна знае, че аз такива реклами никога не правя. Всъщност и не познавам хората, които са зад ProvoCAD, нито тези от WhATa. Но извън глупавите блог-класации и всекидневния шум, който от жълтите вестници бързо и лесно навлезе и във “вървежните” блогове, тези уеб-проекти са от сравнително малкото, които вършат точно каквото трябва. Работят по развитие на разбиранията и вкуса на читателите им. Затова всеки може да намери по нещо, което да го разтърси и нещо, от което да се възхити. Както например аз намерих това. Вие намерете своите… :)

Честит рожден ден на проекта Дебиан! И поздравления на всички дебианци!

Като гледам, това имаше всички шансове да мине незабелязано у нас. Преди няколко години рожден ден на дистрибуция или ризийз-парти за новата версия на Gnome си беше новина за блогсферата. Но днес като че ли други теми ни занимават. Лошо няма. А пък и август е така мързелив месец, с толкова малко Интернет в него…

Не мога да си спомня точно откога ползвам Debian GNU/Linux. Може би ако потърся в архивите си тук, ще успея да събера месец и година. Но не е важно. По-сколо за мен ценното е защо оставам точно с Дебиан. Макар да съм пробвал всякакви други дистрибуции и да съм преминал отдавна периода “това моето е най-яко и е много по-различно от другите”. Всъщност не помня да съм мислел така, но като гледам колко други хора минават през такъв период на вманиячаване я във Федора, я в Убунту…

Има няколко възможни отговора. Например че всъщност съществуват едва няколко, може би три или четири вида дистрибуции на GNU/Linux. И всичко друго са вариации на тема, които се приемат за съществено различни само от впечатляващите се неразбиращи. Имам предвид технически вариации.

Другото са малко по-различните неща, които не са компютърно технически. А по-скоро хуманитарно технически. Около всеки свободен проект се събира по-малка или по-голяма общност. Която освен програмиране и други типични занимания практикува и нетехнически дейности. Всъщност много голямо значение има точно тази хуманитарна занимавка на общността на проекта. При несвободните, най-често корпоративни проекти е най-важно техниеското умение, при свободните основното е самата общност постоянно, с всяко си действие да утвърждава и оправдава нуждата от съществуването си.

Дебиан се справя вече цели 15 години. С различен успех, но винаги е успявал. Една от най-големите общности на разработчици (нямам статистика, може би най-голямата?), с много и разнопосочни вътрешни мнения. Която винаги е успявала и успява да излъчва стегнато и хомогенно послание. Със софтуера и с цялостната нагласа от каналите, пощенските списъци и форумите за поддръжка.

Много може да се критикува Дебиан и немалко хора често го правят. Без по навик да оправдавам Дебиан и без да обвинявам за тия атаки, за мен много по-важното е работата по дистрибуцията. А дебианци успяват да не се занимават с маловажни неща като разискване на нападки. Защото няколкото часа, които всеки разработчик успява да отдели на ден-два от свободното си време са много по-ценни, ако са осребрени в код, отколкото в хитри реплики.

Така всеки ден някъде по земята част от над хилядата разработчици подобряват двадесетте хиляди официални пакета. Други работят по всякаквите неофициални хранилища и хранилища на производни дистрибуции. И така, всеки колкото може и с колкото време намира, помагат за поправянето на “бъг №1” — най-серионият “доклад” на Марк Шатълуърт, който както някои знаят също е разработчик на Дебиан. :)

Въпросът не е кой от къде е. Нито кой къде се премества да живее и работи. Въпросът е в това дали е простак или не. Дали уважава другите или е самодостатъчен тъпанар, който винаги е прав.

Колкото и да хваля Троян на приятелите, истината е една — идиоти виреят навсякъде. Тук може да не е претъпкано като в София, може да няма навсякъде чалга в заведенията, но простотията си ходи по хората и човек може да вдигне кръвното навсякъде. Затова си заслужава да не обръщаме много внимание на простаците. Всъщност малкият град много помага в това отношение — тук, в град с под 30 хил. жители, ми е много по-спокойно и се ядосвам все по-рядко. Взимам пример от съседите и младите хора, които виждам из центъра — всички са някак много по-лежерно настроени, много по-малко стресирани, отколкото тези в София или някой друг голям град, като Пловдив или Варна, да речем.

Ако тръгна да обръщам внимание на неуредиците и простащината, винаги мога да ги намеря и тук. Макар наистина да се забелязват много, много по-трудно и по-бавно, отколкото в наблъсканата София. Често съм го казвал — София беше приятен и ентусиазиращ град за живеене, но преди години. Може би преди да се родя е бил още по-добре уреден откъм комфорт, нисък стрес, откъм “живец”. Но откакто започна да се пълни с все повече и повече хора от всички краища на страната, става все по-отвратителен.

Да не ме разбере някой погрешно — имам много приятели, които не са родом от града. Всъщност са повечето хора около мен — и са страхотни приятели всичките. Но са все хора, които са там или за да учат, или за да работят точно това което им харесва. И всички се ценим точно защото сме по някакъв начин близки, а не защото еди-кой си е от еди-къде си. От работна гледна точка в някакъв смисъл винаги по-големият град е правилният избор, защото предлага по-широка палитра от кариерни възможности.

Нямам предвид тези хора — чудя се на акъла на другите, които отиват там само за да са “в София”. Да се отъркат, да прихванат градска нагласа, да се качат на трамвай, да работят на кофти място и да стискат зъби, но само и само да могат да казват, че “са в София”…

Е точно тези… ами не ви разбирам, честно! Аз ако можех, одмах отивам да живея в малък град. Нищо че ако тръгна все по бащина линия, почти не мога да преброя от колко поколения вече дядовците ми са все софиянци. За мен качеството на живот е по-важно от името на града, но явно за някои е другояче.

——

Сега стоя на плътно затворени прозорци и продължавам да чувам надънената уредба с някаква бясна чалга отвън (започна точно в 14 часа и не спира) и си мисля, че не особеностите на някои градове са виновни за ниското качество на живота там. Виновни са особеностите на някои хора.

Както тия идиоти сега могат да си позволяват да дънят басите на уредбата, както никой от съседите не се сеща да им каже да я спрат, както може при ремонта на основна улица по цялата дължина да са изрязани големи и здрави липи и тротоарът да е асфалтиран от край до край, както може точно в “тихите часове” всички да си включват циркулярите, за да режат дърва за зимата, както може никой да не се съобразява, като вдига шум при ремонти на дома и форсиране на колата — така може и в големите градове.

Колкото повече такива простаци заливат големите градове, толкова по-неприятни за живеене ще са. И аз и ти, читателю, ще започнем или да търсим по-уютни квартали, или направо да се оглеждаме за начин да избягаме от лудницата на голямото село към някой по-малък град.

Лошото е, че дори и в малките градове има простаци. А стига само един да пусне кангото над главата ти, за да ти се вгорчи вечерта. Стига само един да надуе на макс чалгата, за да беснееш безпомощно и тихо цял ден.

Един простак стига на двеста точни хора. Защото те се съобразяват, а той — не. Няколко простака могат да прецакат цял квартал.

А простаци има навсякъде. Ерго — отърване нема…

Трябва да си взема лаптоп, който да използвам за всички неща, за които досега ползвам различни модели служебни машинки. Имам високи изисквания към въпросния нов лаптоп и смятам много сериозно да ги спазя. Вече не се връзвам нито на моите, нито на чуждите подхвърляния “ама това за какво е, то всякакъв лаптоп върши работа”. Не всякакъв, трябва добър.

Както преди време реших да се съобразя с високи изисквания (много бързо разбрах, съвсем оправдано високи) при избора на настолен монитор и се насочих към такъв с матрица *VA, а не някой от безбройните с технология TN, дето само са евтини, иначе вадят очи, така и сега смятам много добре да си потърся лаптоп.

Основното, което ме интересува, е да е с добър екран. Имам предвид наистина добър — ако може да не е с TN/TN+film или подобна матрица, ще съм доволен. Доколкото знам, в лаптопите слагат възможно най-калпавите матрици и е много трудно да се открие нещо с MVA или IPS например. Масовият лаптоп-потребител е щастлив и с TN.

За мен разликата е важна. Цял ден и цяла нощ пред настолния ми Eizo FlexScan S1931 едва се равнява на двучасово гледане в екрана на IBM ThinkPad T42. Всеки, който носи очила за коригиране на астигматизъм и работи с компютри ще ме разбере. Преносим компютър ми трябва, защото сега например дълго време съм извън София и съответно далеч от настолната си машина. Нещо повече, възнамерявам за в бъдеще при всяка възможност да се измъквам от претоварения ад на все по-претъпкващата се София. Това означава, че ми трябва машина, на която да мога да работя цял ден и след това да не ме боли глава цяла седмица. Както е сега.

Аз вече започнах да търся. Ако някой знае за такъв модел, ще съм благодарен да ми каже ;)

Изискванията в общи линии:

0) Най-важного е добър екран. По възможност да не е TN (макар че на лаптопите почти никога не казват каква е технологията на матрицата). Трябва ми качествено цветопредаване, защото освен за програмиране, машината ще се ползва и за фотообработка, а в скоро време и за първи стъпки във видеоредактирането и триизмерната анимация.

1) По възможност здрав корпус и като цяло здрава изработка. Няма да е настолна машина и трябва да не се влияе от всякаквите тормози на пренасянето.

2) Колкото може по-добра снаряженост с портове. Но не е критично — за всяко нещо, което ми потрябва и го няма, все ще намеря съответната карта. Може би добре е да има добра медийна свързаност — например firewire порт е много добра идея, евентуално и четец за карти (съответно за прехвърляне от камера и от апарат), но не е изобщо критично.

3) Бързодействие, което да се справя сносно поне с фотообработката. Не искам speed demon, но пък и няма да си взема нещо съвсем немощно. Даже предполагам, че ако имам възможност, ще го underclock-вам — мразя лаптопът да е по-горещ от кафето ми, а не бързам за никъде, пък и няма да е машина за игри.

Тоест най-важното е екранът.

Цената има значение, естествено. Но и да е малко по-висока, пак има начини да се вземе на изплащане и т.н. Може да не го взема веднага, може да изчакам докато събера пари или пък докато семейният ни бюджет може да издържи изплащане на техника. Не е прищявка, защото е основният ми инструмент за работа и един от основните за хобитата ми. А от лошите лаптопи, на които се нагледах, вече почти целодневно ме болят очи и глава.

Но важното е да намеря такъв модел. За настолните е лесно, но за лаптопите имам силни съмнения, че ще е много трудно, затова ако знаете някакъв такъв модел, споделете. Моля, не ми препоръчвайте модели, които са с различни от търсените характеристики — не искам да търся друго.