Arcane Lore

В неделя подготвихме няколкочасовото най-страхотно изживяване напоследък — първия рожден ден на Светко. И го проведохме след това, “с малко помощ от приятели”. Аз бях притеснен за купона, и то доста. Може би защото напоследък все не се събираме с приятелите и особено след раждането на бебето, а и още в последните месеци на бременността, не ходим много-много навън заедно. Имаше едно приятно кино, например, но пък с него имаше и неприятно каране с персонала. Когато се роди синът ми и по едно време после бях сам и се видях с компанията. Но не е същото, колкото и да са мили хората и колкото и весело да е — не е както когато сме заедно двамата с Краси. Още от времената в Студентски. Всъщност за толкова дълго май не сме се разделяли от компанията ни. Преди все се виждахме или след лекции, или на рожденни дни, или на нова година у Емо, или на концерти в центъра. Но нищо де, и това сега ще отмине и пак ще е готино.

Мина подробна и обсъждана вкъщи подготовка на деня. Най-вече го мислехме яденето и пиенето. За музика, например, изобщо не ни хрумна да се тревожим, но то и като бебешки празник нямаше и много нужда от някаква спецална музика. Дните преди уикенда с кратки рейдове на шандовете на близките супермаркети започнахме да запълваме купон-плана.

Предния ден успях да открадна съвсем малко време да се засека с peterst и да поснимам, защото имах по-висше задание за деня. Търсих видеокамера из магазините за техника и при представителя на Sony. То беше едно ходене по мъките, цял ден до вечерта. За това ще пиша друг път, но с две думи прибрах се без такива екстри вкъщи. Идеята всъщност не е моя — според мен една добра фотография е много по-ценна от некачествения видеозапис. И Краси и тя е съгласна с мен. Но все едно — имаме снимки от рождения ден и сме си доволни. Което ми напомня, че още не съм обработил снимките, а присъствалите сигурно вече са нетърпеливи да ги видят.

Започнаха да идват хората, повечето от различни далечни квартали и съответно били доста път. Пристигнаха и нашите — мама и тати винаги ме очароват, те за такива събития идват подготвени и изглеждат страхотно. И този път не беше изключение, бяха супер. Всички веднага започнаха да се суетят около малкия рожденик, разбира се. Всъщност всяко от бебетата също беше център на внимание. Бебешорите си общуваха по техен си начин. Да си кажа правичката, с немалка таткова гордост казвам, че Светли си беше веселяк и купонджия през цялото време. Усмихнат и лъчезарен, гледаше всички с такъв възторг, че нямаше начин притесненото ми и объркано настроение да не се изпари веднага и на негово място да не дойде спокойната усмивка, с която изкарах деня.

Събраха се цяла агитка бебета, със съответните си мами и татковци. Малка детска градина. В по-горна група бяха и племениците ми. Бате Васи веднага започна да показва на бебетата коя играчка как се разопакова и кое камионче как се кара. С погледи се разбираха — ами тъй де, има подаръци-играчки по пода, как така няма да се играе с тях? Така бързо-бързо намериха начин да ги оползотворяват. И готиното беше, че никой не се караше с другите и даже малките деца намериха интерес за себе си в тази игра с камиончетата и я наблюдаваха с усмивки. Васко беше като някакъв посланик, пратен от големите в смета на бебешорите. Борянка, кака му, пък наблюдаваше весела всичко отстрани. На сватбата ни тя намери по едно време за игра Дени, дъщерята на кумовете ни, но тя сега не дойде. Бяха предимно момчета и по пода имаше все камиони и подобни.

Мен някак ме нарочиха за барман. Идеята беше всеки да си сипва и хапва каквото иска, тоест стоях зад нещо като шведска маса. “Зад”, защото с масата беше преграден пътят към компютъра и контактите край бюрото. Значи седя аз на въртящ се компютърен стол, зад мен бюро с компютър, а пред мен — дълга маса с ядене, пиене, ядене, пиене… И почти никой не идва да си иска да му налея — повечето сами се оправяха. Кеф и спокойствие :)

Все пак си отбелязвам някъде наум червена точка — остана много пиене и все пак остана и хапване. За друг път трябва или да се идва без коли, или да не се презапасяваме алкохолно. А сега — хем то нали бебешки празник и не върви хората да гаврътват разни чашки пред децата, хем пък и почти всички бяха с коли и го караха на сокче или максимум мъничко бира.

Музиката не беше подбирана, но то пък май никой не обърна много внимание на песните. Аз пуснах през профила ми в Last.fm тематични радиа, като смених на няколко пъти основната група. В началото, докато имаше малко хора и бебешката глъч не беше така силна, музиката се открояваше и някои я забелязвахме. Но после си беше приятен и весел джангър, на който музиката е само фон. По едно време даже май я спряха, за да се пуснат детски песнички от стари руски анимационни филми.

Тортата беше готина. Беше странна и многовкусова, май не бях ял чак такава нетипична. Но беше вкусна. Тортата за бебоците пък беше от моркови. Направо толта от молкови! Сварени моркови, картофи, намачкани и отгоре с украса от изкиснато обезсолено сирене и други подобни нещица. Бебетата я ометоха за нула време! Не била вкусна, я! :)

——

Честит рожден ден, малък Светли! Да си ни жив и здрав, много щастлив и весел!

Идва Цветница и както всяка друга година напоследък пак ще се разминем с приятелите, които също празнуват. Именните дни са странно нещо — значи не се канело на имен ден, това — добре. Но докато често пъти съм бил на купони, на които приятели си празнуват заедно рождените дни, дори и да имат няколко дни разминаване, досега не съм бил на общ имен ден. Нищо че не се кани — и неканен не съм ходил. Тъй де… ако всички именници не канят никого и решат да си останат вкъщи “за всеки случай, ако някой мине”, каква е вероятността да се засекат на купон? Ето, вчера Павката ми звънна да ми предаде покана от Цецо да се съберем една малка тайфа някъде, кани човекът за Цветница. А аз всъщност не празнувам Цветница чак така за себе си — може би два-три пъти досега сме се събирали някъде няколко човека и то не е било нещо чак извън реда на ежедневието.

Тази година е по-специално, за мен поне. Моят имен ден съвпада с рождения ден на Светлин. Така че дори и аз да не празнувам за името си, няма начин да не ме подбере ихуаху-то на бебешкия първи ден-ден. Което е супер.

Едно само не ми побира умът и не спира да ме тревожи. Как ще се съберат двайсетина човека, как ще успеем да “гледаме” всички бебоци. То ден-денят е планиран точно като бебешки, затова голямата част от гостите ще са приятели с бебетата си. Всъщност даже пропускаме някои бебета от компанията, но просто няма начин. Защото пак умът ми не побира как ще се разположим, къде ще се сместим, как ще трябва аз да се промъквам, за да нося прибори, чаши, храни и напитки от кухнята. Най-вече, най-големият проблем — как ще правим всичкото това, докато пазим проходилите бебета да не пипнат нещо опасно, да не паднат и да не се наранят някъде, докато пазим непроходилите бебета да не се наранят в опитите си за изправяне и ходене и… най-вече, най-вече… как ще става всичкото това в присъствието в коридора на котарака ни Арти. Който, милият, още отсега, като дойде тъщата, предусеща някакво събитие и жално-милно се мъчи да привлече внимание и да ни кара да го гушкаме. А е станал един грамадан — най-голямата котка, която съм виждал, и то не е дебел, а истински едър. Не харесва шума (и той като мен) и не ми се мисли как ще живеем всички заедно така за няколко часа на рождения ден.

Котарака най-вероятно ще изпроводим на стълбището, той и без това постоянно иска да излиза да се разхожда на междуетажната площадка и да си зяпа през прозореца там. Това донякъде решава проблемите, но още се чудя как да организирам пушенето на хората. От година и нещо вече вкъщи е зона без дим и приятелите ни пушат на площадката на стълбището, като идват на гости. Но така е тъпо, защото е неудобно. Може примерно да организирам хората на групички и да ги смъквам на разходка в градинката зад блока. Така тъкмо ще се разходим, тъкмо ще можем да се видим и поговорим повечко, пък и на мен няма да ми пречи димът. Може пък и да се уговорим с хората, които имат време, да се съберем след бебешкия купон и да се насочим към някое кафе в квартала, където да могат да запалят и всички да се видим на спокойствие.

Но това са подробности, важното е, че синът ми става на годинка. Много готина беше идеята да му направим бебешко празненство, той много се кефи на връстниците си. Бърборят си нещо на бебешорски и са видимо много доволни. Ние, големите, винаги можем да се уговорим да се съберем без бебета около нас, но точно на този ден ще е гот, че мъничката ни къщура ще се пълни с бебешки бърборения, смях и писъци.

А за Цветница, пак казвам — не съм кръстен на дърво, нито на някаква си папрат или цвеке! Аз съм Ясен и името ми означава “ясен” като в “ясен ден”. “Ясен” не е име на дърво, това че на български има и такова дърво си е съвпадение. Ако някой Ясен много се кефи да е кръстен на дървото ясен — радвам се за него, добре. Но аз съм “ясен”, това е прилагателно, а не съществително и име на дърво. Донякъде и синът ми има имен ден с мен, защото светлината също пряко се свързва с цветята и ясния ден. Макар да има светец Фотий и да разправят, че Светлин празнува на неговия ден.

Ако някой си мисли, че нещо се майтапя или пък това му звучи нещо претенциозно — има име за жена Ясна. В България всъщност днес е рядко срещано (което е жалко, защото е страхотно име), но се среща по-често в Сърбия, ако не се лъжа. Значи точно това, което прочетохте — ясна. Ясен и Ясна са две имена с еднакъв смисъл и няма никакви дървета, тополи, липи и плодни в цялата тая работа. ;)

Четири години по-късно…

Преди четири години Arcane Lore се роди. Започна като малък и скъп личен проект и такъв си остава и днес — без излишни претенции, без превзетия шум от гоненето на класации, но с приятната привързаност, която всеки път ми дава сили отново и отново да отворя празен бял файл и да започна да пиша. Със защитеността на личното, вплетена здраво с подкрепата на публичността. Личната публичност.

Започна, мина една, после две, че и три години и макар да пиша рядко (поне в сравнение с някои други, но то пък защо изобщо да се сравнявам), блогването постоянно ми липсва и недостига. Стремежът и недостигът май са по-добрата възможност тук — безметежността е крайна ценност другаде.

Случиха ми се много неща през тази изминала година. За кратко работих отново щатна офисна работа, занимавах се с основите на ITIL и добрите практики за управление на ИТ. Сред страхотен екип от колеги, но се оказа че просто това не е за мен. Веднъж изкушен от свободната практика и работенето от вкъщи, нямам как да се върна към офисна наемна работа и да се чувствам добре. Останах с няколко ценни нови познанства и приятелства, с Велин примерно си паснахме хобитата, и двамата изкушени от фотографията (хей, трябва да излезем да поснимаме пак;).

Преди това успях да се разкарам от НАП, след като потроших професионално няколко месеца там ми дойде акълът в главата и вече нямам никакво желание да работя отново за държавни институции. След енергото и данъчните мисля че съм видял достатъчно. Отидох и да си взема дипломата, с Емо заедно размятахме черно-лилави тоги и се дуелирахме с карамфилите, дето ни ги подариха из стълбите на аулата на СУ. Някои ни гледаха странно — правим се на харипотъровци в такъв “важен” и “тържествен” ден. Нищо, те повечето наоколо бяха хлапета, на около пет-шест випуска след нашия. Мернахме и Маги с дъщеричката й — също беше в тога и си взимаше дипломата (тя, не момиченцето й;).

Мислех си, че магистърската ми промоция ще ми е важен ден, че ще се чувствам някак “по”. Но най-готиното в цялата дандания беше, че след това отидохме с Емо и Ася на кафе и побъбрихме бая, макар и за кратко време и бързащи. Гаврътнахме и по една жива бира, това също направи деня различен. Е, вярно — и самата промоция ми беше приятна, не крия. Мислех, че ще ми е кофти така толкова след випуска си, но като бяхме заедно с Емо ми стана едно готино и свойско. И бях пълен с положителни емоции, като се качих на подиума последен или пред-последен (ех, този азбучен ред…) и поех подадените ръце на ректора и разни други в черно-лилави рокли там.

Иначе университетът не струва. Убедих се, като кандидатствах есента за докторантура. Всъщност не е само университетското, и в БАН явно са подобни нещата. И не е само в София, и на другите места сигурно е същото. Ама нищо де, карай да върви ;)

Видях се много пъти с приятели, с които не се бях виждал отдавна и още повече пъти с приятелите, с които често се срещаме. С някои пък още не успявам да се видя — или те са заети или неоткриваеми, или аз… Важното е, че все пак се сещаме и като можем, се търсим. Някой ден, живот и здраве да е… ;)

Не ходихме на море, нито имаме почивка вече девет месеца. Или май бъркам — май цели девет месеца вече вкъщи си имаме най-великата и най-готината почивка! Да, точно така — малкият ни син Светлин е домашното ни съкровище, милият сладур той. Събитието на годината е раждането му — първо с очакването и тревогите, после с радостите и трудностите по отглеждането му. Или може би той ни отглежда, зная ли ;) Започнах да пиша статии за отглеждането на дете. Имам още теми, Светко расте все по-бързо и по-бързо, всеки ден е уникален и все по-богат да нови и нови изненади, игри, усмивки, закачки, бърборения и зъбчета. Девет месеца, в които имаше и много притеснения и надежди, в които пообиколихме пътищата заради едни доктори.

Заради тези здравни тревоги изпуснахме един много важен за нас ден, сватбата на Петя и Иван. Толкова много се готвихме, още от предната година, обсъждахме и планирахме с тях нещата, но накрая не можахме дори да идем на празника им. А те са ни близки приятелчета и искрено се надявам да успеем да им се реваншираме някак занапред.

Сега Светли бърбори и се смее зад мен на леглото, аз пак работя. След като цяло лято успявах с отделни уеб-проекти на парче, като наемен специалист на свободна практика да изкарвам насъщния, от нова година пак работя към фирма. Само че отдалечено. Много се зарадвах, като разбрах за тези подробности около работата — търсил съм доста, но никога преди не съм намирал работа в София или дори в България, която да е отдалечена. Имам предвид работа за уеб-програмиране или системна администрация на GNU/Linux. Просто няма — всеки шеф е готов да ти плаща за чистачка, вода, ток, храна, транспорт и т.н., но само и само да може да влиза в офиса и да те вижда, че си там, наведен над монитора и копаш нещо. Не могат да проумеят, че работа може да се върши и отдалечено. Доколкото зная, Apple са едни от първите, които преди години въвеждат практиката за работа с отдалечени програмисти и вместо да поддържат огромни халета с нагъчкани вътре програмисти-роби, разчитат на личната и домашна мотивация на служителите си. Които освен че си свършват работата, са и доволни и щастливи, че работят от дома си.

Фотографията ми е постоянно в ума, но апаратът все по-рядко е в ръцете ми. Чувствам се леко изчерпан, имам нужда от някакво презареждане. Да, снимам, даже се събираме на стрийт и правя доста кадри, снимам и семейството си и приятели… Но не си харесвам снимките. Не, не че са лоши, особено ако хората, които съм снимал са ми важни, ми е приятно да ги гледам. Но художествено не се справям с предизвикателството.

Затова и напоследък все по-рядко публикувам снимки тук във фотоблога и галериите ми. Виждам как от доста време нямам достатъчно добри неща и най-много ме грабват все кадри отпреди година-две поне. Даже доста от нещата, които съм качил тук, ми стоят някак кофти. Имам идеи много и постоянно, но все не стават. Все снимките или са добре технически премерени, но нямат тръпка вътре, или пък изобщо не стават… Гледам снимки в мрежата, разлиствам фотографски албуми и книги вкъщи, зяпам на някой хубав филм по телевизията как е снимано — гледам боке-тата, композициите… Гледам и после се отказвам да изваждам аз апарата… Трябва ми някакво вътрешно побутване и вярвам, че скоро в новата година ще го намеря.

Това са нещата, и са все готини неща. Важните неща. На годишнините блогърите нали пишат защо бложат, кое е важното за тях в това, как става при тях, кога и защо… И аз съм писал за това предишните години. Сега не зная какво да допълня на “защо”-то, освен едно — “затова”. Заради всичките тия неща, за които бърборя вече половин час… Лек ден! И лека година!

Как да не е разхвърляно — дълго пред-рожденно смъцъфърцване и съвсем мъничък, но приятен импровизиран празник с няколко приятеля, дошли на гости за час-два след работа. Преди десетина дни пък започнах да пиша текстове срещу заплащане, в това поне нали би трябвало да съм добър, нали съм учил все неща, свързани с разбирането и изработването на текст. Малко след това получих и първите си парички от това. Засега съвсем мъничко на брой в сравнение с нормалното щатно офисно заплащане, но в крайна сметка всичко опира до постоянство, интерес и развитие. Един вид първи ми подарък за рождения ден, който сам си направих. Да вляза в ритъм още малко и може да пиша и другаде. Да се надяваме, и в моите сайтове.

Празнувания

На рожден ден дойдоха Мила с малка Дени и Дени и Андрей. Не очаквах, всъщност не, очаквах и това беше проблемът. Цял ден се тормозих и се притеснявах, че ще има купон, макар и малък. Не можах да се отпусна, а мразя така. Все пак когато дойдоха едни весели и се разприказвахме за наши си глупости, веднага ми стана приятно. Следващия ден пък скитах из кръчмите с Иван и Павел, за това сега хич не ми се припомня даже. Исках да ида на BarCamp-а, организиран от Богомил и да пия една бира с други като мен изкушени от новия днешен уеб, но не успях да стигна. Не че съм се прибрал, то пиенето с Павката е олимпийска дисциплина — въпрос на чест и изтощително. Сърдит съм, че трябваше да остана, не ми харесва и не бяха такива чак сбирките ни като студенти — но какво пък, рожден ден ми е, приблизително веднъж в годината е. Обадиха ми се приятели, докато съм бил навън е дошъл и Сашо. Много исках да видя нашия дръмър, пък и той чака в близките дни дете, а не съм го виждал от зимата май. И семейството на брат ми дойде, но на следващия ден, когато си бях вкъщи и беше много весело. Малките за първи път видяха Светли и го гушкаха постоянно и двамата. Той ги гледаше леко учуден и с безмерен интерес, но на моменти му писваше и… пискваше :)

SCO и Microsoft

Две хубави новини — SCO фалират, а Microsoft ги ощипа европата с половин милиард в зелено. Накратко, след няколкогодишно увъртане и от двете страни, най-накрая европейските съдии са решили, че M$ провеждат нечестно конкурентната си политика. Преди по едно време беше проблемът в интегрирането на уеб-четец към операционната система, сега пък е нещо с програмата им за филми. Или там какъвто боклукец е “медиа плеярът”. Не ползвам такива неща и не ща да зная. Не ми е интересно и самото решение — то бива, бива ама толкова време да се бавят и да оставят явен монополист да си разиграва коня… Нещо повече, това сега е поредното вдигане на медиен шум около Майкрософт. И кой печели от него? Хайде да познаем! Всички журналисти се надпреварват да казват, че “тях Майкрософт бълха ги ухапала” и че официалните годишни приходи на фирмата били почти 50 млрд. долара. Милиарда, годишно! Четири години ги чакаха, и накрая ги глобиха с половин милиард. И половината новини са за това. Е, честито! Както каза Николай Манчев тия дни, това си е начинът да си купиш монопол.

А SCO са вече не смешни, а направо жалки. Преди уикенда адвокатите им казаха, че ще “се възползват от процедурата” за обявяване на банкрупт. Днес пък стана ясно, че вече наемали счетоводители на час, понеже през уикенда половината им счетоводен персонал бил или напуснал, или уволнен поради недостиг на средства. Двама от напусналите счетоводители били известни в бранша и със стаж в SCO над десет години. И всичко това само за да се оформят документите за фалита. Който не знае кои са SCO, да провери. Много показателен пример. Тогава Novell им посочи среден пръст и заслужено ги изрита настрани. Днес същите Новел правят малки смели глупости, ще видим докъде ще стигнат. Най-прясната е увъртането им около подкрепата за бързата процедура по приемане на измисления офисен стандарт на Майкрософт OOXML. С подкрепата си за OOXML още от миналата година Novell “издърпа” силово от другата страна няколко дистрибуции на GNU/Linux, като TurboLinux, Xandros, своята си SuSE и най-показно Linspire. Сключи и сделки за патентни споразумения с Microsoft. Упорства да направи лошо впечатление и с подкрепата на Mono, при която се набляга не на това, че се пише по-лесно на него, а че приложенията са преносими платформено. Последната “междуплатформена” заигравка на Novell се нарича Moonlight. Но тя е съвсем нова инициатива.

Аз лично чакам кой ще е следващият в редичката на Microsoft и SCO. Малко ми е неприятно, че Мигел де Икаса е все в центъра на стратегиите на Новел откъм техничарската им страна. Напоследък друга фигура ме интригува все повече — Марк Шатълуърт на Ubuntu. Ще пиша отделно за него.

Велосипедът

Колелото ми стои почти цяло лято прибрано в коридора. Последно излизах с него преди няколко месеца, и то инцидентно. Работенето вкъщи на свободна практика има и негативите си — преди ходех на работа с велосипед, а сега като излизам рядко и то за срещи с приятели, колелото все е неудобно. Няма паркинги за колела, не мога да си го оставя пред заведението и да не се тревожа кой и кога ще го открадне или повреди. Автомобилите са навсякъде, но в часовете за ходене на работа са някак по-малко, тоест всичките са в движение и човек може да кара покрай бордюра или върху тротоара. А когато аз излизам сега, след работното време на приятелите ми, всичко е фрашкано с паркирани автомобили. Не зная кой ще е следващият кмет на София, а и не ме интересува, нито ще гласувам. Но и да не гласувам, и да не ме интересуват полит-игрите им, все пак имам интереси и изисквания към града. Не е приемливо да има толкова много автомобили из улиците и тротоарите. Не ми е работа да решавам как да оправят проблема, но трябва да го оправят. Заплата получават, да им се не види и търтеите…

Мина годинка от последния ми рожден ден. Крайно време беше, след купищата трудности и тревоги, засипващи ме последните месеци ако има “сатурнова” дупка да взема да се маха вече. :) Миналата година си пожелах доста неща, и доста от тях си се случваха. Може би най-трудно ми е със спокойствието, увереността и справянето, за които говорех тогава. Но тъкмо сега имам възможност да си пожелая пак. :)

От предишния път смених две работни места. Когато тогава писах, вече бях админ при данъчните, но няколко месеца след това се разкарах, защото не мога да си харча кариерата, докато гледам шефове, които са некадърни по онзи особен за държавните служби начин. Знаете или се досещате поне — едно такова отношение “абе ще видим, ще избутаме някак, не е важно качеството и инвенциите, а е важно да сме незабележими пред по-горните началници и да минаваме метър, пък ако има някаква далавера или “усвояване на средства”, още по-добре”. После работих в CNSys, където всички колеги, и момчетата от моя отдел и съседните, и шефовете ми бяха готини. Там видях пример за обратното нещо — качество, успеваемост в срокове и постоянно търсене на нови неща за учене. Макар средата да ми допадна много, не можах да издържа на темпото, може би най-вече защото работата ми не беше пряко свързана с GNU/Linux и свободен софтуер. А моят интерес към ИТ се базира точно на свободния софтуер. И колкото и интересна област да е ITIL и управление на ИТ, не издържах чисто физически и предпочетох да кажа това на фирмата, вместо да “кретам” и на практика така да залъгвам доверието в мен.

Всичко това са малки подробности пред раждането на сина ми Светлин. Няколко месеца след като бях излязъл отново на свободна практика като уеб-разработчик и линукс-сисадмин изпитах радостите и тревогите около него. С Краси имахме трудни дни, седмици и дори месеци. Майчината тежест е по-голяма, естествено, но и аз се опитвах да помагам поне в отнемане на тревоги и помагане вкъщи. Преминахме през ходения по лекари, пътувания из страната, после плачове от болки от колики и други, захранвания, будения през нощта и следене дали Светли изяжда колкото трябва. Всеки път с почти последните си пари взимах разни извънредни бебешорски аксесоари — я нови биберони, а стерилизатор, друг вид мляко или пък помпа или пелени. Всичко, въпреки тревогите ни си е наред и бебо ни радва всеки ден.

Не успявам да се видя с повечко приятели, поне не толкова често, колкото ми се иска. Някои хора срещам, с други все се разминавам. Стана като някаква равносметка, а изобщо не исках такава. Може би това, че имам проекти и идеи за работа, които напредват много бавно ме кара да съм така изнервено подробен. Защото в това напредване залагам много.

Какво искам ли? Искам хората, на които държа, да са щастливи и това да ме прави и мен щастлив. Да съм по-уверен в успешността на нещата, които правя и за това да имам опората на видими и стабилни стъпки в развитието. Да не се шашкам много и когато тръгна да пиша за рожден ден, да не бъбря така подробно, както днес. :) И догодина да се усмихна само и това да е много по-успокояващо и ценно от думите и пожеланията. Пожелавам си го. :)

Арти коте, честит ден-ден и на теб! Честит и на мен!