Arcane Lore

Ако доброто е най-доброто възможно, оптималното, то този блог гледа към него. Може да правя крачки назад, но важното е, че имам пред себе си образ на най-доброто възможно. Или че поне така си мисля. :) За оптимизация говоря…

Има оптимизации на сайтове и на бизнес-процеси. Аз ще ви говоря за тези на личната нагласа, за да видите, че съм чел. Оптимизациите биват два вида — вътрешни и външни. Външна е като ти се откъсне парче… Външната оптимизация на страниците ми е трудна, защото външното винаги е нещо, което се представя и “изглежда”, а аз от дизайн разбирам като куче от месарство. Като български политик от държавно управление. Гледам, отличавам хубавите неща, зная кое е направено добре и то е, дето ми харесва. Но като тръгна аз да правя нещо, оплесквам всичко и първо ми става досадно и ядосано, после почва да ме боли глава и накрая, ако много упорствам от мой си инат, се получава нещо, дето изглежда завършено, ама не е баш както трябва. Това не ми е проблем, просто отбелязвам. Все се сещам как, когато Ийори беше веднъж на гости и аз му казах, че съм си сменил дизайна на блога той, като го видя каза “ама какъв дизайн, това е метранпаж” :)

То в уеб-а май дизайн и метранпаж са малко смесени… :)

Към външното слагам и неща като оптимизиране на кода и микроблог. Сайтът работеше наистина бавно и все си мисля, че е заради някоя бъгава приставка на Drupal, даже имам набелязан виновник — нещата, дето движат уики-то. То хем не е съвсем читаво уики, хем и напоследък не го ползвам много, да не говорим, че не се ползва от други, ама нейсе. Поорязах каквото имаше излишно из сайта и пуснах кеширане и компресиране на джава-скриптовете. Сега скоро зарежданите страници се вземат наготово, и то не от базата, а от файловата система. Това, заедно с компресирането на скриптове и стилове май свърши работа и сега е чувствително по-бързичко.

Причината за тия занимавки е в хостинга. Споделен хостинг си е кофти отвсякъде, но засега не ми се занимава да местя сайтове. Колкото и да казват някои хора, че еди-кой си хостинг бил супер, имал всичко, дето е нужно за личен сайт, винаги говорят от своята камбанария, а там имат разпънат най-много само един Wordpress и то често с включено кеширане. Има различни задачи, с различни решения, съответно и разните хора имат разни нужди. Така че от личен сайт до личен сайт — разлики огромни.

Микроблогването пък ме привлича отдавна, защото много неща отминават, без да влязат тук, при текстовете от по няколко абзаца. Сглобих го за нула време, докато си почивах. Има неща за довършване, без които няма да ми е удобно за ползване, например трябва ми публикуване през джабер. Начинът е да си напиша малък бот или да настроя някой от многото налични свободни софтуери за джабер-ботове. Ботът получава текста, претърсва за специално означени категории, етикети и подобни, после форматира публикацията и я изпраща по XML-RPC.

Така работят някои от разните микроблог-системи и мрежи за споделяне на състояние. Всъщност може и да се направи такава малка система за тия “земи” на мрежата, не е трудно. Но не зная доколко е нужно, защото за всеки сайт с общност и за всяка уеб-две услуга най-важното е точно общността и тя трябва да е голяма, за да има смисъл от заниманието.

Вътрешното… То е като външното, само че е вътре и не се знае какво е. :)

Не че нямам настройка за блогване, не че не ми се работи по мои проекти. Просто нямам достатъчно сили и време след писане на php за пари и по цял ден слушане на бебешки шум. Че понякога и по цяла нощ… Или е рев с плач, към който няма как да съм безразличен, или е писък и крясък нечуван от радост и кеф. Все неща, които не се вписват много-много в типичната “работна среда”. Не се оплаквам, страхотно ми е. Само дето съм уморен, много уморен, ама много…

За пореден път “откривам” last.fm и между разните ми други неща през деня се радвам, когато намеря начин да послушам нещо от там. Май няма голям смисъл от компресирана музикална колекция в днешни дни. Така и така качеството не е като на диск или flac-файл — по-добре само връзка с мрежата и зареден плеър с last.fm.

Четири години по-късно…

Преди четири години Arcane Lore се роди. Започна като малък и скъп личен проект и такъв си остава и днес — без излишни претенции, без превзетия шум от гоненето на класации, но с приятната привързаност, която всеки път ми дава сили отново и отново да отворя празен бял файл и да започна да пиша. Със защитеността на личното, вплетена здраво с подкрепата на публичността. Личната публичност.

Започна, мина една, после две, че и три години и макар да пиша рядко (поне в сравнение с някои други, но то пък защо изобщо да се сравнявам), блогването постоянно ми липсва и недостига. Стремежът и недостигът май са по-добрата възможност тук — безметежността е крайна ценност другаде.

Случиха ми се много неща през тази изминала година. За кратко работих отново щатна офисна работа, занимавах се с основите на ITIL и добрите практики за управление на ИТ. Сред страхотен екип от колеги, но се оказа че просто това не е за мен. Веднъж изкушен от свободната практика и работенето от вкъщи, нямам как да се върна към офисна наемна работа и да се чувствам добре. Останах с няколко ценни нови познанства и приятелства, с Велин примерно си паснахме хобитата, и двамата изкушени от фотографията (хей, трябва да излезем да поснимаме пак;).

Преди това успях да се разкарам от НАП, след като потроших професионално няколко месеца там ми дойде акълът в главата и вече нямам никакво желание да работя отново за държавни институции. След енергото и данъчните мисля че съм видял достатъчно. Отидох и да си взема дипломата, с Емо заедно размятахме черно-лилави тоги и се дуелирахме с карамфилите, дето ни ги подариха из стълбите на аулата на СУ. Някои ни гледаха странно — правим се на харипотъровци в такъв “важен” и “тържествен” ден. Нищо, те повечето наоколо бяха хлапета, на около пет-шест випуска след нашия. Мернахме и Маги с дъщеричката й — също беше в тога и си взимаше дипломата (тя, не момиченцето й;).

Мислех си, че магистърската ми промоция ще ми е важен ден, че ще се чувствам някак “по”. Но най-готиното в цялата дандания беше, че след това отидохме с Емо и Ася на кафе и побъбрихме бая, макар и за кратко време и бързащи. Гаврътнахме и по една жива бира, това също направи деня различен. Е, вярно — и самата промоция ми беше приятна, не крия. Мислех, че ще ми е кофти така толкова след випуска си, но като бяхме заедно с Емо ми стана едно готино и свойско. И бях пълен с положителни емоции, като се качих на подиума последен или пред-последен (ех, този азбучен ред…) и поех подадените ръце на ректора и разни други в черно-лилави рокли там.

Иначе университетът не струва. Убедих се, като кандидатствах есента за докторантура. Всъщност не е само университетското, и в БАН явно са подобни нещата. И не е само в София, и на другите места сигурно е същото. Ама нищо де, карай да върви ;)

Видях се много пъти с приятели, с които не се бях виждал отдавна и още повече пъти с приятелите, с които често се срещаме. С някои пък още не успявам да се видя — или те са заети или неоткриваеми, или аз… Важното е, че все пак се сещаме и като можем, се търсим. Някой ден, живот и здраве да е… ;)

Не ходихме на море, нито имаме почивка вече девет месеца. Или май бъркам — май цели девет месеца вече вкъщи си имаме най-великата и най-готината почивка! Да, точно така — малкият ни син Светлин е домашното ни съкровище, милият сладур той. Събитието на годината е раждането му — първо с очакването и тревогите, после с радостите и трудностите по отглеждането му. Или може би той ни отглежда, зная ли ;) Започнах да пиша статии за отглеждането на дете. Имам още теми, Светко расте все по-бързо и по-бързо, всеки ден е уникален и все по-богат да нови и нови изненади, игри, усмивки, закачки, бърборения и зъбчета. Девет месеца, в които имаше и много притеснения и надежди, в които пообиколихме пътищата заради едни доктори.

Заради тези здравни тревоги изпуснахме един много важен за нас ден, сватбата на Петя и Иван. Толкова много се готвихме, още от предната година, обсъждахме и планирахме с тях нещата, но накрая не можахме дори да идем на празника им. А те са ни близки приятелчета и искрено се надявам да успеем да им се реваншираме някак занапред.

Сега Светли бърбори и се смее зад мен на леглото, аз пак работя. След като цяло лято успявах с отделни уеб-проекти на парче, като наемен специалист на свободна практика да изкарвам насъщния, от нова година пак работя към фирма. Само че отдалечено. Много се зарадвах, като разбрах за тези подробности около работата — търсил съм доста, но никога преди не съм намирал работа в София или дори в България, която да е отдалечена. Имам предвид работа за уеб-програмиране или системна администрация на GNU/Linux. Просто няма — всеки шеф е готов да ти плаща за чистачка, вода, ток, храна, транспорт и т.н., но само и само да може да влиза в офиса и да те вижда, че си там, наведен над монитора и копаш нещо. Не могат да проумеят, че работа може да се върши и отдалечено. Доколкото зная, Apple са едни от първите, които преди години въвеждат практиката за работа с отдалечени програмисти и вместо да поддържат огромни халета с нагъчкани вътре програмисти-роби, разчитат на личната и домашна мотивация на служителите си. Които освен че си свършват работата, са и доволни и щастливи, че работят от дома си.

Фотографията ми е постоянно в ума, но апаратът все по-рядко е в ръцете ми. Чувствам се леко изчерпан, имам нужда от някакво презареждане. Да, снимам, даже се събираме на стрийт и правя доста кадри, снимам и семейството си и приятели… Но не си харесвам снимките. Не, не че са лоши, особено ако хората, които съм снимал са ми важни, ми е приятно да ги гледам. Но художествено не се справям с предизвикателството.

Затова и напоследък все по-рядко публикувам снимки тук във фотоблога и галериите ми. Виждам как от доста време нямам достатъчно добри неща и най-много ме грабват все кадри отпреди година-две поне. Даже доста от нещата, които съм качил тук, ми стоят някак кофти. Имам идеи много и постоянно, но все не стават. Все снимките или са добре технически премерени, но нямат тръпка вътре, или пък изобщо не стават… Гледам снимки в мрежата, разлиствам фотографски албуми и книги вкъщи, зяпам на някой хубав филм по телевизията как е снимано — гледам боке-тата, композициите… Гледам и после се отказвам да изваждам аз апарата… Трябва ми някакво вътрешно побутване и вярвам, че скоро в новата година ще го намеря.

Това са нещата, и са все готини неща. Важните неща. На годишнините блогърите нали пишат защо бложат, кое е важното за тях в това, как става при тях, кога и защо… И аз съм писал за това предишните години. Сега не зная какво да допълня на “защо”-то, освен едно — “затова”. Заради всичките тия неща, за които бърборя вече половин час… Лек ден! И лека година!

Преди няколко месеца писах за това, че истинската, работеща общност е тази, в която има съзнаване на ценността на общото. За това, че е важно да се постъпва отговорно в ежедневните малки неща, а не да се лае на мегдана колко ни е лоша управата и какъв ни е лош “манталитетът” и каква ни е презряна “народопсихологията”. Че управата е лоша, лоша си е. Но властта има една своя досадна характеристика — тя не става по-добра с натиск отвън, а с разпределението и отслабването си. Силната централизирана власт е еднакво лоша, независимо дали вашата любима партия или любимата партия на съседа е на власт.

Говорех за това, че всеки ден и ежедневно всеки от нас и всички заедно изграждаме отново и отново обществото. Не е трудно да се разбере, вярвам, че не е и трудно да се повярва. Както свободата, която е хляб, дето всеки ден се замесва, пече се и се изяжда. Сещате се, нали? Затова според мен кампаниите са глупаво нещо. Истински ценното е граденето на нагласа, работа по разбирането в обществото, работа по толерантността, свободата. Всеки ден. В малките неща, но ежедневно.

——

Вчера съм получил коментар към въпросната статия, който няма да публикувам под нея. Не крия, че бях бесен и отвратен. Но първо нека цитирам тук коментара:

Знаеш ли, всеки ден правя тези малки неща и нищо не ми струва да ги правя — това е твърде лесно. И хич, ама хич не ми стига това за успокояване на съвестта в една поробена страна. Или може би не забелязваш че е такава? Че имаме проблем с това кой държи властта и как я употребява? Няма проблем, така ли? Метете си двора, усмихвайте се, садете дръвчета и не гледайте как изнасят България, не е ваша работа. Ако не си от ТЯХ, няма да изтриеш това.

Теди

Не мога да си представя колко злоба трябва да е събрана, за да се напише такова нещо под една от най-позитивните ми статии. Нямам вече ищах никакъв да се обяснявам с въпросния Теди, щом не е разбрал какво съм му говорел с текста си, негова си работа. Пропускам и параноичните подмятания за поробване, злоупотреба с власт — дето може и да ги има, но са неща толкова далеч от темата ми, толкова далеч…

А и ми е писнало вече от два типа поведение в родния Интернет напоследък. Едното е истеричното защитаване на властта, дори и когато видимо греши, защото не било “хубаво” да се “потъпква” или злепоставя властта. Един вид, видите ли, властта тя трябвало да се уважава — не е вярно, на властта човек се подчинява, законите ги спазва. А уважението — уважението, драги, е нещо различно и то е от нещата, които трябва да се спечелват.

Другото е обратното, постоянното плюене срещу властта, но разбирана не като принципи на управление, а като отделни хора. Ах, колко са ни виновни еди-кой си и еди-кой си! Ах, тоя разграбва, оня ни поробва! Знаете ли какво, пука ми — всичките разграбват! Проблемът на властта у нас не е кадрови, а проблем на разбирането на тази власт.

——

И накрая… Друг път няма да обръщам никакво внимание на такива коментари с “ако ме изтриеш, значи си еди-какъв си”. Ниц, бе! Много знаеш аз какъв съм! Никой няма право да ми държи такъв тон в коментарите, особено под статия, в която и моят тон е мек и посланието ми е позитивно! Откакто коментарите тук се одобряват съм се възползвал от възможността за триене много рядко, в голяма част от случаите заради дублиране на коментари.

Но следващия път, когато видя такъв коментар, без да се ядосвам допълнително го трия и продължавам напред. Егати наглеците са се навъдили, ей…

Щом се видим с Яската Захариев, не мога да сваля усмивката от лицето си. Когато чуя някъде зад мен веселото “Яска, как си, пич?”, не мога да не се засмея и аз и в отговор да върна “Добре съм, Яска, а ти как си?”. Темите, които съм обсъждал с Яската на по бира са толкова много и различни, че не успявам да се сещам за подробности, а само за позитивното настроение дори при засягане на иначе болни теми. Рядко успявам да се видя с Ясен Захариев, особено напоследък, но вече това не е причина да се откъсвам от интересните теми, защото отскоро той има свой блог с краткото и ясно заглавие “Ясен” и малко по-общо мото “за изгубеното време, многото вино, малкото философия и накрая… нищо лично!”.

Преди време, още когато випускът ми завършваше, Ясен вля нови сили и идеи във философския ни екип “Проектория”, може би тогава се и запознахме. След това ние завършихме, той стана асистент, повечето от нас се пръснаха и проекторианствахме най-вече аз и Юнуз, всъщност по-малко аз. Няколко пъти след това се виждахме с Ясен и си говорихме за Австралия, където той ходеше всяка наша зима и тяхно лято, за да работи в производството на вино. За австралийците, които пият (бира) много повече от прехвалените балканци, за страстта им към хазарта, за пингвините на о. Тасмания, за отношението към аборигените, австралийските закони за животните и природата от средата и края на миналия век, за велосипедите ни, за какво ли не.

Спомням си как една сутрин двамата с Юнуз се домъкнахме до стъкленото кафе в двора на университета. Едвам гледащи, пребити буквално от умора и преносно на компютърни игри. Идвахме то поредната “нощна” — тогава все още правехме такива геройства, а днес нещо все не намираме време. Пък то и компютърни клубове не останаха. И жадни за сън, над чаши с кафе и накакъв общ наш си разговор, виждаме Яската, който може би имаше някакви упраженния. Не помня да съм бил повече уморен, защото веднага наляхме с големи чаши ентусиазъм и добро настроение в разговора. Той тогава, ако не ме лъже паметта, беше вече започнал работата си по запазване и систематизиране архива на проф. Иван Саръилиев в НБУ. Тази зима, за кандидат-докторантския ми изпит четох “Прагматизъм” на Саръилиев и се сетих за това.

Отскоро, от няколко месеца и аз имам малка лична мания на тема вино. Не казвам нищо повече, защото далеч не разбирам от вина, да кажем, че само имам интерес към темата. И тъй като възприемането на виното и съответно насладата от него си е нещо лично и не може само да се обговаря, готино е, че вече имам къде да чета впечатления за философия и за вино. Това не замества срещите наживо, разбира се, но пък има и неща, които по-скоро се пишат в личния блог, отколкото се обсъждат всеки път нашироко наживо. Като “много вино, малко философия” и “нищо лично”. :)

Някои писаха вече, че излезе WP версия 2.3. Има доста нови неща, но това, което най-вече забелязват хората са вградените поддръжка на етикети (най-накрая, браво, браво, да не повярва човек, че най-накрая вече има етикети в основната инсталация) и автоматична проверка за обновления. Като казвам “най-накрая” за етикетите, имам предвид, че масово хората продължаваха да работят с категории, а не с комбинация от категории и етикети или само с етикети, защото чисто и просто инсталирането на приставка е нещо външно, нещо “приставено”. И доста често се избягва. Имам наум и друго — етикетите, колкото и удобни да са в някои случаи, все пак създават трудност в бложенето. Аз използвам етикети още откакто движех сайта си с Blosxom, но тогава комбинирането на етикети и категории правеше някак по-удобно писането и по-приятно описването на текстовете. Етикетите могат да отдалечат текстовете, да ги направят по-студени и по-надълбоко скрити. Особено ако се ползват без строга мярка.

Работата с етикети ме занимава от доста време, ще оставя темата за друг път. Има много неща, които могат да се кажат за ползването на етикети и други “модерни уеб2.0-неща” със и без причина. Малко наслуки мога да предположа, че навикът за ползване на категории при писане в WP ще свърши добра услуга на ползващите платформата. Понякога четенето по категории не може да се сравни с ровенето и в най-добре поддържаните етикети.

Това, което на мен ми прави впечатление в WP 2.3 обаче не са етикетите или пък проверките за обновления. В Друпал етикетите са нещо естествено присъщо, защото представляват просто един от видовете категории, а проверките за обновления също са включени в Drupal 6. По-интересното в WP 2.3 е, че най-накрая разработчиците са обърнали поглед към нормализирането на адресите. Досега адресите в една инсталация на WP бяха пълна каша.

Чисто чудо е, че някои смятат WP за блог-система, идваща с добре оптимизирани адреси. Чувал съм хората да казват даже, че “гугъл обича уърдпрес”, макар да е ясно, че нещата с търсачките не стават баш така. Много хора не обръщат внимание на това какъв им е адресът и как се формират URI при разлистване на сайта. Според спецификацията си URI се състои от име на сървъра, порт и път до ресурса. За порта е ясно, изписването на подразбиращия се 80-ти се пропуска от програмите. Името на сървъра също има малко вариации, изключая масовото залепяне на “www” отпред, което нито дава някаква информация, нито определя протокола, а само служи на някаква неразбрана от мен висша естетика. И остава последната част, която винаги може да бъде проблемна — пътят до ресурса.

В старите инсталации на WP едно и също съдържание може да се намери на огромен брой адреси. Първо е налице дублиране на съдържание в домейна и в поддомейна “www”. Много малко хора се сещат да поставят пренасочване към адреса, който искат да ползват. Ако ще се ползва даденият домейн, просто трябва в .htaccess-файла да се запише нещо от вида на:


<IfModule mod_rewrite.c>
  RewriteEngine On
  RewriteCond %{HTTP_HOST} ^www\.example\.com$ [NC]
  RewriteRule ^(.*)$ http://example\.com/$1 [R=301,L]
</IfModule>


Ако пък някой много държи да ползва “www”, логиката е обратна. Не помня да съм виждал пренасочване от “www” към основния домейн при WP-блогове. Със сигурност има и такива сайтове, просто не ми е направило впечатление. Достъпни са и от двата домейна, без пренасочване. Не казвам че е нещо чак лошо, но дублиране на съдържанието никога не се толерира от индексиращите машини и едно от първите “правила” (ако има такива) при работата по структурата на сайта при SEO-диагностиката е именно откриване на дублирано съдържание и намиране на начин за премахването му.

WP не ползва .htaccess в основната си инсталация и най-вероятно пренасочванията се правят с изпращане на HTTP-заглавки от PHP. В новата версия 2.3 твърдят, че ако има пренасочване от .htaccess, то трябва да е в синхрон с настроеното в админ-панела на WP, иначе ще се пренасочва в кръг.

Другият проблем на WP бяха пътищата. Безброй различни пътища до едно и също съдържание — основната страница се дублира от /index.php, /index.php/, /?paged=1, /page/1/. Когато се отнася до отделна статия и особено когато са включени кратки адреси на базата на заглавието, тогава комбинациите май надхвърлят десет. Обратните свързвания (trackbacks) и емисиите (rss2, atom) също могат да са налични на различни адреси. И на всичкото това отгоре — почти всеки адрес е достъпен както със, така и без наклонена черта накрая. И цялото това многообразие може да се “стоварва” на търсачките с приставката за генериране карта на сайта. Смея да твърдя, че ако WP нямаше критичната маса потребители в цял свят, това поведение нямаше да се толерира изобщо от търсачките.

Тези дублирания на съдържание могат да се избегнат отново с добре обмислени общи пренасочвания в .htaccess. Идеята е не просто съдържанието да е достъпно от всеки такъв адрес, а да се намира всъщност само на един адрес и всички останали форми на адреса, различните конвенции за образуването му, да водят до това съдържание през пренасочване. С връщане на код за състояние “301”, “постоянно пренасочване”, “permanent redirect”. То казва на търсачките и настолните програми, че съдържанието не е тук, а на еди-кой си адрес. И точка. Браузърите пренаписват URI в адресното поле и обновяват отметките си, а търсачките прочистват индекса си и концентрират рейтинга върху адреса на пренасочване. Така трябва да бъде ;)

Всичко това изглежда е оправено в WP 2.3 с т.нар. “Pretty URLs”. Сред сайтовете по които работя и които поддържам има само един WordPress, който скоро ще обновя да 2.3. Ще се радвам, ако наистина в новата версия адресите са измислени читаво и не се дублира съдържание.

Честита версия 2.3 на всички, които се радват на WordPress и на предизвикателствата и възможностите, които дава свободният софтуер! :)