Arcane Lore

Мислех да не пиша за това, исках да не се ядосвам. Но като чувам, че всеки политик говори за “политическа отговорност”, за “комисия за оценка на щетите” и никой не може да разбере, че един квартал на столицата ни тази нощ (поне тази, може и повече) ще спи без прозорци, ми става обидно.

Вчера (вече) сутринта гръмна склад със стари боеприпаси край София. Много се изписа и изговори през целия ден, много журналисти и политици си закрепиха кариерите днес. Ще хвърчат обвинения, плюнки и оправдания още дълго време. Ще се размахват искания за оставки и “поемане на отговорност” отново. Чух се с роднините и приятелите ми в града и подразбрах, че всички са добре — това ме интересува, това би трябвало да интересува всички всъщност. Е, то се оказа че нямало чак голяма видима опасност, но като не съм бил там при експлозията е нормално да се ошашкам от истеричните пищенета на журналята цял ден по телевизията. Аман, само плашат хората.

Не казвам, че боеприпасите са безвредно нещо. Всеки, който е ходил в казарма знае, че са едно от най-опасните неща в света, защото са създадени да убиват и осакатяват. В тоя ред на мисли — пак добре, че са гръмнали складовете с обикновени снаряди, а не нещо по-“модерно”. Има всякакви гадости, вярвайте ми — отново, който е бил войник сигурно си спомня поне началното обучение, ако не друго. И всякаквите насочени взривове, касетъчни бомби, химически и биологически снаряди и какво ли още не. Ако пък сте били ученик по комунистическо, все помните поне едно от НВО-тата и посещенията на подземен обучителен център на Гражданска Отбрана.

Помните и касетките със смешки на Милодраг Иванов и Шкумбата с явяващия се на изпит по гражданска отбрана. “Говорете ми, колега, за пораженията при ядрен взрив”. Знаехме ги наизуст. Касетките, де ;)

Май това, което най-силно ме е впeчатлило от тия военни технологии са мините. И особено противопехотните. Учихме колко видове има и как точно убиват, дали убиват или само осакатяват. Честно… не мога да разбера хората, които се кефят на военните технологии в подробностите им.

——

Всичко ще отмине за три дни, разбира се. Това, което ще остане, ще са предизборните боричкания на кметове, премиери и президенти. Ще го видим, защото покрай пира на лъвовете ще има и огризки за хиените от медиите.

А всичко това изобщо не е важно!

Случило се е — гръмнало е. Нормалното е сега по най-бързия начин да се върнат пари от данъците за помагане на хората там. Не с комисии — каква е тая комисия, която ще “оценява щетите”?!? Отиваш на място, вадиш пари от бюджета и купуваш прозорци на хората! Още днес! Много ясно, че има щети, всички ги видяхме. Държавата трябва да започне да се учи да връща пари и да възмездява гражданите.

Сега докато се натуткат и докато си изиграят театрото с крещенето един срещу друг из телевизиите, хората ще се бръкнат в джоба и ще си сменят сами прозрците. И ще останат с още по-обидно чувство към държавата. И ще са прави — на каква се прави тая държава, та да ги кара да спят дори една нощ с изкъртени врати и прозорци? Може би хората в Челопечене и Чепинци са виновни с нещо за взрива? Може би сами са си строшили прозорците и сега за наказание трябва тази нощ да са на студено и ветровито? Ай, сиктир…

——

Още нещо абсурдно — някой, май заместник-министър някакъв каза, че това било “много неприятно бедствие”. Бедствие? БЕДСТВИЕ?? Това не е просто бедствие, това е АВАРИЯ!

Ужасявам се от управа, която не разбира разликата между “бедствие” и “авария”. Макар донякъде всичко такова да е вид беда, все пак “бедствие” се нарича нещо по-различно. Едното е външно, природно, независещо от хората. А за другото се носи отговорност. То е в резултат на грешка. Грешка от невнимание, незнание или некадърност — все грешка.

Не може да се казва на аварията бедствие. Внася се друг смисъл и аварийното, за което се носи отговорност се замества с бедственото, което е неизбежно и неочаквано, идващо свише. А са знаели, не е като да не са знаели, че точно този склад за бомби е опасен.

Не ми се пише за такива неща. Искам хората да си вършат работата — военните да си пазят оръжията, политиците да решават проблеми и подобряват живота ни, а журналистите да ни информират, като не си изсмукват скандали от пръстите.

В тоя смисъл — журналистите цял ден мрънкат, че органите са реагирали мудно и дълго време не е имало информация. Вярно е, да — това е кофти. Най-вече не за журналистите, а за самите хора, които живеят в района и не са знаели какво става. Дали ни напада някой, дали самолет е паднал, дали има радиация — изобщо пълно неведение.

Но за това са си виновни самите журналисти. С тяхното нагаждачество, довело до това всеки днес да знае, че от медиите нищо не зависи. Медиите могат да се използват от силните на деня, но не и самите те като обществен фактор да провокират диалог. Ако беше иначе, самите медии щяха за нула време да се свържат с когото трябва. И тези “когото трябва” нямаше да си позволяват да не вдигат телефона, да не дават информация и да не действат бързо.

Изобщо, защо да действа бързо една управа в страна, в която медиите са кротки и на каишки, а хората са изтормозени от всякакви съвсем екзистенциални въпроси като “ще мога ли да си платя всички сметки тоя месец или пак ще търся заем”?

Медиите отново крадат снимки от хората. Не, не е точно казано… по-скоро медиите още не са престанали да крадат снимки от хората и да градят нагласата, съгласно която “всичкото туй дето йе в интернетя, ми идва безплатно и наготово и ако искам не ще го преиздавам, ми и хоро ще играя!”. Всъщност преиздаването на творби с авторски права е подсъдно. Краденето на материали е едно от двете неща, които петнят журналистическата професия. От тях масово журналистите ходят целите омацани в “петна”, но явно това на огромна част от тях не им пречи, даже ги “извисява” някак професионално. И това не е от днес, ами от доста много години така. “Вестникарин ли-и-и-и…?”.

Та редовното и нагло крадене на материали е единият смъртен грях на журнализма (“журналистика” тук винаги съм го запазвал за онова по-истинското и будно посредничене, което днес май трудно се среща). Другият е наглото затваряне на очите пред истинските проблеми и занимаването с неща, които не са важни, но могат да се “направят” важни заради различни мотиви — пари, кариера, моментен рейтинг, подмазване на политиците на деня и какво ли още не. Знаете ме, че не съм журналист, затова всичкото това го казвам като външен наблюдател и може мъ-ъ-ъничко да преувеличавам. Но щом се вижда така ясно отвън, сто на сто нещата са ако не така, то ”около”…

Масово освен готови изработени текстове (не, не само преводни от големите медии, което си е практика на всички у нас явно, ами и директно тафене на статии от Уикипедия) се крадат най-вече снимки. Преди не е било лесно, но днес е песен — има толкова много сайтове в мрежата с толкова много и подходящи снимки… Е как да не дръпнеш някоя и да не я сложиш за броя, дето се приключва в четвъртък и ти остават двайсетина минути? Дъпраш, избираш си, лепиш я там и всички са доволни — хем ти си замазал професионалната си съвест отново, хем редакцията е спестила по някой лев за фотограф, хем и читателят е доволен, щото зяпа шаренко.

Не че в редакцията нямате фотографи — напротив, имате. Има и купен достъп до архивите на фотографски агенции, пък и винаги може да изпрати шефът един или двама от миналите школата на БТА щатни фотографи да ударят някое кадро. Но има разлика… На тях им се плащат пари, аз да снимат това, дето го няма в Интернет — примерно как бат Сергей се здрависва със Симеон или пък се обяснява нещо в парламента с Костов по случай еди-кое си събитие. Тия кадри ги няма в Интернет, щото ако не са платените фоторепортери от редакции и агенции, чисто и просто няма кой да ги заснеме.

Но пък в Интернет е пълно с всякакви, всякакви други снимки — от цветенца и листенца до улични кадри на града или пък любителски фоторепортажи от екскурзии и публични културни събития. И сега въпросът е защо да плащаш за закупуване на такава снимка от уеб-агенциите, като можеш да си я дръпнеш за без пари? И защо да пращаш щатния си фотограф да снима такива глупости, като можеш да си спестиш хонорара му или направо да го пратиш пак на бойната линия да търси къде да щракне политиците? Естествено, че предпочиташ да поспестиш малко пари и да откраднеш от Интернет! Защото си такъв професионалист, който знае значението на неща като “лайфстайл”, “крими”, “мандат” и “скандал”, но не си останал да чуеш лекциите в университета, на които са говорили за професионална етика и за това, че материалите не трябва да се крадат от други, а да се изработват.

Защо го пиша това? Конкретният повод е кражбата от Интернет на две снимки на фотолюбители, която news.bg реши че е по-лесно да направи. И след това в разговор с george по телефона да каже, че “няма проблем, защото това са снимки от Интернет, а там всичко, което циркулира е безплатно”…

За мен това си е скандал и ако всичко е наистина така, тия “нюз.бг” ще си заслужават съдебния процес и съответно якото изръсване след това. Защото някои хора явно не разбират от друго, освен от потупване по джоба. Както казах, кръшнали са от лекциите по етика в университета… За конкретния случай и за наглото действие и оправдание на “news.bg” и други пишат вече. И няма да спрем да го повтаряме, крайно време е някой да накара това “снимка Интернет” да спре. Щом не става по друг начин — със съд.

Не животните - говоря за таксиджиите, продавачите в супермаркети и из пазарищата, разносвачите на вестници, амбулантните търговци… Естествено, че са способни речево - мисълта ми е “ако им даваха да говорят”…

Преди ден-два по някоя от измислените ни телевизии направили “анкета сред гражданите” на тема отношението на хората към посещението на Джордж У. Буш и съответно към полицейската блокада на централна София. Един след друг - усмихнати хора на различна възраст, приветстващи камерата с “о, ами това е важна визита, аз се радвам” или “може малко да ни ограничи, но не се оплаквам, защото е за добро”. То кой ще каже нещо друго като му завреш обектива на национална медия в лицето. А и да каже - нали ще го изрежеш след това. За какво ти е някакъв мрънкащ в такъв ведър репортаж за народната любов към братята американци…

Вчера за малко имах ходене до центъра. Извън “зоната” - по-скоро отвъд нея. Отидох с маршрутка и се надявах да се върна с такава. На отиване - едно празно, пусто, с чисти от брички тротоари и спрелите край пътя коли - все таксита. През десет метра знамена, през двайсет - полицай. От “охранителна”, не от КАТ. На няколко кръстовища от скука се бяха събрали на тумбички и шумно си обсъждаха някакви техни си приятни неща. Скитосваха техни колеги из улиците наоколо, далеч отвъд границата на “зоната”. И в парковете лежерно се разхождаха държавни охранители.

Не че съм чак против - но къде са тия хора през останалите 360 дни на годината? Или може би точно сега никъде няма престъпления и затова са свободни да наглеждат софиянци?

Стана време да се връщам вкъщи и се прибирах три часа. Маршрутки нямаше - никой даже не беше и предупредил. Явно след като е паднала бариерата на секретната зона, шефовете на маршрутните фирми са решили че за деня са насъбрали достатъчно парички и могат спокойно да теглят една майна на всички очакващи транспорт граждани. Похвално, нали? Казвал ли съм, че за да се оправи публичният транспорт в София освен СКГТ трябва да фалират и тия сателитни полу-общински фирмички? Трябва да фалират всички и за всяка отделна трамвайна, тролейна, автобусна или маршрутна линия трябва да се конкурират по поне три нови фирми. И да се натискат коя да осигури по-добра услуга за хората.

Накрая, след дълго ходене пеша в моята посока, си разделих таксито с едно момче в същата ситуация. Едвам видяхме свободно такси - заради блокирането на транспорта от маршрутките бизнесът на таксиджиите процъфтяваше. Привечер в центъра на града - пълно си беше с нетърпеливи да се приберат най-накрая хора.

В таксито се разговорихме с шофьора. Аз не си падам така, а и таксиджиите повечето не са стока, но този беше искрено и дълбоко възмутен и разговорът тръгна от само себе си на нивото на общото ни отвращение от статуквото. Моят спътник и той си каза, че едвам изтърпява както блокадата на центъра, така и всички тия американски глупости с великия им президент и това как трябва да го посрещнем с отворени обятия. Щото, видите ли, било много важно за политиката ни. Трънки - за нечий джоб е важно. Семейство Буш, за тези, които не знаят, е една от петролните династии в щатите. Баща и сега син са подпомогнали толкова много бизнеса с горива и са направили толкова много сделки под масата, че е направо смешно да очакваме да приемат Протокола от Киото. Тези дни Буш-младши за пореден път каза да не го занимават с никакви такива. Естествено, че на този фон щатите са най-големият промишлен замърсител на околната среда. В пъти по-голям от втория сигурно. Най-вече с дим от изгаряне на въглища, но то всичко това пак е свързано с бизнеса на Буш.

И тоя “президент” отишъл при Папата и му казвал “господине”. Представете си… Не става дума за изповядване на определена религия тук - човекът си има титла. Огромен брой хора по целия свят го наричат с нея и за тях това е нещо важно. Това е въпрос на уважение. Или, както е в случая на Буш - проява на простотия и неуважение.

Та като правите анкети, говорете вечер с някой безсилен от нерви шофьор на такси. Говорете с пешеходец, промъкващ се между автомобили по тротоара или с велосипедист, целия опръскан с кал и почернял от изгорели газове. Говорете с някой търговец на ножове и ароматизатори след като цял ден е обикалял офиси и е катерил стълби, за да му затръшват вратите под носа и да спечели за цял ден жълти стотинки.

Има с кого журналистите да говорят. Има как да представят живото мнение на хората. Но трябва да го искат.

Отдавна си живея аз с впечатлението, че журналистите са башка вид хора. Нищо против тях, нищо против човешките права и так далее. Просто наистина явно за да побереш в себе си кръвожадния манталитет на журналиста, трябва да изхвърлиш доста неща. И недай си боже да се окаже, че някое от тях евентуално би могло да се окаже ценно - я съвест, я малко скромност… Но почти винаги изхвърлят нармалната преценка, това, което преди ги е правело “част от народа”; това, което не може да живее с имиджа им на ”представители”.

Мили мои идиотчета, никога няма да сте истински посредници, докато не разберете, че не сте представители, да не говорим, че хич не ставате за “представителна извадка”!

И ми става толкова гадно, като виждам как въпросните “гласве на народа” се правят на все по-пасващи на картинката, която самите те рисуват на публиката. Не мога да понасям да виждам как някой от тях “задава въпроси”, докато в същото време мисли само за своята си значимост в тази същата ”картинка”.

——

Темата е много обширна и, честно казано, не зная дали ми се ще да я отварям; имам някакво смътно усещане, че неадекватността на журналистиката е същностна за нея. И ако е така, едно обмисляне би се завъртяло в такава безумна спирала, че ми се завива свят при мисълта само…

От друга страна, именно за да се разбере дали е проблемна журналистиката или не (тоест е проблемно нещо друго, например моя милост), неизбежно трябва да се впуснем в тази надпревара със смисъла.

——

Но не знам дали точно сега имам сили за това. Да кажем, че това тук може да е “заявка” за по-нататък.

Конкретният ми повод е снощното предаване на Милен Цветков, основната тема беше юбилейната експедиция до Еверест. Бях толкова бесен на малоумието на водещия, че от яд не превключих и си наложих да го доизгледам. Да - само за да се убедя в тоталната превзетост и предпоставянето на авторитета на “добрия журналист” - нещо, което не само пречи на качествената дискусия (което би трябвало да е златната мина на репортерите), но и толкова силно бяга от темата, толкова прах хвърля в очите на зрителя, че направо да му стане неудобно на човек, че изобщо гледа такова предаване. Не, че изобщо има телевизор; защото на практика всички предавания са на тоя хал.

И не стига всичко, ами и си плаща кабелна телевизия… Ужас.

“Не е ли глупаво да се правим на герои и да изкачваме Еверест без кислород? За какво ни беше това? Кой е виновен?”…

Моето уважение към хората, дръзващи да се докоснат до мечтите си! Дори и те да са на върха на забити в небето планини, под микроскопите, в книгите, изобщо където и да са! Поклон!

И да, тъжно е, че Христо Христов остана на Еверест, тъжно е и че двадесет години Христо Проданов чакаше втората национална експедиция на място.

Но не е грозно, в никакъв случай!

Грозно и едновременно тъжно е, че хората умират във войни - убити в домовете си, в съня си, или живеят без близки. И че някои хора подкрепят войните. Че хора, иначе “родени равни”, живеят различно - едни охолно, с телевизия и “Кока-кола”, други - на ръба на оцеляването.

Грозно е, че тези, от които официално зависи това, много рядко обръщат внимание на такива, истински проблеми на света.

А най-грозното е, че тези, които донасят света в домовете ни, го носят изкривен. И за сметка на това изопачаване изписват имената си върху него.

А пък най-тъжното е, че ние помним тези имена. И вярваме, че са носели истина, само истина…